Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (11)

10.

През следващата седмица, точно десет дни след като Нина получи известието на Рийзнър за искането до съда, Тахо бе потънал в истинска лавина от късен лепкав мартенски сняг, който не преставаше да вали вече трети ден поред. Нина напусна дома си рано, стиснала лопата в ръка. Трябваше да освободи гумите на колата си, за да поеме по опасните пътища с внушителна скорост. В съда поздрави бързо Тери и зае мястото си в залата. Беше й студено, нямаше настроение, ала действаше съвсем делово. Фамилиарността както винаги бе породила взаимно презрение у двете страни. Вече не чуваше пистолетни изстрели в съда. Въображаемите петна кръв бяха изчезнали веднъж завинаги. След няколко месеца работа помещението отново си бе възвърнало нормалния, спокоен вид от миналото.

Нямаше търпение най-сетне всичко да приключи. Искаше да победи, ала не беше настроена оптимистично. Рийзнър я беше подготвил за това: не отговаряше на телефонните й обаждания, съвсем съзнателно изчезваше някъде, след като самият той я бе търсил. Затова двамата не успяха да разрешат нещата помежду си просто.

— Дело „Суийт срещу Ландън“ — обяви Милн, вдигна очилата на носа си и отвори папката, която служителят в съда му беше подал. — Отново това дело.

* * *

След като разглеждането на делото приключи, Нина заведе Тери на тихо място в коридора, помоли я да седне на един стол и остана права до нея. Косата на Тери беше паднала върху едното й око, ала тя не я отмести. Лукави искри припламнаха в погледа й.

— Бяхме прекалено настойчиви — рече Нина. — Съдията можеше да приеме компромисно решение.

— Да ги вземат дяволите, всичките, всичките! И вас също! — заяви Тери. — Провалихте всичко.

— Зная, че сте разочарована. Рийзнър полага огромни усилия да отложи излъчването на филма ви, действайки според нарежданията на родителите на Тем.

— Представихте се ужасно на процеса.

— Съжалявам, че мислите така. Но реалистично погледнато, става дума за допълнително забавяне от един месец. Ще вземем съгласието на всички засегнати страни относно текста на съдебното решение. Тогава всички ще ви оставят намира да покажете филма, който сте направили.

— Вие само губите, по дяволите. Само губите!

— Тери, настоявам да подпишете формуляра за смяна на адвоката. Наистина, вече не съм в състояние да ви представям пред съда.

— Ако ме захвърлите, ще ви дам под съд за непрофесионално, престъпно пренебрегване на поетите задължения към клиента! — Тери се изправи, обърната с лице към Нина, и повиши тон. Неколцина минувачи в коридора спряха и обърнаха глави към тях.

— Днес ще депозирам иск до съда, с който ще се оттегля като ваш адвокат — изрече твърдо Нина. Опитваше се да не гледа жълтите очи, осъзнавайки, че в коридора се е възцарила тишина и хората нетърпеливо се вслушват във всяка дума, изречена от нея. Ушите й пламнаха. — Не съм направила нищо подсъдно.

— О, така ли? Значи нищо подсъдно? — повтори Тери. Тя сви ръка в юмрук и отстъпи крачка назад, премервайки се в Нина, ала адвокатката видя връхлитащия насреща й удар. Тя се наведе и го избягна, след това затича с всички сили към изхода, преследвана съвсем близо от тежките стъпки на Тери.

Мъж, облечен в кафяв вълнен костюм, се появи точно пред нея. Той спря, привлече погледа й в зелените си очи и го задържа. Нина, решена да избяга, хвърли бърз поглед към него, и продължи напред.

Ала изведнъж се вгледа по-внимателно. Крачките й загубиха скоростта си.

Мъжът отново тръгна към нея. Направи крачка, втора. Така внезапно, както бе започнал, мигът изчезна в небитието. Обзе я отвращение, а може би страх — Нина не беше в състояние да реши какво точно — и ясният поглед на зелените му очи помътня за нея. За секунда той остана на около петнадесет фута разстояние от нея. В следващия миг изчезна.

 

 

Тери не я последва на паркинга. Беше се отклонила в друга посока.

Нина се качи в пикапа „Бронко“, след това отново излезе навън. Беше забравила куфарчето си в залата. Върна се бавно назад, оглеждайки се предпазливо. Опитваше се да убеди себе си, че не бе видяла онова, което се бе изпречило пред очите й преди малко.

— Видяхте ли един мъж да излиза оттук преди около две минути? Той се движеше бързо, почти тичаше — обърна се тя към съдебния пристав Кимура.

— Да. Не е първият, който иска да се измъкне колкото се може по-далеч от закона — пошегува се той.

