Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (26)

24.

Връщането от Рино към Тахо им отне повече време от обикновено, защото беше събота вечер и множество хора, решили да похарчат пари в казината и да се повеселят, бяха поели към града, разположен на езерото. Вечеряха и когато оставиха Боби при Андреа, вече минаваше девет часът, макар че светлината на дългия ден все още не се стопяваше. Нина отключи празната сграда, където се намираше кантората й, влезе в кабинета си и сложи кафе в машината, а Пол намери дистанционното управление на видеото, размести мебелите в залата за разговори с клиентите и я превърна в малък кинотеатър за двама. Той не си направи труда да спусне щорите, затова фаровете на преминаващите коли прелитаха от време на време през стаята.

Първо гледаха видеоматериала за ареста на Скот. Нямаше звук, само датите и времето, когато бяха записани събитията, проблясваха на екрана. Камерата, монтирана в полицейската кола, се движеше зад автомобила, който Кърт бе наел. Виждаше се как колата му намалява скоростта си и отбива от пътя, след това се показа полицаят Джойс, който приближи и след минута направи знак на Кърт да излезе навън. Полицаят притисна Кърт към колата и застанал зад гърба му, го претърси за скрито оръжие. Лицето на Кърт бе обърнато към камерата — беше ясно, че той приказва нещо.

— От ръката на Кърт капе кръв — отбеляза Пол. — Той тъкмо е напуснал мястото, където е имало стрелба. Разбирам защо са го арестували. Затворът е бил най-доброто място за него. А защо няма запис на звука?

— Не са направили — полицаят, извършил ареста, заяви, че оборудването било ново и той не бил добре запознат с него. Сигурно е натиснал някое копче, което не е трябвало, или пък камерата не е функционирала както трябва. Както и да е, мнението ми е различно от твоето. Те не са имали никакви доказателства срещу Кърт. Разполагали са само с видеоматериал, показващ ареста на един ранен човек. Всичко останало е въпрос на различни интерпретации.

— Освен това разполагаме със свидетелските показания на полицая, извършил ареста. — Пол започна да чете от полицейския доклад: „Аз го попитах: «Какво е това?». Заподозреният отговори, че е кръв. След това попитах дали заподозреният е ранен и той кимна утвърдително с глава. След това попитах дали заподозреният е участвал в някакво сбиване. Заподозреният отговори, че тя е била застреляна.“

— Кърт твърди категорично, че Тери е стреляла срещу него и той е излязъл тичешком през вратата след първия изстрел. Затова не е казал нещо друго на полицая — изтъкна Нина. — Полицаят или лъже, или има някаква грешка. Аз вярвам на Кърт.

— Може би. Ще проверя как стои въпросът с офицер Джойс. Той е новак в полицията, бил е объркан и може би не е чул добре. За нещастие показанията му вече са записани и той ще потвърди, че Кърт е казал именно така, както е вече отразено. Ако съм на твое място, не бих пил толкова кафе по това време на нощта.

— Това никак не ми пречи.

— Аз просто ще изпия чаша вода от чешмата — обяви Пол. — И така — каква ще бъде следващата ни стъпка?

— Ще гледаме художествения филм „Къде е Темара Суийт?“ — Нина вече зареждаше касетата във видеото. Тя седна до Пол на един стол с твърда, права облегалка и той обви с ръка раменете й. Пол угаси светлината и измърмори:

— Нищо не може да се сравни с тиха нощ у дома, когато човек гледа телевизия.

Нина натисна копчето „старт“.

