Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (6)

5.

Към десет часа сутринта полицията разпространи описанието на Боби из целия щат. Не загубиха никакво време в търсене на информация за случаи на изчезнали деца; разполагаха с нея от самото начало. Андреа се свърза с различни организации, издирващи безследно изчезнали малолетни. Мат провери при съседи и приятели. Сенди уведоми всички клиенти, че Нина е заминала далеч от града по важна работа.

Нина се обади на баща си в Монтерей. Харлан Рейли каза, че ще започне търсене и ще разпространява листовките, които тя бе изготвила. След това се обади на Пол в кабинета му в Кармел.

— Бюро за разследвания „Ван Уегънър“ — отговори гласът му, по-груб и по-плътен, отколкото го беше запомнила. — В момента сме извън бюрото. Моля, оставете съобщение, след като чуете сигнала.

Какво ли можеше да стори Пол от толкова далеч? Боби щеше да се покаже отнякъде всеки момент. Чувствайки се неспособна да остави съобщение, тя затвори телефона.

 

 

— Спирка „Общинска болница“ — обяви шофьорът на автобуса. Боб се изправи пред дългата, бяла сграда, засенчена от високите борове на Монтерей. Хора влизаха и излизаха, някои облечени изцяло в бяло, други — наметнати с червени палта.

Беше спал през по-голямата част на пътя от Тахо до Монтерей и още съвсем рано сутринта бе спрял да закуси в ресторанта „Макдоналд’с“ недалеч от Кея на рибарите. След това се върна на автобусната спирка, за да разбере как да стигне до болницата.

Зави надясно, влезе през автоматично отварящите се врати и се отправи към гишето за информация, обслужвано от доброволци. Една дама с тупирана бяла коса, облечена в бледожълта дреха, седеше зад множество букети с цветя. Тези жени не получаваха заплата за това, че работеха тук; те бяха винаги много сърдечни — наистина сърдечни, а не като служителите, посрещащи хората с фалшива любезност, за която им плащаха.

— Необходимо ми е получа свидетелството си за раждане. Роден съм тук — обърна се той към жената. Тя отговори с треперещ глас:

— О! Добре. Хайде да проверим дали ще можем да го открием. Алма! Алма! — Дойде някакво момиче, може би все още тийнейджърка, облечено в униформа също както момичетата в болницата „Боулдълр“ в Тахо, където бе лежала майка му.

— Този млад човек иска да получи свидетелството си за раждане — обърна се възрастната дама към момичето, което погледна Боб, без да крие съмнението в очите си.

След като изминаха много бляскави, осеяни със сиви петънца коридори, те се озоваха в помещение с високо гише, над което Боби не можеше да види почти нищо. Мъжът зад гишето не забеляза Боб.

— Извинете — обади се момчето. Около век по-късно, след като влязоха и излязоха много хора, Боб отново повтори: — Извинете… — Не последва никаква реакция. Нима този човек беше глух?

— Хей! — извика високо Боб. Мъжът се обърна. Боб никога не беше виждал толкова плешив човек, ала кожата на главата му имаше тъмен тен и вратът, подаващ се от яката на ризата, изглеждаше дебел като на боксьор. — Господине — добави той.

— Какво искаш, момче? — попита непознатият.

— Свидетелството си за раждане. Роден съм тук.

— Това е документ с юридическо предназначение. Не съхраняваме подобни неща тук. — Около минута той гледа някакъв списък и след това каза: — Трябва да отидеш в съда в Салинас. Третия етаж, западното крило. Отдела по здравеопазване. Освен ако не желаеш да получиш оригинала. В такъв случай трябва да напишеш писмо до Сакраменто.

— Къде се намира Салинас?

— Да не се опитваш да ме разсмееш?

— Не, сър — отговори Боб. Той забеляза, че мъжът хареса обръщението. — Просто исках да попитам как ние можем да стигнем дотам? — Той използва местоимението „ние“ — надяваше се, че така мъжът няма да се заинтересува особено от дете, което се разхожда само наоколо.

Възрастният погледна Боб и вдигна рамене.

— От спирката пред болницата вземете автобус, движещ се по магистрала 68. Той ще ви закара до площад „Салинас“, оттам можете да се качите на друг автобус или пък просто ще повървите пеш. Не е далече — само няколко пресечки разстояние.

— Знаете ли дали в свидетелствата за раждане е написано името на бащата?

— Обикновено да.

— Задължително ли е името на бащата да бъде записано?

— Не. Но обикновено служителите го записват.

 

 

Нина, изтощена до крайност, предложи всички от семейството на Мат да вечерят в ресторант. Отначало те отказаха. Желаеха да останат с нея.

