Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (36)

35.

Макар че Тахо беше най-големият град в областта Ел Дорадо — една от най-големите административни единици в щата Калифорния, — Плейсървил някога е бил по-голямото селище: по времето, когато от потоците изваждали десетки килограми самородни буци злато. Гражданите бяха променили името на града от първоначалното му название на Хенгтаун — селище на обесените. Никой не знаеше с точност колко миньори са увисвали по клоните на дърветата в центъра на града. Туристите прииждаха от потъналите в индустриална мъгла околни долини, за да похапнат в неделя сутрин „пържени дреболии от Хенгтаун“ — смес от стриди, яйца и бекон; освен това се пъхаха в старите шахти на мините или разглеждаха колекциите от предмети, изостанали от конските впрягове „Пони Експрес“ в градския музей.

Ала днес Нина не беше тръгнала на развлекателно пътуване. Горещината на юнския въздух прогресивно се увеличаваше, докато тя изминаваше седемдесетте мили, преодолявайки спускане от височина четири хиляди фута. Прозорците на колата й бяха отворени за ароматите на планината Сиера.

Беше се събудила още преди да зазори, облече халата си, сложи очилата си и седна с чаша кафе на верандата, без да осъзнава какво я заобикаля, докато умът й се носеше сред своя собствен пейзаж. Когато слънцето изгря, росата от коловете на оградата, направени от Мат, се изпари. Образува се фина мъгла, която накара въздуха да затрепери. Гората сякаш се раздвижи и се разлюля под топлите жълти лъчи, плъзгащи се между клонете.

Зората — онова време от деня, когато надеждата трябва да бъде най-силна. Зората — време за разстрели и дуели.

Трябваше незабавно да вземе решение. Кърт или Мат…

Мат или Кърт. Как би могла да допусне невинен човек да страда в затвора дори ден повече? Кърт й беше поверил свободата си. Ако професията адвокат въобще имаше някакво значение, то беше, че Нина не биваше да скрива информация, която би могла да го оправдае.

Тя щеше да извърши углавно престъпление, ако не предоставеше информацията на Мат в полицията. Не можеше да разговаря с Пол или Сенди по този въпрос, защото това щеше да ги направи виновни пред закона в еднаква степен както самата нея. Трябваше да отиде незабавно при Колиър Хелоуел и да моли за милост.

Но… щяха да арестуват Мат. Щяха да го обвинят в извършване на убийство — Нина не виждаше как би могъл да избегне това. Тя, по-голямата сестра, винаги го закриляше, когато бяха деца. Може би той нямаше да издържи разследването за съдебния процес. Дори би могъл да предприеме… нещо необмислено. Мат нямаше доверие в системата, която бе изпълнила целия й живот. И ако тя го предадеше в ръцете на правосъдието, той сигурно щеше да се опита, ала никога, никога нямаше да може да й прости. И Боб — свидетел, изпълнен с нежелание да се изправи пред съда, вероятно и заподозрян по делото — семейството й щеше да бъде разбито.

Нина обичаше всички тях. Как бе възможно това да се случва сега?

Припомни си всеки конфликт, всеки проблем, всяко предизвикателство, с които се бе сблъсквала, откакто Боб я бе попитал за баща си преди няколко месеца, когато бяха обхванати от паника на покрития със сняг бряг. Преди всяка стъпка трябваше да прави мъчителен избор. Ала тя бе дала всичко най-добро от себе си. Беше се опитала да помогне. Къде беше сгрешила? Какво можеше да стори сега?

Докато седеше на верандата в люлеещия се стол, чувствайки се на края на силите си, изведнъж й хрумна спасителната мисъл — трябваше да се срещне с Кърт. Трябваше да му разкаже за Боб, за Мат. Той имаше право да знае за тях.

