Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (48)

44.

В събота, на следващата сутрин, Боб взе душ, без никой да му напомня за това. Беше облякъл любимата си широка фланелка, къси панталони, а на главата си бе сложил новата черна шапка, която му бе подарила Нина. Тя беше същата като онази, заключена в полицейския шкаф, с емблема „Не се страхувам от нищо“, избродирана точно над белия ръб.

Точно по обяд се разнесе звън от входната врата. Мат приготвяше пунш в кухнята, а Андреа беше изтичала да донесе дървени въглища за камината.

Нина погледна през шпионката на вратата и видя Кърт. Той стоеше на прага, стиснал огромен букет цветя в едната ръка и няколко балона в другата.

— Боб — изрече тихо тя. Момчето изтича при нея, застана на пръсти, за да погледне през шпионката, изпълнено с напрегнато очакване.

— Какво мислиш? — прошепна Нина и обви с ръка раменете му. — Готов ли си? — След това отвори вратата.

„Дванадесет години — помисли си Нина, сякаш не беше виждала Кърт в затвора, нито бе преживяла с него изнурителния съдебен процес. — Дванадесет години и той се върна.“

Кърт подаде цветята на нея, а на Боб — балоните. Изкашля се, за да прочисти гърлото си, и каза:

— Здравей.

— Здравей — отговори му Боб.

— Ти трябва да си Боб — продължи Кърт.

— А ти трябва да си… — Гласът на Боб потрепера, след миг момчето замълча и Нина го побутна лекичко с лакътя си.

— Аз съм твоят баща.

Боб протегна ръка към него, Кърт тържествено я пое. Двамата дълго стискаха ръцете си, без да откъсват поглед един от друг. Изведнъж прихнаха да се смеят едновременно.

После се втурнаха един към друг и събориха шапката на Боб на земята. Ръцете на момчето се обвиха около шията на мъжа, пръстите му все още продължаваха да стискат балоните.

Дълго след това и двамата се обърнаха към Нина.

Два чифта еднакви зелени очи се усмихваха към нея.

 

 

След обяда Кърт и Боб излязоха на разходка. Не бяха докоснали сандвичите, които Мат бе изпекъл на решетката над камината. Нина гледаше как се отдалечават, седнала на моравата пред къщи, обвила с ръце коленете си.

— Направо не мога да повярвам, те толкова си приличат — каза Мат. — Все едно виждам Боб пораснал. Кажи ми, Нина… — започна той.

— Какво?

— Вярно ли е онова, което казаха за Джери Кетрик? Искам да кажа… ти не би измислила нещо фалшиво, за да ме отървеш, нали?

— Той я е убил, Мат. Тя е лежала на кревата, правейки онзи видеоматериал. Тя не му се е противопоставила. Мисля, че е искала да умре, Мат. Всичко между нея и Кърт е свършило. Омразата й към него е станала съдържание на живота й и тя е използвала момента на смъртта, за да хвърли вината върху Кърт.

— За Бога, иска ми се това никога да не се бе случвало. Но аз мога да продължа да живея със спомена за онова събитие — каза Мат. — Щом ти можеш.

Нина отвърна:

— Само като си помисля какво можеше да се случи, ако ти не беше тогава там…

— Хайде да забравим, че въобще нещо се е случвало. Моят план е такъв.

Нина не повярва, ала беше благодарна на силните думи, произнесени от брат й. Мат не искаше тя да се тревожи за него и щеше да се опита да уважи желанието му. Той щеше да се справи с онова, което беше направил по свой начин, във време, което той сам щеше да избере.

— Изпий още малко вино — покани я Мат. — Полезно е за сърцето… чух го със собствените си уши по телевизията. — О — добави той. — Имам подарък за тебе.

— Какъв ли е той?

— Утре вечер ще се носиш в небето като ястреб. Към пет часа бризът стихва, повърхността на езерото се успокоява. Ще те изведа на разходка с моторницата.

Високо в облаците, вперила поглед в планините и синята вода…

— Бих могла да се справя с това — отговори му Нина.

Андреа излезе, облечена в бели къси панталони, със сламена шапка на главата, стиснала в ръка кристална чаша с вино.

— И така, кой ще бъде избраникът — попита тя. — Пол? Или Кърт?

 

 

Когато Кърт и Боб се върнаха, Кърт попита:

— Мога ли да отвлека майка ти за минутка?

— Добре, но не забравяй — по-късно трябва да ти покажа компютъра си.

— Няма да забравя.