— Моля ви, идете — настоя тя. — Мат се опита, ала не успя да убеди Нина да тръгне с тях. Тя не искаше да напуска къщата. Брат й предложи да донесе храна у дома, но тя заяви, че ще си направи супа.

— Отидете на кино — предложи тихо тя, застанала до вратата. — Това е ужасно за децата.

— Сигурна ли си, че така ще бъде добре за тебе?

— Да. Очаквам някой да ми се обади всеки момент.

— Няма да закъсняваме — Мат и Андреа я прегърнаха, дори децата я целунаха на излизане.

— Ще го намерят, Нина — прошепна Андреа. — Зная, че той е добре.

— Искаш ли да си вземеш ключовете и да изкараш навън колата си? Андреа и аз паркирахме в гаража — каза Мат.

Тя бръкна в джоба си и му подхвърли ключовете.

— Вземете пикапа „Бронко“, Мат. В него няма да ви бъде тясно.

Когато излязоха, тя отиде в кухнята да си направи супа. Не беше яла цял ден и неотложните нужди на тялото й я ръководеха. Трябваше да се нахрани. Изяде доматената супа, сложила сутрешния вестник пред себе си.

Седнала във всекидневната, тя наблюдаваше как вечерта спуска сенки върху снега навън пред прозореца. След това засили огъня, готова да скочи към телефона или вратата — в зависимост от това откъде щеше да се разнесе звън. Седна върху кръглата плетена рогозка пред камината, вперила поглед в оранжевите и сини пламъци, мислейки си за онова, което беше казала госпожа Полк.

 

 

Късно следобед Боби намери административните сгради на областта. Веднъж бе ходил с майка си да види как тя защитава свой клиент пред апелативния съд в Сан Франциско, така че когато пристигнаха в Салинас, знаеше точно къде да открие кабинета, който му беше необходим. Човек просто трябваше да погледне указателната табела и след това трябваше да застане пред асансьора с много сериозен вид. Асансьорната кабина го изкачи до третия етаж заедно с една червенокоса дама, която имаше същото куфарче както майка му. Когато в отдел „Здравеопазване“ намери необходимия му кабинет, остави нещата си върху един пластмасов стол и се нареди на опашката, очаквайки да получи свидетелството си за раждане. Служителката каза, че трябва за заплати тринадесет долара, и Боб й даде двадесет от онези, които беше получил за рождения си ден. След няколко минути тя се върна с лист хартия в ръка. Момчето не го погледна, докато не излезе навън.

Зад сградата на съда имаше голям, обрасъл с треви двор. Там нямаше никакви хора, които да му досаждат. Боб вдигна пред себе си листа, оглади го, ала не го отвори, докато не се почувства готов за това.

Една врана кацна на няколко крачки до него и впери очи в ръцете му. Той бръкна в раницата си и извади няколко парчета сирене. Скоро много врани се насъбраха около него. Боб огледа внимателно цяла колония от мравки, които си проправяха път към буца пръст до краката му. Остър страх накара ръцете му да потреперят. Той се почувства като пиле, което се е размърдало вътре в яйцето и му предстои да се излюпи в изцяло непознат свят.

Отвори листа хартия и започна да го изучава.

— СВИДЕТЕЛСТВО ЗА РАЖДАНЕ, ЩАТА КАЛИФОРНИЯ — прочете той на върха на страницата. РОБЪРТ БРАНДЪН РЕЙЛИ — продължи момчето, треперейки, макар че светеше слънце. Враните излетяха всички заедно, грачейки шумно. Боб махна с ръка, притвори клепачи и продължи да чете.

Под надписа БАЩА НА ДЕТЕТО беше написано: КЪРТ ДЖЕФРИ СКОТ. Примигвайки, той отново прочете името.

Искаше да каже на някого, да подскочи и да извика: „Това е моят баща. Погледнете тук — Кърт Джефри Скот“. Боб наистина подскочи, потича известно време сред тревите, ритайки мравките.

Баща му наистина съществуваше и това го накара да се почувства истински. Странни, полуоформени идеи и съмнения отлетяха далеч, далеч в безоблачното небе.

Майка на детето: Нина Фокс Рейли. Баща на детето: Кърт Джефри Скот.

 

 

Нина лежеше върху рогозката на пода, отпуснала глава на възглавницата. Огънят, превърнал се в шепа искрящи въглени, беше единствената светлина в къщата. Спеше. Нещо я беше събудило. Боби?

Не беше Боби. Звуците, отначало тихи, шумолящи, я накараха да наостри уши — трябваше да се убеди, че те не са причинени от клоните на дърветата, докосващи покрива на къщата в силния вятър. Не, някъде в къщата скърцаха дъските на пода. Беше доловила шум от стъпки — дебнещи, решителни, прекосяващи етажа.