 

 

В девет и петнадесет се отби от главната улица на града, посети затвора и незабавно бе допусната в помещението за посетители. Атмосферата тук я караше да се чувства напрегната. Тук не я познаваха. Положението на Кърт от правна гледна точка беше станало още по-несигурно — той беше беглец. Беше нападнал пазача си в затворническия микробус, макар че всъщност полицаят имаше само една-две синини. Другите пазачи със сигурност щяха да го накарат да си плати по един или друг начин, независимо какво гласеше законът.

Когато полицаят го доведе, Кърт седна, ала не вдигна поглед към нея. Този път помежду им нямаше стъкло, а стоманена решетка, през която течеше електрически ток. Друг пазач четеше вестник на не повече от двадесет фута от тях.

Носът на Кърт все още беше бинтован. Пол беше насинил и двете му очи и бе разрязал бузата му.

— Кърт?

Той въздъхна и повдигна глава.

— Здравей, Нина.

Тя отвори уста да му разкаже всичко.

И загуби смелост. Може би ако отначало за няколко минути поговореха за нещо друго…

— В медицинския доклад е отбелязано, че след няколко дни ще бъдеш добре — започна тя. — Как се чувстваш?

— Чувствам се… радостен, че все още идваш да ме виждаш, след като побягнах по този начин.

— Костите бяха идентифицирани като останките на Темара Суит. Срещу нея били дадени два изстрела. Областната прокуратура разследва случая.

— Сигурно ще помислят, че съм я убил аз.

Нина все още не разполагаше с достатъчно информация, затова го остави той да води разговора.

— Как е Пол? — попита Кърт.

Нина отвърна изненадано:

— Пол ли? О, той отново работи по случая. Съжалява, че се беше ядосал толкова много. Добре е.

— Това е хубаво.

— Не трябва да се държиш толкова възпитано на тази тема.

— Аз започнах пръв — изрече Кърт, повтаряйки думите на Пол. — Ти… и Пол…?

Объркана, Нина обърна глава настрана.

— Разбира се, това не е моя работа.

— Не. Не е това, което мислиш. Нека просто приемем, че нищо не се е променило.

— Той не ми вярва, нали?

Изведнъж без никаква причина умът на Нина изпита грозно подозрение. Може би Кърт не беше убил Тери, ала нима можеше да предположи същото и за Темара? Той забеляза, че погледът й се промени и попита:

— Какво има?

Заболя я стомах. Решението да му разкаже всичко можеше да се окаже погрешно. Той можеше да разкаже на други хора. Луда, направо бе луда, поверявайки бъдещето на Мат на този човек.

— Проблемът е, че ти намери Темара — отговори рязко Нина. — Отново гледах филма. Сега вече наистина забелязвам скалата. Ти имаше право — скалата е същата. Все пак това е невероятно постижение на паметта — как си запомнил такава подробност.

— Казах ти — аз съм лесничей. Това означава, че дърветата, ручеите и скалите са като мебелите в жилището ми. Просто ги забелязвам.

Нина искаше да му вярва, наистина искаше.

— Бедната Нина — прошепна Кърт. — Толкова съжалявам.

Тя не знаеше какво да каже. Чувстваше се разкъсана. Не постъпваше честно спрямо него, а той се опитваше да я утеши. Още днес можеше да излезе на свобода…

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Вдругиден отново ще дойда, за да поговорим за подробностите около протичането на процеса.

— Остават още само няколко дни — изрече тихо Кърт. — Зная, че правиш всичко, което зависи от теб.

— Има нещо, което искам да ти кажа, преди да си тръгна, Кърт.

Той зачака.

— Искам да знаеш, че ти вярвам. Вярвам, че не си убил Тери.

Кърт й отговори:

— Благодаря. Не зная какво те е накарало да ми се довериш, ала това означава много за мен.

Гласът му се прекърши, когато произнесе думата „довериш“.

Изведнъж Нина реши да му разкаже онова, което знаеше.

— Това не е всичко — продължи тя. Гласът й вече бе престанал да се колебае.

