Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (35)

32.

— Боб беше в камиона. Той не е ходил в студиото. Казвам ти какво се случи наистина! — Мат закрачи напред-назад из кухнята. Нина стоеше, опряла гръб о мивката, търсейки опора. Андреа все още седеше до масата и ги наблюдаваше с уплашени очи.

— Значи шапката му просто е излетяла до студиото на Тери — каза Нина. — Той не ходи никъде без тази шапка. Как да ти повярвам?

— Взел е моята в тъмното. Аз съм сложил на главата си неговата, защото беше студено и не излизам никъде без шапка.

— Съжалявам — прекъсна го Нина. — Просто не ти вярвам. Защитаваш го. И двамата лъжете.

— Как би могъл да лъже за подобно нещо? Не ти ли каза, че едва е успял да премине през портата, когато го хванах?

Нина се замисли. Боб бе приказвал бързо, излял бе всичко от себе си, бързайки да обясни случилото се. Тя си позволи да запази мъничка, едва мъждукаща надежда. Надяваше се Мат да е оставил шапката в студиото на Тери. Надяваше се, че Мат е убил Тери, защото Мат беше мъж, а Боби — все още момче. Мат можеше да оцелее след това. Боби нямаше да успее.

— Ще събудя Боб — каза Нина. — Ще го попитам направо. Това не бива да се отлага.

— Почакай — възпря я Андреа. — Не можеш просто да го довлечеш тук и да го подложиш на кръстосан разпит.

Нина заяви:

— Трябва да науча, Андреа. Как можем да направим това?

— Аз ще го извикам — предложи Андреа и тръгна към вратата. — И двамата мълчете, когато се върна с него.

— Аз не лъжа — обърна се Мат към Нина. — Ще видиш.

Ала Нина не можеше да му каже нищо. Тя издърпа един стол и отпусна глава в ръце.

След малко се върна Андреа, водейки нежно Боб след себе си, който примигваше и триеше очи. Андреа заговори толкова тихо, сякаш гласът звучеше в съня на момчето:

— Хайде сега да изпием чаша вода. — Тя отиде до мивката, донесе му вода, а Боб седна на стола до Нина, полузаспал, изпаднал в някакъв нереален свят, дете в пижама, сред непознатата светлина в кухнята посред нощ.

— Веднага ще те заведа в леглото — прошепна Андреа. Гласът й звучеше успокоително като приспивна песен. — О, скъпи, къде ти е шапката? Забравил ли си някъде черната си шапка?

Той се прозина, почти затвори очи и протегна ръка към главата си.

— Изгубих я — отговори Боб.

— Спомняш ли си къде я изгуби?

— Сложих я на поставката за шапки. После изчезна някъде — отвърна момчето и отпи още веднъж от чашата. — Искам нова шапка — добави то. Водата го ободри.

— Ще ти намеря — обеща Андреа. — Каква искаш? — Тя го хвана за ръка и му помогна да стане от стола.

— Пак да има надпис „Не ме е страх“. Мама знае магазина, където ги продават — Боб се наведе към майка си, отпускайки се уморено в ръцете й.

— Лека нощ, мамо — той я целуна по бузата и Андреа го заведе отново в леглото.

— Доволна ли си? — попита Мат.

 

 

След минута Андреа се върна при тях. Часовникът във всекидневната стая удари един часа. Тя каза:

— Утрото е по-мъдро от вечерта. Тогава ще решим какво ще правим.

— Процесът започва след една седмица. Сега зная, че клиентът ми не е извършил убийството — изрече бавно Нина. — От етична гледна точка би трябвало незабавно да се обадя до кабинета на областния прокурор. Те ще анулират случая…

— И ще арестуват Мат — прекъсна я Андреа, сякаш Мат се намираше някъде навън и не слушаше разговора им.

— Било е самозащита. Мат може да обясни…

— Никой няма да потвърди думите му — възрази Андреа. — Той не се е обадил веднага. Няма да му повярват. Ще го арестуват и ще го пратят в затвора.