 

 

Тъмен път, мокър от дъжда. Един пикап се плъзва по паважа, фаровете му се отразяват от пътната настилка, след това товарният автомобил завива наляво и се движи известно време. Камерата заснема обстановката, следейки погледа на шофьора. Виждат се неравности по пътя, фаровете се отклоняват напред-назад, сякаш наблюдавани през очите на пиян човек; песен в стил „кънтри“ се носи скръбно от касетофона в колата. Тя поема по тясно шосе, около което се издигат хижи, след това отбива по черен, осеян с ями път, следва внезапен завой на пресечка с широка магистрала в планината. Жълтата кола осветява дървета, от чиито клони се изцеждат капки вода… Върху тази сцена се появява надписът:

„Къде е Темара Суийт“

и лентата продължава да се върти…

— Чух подхлъзване на гуми по паважа и погледнах през прозореца. Темара зави наляво и изчезна. — Някакъв барман постави шумно халба с бира на тезгяха, разливайки малко от пивото върху дървената повърхност. Зад него блестяха бутилки с разноцветни питиета върху лавици от стъкло, които се оглеждаха в огледало, заело цялата стена. Малки очички надничаха от широкото, дружелюбно лице на бармана. — Познах я, защото майка й идваше непрекъснато тук. Тем беше леко пийнала, съвсем не изглеждаше пияна — в онова състояние, когато човек буквално е гипсиран, ако разбирате какво искам да кажа. Добре си спомням тази нощ — по-късно ченгетата дойдоха и ме арестуваха, защото бях сервирал алкохол на непълнолетни.

Камерата заснемаше сцената отвисоко и човек оставаше с впечатлението, че плува някъде над събитията. След това тя се придвижи напред, напусна помещението и се фокусира върху жълта неонова табелка:

— Защо е тръгнала в тази посока? Ресторантът на Мани е последното заведение по Шосе 50, което продължава на запад от Тахо. Темара не познаваше никого от къщите около езерото в този район. Минавало е единадесет часът вечерта, а тя беше на училище на следващия ден — силна на вид жена на средна възраст с бляскави сини очи прекоси със ските си някакъв хълм, по който имаше писта.

Отначало изглеждаше много далеч, след това постепенно се приближи, представяна във все по-едър план. Жената рязко спря в началото на влека, изправена на фона на покрития със сняг хълм, разпръсквайки облачета ситен сняг със ските си. Силуетът й беше очертан красиво върху суровия изглед на околната природа, посивялата й коса беше стегната с лента, каквито носеха младите момичета. Компютърът започна да изписва серия букви, които се показаха на екрана една след друга, сякаш бяха отпечатани със стара пишеща машина:

Д-ж-е-с-и-к-а С-у-и-й-т, м-а-й-к-а-т-а.

Следващата сцена разкриваше обширен дом, направен от кедрови дървета, и въвеждаше зрителя във всекидневна стая, натъпкана с антични предмети. Подът беше блестящ, направен от твърдата дървесина на американски дъб. В стаята имаше инвалидна количка, върху която се бе отпуснал един мъж.

„Джонатан Суийт, бащата“

— изписа невидимият компютър. Суийт заговори с хленчещ глас:

— Тя винаги искаше пари, с каквито не разполагахме. Отказваше да започне работа след часовете в училище, въпреки че не се интересуваше от постиженията си в класната стая. Престана да разговаря с нас шест месеца преди да ни напусне. Не одобрявахме начина й на живот. Уж живееше с нас, ала нощите прекарваше извън дома ни. Беше на осемнадесет години, красиво момиче. Предполагам, че е имала много приятели момчета или мъже. Никога не ни е запознавала с някой от тях.

Лицето на мъжа, който изричаше оплакванията си с хленчещ глас, полека се стопи и без никакво предупреждение се появи образът на дългокрака подобна на момиче млада жена, която стоеше заедно с няколко коня в оградено с дебели греди място и гледаше с притворени очи към камерата под ослепителното слънце. Беше облечена в шорти и дамски потник с тънки презрамки.

„Дорийн Бенитес Ордуей, най-добрата приятелка“

— появи се надпис на екрана.

