Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (2)

1.

Въздухът на сините планини, поскърцване на снега под ботушите, поемане на дъх за последен път на открито, поглед към отрупаната със снежно покривало вечнозелена гора — след това Нина Рейли се отправи към сградата на съда. Устните й бяха премръзнали и посинели от суровата зима в Тахо, когато влезе във Върховния съд за пръв път, откакто бе напуснала болницата.

Трябваше да се занимае с предварително съдебно нареждане, свързано с няколко интересни юридически проблема — случай от гражданското право, каквито се решаваха с много ровене из документите и с интелектуални аргументи. Навремето, още докато следваше право, Нина винаги бе смятала, че тъкмо това е същността в работата на юриста.

„Нито едно дело повече, свързано с углавно престъпление“ — беше си обещала тя. Никакви контакти с физическото насилие и убийствени емоции. Преживяното щеше да стигне до края на живота й. Беше взела съвсем просто решение в болницата — щеше да се занимава с по-обикновени, по-човешки юридически случаи; щеше да напуска кабинета си точно в пет часа всеки следобед.

Днес възнамеряваше да изпълни решението си, но това би било възможно само ако успееше да избегне схватката с противника си, войнствения адвокат Джефри Рийзнър; освен това трябваше да държи своята упорита клиентка Тери Ландън по-далеч от хората, които я бяха дали под съд.

Докато се изкачваше по стълбището към най-голямата зала в съда, тя чу гласа на Тери зад гърба си:

— Не е възможно да се провалим, когато сте облечена в тъмносин костюм.

— Благодаря. — Нина предпочете да приеме това изявление като комплимент. — Вие също изглеждате добре. Готова ли сте за битката? — Тя се обърна и изчака клиентката й да я настигне.

Тери Ландън беше висока, стройна жена. Днес леденият вятър навън бе разчорлил буйната й дълга кестенява коса. В продължение на четиридесет години лицето й бе запазило суровата красота на пълните, чувствени устни и безукорната кожа.

Ала под очите й имаше черни сенки, устните й бяха покрити с ярък слой червило — прекалено драматичен и изтънчен за Тахо. Бял вълнен костюм от жакет и панталони, комбиниран с шал в цвят охра, подсилваше излъчването на жълтеникавокафявите й очи. Тери Ландън носеше дълго почти до глезените кожено палто, достатъчно сребристо и масивно, така че можеше съвсем да изчезне сред гънките му.

— Да, разбира се, защо не. Настоящият шампион в юридическите сражения е на моя страна — отговори Тери. Двете жени продължиха да се изкачват по стълбището. Когато стигнаха до площадката, Тери спря Нина и каза: — Очаквам да ги размажете.

— Шансовете за това са добри, както ви казах.

— Вашата работа не е да рискувате — възрази Тери, когато двете тръгнаха по коридора на втория етаж. — Във всеки случай не и с моя бизнес.

— Ще направя най-доброто, което е по силите ми.

— Да — отговори Тери. — Спечелете.

 

 

Джефри Рийзнър очакваше Нина на втория етаж. Един поглед в негова посока бе достатъчен и тя почувства, че косите й — всъщност наистина ли имаше право да се изрази така — започват да настръхват. „Не забравяй — напомни си тя. — Дръж се по-дружелюбно, по-меко…“

— Мога ли да поговоря с вас, госпожо адвокат? — попита той, ала от учтивите му думи лъхаха нескрити подигравателни нотки.

— Ще се видим в залата, Тери — каза Нина; просто бе невъзможно да не забележи как погледът на Рийзнър проследи леко поклащащия се задник на Тери. Той го задържа достатъчно дълго тъкмо върху тази част от тялото на клиентката й, за да се убеди, че Нина го е забелязала. Хората бяха влезли в залата, само те двамата бяха останали в мрачния коридор.

Нина си наложи да се обърне и да го поздрави, напомняйки си още веднъж, че трябва да запази спокойствие. Макар че носеше обувки с високи токове, трябваше да вдигне глава, за да срещне погледа на Рийзнър. Усещаше острия аромат на мускус от неговия афтършейв, смесен с киселата миризма на кафе, излъчваща се от дъха му. Той се издигаше цял фут над нея, а непроницаемите му очи блещукаха на хитрото му лице с едва сподавен гняв.