— Мога да го освободя под гаранция…

— Също както Кърт, нали? Ами ако го обвинят в предумишлено убийство е го изпратят в затвор за полагане на принудителен труд?

— Ала не бихме могли да оставим в затвора Кърт. Не можеш да си представиш как му действа обстановката там!

— Значи предпочиташ Мат да бъде в затвора вместо него? — Нина никога не беше виждала Андреа толкова възбудена. Тя все още беше облечена в леката рокля на цветчета, с която бе ходила на вечеря, ала в поведението й не се чувстваше никаква мекота. Стоеше зад Мат, поставила ръка на рамото му. Нина имаше чувството, че тя би сторила всичко, за да защити съпруга си.

— Разбира се, не! За Бога, Андреа! — възкликна тя.

— Ще призоват Боб като свидетел. Може би ще проучат загадката с шапките. Може би няма да му повярват. Ти самата отхвърли думите му като неверни, а си негова майка — гласът й се повиши. — Само да си посмяла да нараниш Мат! — изкрещя тя.

— Престани — намеси се Мат и стисна ръката й, без да откъсва поглед от Нина. — Стига приказки — изрече той. — Нина ще трябва да реши какво ще правим.

Андреа отпусна главата си върху челото на Мат и започна да хълца.

— Аз ще ти помогна, Мат. Ще те защитя… — заговори Нина, едва сдържайки сълзите си.

Той протегна ръка и помилва жена си по главата.

— Никога не съм искал да крия от никого онова, което преживях. Просто се случи така… чувствам се същият човек. Всеки ден мислех за това, докато Скот беше в затвора вместо мен — повярвай ми, Нина, аз също страдах. Исках да ти разкажа всичко, преди той да подаде иск за обжалване на делото, преди да го осъдят. Вярваш ми за това, нали?

— Разбира се.

— Готов съм да посрещна всичко. Ще понеса последствията за стореното от мен.

— А ние какво да правим, Мат? Помогни ми. Не ме натоварвай с тази огромна отговорност.

— Не зная — изрече той. — Мислех да събера багажа, да взема Андреа и децата и да се преселим на някое ново място. Ала вероятно щяха да ме открият и през цялото време трябваше да живеем в страх. Помислих да се самоубия. Ала не искам да причиня такава беда на децата си. Оставям се в ръцете ти. Зная, че мога да ти се доверя, Нина.

— Хайде да си легнем, Мат — каза Андреа и го дръпна леко за ръкава. Нина си помисли: „Тя иска да се махне от мен. Не я обвинявам за това“. Той стана, без да изрече нито дума повече, и тръгна към вратата. Нина видя тъгата и смирението, изписани на лицето му, преди да й обърне гръб.

Когато Мат излезе, Андреа се приближи до Нина и пребледняла до смърт, прошепна:

— Ти си виновна. Ти му причини всичко това, защото в самото начало не каза на Боб за баща му. Ти направи Боб уязвим, Мат само се е опитвал да му помогне, когато го е проследил. Сега ти трябва да се погрижиш за всичко. Каквото и да ти струва това, разбираш ли?

— Какво да направя? — попита отново Нина.

— Ти си известната умна дама адвокат. Ти ще решиш — отвърна й Андреа. — Семейството е на първо място. Чуваш ли? Защити семейството си, както Мат е защитил Боб.

 

 

В един часа след полунощ среднощното шоу „Лудориите на Холивуд“ беше в разгара си в ресторанта на хотел „Цезар“. Пол беше спал толкова много в болницата, че не можеше да се свърти в стаята си, затова слезе долу да провери каква е тази врява в балната зала.

Около тридесет момичета подскачаха пред очите му, украсени с волани, пера и пайети, като по-голямата част от танцовите костюми се намираха на главите им. Всичките бяха млади, стройни, преливащи от ентусиазъм, с малки, голи гърди. Статуя на гущер, обърната към танцьорките, пееше: „На Копа… на Копакабана…“ Пол беше почти сигурен, че Копакабана се намира далеч от Холивуд, ала песента беше подходяща за буйния ритъм на танца, момичетата можеха да покажат без затруднение прелестите си, а масата на детектива беше недалеч от сцената.