— Видяхте ли накъде отиде?

— Забелязах, че се насочи към главния вход на сградата.

Беше й необходимо време да помисли. Нещо повече, трябваше да си припомни внимателно това събитие — израза на лицето му, когато я видя, мъжа пред нея, по-възрастен, ала същия.

Можеше да се закълне, че човекът, когато бе видяла, е Кърт Скот.

 

 

Върна се в кабинета си. Едно от писмата в снопа, който Сенди й подаде, привлече вниманието й. Заинтригувана от написания на ръка адрес и думата „ЛИЧНО“, напечатана с големи червени букви по цялата дължина на плика, Нина веднага го отвори с нокътя на палеца си.

„Скъпа Нина — започваше писмото. — Много често мислех за тебе.“ — Решителният, вертикален почерк не се беше променил. Той искаше да се срещнат на следващата сутрин — в седем часа на плажа Поуп Бийч, където можеха да разговарят, необезпокоявани от никого. — Бъди внимателна — предупреждаваше я писмото. — Ще ти обясня всичко, когато те видя, ала се страхувам, че пристигането ми тук може да ти създаде сериозни неприятности. — Познатият подпис в долния край на страницата беше: Кърт.

— Един човек го донесе лично — уведоми я Сенди.

Нина се прибра рано у дома, мислейки си за писмото. Още преди да се заеме със сгъването на чистото бельо, което я очакваше на леглото, се обади Пол от Кармел. Тя се зарадва, че чува гласа му.

— Как мина командировката ти? Така внезапно замина. Всъщност къде ходи?

— О, посетих един стар приятел за няколко дни и свърших някоя и друга работа. Няма да те отегчавам с подробностите. Ами ти как си? — попита той. — Случайно съм тук, в града.

— Тук, в нашия град? Защо?

— Помислих си, че можем да отидем заедно на вечеря, а след това да се отбием до минералния извор.

Нина не знаеше какво да му отговори. Беше изненадана приятно, ала същевременно изпитваше чувството, че й налагат как да постъпи. Той беше дошъл от толкова далеч…

— Всичко ли е наред? — попита Пол. — Как е Боб?

— Прави опити да се държи добре, ала не мисля, че е особено щастлив от това. Добре — отговори му тя. — В колко часа?

 

 

Точно преди Нина да излезе на среща с Пол, телефонът отново иззвъня. Нина помоли Боб да вдигне слушалката. Днес той и братовчедите му не бяха на училище следобед. Тримата щастливо пилееха времето си, разположили се пред телевизора. Момчето поговори няколко минути по телефона в кухнята и се върна към анимационния филм.

— Кой се обади, скъпи? Пол ли беше?

— Никой.

— Е, все трябва да е бил някой.

— Затвориха телефона. Не съм разговарял с никого.

 

 

Пол я взе в седем часа. Вечеряха тихо в главната зала на ресторант „Цезар“. Нина знаеше, че изглежда разсеяна, ала миналото не оставяше намира съзнанието й. Пол я гледаше, разказваше глупави шеги и докосваше косата й. Тя беше сладка, наистина. Нина пропъди от ума си мисълта за писмото, засмя се, направи опит да се отпусне и да изпита наслада от присъствието на човека от плът и кръв до себе си. След вечерята двамата облякоха бански костюми в стаята на Пол и слязоха в асансьора при басейна, потъвайки сред очарователната горещина на минералния извор заедно с група млади веселяци.

— Дойдохме тъкмо навреме, за да избегнем опасен спазъм на мускулите — прошепна Нина сред изпълнения с пари въздух и опря гръб към гладката стена на басейна. Беше скрила косата си под гумена шапка.

— Толкова е хубаво, сякаш някой разтрива гърба ти. Макар че нищо не може да замени умелото разтриване.

Дочули тази реплика, тримата млади мъже в басейна станаха и излязоха навън. Нина и Пол се насладиха на тишината. Беше прекрасно, че дойдохме тук заедно.

— Няма ли да кажеш, че знаеш как най-добре трябва да се разтрива гърбът? — попита Нина. Загрятата вода достигаше до вратовете им; изпаренията замъгляваха очите им. Нина буквално порозовя. Гърдите й се бяха отпуснали сред водните мехурчета. Пол бе забелязал това.

Той хвана китката й. Седеше толкова близо до нея, че можеше да отърка бедрото си о нейното. Ето, наистина го направи. После хвана ръката й и внимателно я постави върху линията, където краката им се докосваха. Така Нина усещаше и своето, и неговото тяло. Тя стоеше неподвижна, неспособна да отдръпне ръката си.