Нина се появи в юридическите среди на Тахо преди една година като адвокат, защитаващ обвиняем по дело за убийство, и това вбеси Рийзнър. Още от самото начало той недвусмислено даде да се разбере, че не одобрява съществуването на конкуренти, особено жени; не позволи на добрите маниери да прикрият чувствата, които изпитваше.

Най-непоносим от всичко беше втренченият му поглед, като на змия, точно преди да се нахвърли върху жертвата си… Джефри Рийзнър беше грозен тип и щеше да погрознее още повече — това й беше съвсем ясно.

— Едва дочакахте срещата си с мен, нали? — попита той и оправи безупречната си вратовръзка „Хермес“; носеше я само за да подчертае, че костюмът му струва хиляда долара и отива твърде добре на агресивната му усмивка.

— Все някак успях да преживея — гласът й прозвуча спокойно, невъзмутимо, самоуверено.

— С нетърпение очаквах момента, когато ще разговарям с вас на четири очи, Нина — ето че отново бе успял да постигне целта си.

Тя избягваше да остава насаме с този адвокат още след първата им среща. Точно днес ли трябваше да се случи това? Нина въздъхна дълбоко наум, събра цялата си решителност, сложи бойните доспехи, извади от ножницата меча и вдигна щита пред сърцето си.

— Не се обръщаме един към друг на малки имена — напомни му тя. — За вас съм госпожа Рейли.

— Опитвам се да ви съобщя — прекъсна я той, без да обръща внимание на забележката й, — че пак се консултирах с клиентите си. Те отново ме помолиха да направя опит да се споразумеем по въпроса. Убедете вашата клиентка да изхвърли претенциите за убиеца психопат, както и клеветите за пиянството на родителите, след това ще можем да се разберем.

— Моята клиентка няма да им позволи да налагат цензура върху нейния филм. Тя няма да го редактира, за да удовлетвори чувството им за благоприличие. Уведомих я за вашето предложение, но тя отговори: „Не. В никакъв случай!“

— Бихте могли да упражните контрол върху нея.

— Не ме учете как да работя с клиентите си — заяви Нина. — Тази дама вече е взела решение и има право да го стори. Имате ли в момента някакви практически предложения, чрез които бихме могли да разрешим проблема?

Рийзнър сви рамене.

— Казвах им, че е безполезно да разговарят с вас. Трябва да плащате наема си, нали? Чувам, че сте престанали да приемате случаи, свързани с криминални престъпления. Онези стари мошеници създават неприятни емоции. А ако се споразумеем по този случай, няма да спечелите достатъчно пари за закуски. Обясних им всичко това. Те разбират.

— Ще загубите този случай и го знаете, ала подстрекавате клиентите си просто защото умирате от желание да влезете в схватка с мен — гласът й потрепера едва доловимо. Беше толкова разгневена, че усещаше как се задушава, произнасяйки последните думи.

— Хайде, хайде — подметна Рийзнър, усмихвайки се широко. Той направи движение с ръка, като че се канеше да я потупа по главата, но в последния момент отдръпна дланта си, без да я докосне. — Защо вие, дамите, не се споразумеете относно съдебното разпореждане? След това можете да отидете на кафе и ще разговаряте за маникюра и косите си.

— Ще прекараме приятно, пресмятайки съдебните разноски, които вашите клиенти дължат на моята клиентка. Междувременно, аз имам доста работа, макар че същото сигурно не се отнася за вас. — Нина понечи да си тръгне, ала адвокатът застана на пътя й.

— Чакайте. Искам само да ви покажа нещо — добави той. — Виждате ли това? — погледът й автоматично се спусна към бялата длан на дясната му ръка, която имаше големи кокалчета, привличащи веднага чуждото внимание. На безименния пръст блещукаше масивен златен пръстен с рубин. „Станфорд. Катедра по право. Випуск 72.“

Какво възнамеряваше да направи Рийзнър, да я удари с пръстена ли? Нина се стегна, хвърли поглед в празния коридор, търсейки помощ, ала забеляза само Тери Ландън; клиентката й надничаше през открехнатата врата с жадно лице, сякаш изпитваше наслада от срещата.

— Аз съм в професията малко по-дълго от вас, Нина, всъщност доста по-дълго. Искам да знаете, че в този случай очаквах тъкмо такова непримиримо отношение от ваша страна. Защото всички вие — дамите адвокати — използвам и двата термина твърде произволно — трябва да разчитате на силови методи и перчене, след като сте изгубили…

— Бързам — заяви Нина, събра цялата сила на тялото си и го блъсна, пробивайки си път напред.