Третото момиче от ляво на дясно му се усмихваше по специален начин — той беше съвсем сигурен в това, — тя беше направо шеметна, краката й приличаха на дълги, загорели от слънцето моркови — не, не моркови, тези зеленчуци не можеха да обрисуват достойно прелестта им. Не, краката й приличаха на изящните стъклени вази, в които бе поставена само една роза. Е, така описанието ставаше по-точно, ала имаше още да се желае, Пол никак не бе добър в намирането на подходящи сравнения. Да, тя определено се опитваше да привлече вниманието му. Той притисна длан към сърцето си, после посочи часовника на ръката си, изпращайки съобщение на танцьорката, че ще я чака след представлението.

Ето, тя му подари още една ослепителна усмивка, докато се стремеше да докосне с глава пода на дансинга заедно с останалите момичета. Високата музика, движещите се непрекъснато светлини, танцуващите момичета и уискито „Джак Даниелс“, което бе погълнал, го накараха да се почувства почти същия човек отпреди години. Той предпазливо разтърка мястото на главата си, където Нина го беше ударила с онзи камък.

Напоследък детективът се чувстваше някак несигурен; все се питаше дали Нина е влюбена в своя клиент убиец. Беше видял как Скот я целува горе край пътеката, а тя отвръщаше охотно на ласките му. Нина беше отметнала глава назад, бляскавите й коси почти докосваха земята, очите й бяха затворени, бялото й гърло блестеше на слънцето, а чувствените й меки устни изричаха мили безсмислици или цитати от някакви съдебни дела, кой ли можеше да бъде сигурен в това, по дяволите…

Шоуто свърши. Пол се отправи зад кулисите, мислейки си, че последния път, когато бе отишъл зад кулисите след едно представление, си бе създал големи неприятности. Мъжът от охраната на гримьорната го изгледа злобно, ала Пол обясни:

— Една госпожица ме очаква. — Затова мъжът му позволи на надзърне вътре и да помаха с ръка на момичето.

Тридесет великолепни жени си бъбреха и се смееха, обличаха се, сресваха косите си… плът, плът, божествена женска плът…

— Здравейте, Пол — поздрави го Дорийн Ордуей, застанала зад гърба му в минипола. Сочните й розови устни се бяха нацупили в изкусителна усмивка към него. — Спомняте ли си за мен?

— Ума Търмън — започна на гадае Пол. — Никол Кидмън. — Няколко светли кичури в косата, стройна, привлекателна… о, да, спомняше си добре за нея. — Великолепно шоу.

— Беше глупаво — заяви тя и потупа лекичко косата си. — Умирам за едно питие. Ще отидем ли да си поръчаме?

 

 

— Аз предпочитам „Двойно камикадзе“ — обяви Дорийн, когато се разположиха край малка, покрита със стъкло масичка в бара непосредствено до казиното. — Нямаме време за губене.

— Коктейл „Маргарита“ — поръча Пол на сервитьора. — Без сол, моля.

— „Марнагрита“ — поправи го Дорийн и се разсмя. — Така се нарича коктейлът след полунощ.

— Ха, ха… И така, с вас ли е съпругът ви?

— Разбира се, че не е! — възкликна тя. — Той не одобрява това, че танцувам в различни представления. Но парите, които получавам, са добри, и наистина имаме нужда от тях. Приятелката ми Джини живее в Миндън, недалеч от ранчото. Тази вечер тя ще ме закара у дома. При масите за „Блекджек“^[1] е. Губи почти всичко, което е спечелила от танците. Вие в „Цезар“ ли сте отседнали?

— На няколко етажа оттук — отговори Пол. Тя вдигна поглед към него, примигна няколко пъти, флиртувайки като всяка жена, която има на разположение един час, за да се напие и да легне с мъж, преди да се прибере у дома. — Танцуването е тежка работа.