— Какво се е случило? Сигурно е нещо лошо, съдейки от начина, по който ме гледаш.

— Трудно ми е да реша откъде да започна — заговори тя. — Аз… аз зная, че не си убил Тери, защото ми е известно кой го е направил. Зная и защо е извършил убийството. Дойдох да ти кажа…

— О, слава Богу! — извика Кърт. — Искаш да кажеш, че ще бъда свободен? Кой я е убил? Как откри това? Кога можеш да ме измъкнеш оттук? — Той се изправи, клепачите му бяха плътно затворени, устата му бе изопната, сякаш се отърваваше от нетърпима болка. Той се отдалечи от нея и обърна лице към стената.

Нина гледаше с овлажнели очи как раменете му се повдигат мъчително.

Когато Кърт най-сетне се върна до прозореца, едва успя да изрече:

— Това е такъв удар. Такова облекчение. Толкова се надявах…

— Разбирам. — Кърт забеляза нещастния й поглед и обхванатото му от екстаз лице изведнъж се изопна в крайно изумление. — Трябва да ти съобщя още няколко неща. Трудно ми е да го направя. Ще започна с нещо много важно, нещо, което бях пазила в тайна от тебе.

Тя пое дълбоко дъх и заговори:

— Ти наистина имаш син, Кърт. Нашия син. Той е на единадесет години, учи в шести клас, едър е за възрастта си. Бях бременна, когато ти си отиде, бях толкова ядосана, че не разказах на Боб за тебе. Постъпих погрешно. Гневът ми вече се стопи. Разбирам, че…

За нейно изумление, Кърт й отговори спокойно:

— Зная за сина си, Нина. Нямам търпение да се срещна с него. Вече съм получил две писма от него. Не можех да ти кажа за тях. Боях се, че ще му попречиш да ми пише.

Двамата бяха навели глави близо до решетката, разговаряха уверено като стари приятели или отколешни любовници.

— Този малък… дявол! — възкликна Нина.

— Няма да мога никога да ти обясня как се почувствах, когато получих първото му писмо. Той е един от хората, заради които живея — каза Кърт. — Помолих го да не идва в затвора. Не можех да му позволя да се срещне с мен. Бях решил да избягам, ако ме осъдят. Но сега… имаш ли негова снимка?

Нина вдигна фотографията на Боб от пети клас близо до решетката, така че Кърт можеше да я види. Боб се усмихваше, устните му бяха изопнати, брадичката и погледът му привличаха най-силно вниманието на зрителя. Очите му бяха ясни, блестящи, очи на здраво дете. Кърт го разглежда дълго време, без да изрече нито дума.

Нина отново прибра фотографията в куфарчето си.

— Ще я оставя на пазача да ти я предаде, Кърт. Тя е за тебе. Сега трябва да ти разкажа за още много други неща.

— Той прилича на мен — възкликна Кърт. — Толкова много прилича на мен. Какво ще кажеш за това! Разкажи ми за него — и Нина му разказа за Боб, за неговия скейтборд, за училището, за това колко много харесва кучета, малки украшения или играчки и очите на Кърт пламнаха по начин, който вече беше забравила. В продължение на пет минути и двамата бяха забравили къде се намират.

Най-сетне Нина каза:

— Позволи ми да продължа.

— Добре. Разкажи ми каквото искаш.

Нина говори дълго време. Искаше Кърт да научи всичко, затова започна от пикника, разказа за пътуването на Боб до Монтерей, описа разговорите си с Тери, Пол и накрая с много усилия му разказа за признанието, което беше направил Мат предната вечер. Докато приказваше за последната част от разказа си, не можеше да го гледа в очите. Чувствата й бяха много объркани.

Когато най-сетне вдигна глава, Кърт беше впил поглед в земята със същия безрадостен израз, какъвто бе имало собственото й лице сутринта в огледалото — маска на човешко същество, изправено пред мъчно решим проблем. Проблем прекалено голям, за да бъде разбран, прекалено тежък, за да се справи с него човек.