— … последните остатъци от женския си чар — добави Рийзнър и възстанови равновесието си. — О, Боже. Ние стоим тук и си бъбрим, а нашите клиенти ни чакат в залата. Ще влезем ли? — адвокатът я изпревари и отвори вратата пред нея.

 

 

Съдебният пристав Кимура стоеше точно до главния вход на залата. Пръстенът с ключовете издрънча остро, когато го окачи на колана си точно до кобура на пистолета. Нина влезе в залата и той й се усмихна. Точно преди три месеца на същия ден Кимура беше дежурен съдебен пристав в главната зала на съда, когато стреляха срещу Нина.

— Не се тревожете — каза й той и потупа леко кобура, когато адвокат Рейли премина край него. Той желаеше думите му да прозвучат успокоително, ала събудиха спомените за отминалото събитие. Приставът пое към предната част на залата, Нина закрачи след него по пътеката между пейките, носейки тежкия си куфар.

„Суийт срещу Ландън“ беше единственото от определените за разглеждане дела в единадесет часа, ала залата изглеждаше препълнена с хора.

Сред непознатите в задните редове Нина разпозна репортера, отговарящ за рубриката „Новини“ на вестника „Тахо Мирър“. Би могла да се обзаложи, че някои от зрителите бяха дошли тук само за да се насладят на добре отоплената сграда на съда. Тя си зададе въпроса дали тези хора осъзнаваха, че плащат повече за това удоволствие чрез данъците, отколкото възлизаха месечните сметки за парното отопление в домовете им.

Джесика и Джонатан Суийт, двамата клиенти на Рийзнър, седяха в центъра на първия ред. Те се обърнаха и проследиха с поглед приближаването й.

— Здравейте — поздрави ги любезно тя. Не можеше да ги обвинява за поведението на Джефри Рийзнър.

Днес Джонатан Суийт беше облечен в черен пуловер и широки жълто-зеленикави панталони; облеклото, заедно с момчешкото му лице го правеха да изглежда на тридесет вместо на петдесет и две години, на колкото всъщност беше. Той инвестираше в недвижими имоти, притежаваше няколко ценни, неразработени парцела на езерото Тахо в територията на щата Невада. Господин Суийт седеше до съпругата си на въртящ се стол, отчасти задръстващ пътеката между пейките в съда. Госпожа Суийт, чиято посивяла коса беше ниско подстригана, изглеждаше много по-възрастна от съпруга си, ала имаше добър тен и здрав вид, придобити от работата й в местния ски курорт. Тя седеше неспокойно на мястото си. Двамата кимнаха в отговор на поздрава на Нина.

До тях седяха другите двама клиенти на Рийзнър по делото — Дорийн и Майкъл Ордуей, които оставиха поздрава й без внимание. Тези двамата изглеждаха около тридесет и пет годишни. Ордуей носеше дебело кожено яке и каубойски ботуши, като че току-що бе влязъл в сградата на съда на кон. Съпругата му бе оставила дългата си златиста коса да пада свободно по гърба й; тя бе облечена в пурпурна кожена минипола, която сякаш крещеше: „Хей, я ме виж!“

Нина спря пред портата, която отделяше местата на публиката от пространството, определено за адвокатите, и отново огледа залата. Обширно пространство, осветено брутално ярко, в чийто център бяха разположени масите на адвокатите и високата платформа на съдията — малък circus maximus^[1], където гладиаторите се биеха всеки ден. Празната ложа на съдебните заседатели, където седяха двама адвокати. Стенографите, работещи на малките си бюра под платформата на съдията. Съдебният пристав отговаряше на телефонните обаждания, разположил се на бюрото си отдясно, зад новата непробиваема от куршуми прозрачна преграда. А зад самата Нина седяха римляните — заели местата си по пейките, кръвожадни, готови за предстоящата битка.

Наистина, тази система на юридически двубои между противници беше дяволски примитивен начин за разрешаване на какъвто и да било диспут.

Стенният часовник показваше единадесет и петнадесет. Съдията Милн закъсняваше. Нина си беше помислила, че всичко е готово, но сега започна да изпитва чувство на несигурност, сядайки на масата на защитата до Тери. Тя извади папките с документи по делото, усещайки внимателните погледи, приковани в гърба й.