Нина и Кърт прекосиха улицата, седнаха на каменна стена, издигаща се над потока, и провесиха босите си нозе над водата. Кърт, толкова привлекателен до нея, така различен от отчаяния мъж зад решетките, я караше да се чувства стеснителна. Той изглеждаше съвсем спокоен. Животът му се беше променил изцяло. Имаше син и се чувстваше по-свободен отвсякога — от времето на първата им среща. Постепенно, бавно, на пресекулки, потапяйки пръстите на краката си във водата, те започнаха да разговарят. Просто си бъбреха, не се опитваха да прикриват нещо, само разменяха мисли по най-обикновени, всекидневни въпроси. Бяха постигнали негласно споразумение, че ще имат време за всичко.

— Никога няма да надживея загубата на Лиана — каза Кърт, след като бяха разговаряли известно време. — Но намерих Боб и животът ми отново придоби смисъл.

— Радвам се, че се върна.

— Въпреки всичко, което преживя? Въпреки Тери? Въпреки процеса и Мат?

— Да, въпреки всичко. Винаги си бил част от нашия живот, по-скоро отсъствието ти беше такава част. О, трудно ми е да ти обясня. Но Боби имаше нужда от тебе, сега той те намери. Аз зная какво означава това за него.

— А ти? Ти имаш ли нужда от мен, Нина?

Беше й необходимо много време, за да отговори.

— Тази сутрин се унесох в щастлива мечта — ние, тримата заедно, най-сетне едно семейство. И… Божичко, трудно ми е да го изрека… това видение толкова ми хареса. То е много красиво. Но истинският живот не е така подреден — разбираш ли какво искам да кажа? — Нина изпитваше огромна радост, смесена с дълбока тъга, сякаш бяха оцелели след опустошителна война и се бяха върнали при останките на бившия си дом. Ликуваха, намирайки старо писмо, и в следващия миг плачеха, навели глави над счупен домакински съд. — Не зная накъде да поемем отсега нататък.

Кърт взе ръката й.

— Зная. Сега Германия е моят дом. Трябва да се върна там — поне за известно време, — да помисля как ще продължа с музиката си, с работата си, да начертая бъдещето си с теб и Боб. Засега нека бъда твой добър приятел.

— Очаквам, че отсега нататък ще бъдеш наистина голяма част от живота ни. Знаеш за Боби. Ние няма да можем да се отървем от теб. — Нина се усмихна, опитвайки се да поддържа лекия тон на разговора. — Така е добре. Тъкмо това ми беше необходимо.

— Имаме на разположение много време. Възнамерявам да изкупя всички лоши моменти, които съм ти причинил.

— Струва ми се, че това звучи като обещание.

Двамата станаха и се отправиха към къщата.

— Някога беше готова да ме последваш навсякъде — изрече Кърт и в гласа му се промъкнаха тъжни нотки. — Моята страстна Нина. Променили сме се толкова много.

— Не съм съгласна.

— Имаш право. Някои неща никога не се променят — отговори той и се усмихна.

 

 

В понеделник сутринта полученото по телефона съобщение на Пол беше поставено на върха на купчината от документи в кабинета на Нина.

— Какво е времето в Кармел? — попита тя, когато се свърза с него.

— Мъгливо. Щом започне да става горещо, мъглата нахлува от океана към града. Мъгливо, влажно, хладно — обобщи той, сякаш приказваше отнякъде много далеч. — Прекрасно време човек да запали голям огън на плажа.

— При нас е деветдесет градуса по Фаренхайт на сянка. В езерото може да се плува. Правя го всяка вечер, тогава водата е най-топла.

— Хубаво. Как е Боб? Как мина посещението на Кърт у вас?

— Добре.

— Добре, защото опаковаш багажа си и заминаваш за Визбаден?

— Добре, защото Боб е на седмото небе от щастие.

— Предполагам, че ти и Кърт сте имали възможност да поговорите? Какво е решил да прави той?

— Осъзнал е, че сега неговият дом е Германия — отговори Нина.

— Ами твоят дом?

— Боб вече говори навсякъде, че ще прекара Коледа с Кърт. Това е огромен нов свят за него. Що се отнася до мен, аз възнамерявам да се изнеса от къщата на Мат.

— О? — гласът му изведнъж стана напрегнат.

— Взех няколко решения.

— Какви решения?

— Дали би могъл да дойдеш този уикенд, за да потърсим заедно някоя подходяща хижа? — Нина така ярко си представи как Пол наостря уши, сякаш го виждаше пред себе си. Тя се засмя в телефонната слушалка.

— Търсиш къща в Тахо?

— Да. За мен и Боби. Ще си вземем и куче. А ти, ако искаш, можеш да ни идваш на гости — много често при това.

— Значи мога?

— Що се отнася до онова предложение за женитба, което ми направи…

— Аз чакам — прекъсна я Пол. — Седя си тук и чакам.

— Всъщност ти не искаш да се ожениш за мене. Не искаш да станеш баща на заварено дете. Не ти се ще да имаш жена, която по цял ден я няма вкъщи. Знаеш, че е така, ала си истински джентълмен и не ми го казваш.

За пръв път Пол не можа да отвърне с хаплива забележка.