— Срещнахме се точно на обяд, след теста по физико-химия. Темара смяташе, че се е провалила. Заяви, че бездруго е приключила вече с училище, защото то не било свързано с истинския живот. Тя се смееше, а аз започнах да я увещавам: „Темара, по-добре разговаряй с учителката, трябва да завършиш гимназия, в противен случай никога не можеш да си намериш работа.“ Ала Тем отвърна, че не я е грижа за това. Продължи да приказва за истинския живот — той бил много по-интересен.

— След училище се прибра у дома — подхвана Джесика Суийт, след като двама скиори отскочиха от седалките на лифта и изчезнаха вдясно от камерата. — Заключи се в стаята си и пусна онези потискащи мелодии, които младите днес наричат музика. Усетих миризмата на дим и й казах да престане да пуши. По това време въобще не пиех, независимо от това какво ви говорят някои хора. Просто не мога да търпя, когато някой пуши. Вероятно затова тази вечер тя си тръгна от дома ни. Отказа да вечеря, заяви, че ще излезе с приятели. Не знаех, че има слаби оценки по повечето предмети в училище.

Появи се ново лице — около тридесетгодишен мъж, пъргав като момче. Той се подпря за миг върху ниската дървена ограда, прескочи я и се задържа на фокус на екрана. Макар че беше облечен в груби работни дрехи, потъмнялото му от слънцето лице, потънало в сенките на следобеда, имаше фини черти. Зад гърба му плоското сиво небе се сливаше с полето, осеяно с нисък храсталак. Две крави пасяха в пожълтялата трева. В дъното на екрана се появи надпис:

„Майкъл Ордуей, първият й приятел.“

Той приказваше с британски акцент, характерен за по-елитните класи. Годините, прекарани в Америка, бяха оставили съвсем неуловими следи от английската учтивост в гласа му.

— Приблизително шест месеца преди Тем да си отиде, ние се промъкнахме в казиното „Хайет“ да опитаме късмета си на игралните автомати. Един от пазачите ни изхвърли оттам. Бяхме пияни от безплатните питиета, които ни предлагаха, нямахме пукната пара. Тя изведнъж побесня, заяви, че я отегчавам до смърт. Бил съм прекалено млад за нея и други неща в този дух. Прибра се вкъщи на автостоп.

Правех опити да я видя отново, но Тем ме избягваше. Вечерта, когато изчезна, аз и Дорийн бяхме отишли да хапнем пици в ресторанта на Мани, но аз още се интересувах от Темара. Беше мразовита нощ в средата на зимата. Готвехме се да си тръгваме. Да, естествено, че бяхме пийнали порядъчно. По това време и двамата непрекъснато се наливахме. Темара влезе в ресторанта в последната минута, преди да изчезнем ние.

Затова отново седнахме на масата и се почерпихме още веднъж. Тем беше в странно настроение. Не искаше да приказва за училище, само заяви, че било скучно. Спомена, че имала среща след няколко минути. Аз я попитах защо се държи така тайнствено и кой е човекът, при когото отива. Тем ме прекъсна, предупреди ме да престана да я шпионирам и да не се бъркам в нейните работи. След това изля цяла халба бира в лицето ми, за да разбера по-добре точно какво е искала да ми каже. Тъкмо изтривах лицето си, когато Тем си тръгна.

Филмът отново показа в кадър Дорийн Ордуей, яхнала буен кон, стиснала юздите му в ръце. Раменете й бяха прекалено широки за жена, тялото й беше ъгловато, сякаш бе манекенка, с каквито пълнеха страниците на модните списания. Късата й фланелка бе прилепнала плътно към едрия бюст и разкриваше щедро плоския корем на Дорийн. Тя укроти коня си, скочи грациозно като танцьорка на земята и го завърза на един кол. Изглеждаше лукава, позираше малко, погледът й беше впит в камерата, ала след секунда отново спусна слънчевите очила на носа си.