Сцената с Рийзнър в коридора беше просто част от обикновената й работа и тя бе запазила спокойствие — е, поне в достатъчна степен. Що се отнася до Тери, всички клиенти имаха своите слабости. Нина предпочиташе да работи за интелигентни хора, а Тери със сигурност бе интелигентна, макар че отношението й беше прекалено враждебно.

„Чувствам се съвсем добре — рече си тя. — Всичко е съвършено безопасно. Но…“

Тъкмо това бе креслото, където седеше преди… Беше се изправила пред свидетелската ложа… Обърна се и видя как пистолетът изведнъж се насочи срещу нея, забеляза как пръстът натиска спусъка… човекът беше на по-малко от двадесет фута разстояние от нея… По всяка вероятност щеше да умре…

Нина изправи рамене, отърси се от емоционалния товар, отклонявайки поглед от мястото, където беше паднала преди три месеца. Този случай беше приключен.

Тери седеше от лявата й страна на масата на защитата, поддържайки предпазливо мълчание. От дясната й страна Джефри Рийзнър постави куфарчето си на масата на ищците и започна да изважда документите по делото.

Съдебният пристав Кимура заяви:

— Станете всички. Върховният съд на окръг Ел Дорадо започва своята сесия под председателството на Негова чест съдия Къртис Е. Милн. — Човек почти чуваше грохота на фанфарите. Съдията Милн се появи на съдийската маса и с рязък жест отвори собствената си папка по делото. Нина кимна бързо с глава към императора, облечен в царствените си одежди, който с насочен нагоре или надолу палец щеше да разреши съдбата на процеса.

Съдебната репортерка потри ръце и се наведе над пишещата си машина, Едит Дилън, стенографката с къносана коса, разположила се на бюрото под подиума на съдията, започна да върти химикалката си над нов сноп розови формуляри.

— Седнете — разпореди се приставът. Всички седнаха по местата си с изключение на двамата адвокати. Нина се изправи — пет фута и три инча, колкото беше собствената й височина, плюс допълнителните няколко инча, които спечелваше от италианските си обувки с високи токове.

— Суийт срещу Ландън — обяви Милн, отваряйки дебела папка. — Изслушване на страните по предварително съдебно производство, нали така, господин Рийзнър? Присъстват ли представители на двете страни по делото, както и техните адвокати?

— Да, Ваша чест — отговори Рийзнър.

— Добре дошли отново в съдебната зала, госпожо Рейли. Липсвахте ни — каза съдията и й се усмихна съвсем леко.

— Благодаря, Ваша чест. Радвам се, че отново съм тук — отвърна Нина.

Тя се вгледа внимателно в Милн, ала лицето му бе образец на съдебното благоприличие. Човек въобще не можеше да се досети какво е настроението му, какъв е ефектът от закуската днес сутринта, нито как ще реагира на адвокатските дела, които бе прочел. Съдията издаде напред долната си устна, докосна я замислено с показалец и изрече:

— Изложете информацията по делото.

Рийзнър остави документите на масата, облегна ръцете си върху нея и заговори:

— Представяме пред вниманието на съда нашето оплакване във връзка с нарушаване неприкосновеността на интимния мир на личността, нарушаване на сключен договор, заради което изискваме следното обезщетение: съдебно разпореждане, задължаващо ответника по делото, Тереза Ландън, никога в бъдеще да не показва, да не публикува под никаква форма, да не разпространява с цел продажба, да не лицензира и предоставя по какъвто и да било начин информация за съществуването на филм с приблизителна дължина един час, известен под заглавието „Къде е Темара Суийт?“

Накратко ще обобщя основните факти по случая.

Темара Суийт изчезна от Саут Лейк Тахо през 1984 година на осемнадесетгодишна възраст. Тъй като известно време тя е приказвала за своето намерение да напусне дома си, където се е сблъсквала с различни проблеми, и не е имало никакви доказателства за измама, властите са предпочели да приемат, че изчезването й не е свързано с криминално деяние.

През изтеклите години господин и госпожа Суийт са работили с няколко организации, издирващи безследно изчезнали хора, и са наемали частни детективи, опитвайки се да открият дъщеря си. Без да постигнат никакъв резултат…

— Господин адвокат — прекъсна го съдията, — вие сте представили цялата тази информация в документите по делото. Нека се занимаем със самия филм.