— Добре — рече той. — Винаги съм се женел за жени, които съм обичал. Просто не зная как би могло до бъде другояче. Имаш ли някакво предложение?

— Защо отношенията помежду ни не останат такива, каквито са сега?

— Имаш предвид да бъдем партньори в работата и просто приятели? Ами къде отива романтиката?

— Мисля, че ще успеем да я сместим в програмата си.

— Не съм сигурен в това — възрази Пол. — Ала ми се ще да го обсъдим по-подробно в минералния басейн на хотел „Цезар“ в петък вечер.

— С истинско нетърпение очаквам отново да докосна онези мехурчета.

— В теб има нещо ново. Не бих могъл да посоча точно какво е то. Сега си някак по-самоуверена, изглежда, че това чувство е дълбоко вкоренено в съзнанието ти, ако разбираш какво искам да кажа.

— Останаха малко неща, които биха ме накарали да се страхувам.

— Добре. Нека опитаме — ще живеем като близки приятели. Но това не означава, че не те обичам — напомни й Пол.

— Значи ще се видим в петък?

— В следващия петък, шефе — отвърна Пол. С това разговорът им приключи.

По телефонната линия долетя гласът на Сенди.

— Прекрасна тактика — поднесе коментара си тя.

— По дяволите, Сенди, престани да подслушваш служебните ми разговори — сгълча я Нина.

— Просто не мога да се въздържа — отвърна секретарката. — Новият ви, лишен от рискове живот ме обрича на безконечни скучни завещания. Уиш ми се обади. Той изгаря от нетърпение за следващия вълнуващ случай…

— Повече няма да има вълнуващи случаи — прекъсна я Нина. Тя започна да преглежда получените по телефона съобщения. Сенди отново й позвъни.

— Той е тук — обяви секретарката. „Той“ беше Джефри Рийзнър, чието име Сенди не си правеше труда да произнася. Адвокатът вече се извисяваше с цял ръст пред вратата на кабинета. Без да произнесе нито дума, той се приближи до бюрото на Нина и подхвърли един чек към нея.

— Двадесет и две хиляди — обяви той. — Сумата, която внесе Скот, минус разноските, които ми дължеше. — Сенди ръкопляскаше беззвучно зад гърба му.

— Хубаво — отбеляза Нина. — Какво ви накара да ми ги платите тъкмо сега?

— Съдията Милн ми се обади вчера у дома. Предложи ми да се видим в съда. — Сенди енергично имитираше как Милн рита задните части на Рийзнър.

— Разбирам — рече Нина.

— Това бе пропуск от моя страна.

— Разбира се.

— Не биваше да ми отмъквате случая по този непочтен начин. Ако бяхте работили в сътрудничество с мен, щяхме да се справим без никакво усилие. Какво е толкова смешно? — Сенди стискаше нос с ръка, очите й бяха ококорени в мним ужас. След това тя прокара пръсти по носа си и продължи надолу, сякаш той бе пораснал и продължаваше да се уголемява до безкрай…

— Смешно ли? — възкликна Нина и вдигна дясната си вежда.

— Е, няма ли поне да ми благодарите?

— Благодаря ви, господин Рийзнър — изрече тържествено Нина. — Сенди, би ли изпратила господин Рийзнър? О, господин Рийзнър…

— Какво?

— Желая ви повече успехи следващия път. — Вратата се затвори зад тях, тя вдигна чека да провери дали наистина Рийзнър го беше подписал.

Външната врата хлопна, издавайки страшен трясък. От приемната Нина чу странен, сух звук, сякаш някой отлепваше кора от дърво.

Сенди се смееше.

Нина погледна през прозореца. Връх Талак се извисяваше над езерото.

— Свържи ме с Колиър Хелоуел — каза Нина, когато най-сетне звуците от смеха на Сенди утихнаха.

Колиър й се обади и Нина го попита:

— Искаш ли да преживееш едно приключение?

— Всеки мъж, който казва „Да“ на приключение с теб, без да знае какво си планирала, би бил по-глупав от бедния Ралф Кетрик.

— Само малка екскурзия пешком — обясни Нина. — Имах предвид този уикенд.

— Разходка пешком?

— Хайде да поживеем малко. Всички други го правят. Никога не съм се изкачвала до връх Талак. Да отидем там късно вечерта, така ще наблюдаваме звездите отблизо.

Колиър не отговори веднага, затова Нина добави:

— Бихме могли да тръгнем рано сутринта, ако имаш някакви други планове.

— Метеоритният дъжд от Персеидите е този уикенд, Нина — отвърна той.

— Така ли? О, Колиър, съжалявам… жена ти… забравих… Забрави, че съм говорила за това…

— Метеоритният дъжд продължава през цялата нощ — меко изрече Хелоуел. — Не забравяй да си вземеш спалния чувал.