— Казах: „Темара, наистина се прибираш вкъщи, нали?“ Тя се усмихна, като че имаше някаква голяма тайна, и рече: „И да пропусна цялото удоволствие тук?“ Обади се по телефона, каза само няколко думи. После излезе от ресторанта и се запъти към своя пикап. Майкъл повръщаше в ъгъла.

— Това се случи преди дванадесет години. Тя никога повече не се прибра у дома — каза майката на Темара, Джесика Суийт, свали скиорските ръкавици и показа ожулените си ръце. След това духна облаче топъл въздух върху тях. — Нито ни писа, нито се обади по телефона. Свързах се с полицейския участък в Южно Тахо още на следващата сутрин и те я вписаха в графата „безследно изчезнали“.

Нейното волево, почерняло от слънцето лице изведнъж доби чертите на стар, сбръчкан сержант от полицията — чернокож американец, облечен в полицейска униформа, достатъчно възрастен, за да излезе в пенсия. „Сержант Флетчър Чени“ появи се надпис в дъното на екрана. Той седеше зад старо, очукано бюро от дъбова дървесина и разглеждаше сноп книжа. Чени заговори:

— Пикапът, регистриран на името на родителите й, беше изоставен на една отбивка на около миля и половина надолу по шосето. Намерихме го един ден след изчезването й. Нямаше никакви следи от насилие. Превозното средство беше паркирано както трябва, вратите бяха заключени, не е имало опит за насилствено отваряне. В него нямаше нищо, освен касетки с музикални записи, няколко опаковки от ресторанта за бързо хранене и кученца играчки зад седалките. Никой не се обади, че е виждал пикапа или момичето, след като Темара е напуснала ресторанта на Мани.

Екранът почерня. След това, съпровождайки гласа на Джесика Суийт, по средата на екрана се изписаха яркочервени букви:

ТЯ ИЗЧЕЗНА…

Заговори Дорийн Ордуей и заедно с нея се появиха още червени букви:

ТАЗИ НОЩ…

ПРЕДИ ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ

— гласът на Джонатан Суийт завърши изречението.

Седнал в мрака до Нина, Пол се обади:

— Сигурно е мъртва. Дванадесет години… да не изпрати нито дума. Мъртва е.

Като странно ехо звукозаписът към филма повтори тихо:

— Предполагам, че е мъртва.

Широките кафяви очи на Дорийн отново се появиха на екрана. Сега слънчевите й очила ги нямаше. Фини сребърни обици блеснаха на слънцето, полюлявани от лекия бриз. Зад гърба й се носеха звуци, които Нина не би могла да сбърка с нещо друго — цвилеха коне, чаткаха копита върху добре отъпкана земя. Камерата се отклони от Дорийн, появи се пейзаж — кон, галопиращ на фона на голяма гора.

— Корените й са тук — продължи Дорийн. — Тя се роди и израсна сред тези гори. Не би могла да изчезне, без да се обади на никого. Не би останала толкова дълго далеч от тези места.

— Преди да навърши осемнадесет години, след училище Тем отиваше в двора и с часове скачаше на батута. Никога не се нараняваше, макар че беше много смела. Сама бе ушила част от дрехите си. Все още спеше със старата си кукла Мелиса… всяка нощ. Беше нормално, щастливо малко момиче… — каза бащата на Тем.

На една лавица в празната спалня беше поставена кукла с блестящи кестеняви коси и розови бузи. Бащата на Тем протегна ръка към куклата и я сложи в скута си. После на екрана се появиха стари фотографии на семейство Суийт, Темара като малко момиче в Дисниленд, което се усмихваше срещу камерата, с мускетарска шапка на главата. Някои от млечните й зъби липсваха, а постоянните все още не бяха пораснали…

Лицето на малкото момиче се превърна в образ на девойка от гимназията — корените на косата й бяха тъмни, а самата коса — изрусена, сресана на бретон по средата. Лицето беше навъсено, клепачите й бяха гримирани с очна линия и туш за мигли. Гласът на полицая Чени изрече:

— Тя се появяваше из всички заведения в този район.