— Затова дойдох при тебе. Казах ти всичко, което знам. Аз съм твой адвокат, дългът ми повеляваше да те запозная с това — завърши Нина, ала не почувства облекчението, което се бе надявала, че ще я обземе, след като разкрие цялата информация пред него. Изпитваше начални пристъпи на ярост, искаше да намери някакъв изход, ала не успяваше.

— Благодаря ти — беше всичко, което изрече Кърт, и тя осъзна, че той поне я разбира.

— Ужасно е — промълви Нина.

— Не разбирам — продължи Кърт — защо цената за моята свобода е толкова висока. Защо свободата ми може да дойде само за сметка на болката, преживяна от твоето семейство. Не бихме могли да бъдем щастливи след това, нито аз, нито ти.

— Да — Нина не можеше да повярва. Кърт не мислеше за това как ще излезе от затвора, как ще се върне в Германия, забравяйки за нея, за Боби и Мат; той мислеше само за нейното щастие и за щастието на сина си.

— Радвам се, че аз и Боб никога не сме се срещали, затова не е успял да се привърже към мен — изрече изведнъж Кърт. — Нина, ето какво искам да направиш. Искам да излезеш оттук и да забравиш всичко, което е приказвал Мат.

— Не трябва да жертваш себе си. Няма да позволя това да се случи.

— Аз съм човек, който може да бъде пожертван — възрази Кърт. — Нина, аз нямам семейство с изключение на Боби, а той едва ме познава. Момчето обича Мат и теб. Ти и твоето семейство рискувате много повече неща.

— Чакай! Кърт, чакай. Поговори с мене.

Той се поколеба за миг, след това отново се обърна към нея.

— Ще се обадя в прокуратурата. Длъжна съм да го сторя.

— Не го прави — Кърт клатеше глава. — Ще им кажа, че лъжеш, за да ме спасиш, за да внесеш неяснота в случая. Той знае за нас, нали, Нина? Знае, че ти би излъгала, за да ме спасиш. Аз ще направя самопризнания.

— Слушай. Може би има някакъв друг начин — тя беше обмислила целия процес от самото му начало и макар че не бе очаквала подобна реакция от негова страна, Нина беше добър адвокат. А като такава, бе добре подготвена. — Ами ако не повярваме на нито една дума от онова, което каза Мат? Защо не се явим на процеса? До него остава само една седмица. Би ли могъл да издържиш по време на процеса?

— Разбира се — отговори Кърт. По лицето му се появи усмивка, която тя обичаше толкова много; или просто отново се беше влюбила в него? — Искаш да ти дам шанс да измъкнеш заека от шапката на фокусника? Щом ти можеш да се справиш с това, и аз ще успея.

Нина каза:

— Много щедро от твоя страна, че постъпваш така. Отново ме караш да се чувствам храбра.

— Ами брат ти? Може ли да остане в града по това време?

— Той очаква да бъде арестуван днес. Ще понесе с достойнство всичко друго. Аз трябваше да отида онази нощ у Тери, не Мат. Той се опита да ми помогне с Боби, защото аз нямах време да наблюдавам собствения си син. Мат се опитваше да защити Боби, когато се случи това. Той винаги е бил толкова нежен и благороден. Наистина е покъртен.

— Разкажи му колко се радвам, че не го е убила — обърна се към нея Кърт. — Благодари му, че е спасил живота на Боб. Мисля, че наистина е сторил тъкмо това. Всички ние сме били истински щастливци.

Беше й трудно да си тръгне. Двамата с Кърт бяха предприели опасна стъпка. Нина знаеше, че след като напусне затвора, щеше да се качи в колата си и да си каже: „Това е углавно престъпление. Ще те лишат от адвокатски права. Ще загубиш Кърт и Мат, работата си, репутацията си. Полицията ще открие истината. Винаги я открива.“