— Разбира се, господин съдия. — Рийзнър взе досието на делото, прелисти няколко страници и продължи: — Оттогава са изминали дванадесет тежки, скръбни години за родителите на момичето. На десети януари миналата година ответникът по делото, Тереза Ландън, се свързала с родителите и ги запитала дали те биха проявили интерес, ако тя създаде филм за изчезването на дъщеря им — произведение, които би им помогнало да открият какво се е случило с нея. Те, естествено, се съгласили.

Ответничката по делото е автор и продуцент на няколко документални филма и по всичко личало, че притежава нужната квалификация да се заеме с осъществяването на проекта. Семейство Суийт открили сърцата си и разказали всичко на госпожа Ландън. Те я упълномощили да разгледа свидетелствата за успеха на Темара в училище, да разговаря с нейните стари приятелки, да направи всичко възможно, за да заснеме филма.

И ответничката наистина го сторила. Ала вместо да създаде добронамерен към семейството филм, който би могъл да помогне в разкриването на различни факти за изгубената млада жена, Тери Ландън използвала достъпа до личните материали и направила филм, описващ Джонатан Суийт като погълнат единствено от собственото си аз егоистичен баща, Джесика Суийт като майка — алкохоличка, а Темара Суийт — като поддържаща безразборни полови връзки, злоупотребяваща с наркотици млада жена със съмнителен морал — Рийзнър направи кратка пауза, за да подчертае ефекта от думите си.

— Другите двама ищци в този съдебен процес, Майкъл и Дорийн Ордуей, близки приятели на Темара Суийт, които я видели вечерта преди изчезването й, също са описани като неморални, полуалкохолизирани личности, егоистични, лишени от каквато и да било загриженост за себеподобните.

Създавайки всяко едно от изброените описания, ответничката по делото много внимателно е подбирала само онези факти, които подкрепят създаваната от нея представа за изброените личности. С други думи, технически погледнато, тя не е оклеветила ищците, защото избраните от нея факти са достоверни. Ала тя е поставила акцент върху факти от личния им живот, които са им причинили огромен емоционален дискомфорт.

Има и пример, където Тери Ландън се е осмелила да си послужи с необуздани спекулации. Тя се е опитала да направи връзка между изчезването на Темара Суийт с други изчезвания на млади жени в този район през изтеклите дванадесет години. Нейната „теория“, че Темара Суийт е убита, както и онези други жени, е лишена от каквото и да било основание, и вие, господин съдия, можете да си представите какви чувства поражда у родителите тя.

Те се срещнали с ответничката, след като тя ги поканила на предварителната закрита прожекция на филма, и се опитали да обяснят чувствата си във връзка с изопачаването на истината, на което се натъкнали, но Тери Ландън нееднократно отказала да обсъжда какъвто и да било компромис по този въпрос. Ответничката по делото вече води преговори за излъчването на филма по една от главните телевизионни мрежи в страната. Декларациите на защитата, Ваша чест, биха могли да дадат съвсем слаба представа за огромната болка, която очакваното разпространение на филма в цялата страна би причинило на ищците…

— Разполагате с пет минути, господин адвокат.

Рийзнър заговори по-бързо, ала гласът му зазвуча по-силно, придавайки на последните му думи допълнителна мощ.

— Ищците се обърнаха съм мен, доведени до отчаяние, Ваша чест. Днес ние молим съда да издаде предварително разпореждане по делото, чийто срок на действие ще бъде достатъчно дълъг, за да бъдат разгледани внимателно претенциите на всички засегнати страни. Едва тогава следва да се проведе разглеждане на делото за издаване на постоянно действащо съдебно разпореждане. Тъй като временната заповед, забраняваща излъчването на филма, изтича днес, на нас ни е необходимо срокът й на действие да бъде удължен. Единствено по този начин бихме могли да избегнем непоправимите щети, които приключването и излъчването на филма би причинило на тези добри хора.

Милн записа нещо в бележника пред себе си. Нина се обърна; искаше да проследи как клиентите на Рийзнър реагират на изявлението му. Адвокатът също обърна глава. За миг погледите им се срещнаха.

Тери докосна Нина с лакътя си.

— Как се справя той? — прошепна тя и посочи Рийзнър.