— Тя се отнасяше жестоко с Майкъл — заговори Дорийн, докато камерата все още бе фокусирана върху лицето на Темара. — Той е чувствителен човек. Родителите му го доведоха в Тахо от Англия и му беше трудно да привикне в училище. Наистина я обичаше, а тя го нарани така дълбоко.

— Смешно как се развива човешкият живот. Дорийн и аз отидохме в един и същи колеж — Ю Ес Дейвис. Там се сгодихме. Имаме две малки момиченца, близначки, така има с какво да се занимаваме… — разказваше Майкъл Ордуей. — Бащата на Тем беше болен, той непрекъснато се тревожеше. Две години беше безработен и през цялото време се караше с нея. Той я накара да напусне дома си. Веднъж самата тя ми каза, че я наранил. Показа ми и белега от раната. Разбира се, майка й също има вина. Тя бе истински шампион във всяко отношение — явяваше се навреме на всяка среща, правеше всичко по-бързо и по-добре от останалите, беше направо луда да оказва контрол върху някого, освен това изпиваше тайно огромни количества алкохол. Тя буквално подлудяваше Тем. Тем трябваше да изкарва винаги отлични оценки. Тем трябваше да отиде в колеж, да контролира теглото си… Смятам, че Тем избяга с мъжа, с когото се срещаше. Родителите й не я обичаха. Те смятаха, че Темара е тяхна собственост.

Несръчно заснет домашен видеоклип; всичко в него изглежда малко синкаво. Началният кадър показва дълга тава, поставена върху неприлично големи купчини с подаръци под коледната елха. След това в преден план излизат отделните пакети, украсени с панделки — листа, обсипани със златни пръски, плодове, украсени със златни петна, златни шейнички, покрити с разноцветна хартия — от свети Никола, за Исус Христос. Изтекоха няколко отегчителни минути, през които подаръците без никаква редакторска намеса изпълваха екрана, най-сетне Темара Суийт се появи край елхата, облечена в сини панталони от кадифе и жилетка без ръкави, също от кадифе. Безупречно подстриганата коса се спускаше красиво върху раменете й. Тя беше около шестнадесетгодишна. Момичето отвори един подарък — кънки за фигурно пързаляне и гордо ги вдигна пред камерата.

— Благодаря, мамо и татко — изрече Темара с висок, тръпнещ глас. — Обичам ви до смърт!

Камерата последва Джесика Суийт в помещение, което по всяка вероятност беше спалнята на Темара — проследи стените: от куклата върху разхвърляното легло до ярките афиши на различни рок групи, свирещи в стил „Пънк“.

— Наистина намерих марихуана тук, в бюрото й — каза Джесика Суийт и зарови пръсти в едно чекмедже. — Казах на полицаите, ала ми се стори, че тях не ги беше грижа за това. Винаги съм се питала дали пуши тази отрова в пикапа. Ако се добави онова, което е изпивала… Излязла е от колата — може би са я блъснали на шосето. Шофьорът е взел… тялото й и го е изхвърлил някъде. А може би се е препънала в тъмното и е паднала в някоя канавка. Там е истинска пустош. Може би никой не е намерил мястото, където е паднала.

Сержант Чени се появи на екрана, задълбочил се в някаква папка.

— Случаят остава открит. Искам да кажа, че случай като този не може да бъде приключен дори и след дванадесет години. Когато човешко същество изчезне безследно, не може току-тъй да забравиш това. Търсим доказателства. Гарантирам ви — ако е извършено престъпление, винаги има някакви веществени доказателства. Те просто трябва да се намерят. В този случай не разполагаме с достатъчно следи, за да продължим издирването. Но различни момичета наистина изчезват. Откакто Темара изчезна, след нея имаме най-малко още три подобни случая на изчезнали млади жени. Този път няма за какво да се заловим. Не, не знаем дали те са живи, или мъртви. Просто са изчезнали — без никакво предупреждение, без никаква следа. Ох. — Последва дълга пауза. След това отново заговори Чени, сякаш отговаряше на някакъв въпрос: — Къде е Темара Суийт? Моето лично мнение е, че се е качила в колата на някой човек, преминаващ транзитно през тези места. С това си е навлякла куп неприятности. Проверяваме всички неидентифицирани човешки трупове в целия щат.