— Да, наистина тежка. Опитайте се да вдигнете крак по-високо от главата си, като същевременно сте обули обувки на високи токове. Два пъти седмично вземам уроци по балет и вдигам тежести.

— Съпругът ви няма ли нищо против костюма…, който обличате по време на шоуто, ако разбирате какво искам да кажа?

— Той никога не е гледал представленията, в които участвам — обясни Дорийн. — Не знае, че танцувам топлес без сутиен. Никога не би напуснал ранчото, ако не беше задължен да ходи на панаирите за добитък.

Питиетата им пристигнаха. Чашата на Дорийн наподобяваше червено-черен изригващ вулкан. Изглеждаше голяма като басейн, в която можеше да се гмурне някой плувец. Тя отпи огромна глътка, сякаш беше доведена в бара направо от сърцето на пустинята, и подхвана:

— Значи шоуто ти хареса, скъпи?

— Ти беше прекрасна. Ще си призная честно, не можах да откъсна очи от теб.

— Забелязах. — Малко по-късно Пол вдигна чаша към устните си и вдигна тост: — За красивите танцьорки! — с което си спечели още една ослепителна усмивка.

— Значи нямаш нищо против да печелиш допълнителни пари за семейството?

— О, просто обожавам да го правя. Измъквам се от къщи, далеч от децата. Идвам тук три пъти седмично, толкова е възбуждащо, танцувам и…

— Малко се изненадвам, че ранчото ви не е печелившо. Чувал съм, че Майк има добра репутация на фермер…

— Майкъл. Ние сме пред фалит, Пол. Плаща прекалено много на работниците и отказва да поема каквито и да било рискове. Така сме задлъжнели заради него, че едва ли можем да изплуваме на повърхността. — Привлекателното й, дребно лице се навъси. Тя отново вдигна чашата с червено-черния вулкан към устните си.

— Не е ли възможно да продаде ранчото и да се захване с нещо друго?

— Шегуваш ли се? Това е единственото нещо, с което иска да се занимава, при това го прави страшно некадърно. Пол, отдавна искам да ти задам един въпрос. Твоят сътрудник взе ли нещо, когато напуснахте къщата ни?

— О, това би било кражба — изтъкна Пол.

— Просто съм любопитна — обясни Дорийн. — Някои от аксесоарите ми липсват.

— Белезниците ли? — попита Пол. — Харесваш ли да връзваш мъжете с белезници, или пък те да връзват теб?

— Какво ще кажеш, ако ти позволя да откриеш това сам, скъпи? — Пол започна да обмисля предложението. Дорийн приключи с първото питие и си поръча второ.

— Интересно хрумване — каза накрая детективът. — Сътрудникът ми не е трябвало да взема нищо. Нещата ти са в стаята ми. Може би ще се наложи да изтичам догоре и да ги донеса. Но от друга страна, ми се ще да ги задържа. Мога да си ги представя върху тебе, при това няма да бъдеш облечена повече, отколкото по време на шоуто. Или може би желаеш да ги предам на съпруга ти? — поинтересува се Пол. — Искам да кажа, ако все още не е научил колко си палава, би трябвало да го осведомя по този въпрос.

— Не ме дразни, Пол. Какво искаш? Да се качим горе ли? — тя заговори по-тихо и се наведе, откривайки пред погледа му какво има под ризата си. — Хайде да вървим тогава. Все още имам на разположение цял час.

— След малко — отвърна Пол. — Искам да науча повече неща за нощта, когато изчезна Тем.

— Божичко, започваш да ме отегчаваш. Писна ми да говоря за нея. Няма я от цяла вечност. Фактът, че я намериха, не променя нищо.

— Какво лошо има в това да ми разкажеш какво се е случило в действителност? — рече Пол. — След това ще преминем към по-интересните неща. — Той отпусна длан върху крака й и започна да я придвижва все по-нагоре, докато Дорийн се изсмя.

— Добре, побързай тогава — подкани го тя. — Какво искаш да узнаеш?