Нарушавайки възцарилата се от дълго време тишина, той прошепна:

— Искам да ти покажа колко прекрасна си ти и какво означаваш за мен. Ела горе в стаята ми — той я обърна към себе си, сложи я в скута си и помилва с хлъзгави пръсти очертанията на гръбначния й стълб. Нина обхвана кръста му с крака, обви врата му с ръце, оставяйки се на копринения допир на водата и на мускулестия мъж, която сякаш имаше магнити в кожата си.

Той затвори очи, притисна бузата си до нейната. Единственият звук наоколо беше клокоченето на водата, която се блъскаше в стените на миниатюрния басейн, и едва доловимият й дъх край ухото му. Пол докосна врата почти от мястото, където започваше косата, и продължи бавно да я целува, достигайки устните й, най-сетне се отдръпна от нея и я изведе от басейна.

— Стой тук — каза й той. Взе бяла хавлиена кърпа от стола, изтри я и започна да я милва, докато тя също посегна към него и над очите й се спусна мъгла…

Взеха асансьора и отидоха в стаята му.

Нина застана до прозореца и се вгледа в тъмните, назъбени очертания на боровите клони на фона на червените светлини от рекламните надписи. Той пристъпи зад гърба й и я прегърна, смъкна презрамките й, целуна я по врата, свали банския й костюм и се притисна до нея.

— Пол, аз не…

— Нина, не е необходимо да си влюбена в мен. Просто ме обичай.

— Има неща, за които не съм ти разказвала…

— Замълчи, жено… — той вдигна показалец пред устните й, тя му позволи да се плъзне в устата й и започна да го хапе леко със зъби. Пропъди съмненията от ума си. Остави тревогите, които я измъчваха, да изчезнат някъде далеч, далеч. Влажната му коса миришеше на хлор, целувките му се спуснаха като нежен водопад навсякъде по тялото й, докато тя започна да вибрира в такта им, и позволи да бъде отнесена в ухаещото на чистота легло. Нина обви с ръце врата му, сякаш от това зависеше животът й.

 

 

Рано сутринта, още по тъмно, Нина излезе от банята в стаята на Пол, облечена само в панталоните си.

— Вече си станала? — Пол отметна завивките и се надигна в леглото, подпирайки гръб на възглавниците, приглаждайки с длан русата си коса, която стърчеше на всички възможни посоки.

— Пол, къде са чехлите ти?

Той скочи от леглото и наперено се отправи към банята.

— Да поръчам ли кафе? Не ти ли се иска да похапнеш нещо за закуска? Все още е много рано, наистина — обади се той, надвиквайки шума от водата в мивката.

— Ще взема нещо по-късно — Нина облече ризата и пуловера си. — Искам да се прибера у дома, преди Боб да е станал — това беше добро извинение; наистина, моментът сега не беше удобен да започне да обсъжда с Пол проблемите около Кърт. Може би никога нямаше да го стори. Щеше да се срещне с Кърт само веднъж, та макар само да задоволи любопитството си. После щеше да реши какво ще предприеме в бъдеще. Може би срещата й с него щеше да й помогне да вземе решение дали може да иска нещо повече от Пол.

— Надявах се… — подхвана Пол.

Търсейки чорапа си, тя взе големите му сини слипове от пода, завъртя ги на показалеца си и след това ги хвърли на един стол.

— Какво?

Той излезе от банята и ги облече.

— Постой тук за минута — каза той и потупа с длан мястото до себе си на леглото.

— О, не. Опитах вече веднъж.

— Обещавам, че няма да те изнасиля.

— Вече веднъж опитах.

— Този път наистина говоря сериозно.

— Вече веднъж опитах — Нина се разсмя и се отпусна на леглото до него, обувайки чорапите си.

— Ето че отново започвам — изрече Пол, сграбчи я и я обърна към себе си. — Божичко, толкова е лесно да излъжеш жените.

— Наистина трябва да тръгвам. — Той бе притиснал тялото си до нейното, докосваше всяка частица от кожата й, ала тя прошепна едва чуто:

— Наистина…

— Първо ми обещай нещо.

— Какво?

— Че ще останеш с мене.

— Пол, трябва да ме пуснеш да си вървя.

— Ще те пусна след една минута. А може би и след повече време, ако престанеш да шаваш толкова силно.

 

 

Тя отиде на уреченото място за среща с Кърт на плажа Поуп Бийч. Чака го дълго, наблюдавайки как слънцето танцува върху синята, гладка като стъкло повърхност на езерото Тахо.

Той не дойде.

Застанала права върху пясъка, Нина си спомни как преди толкова години го беше чакала часове наред да се появи.

Той отново беше изчезвал, безформен като мъглата над езерото.

„Постави го на мястото му. Кърт е минало. Изтрий го от живота си.“