— Къде е дъщеря ми? — питаше потънал в скръб Джонатан Суийт. — Моля се на Бога да е жива и щастлива. Темара, ако видиш този филм, моля те… изпрати само едно писмо, обади се по телефона… Аз… ние искаме да ни се обадиш… — Осветлението хвърляше дълги сенки по момчешкото му лице, правеше го да изглежда измамно. В този момент дарбата на Тери Ландън като кинематограф беше очевидна. Тя оставяше човека да приказва, ала интерпретираше по свое желание казаното от него чрез играта на светлината: неспокойните скокове на камерата от очите към ръцете, към устните, хвърляха съмнение върху искреността му.

Отново снимката на Темара в годишника на гимназията. Камерата проследи лицето й в клаустрофобично близък план, съсредоточи се върху очите и започна постепенно да ги уголемява, докато ирисът и зениците заеха целия екран, поглъщайки зрителя в бездната си.

— Искате ли да знаете точно какво е мнението ми на честен човек? — изрече студено гласът на Дорийн. — Аз мисля, че тя вземаше наркотици. Тогава се обади по телефона, нали се сещате? Обзалагам се, че имаше среща с някакъв тип, който щеше да й ги достави и да й завърти главата. Беше започнала да придобива лоша репутация, а това нараняваше семейството й, приятелите й. Кой го е грижа къде е тя сега? Прав й път!

Последва сцена, правеща паралел с началото на филма в шофьорската кабина на пикапа. Сега мелодията на монотонната песен в стил кънтри следваше камерата. Вратата на колата се отвори и камерата се придвижи навън в мрачния, потънал в червеникави тонове пейзаж.

Камерата се задържа върху кадър, изобразяващ пътека с много завои, пълзяща нагоре по хълма. От двете й страни растяха високи борове, беше паднал здрач. За миг образът изчезна, след това стана ясно, че камерата е разположена зад някакъв човек. Момичето, чийто гръб бе изпълнил екрана досега, започна да се отдръпва от обектива. То вървеше нагоре по пътеката и ставаше все по-мъничко, докато се отдалечи много навътре в гората.

— Изиграване на престъплението — изрече гласът на Пол в мрака. — Интересно.

Спокойното изящество в началото на сцената бе заменено от навяващи все по-силна паника кадри: момичето вървеше напред, сенките на нощта разчленяваха и изкривяваха силуета на тялото му, пътеката почти изчезваше, на места съвсем се губеше пред него. Момичето, което приличаше много на Темара Суийт, седна на голям плосък гранитен блок и се огледа, сякаш очакваше някого. То беше облечено в бяло палто от заешки кожи, в черни джинси и каубойски ботуши. Камерата го показа в близък план, милвайки меката козина. В сивия мрак на вечерта тялото загуби формата и неповторимостта си, сливайки се със скалата.

Камерата се върна по обратния път. Пътеката отново беше празна, потънала в тишина и спокойствие. Мелодията на песента заглъхна, обективът се насочи надолу, надолу, показвайки в едър план пясъка, листата и калта около корените на дърветата, докато най-сетне започна да просветва и угасва последният надпис:

КРАЙ.

На черен фон се появи списък от имената на хората, взели участие във филма. Проста детска приспивна песничка звучеше като фон. Пееше я малко момиченце: „Къде, о, къде е сладката малка Теми…“ — мелодията заглъхна, преди да прозвучи последната фраза от песента.