— Задоволително. Скоро ще дойде нашият ред — отвърна тихо Нина, а Рийзнър заговори отново с мек, прочувствен тон:

— Да се насочим към действащия в момента закон, Ваша чест. Задачата на ищците е да изтъкнат, че съществува голяма вероятност тяхната кауза да победи, когато се проведе разглеждане на делото за издаване на постоянно действащо разпореждане. Останалите юридически искания са посочени в документите, които сме представили пред съда. На този етап бих желал да обсъдим правонарушението, което ни дава право да предявим иск за нарушаване неприкосновеността на интимния свят на ищците.

Законът гарантира правото на ищците да спрат публичното разкриване на факти от интимен характер, които са обидни и неприятни за всеки разумен човек. Съдът разполага с декларации, че в този случай моите клиенти са дълбоко оскърбени. Те възразяват енергично, че им се е наложило да участват в този съдебен процес и да се ползват от услугите на най-добрия по възможност адвокат — Рийзнър се изкашля, за да прочисти гърлото си. Така съдията разполагаше с достатъчно време, за да осъзнае цялата тежест на думите. — Не е необходимо да доказвам, че фактите са фалшиви, Ваша чест. Само изтъквам, че те са от личен характер.

На второ място, нарушава се правото на ищците по отношение неприкосновеността на интимния им свят. Той става публично достояние, тъй като моите клиенти са представени пред обществото в невярна светлина. Много е лесно, когато суровият филмов материал се редактира часове наред, истинските факти да бъдат изкривени, така че да се получи фалшива обща картина. Тъкмо това е сторила ответничката по делото, Ваша чест.

Съдията Стейнли Моск, разглеждайки делото Лугози, посочено в адвокатското ни досие, цитира Просър: „Същината на съдебните случаи, касаещи неприкосновеността на интимния свят, е… насочена пряко срещу личността непочтена постъпка, в резултат на която са накърнени чувствата й… Нанесените щети са морални и субективни. Непочтената постъпка нарушава психологическото равновесие и спокойствие на личността; тя може да причини много по-остро страдание от онова, предизвикано от физическото нараняване на тялото.“

Милн въздъхна неспокойно, давайки да се разбере, че търпението му е изчерпано.

— Филмът, за който става въпрос — „Къде е Темара Суийт?“ — ще има точно такъв ефект върху ищците, Ваша чест. Факти от интимен характер са използвани по недопустимо груб начин. Животът им е представен в невярна, брутално изкривена светлина. Фактите са били изопачени и ще бъдат представени в този вид пред публиката, така че ответничката ще бъде в състояние да реализира финансови печалби от нещастието на моите клиенти…

Жестовете на Рийзнър бяха станали широки и мощни, гласът му се засилваше все повече и повече, довеждайки до кулминация описваната от него драма. Слушателите в залата очакваха величествения финал, затова се надигнаха по местата си, желаейки да видят всичко по-добре. Нина го изчака да стигне до върха, както Рийзнър правеше винаги, изпълвайки с наслада съдебните заседатели.

— Извратената интерпретация на драмата на Темара Суийт от страна на ответничката е предназначена за похотлива публика от воайори, подобна на самата нея. Създателката на филма е болен опортюнист, поставил си груба прагматична цел: да спечели много пари за сметка на нещастието на други хора.

Извършете достойна постъпка, Ваша чест. Заявете на надничащата в чужди спални Тери, че е неморално да поглежда през ключалката.

Кажете й, че това е не само нейният край като човек, работещ в тази област, но и кончина на долнопробния й малък филм.

 

 

Тишина в съдебната зала. Усмихваха се единствено двама човека — семейство Суийт, седящи в средата на първия ред, хванали се за ръце. Милн изтри стъклата на очилата върху ръкава на тогата си, разтърка очи, след това отново ги сложи на носа си. Нина знаеше, че той има процес, свързан с криминално престъпление, който започваше в единадесет и тридесет. Милн нямаше време за красива игра на думи. Тя чувстваше тежестта на безкрайно късото време, създавана от прекалено многото на брой дела и малкото съдии; това беше причината адвокатите да забравят най-убедителните си доводи, а съдиите да пропускат от вниманието си онези, които бяха чули.

— Госпожо Рейли? Какъв ще бъде вашият отговор? — попита Милн. — Нина взе бележките си и преглътна сухия въздух; хората в залата чакаха първите думи, които щяха да се откъснат от внезапно изпразнилата й се глава. И така, напред…

— Ще изтъкна накратко няколко важни момента, Ваша чест. Нека първо ви запозная с моята клиентка Тереза Ландън. — Съдията тържествено наклони напред глава. Тери също кимна, както я беше инструктирала Нина, след това грациозно се облегна на стола си.