Тя бавно се надигна, все още поддържайки неголяма емоционална дистанция, породена от недоверието й. Можеше ли да се довери на сетивата си в тази тъмнина? Възможно ли бе да сънува? Ала почувства студа върху пръстите на босите си крака. Дланите й стиснаха, после пуснаха одеялото, усещайки допира на тъканта. Живите въглени излъчваха топлина от дъното на огнището.

Силно тупване, звук от нещо тежко, паднало на пода, я убеди, че не сънува. Тя подскочи и се огледа за оръжие. Сред инструментите до огнището намери лопата и четка, ала не откри ръжена. Мат го криеше от децата.

Оглеждайки се в тъмната стая, Нина забеляза брадвата. „Не е в стила на Мат да крие ръжена, а да остави на видно място брадвата си?“ — помисли си глупаво тя. Стисна брадвата с тракащи зъби и бавно прекоси стаята, опитвайки се да не се сблъсква с мебелите.

Искаше да се добере до кухнята; целта й беше да стигне до телефона, ала преди да успее, атмосферата едва доловимо се промени. Звуците заглъхнаха.

Нина се изправи нерешително до вратата към коридора и се огледа. Дали неизвестният нападател я чакаше да се появи отнякъде?

Къщата, притихнала, изпълнена с очакване като чакалня, дишаше заедно с нея в отговор на воя на вятъра отвън. Не се чуваше никакъв друг звук.

Застанала до вратата, изострила всичките си сетива, Нина обмисли повторно как да постъпи. Не искаше да отиде в коридора. В него изведнъж оставаше с чувството, че се намира в помещение за много хора, пълно с чужди погледи. Ала какви алтернативи имаше? От всекидневната човек можеше да излезе единствено в този коридор и във антрето.

Дали да не опита да отвори някой прозорец и да се измъкне навън? Спомни си, че прозорците бяха укрепени, за да не поддават под напорите на бурите. Не можеше да излезе по този начин. Нямаше да го стори достатъчно бързо.

Секундите изтичаха. Баварският часовник с кукувичка тиктакаше в кухнята. Тя не знаеше от колко време стои тук, ала не бе в състояние да остане неподвижна още една минута. Сърбеше я носът; искаше й се да кихне. Като капак на всичко от алеята към къщата се разнесоха свистящи звуци на автомобилни гуми.

Нина отново се шмугна във всекидневната, за да реши какво да предприеме. В същия миг в коридора недалеч от нея се чу тъп звук — това й подсказа, че там има някой. Не си бе въобразявала нищо. Наистина имаше някой.

Вдигнала брадвата в лявата си ръка, Нина се втурна. Страхът и яростта й се изляха в страхотен гръмогласен вик.

 

 

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита Мат. Беше я прегледал, след това бе стоплил кафето в микровълновата печка, а Нина за стотен път го увери, че се чувства добре, като оставим настрана голямата цицина, продължаваща да се подува на тила й. — Отидохме на кино, върнахме се у дома и те заварихме просната на пода с кървяща рана.

Тя му разказа как бе протекла цялата вечер, започвайки от самото начало.

— Предполагам, че някой е влязъл с взлом, докато съм спала. Чух колата ти да се приближава към къщата по алеята и се уплаших — заради всички вас. Мисля, че исках да преследвам натрапника с брадвата. В този момент това ми се струваше единствено правилното нещо.

— Може би той просто се е опитал да те отстрани от пътя си, за да може да избяга — предположи Мат с необичайно твърд глас. — Може би е имал намерение да те нарани, но аз съм го прекъснал. Защо, за Бога, си взела тази брадва? Та той е можел да я използва срещу теб.

— Трябваше все пак да се отбранявам с нещо.

— Какво липсва у дома? — попита Мат, проверявайки резетата на вратите и прозорците.

— Не виждам нищо да е задигнато — изтъкна Андреа. — Полицията е на път към нас. Нина, когато се почувстваш достатъчно силна, би трябвало да огледаш стаята си. Провери бижутата си.

— Наистина, вече съм добре. Просто ми се ще да бях убила онзи негодник.

Тя тръгна по коридора към стаята си. Влезе и остана неподвижна със зяпнала уста пред картината на пълно опустошение, открила се пред очите й.

Покривките от леглото й бяха разхвърляни навсякъде из стаята. Нещо бе разрязало леглото, а върху дюшека бяха разсипани шампоаните, кремовете и гримовете й. Всичко, което се намираше в стаята — обувките й, дрехите й, съкровищата й, бяха срязани на късчета, раздрани, обезобразени.

Нина пристъпи бавно навътре; усещаше под стъпалата си останките от своите вещи, проправяйки си път към шкафа. Дрехите й бяха изтръгнати от закачалките и разхвърляни на пода. Провери бижутата си, които държеше в копринена торбичка на една лавица — сега те лежаха на пода, — една-две обици изкривени и счупени, ала колекцията беше пълна, доколкото можеше да прецени на пръв поглед.