— Била си с Майк и Темара в ресторанта на Мани. Било е студено, навън валял сняг. Тя е изляла бирата си в лицето на Майк…

— Майкъл — поправи го отново жената. — Той в известен смисъл си го заслужаваше. Нарече я с мръсна дума, а знаеше, че настроението й беше ужасно. Вече се беше карала с родителите си. Всички бяхме твърде пияни. Както сме с тебе сега — Дорийн хвърли поглед към празната си чаша. — Той изпитваше… — Дорийн изхълца — … ревност. Все още я желаеше и тя го знаеше. Отвратително го въртеше около малкия си пръст. Тем каза, че ще се надруса, а Майкъл не искаше да й позволява да го прави. Тя стана да се обади по телефона, той я сграбчи за ръката и не искаше да я пуска. Тем държеше бира в другата си ръка и го поля.

— На кого се обади тя? — изрече Пол с възможно най-небрежен тон.

— На новата си придобивка. Новото гадже. Казваше, че й давал всичко, каквото желаела. Искам да кажа — не съм чула с ушите си, че звъни тъкмо на него, но на кого другиго би могла да се обажда по това време? Тя се обади, после се чупи. Майкъл плачеше, затова го заведох до колата му и там спах с него. Беше ни за първи път. Той не се прояви добре. Излязох от таратайката му, отидох в моята кола и се прибрах у дома.

— Значи не сте стояли още два часа в ресторанта, както каза във филма и в свидетелските си показания?

— Два часа ли! Цялата работа свърши по-скоро за две минути. Ще се качваме ли горе или не, симпатяго?

— Никога ли не е споменавала кой е новият й приятел?

— Не. Майкъл щеше да насочи ченгетата след него. След срещите си с него Тем ни казваше, че пиела прахчета, възбуждаща дрога или „Кваалуд“^[2], за да дойде на себе си.

Пол я прекъсна:

— Ако бях на твое място, нямаше да мога да устоя — все някога щях да тръгна с нея, просто да видя какво е.

— Никога не съм ходила. Нито пък Майкъл. Не ни канеха, пък и не ни интересуваше. Ние пушехме само марихуана, това е то.

— Много неясни неща — изрече гласно Пол. — Още едно питие?

— Този път едно малко — съгласи се Дорийн. Тя сложи малката си ръка върху лакътя на детектива и заби ноктите си в кожата му. — След това ще ме качиш горе. — След малко тя отново изхълца: — Желаеш ли ме, Пол? — Хвана ръката му и отново я постави върху бедрото си. Беше гореща като фурна.

— Разбира се, че те желая — отвърна детективът.

Питието й пристигна бързо.

— Те ме познават — измърмори Дорийн. — Кажи, нали не записваш думите ми на касета?

— За бога, не.

— Добре. Защото това, че говоря сега, не означава, че ще го повторя пак.

Дорийн беше навлязла в онзи стадий на алкохолно опиянение, когато умът е изгубил контрол над желанията на тялото. Тя отново бе започнала да се смее, макар че Пол не бе казал нищо.

Може би Майкъл Ордуей бе проследил Тем. Може би тя така и не бе стигнала на мястото за любовната си среща.

Или може би Дорийн я беше убила. В нея имаше нещо ненаситно. Изпитвала е неутолим сексуален глад, желаела е Ордуей, а той от своя страна е искал Темара.

— Готова съм. Или действай, или се разкарай от очите ми — каза Дорийн.

— Колко привлекателна мисъл — откликна Пол. — За съжаление не мога да те взема със себе си.

— Така ли? Какво ти стана, скъпи?

— Боя се, че имам ужасен главобол — отговори детективът. — За това можеш да благодариш на Нина.

— Тогава се разкарай от пътя ми — заяви Дорийн и присви очи, пияна и непоколебима.

След като тя се отдалечи от масата, Пол се изправи.

Дорийн вече оглеждаше любопитно тексасеца на съседната маса. Отдалечавайки се към асансьорите, Пол се питаше без особен интерес дали тя ще успее да се прибере в два часа и тридесет — времето, когато щеше да си тръгне приятелката й.