Огледът на чекмеджетата в скрина не отне много време, тъй като те бяха празни — сутиените и другото й бельо — синьо, червено, черно и бежово, бе разкъсано на парцалчета не по-големи от конфети, разпилени навсякъде по стаята като след някакво празнично увеселение.

Нина се отдръпна назад в коридора и затръшна вратата на стаята си. Тъкмо в този миг издрънча звънецът на външната врата.

Същите двама офицери, които бе срещнала сутринта, стояха пред входа. Тя ги покани вътре да направят оглед.

— Липсва ли нещо? — попитаха те, след като обиколиха стаята, водейки си бележки.

— Доколкото мога да преценя, нищо, освен стара кутия, пълна със сувенири. Капакът беше затворен много здраво. Той ще се разочарова, когато при първа възможност разбере каква е плячката му.

— Непрекъснато използвате местоимението „той“. Защо? — обърна се към Нина жената полицай. — Сигурна ли сте, че е мъж?

— Ами не. Всъщност… предполагам, че не съм. Не зная защо.

 

 

Боб отново вървеше по ярко осветената улица надолу към кея. Беше облечен в шубата и памучната си риза, нахлупил качулката на главата си. Откъм океана се бе спуснала мъгла и светлините на ресторанта вече не се виждаха отчетливо.

Боб се бе върнал с автобус в Монтерей и бе намерил обществен телефон на шумна улица, недалеч от брега. В телефонния указател не беше вписано името Кърт Скот, затова момчето прекара цял час и похарчи няколко долара, набирайки номерата на хората с фамилия Скот, които му изглеждаха обещаващи.

Бездруго не знаеше какво ще каже, ако беше открил баща си.

Въпреки това все още не се чувстваше готов да се откаже, затова вместо да се обади на дядо си в Монтерей, той се приготви да пренощува другаде. Направи опит да се подслони в пощенската станция, ала един бездомник вече беше окупирал тази територия. Той се бе втурнал към Боб, след това му се присмя, че се е уплашил. Момчето въобще не смяташе, че има нещо смешно.

В края на кея, почти готово да припадне за сън, момчето се спусна по паянтово стълбище встрани от главния пристан и попадна на дървен кей, вонящ на развалена риба, на около половин метър над водата. Недалеч от него имаше няколко ръждясали метални мивки, ала той намери едно местенце, което изглеждаше почти сухо. Напъха се в спалния си чувал, прибра останалите си вещи вътре и се сви на кълбо.

Океанът се промъкваше между шлюзовете в мъглата. Дървеният под скърцаше и се люшкаше. Боб се затопли, чувстваше се удобно, люлеейки се с вълните в огромната люлка на океана. Морският пейзаж наоколо бе заличен от мъглата.

— Кърт Джефри Скот — промърмори тихо Боб. Не след дълго заспа.

Късно през нощта се събуди.

Съзря някакво лице в мъглата.

То го наблюдаваше любопитно — лице, която сякаш изникваше направо от мъглата и под него нямаше рамене. Носът му беше черен, под него стърчаха усмихнати остри мустаци, очите бяха черни, нечовешки.

Боб се надигна прекалено бързо и блъсна главата си в парапета. В същото време тюленът отметна глава назад, ала остана на площадката, отдалечавайки се на няколко стъпки от момчето. Боб виждаше, че перките му бяха направили локви по палубата.

Известно време двамата останаха неподвижни. Тюленът, живеещ на пристанището, изглежда, се колебаеше дали да не се гмурне отново в океана. Боб си задаваше въпроса дали да не се раздвижи, да закрещи — така може би щеше да прогони животното. Самият той сигурно приличаше на тюлен в дългия черен спален чувал. Самецът сбърчи нос, ала не предприе нищо друго.

Боб не се страхуваше. Никога не беше чувал, че тюлените хапят, макар че, ако животното се спуснеше срещу него, сигурно щеше да го нарани. Струваше му се, че е просто един от всички останали обитатели на това пристанище. Беше заспал на мястото на тюлена.

Мъглата се разсея над главата му, палубата се раздвижи. Зелената вода се плискаше край перилата.

Тюленът започна да се отдръпва назад, използвайки перките си, за да се придвижи. Оставяйки мокра следа след себе си, той се оттегли в далечния край на палубата. Устата му се отвори в дълга прозявка. Самецът въздъхна също като човешко същество, отпусна глава и се сви, така че сега Боб виждаше единствено късия му, тлъст и сив гръб.

Боб също се прозина, издърпа качулката на спалния чувал върху главата си, настани се на самия край на дупката си и отново заспа.