— Оставяйки настрана бомбастичните изявления, Ваша чест, бих искала да изтъкна, че Тери Ландън е работила върху филма повече от година. Тя е вложила безброй часове от свободното си време и голяма сума от собствените си пари в създаването му. Филмът е произведение на изкуството, основаващо се на достоверни данни. Обществото ще може да оцени достойнствата му. Родителите и приятелите на Темара Суийт са поощрявали госпожа Ландън да направи филма, защото са смятали, че с негова помощ ще могат да я намерят. А сега те искат да го унищожат. Защо?

Нина срещна погледа на съдията Милн, задържа го няколко секунди и го накара да я изслуша.

— Експертът Монти Гласър, продуцент на телевизионния сериал „Загадки от живота“ е на мнение, че филмът има забележителни качества. Тъй като е документален филм, той трябва да защитава определена гледна точка. Ищците са оскърбени от гледната точка на създателката на „Къде е Темара Суийт?“, защото филмът ги обрисува като хора без маски, такива, каквито са в действителност.

— Целта на съдебния процес е да реши тъкмо този въпрос.

— Но филмът не принадлежи на ищците. Те не са го финансирали; те не са работили за създаването му; той не е плод на творческите им усилия.

Върховният съд на САЩ не се отнася благосклонно към опитите да бъдат спирани произведения на изкуството в тази страна. Ваша чест, ищците не знаят каква ще бъде реакцията на публиката към филма, затова не са им нанесени никакви щети. Може би в крайна сметка няма да има никакви щети. Възпрепятстване публикацията на книга или филм представлява първостепенно ограничаване правата на личността. Това е акт на цензура, за какъвто съдилищата в страната ни едва ли биха се разпоредили.

Милн погледна стенния часовник в залата. Днес дори Конституцията на САЩ не можеше да го трогне. Нина реши да завърши бързо, използвайки най-убедителните си аргументи.

— Разбира се, ищците не могат да спечелят делото, ако атакуват артистичните качества на филма — заяви Нина. — Те ще го загубят, тъй като са дали съгласието си за създаването му, Ваша чест.

Милн престана да пише и съсредоточи цялото си внимание към речта й.

— Всъщност става въпрос за обикновен договор между две страни. Нека приемем в името на спора, че филмът наистина нарушава неприкосновеността на интимния свят на ищците, имайки предвид общоприетото определение на това понятие — каза Нина.

Тези думи събудиха всички в залата.

— Договорите, които моята клиентка е подписала с ищците, гласят, че тя ще направи документален филм за обстоятелствата около изчезването на Темара Суийт, използвайки за основа филмовия материал, събран от нея. Тереза Ландън си е запазила правото да редактира филмовия материал. Всички тези клаузи на договорите са подписани, заверени от нотариус, като под всеки един от тях има точно отбелязана дата. Ищците са дали съгласието си в най-широкия смисъл на това понятие.

Не съществува нарушаване неприкосновеността на интимния свят, щом има съгласие. Това наистина е просто. Ищците са имали правото да кажат: „Не. Не мисля, че желая да участвам в това.“ Ала никой не е споменавал подобно нещо, Ваша чест. Тези хора са дали съгласието си да бъдат заснети, следователно просто не е нужно да има съдебен процес по този повод и всички ние трябва да си вървим у дома.

Нина се обърна към Джонатан и Джесика Суийт, сякаш ги предизвикаше да станат кротко и да излязат през вратата, ала те останаха по местата си, изглеждайки дълбоко покрусени. Тя потисна внезапно избликналото в гърдите й съчувствие. Тези хора бяха дали под съд нейната клиентка. Те й бяха врагове.

— Накратко, Ваша чест, този случай не отговаря на изискванията да бъде издадено предварително съдебно разпореждане. Не съществува никакво доказателство, че чувствата на ищците ще бъдат накърнени от този филм. Няма правонарушение, даващо право за предявяване на иск, тъй като е имало съгласие между двете страни филмът да бъде направен; като същевременно няма споразумение, според което ищците могат да участват в редактирането на филма. Справедливостта е на страната на ответничката. Освен това конституцията ви представя убедителна причина да не издавате съдебно разпореждане — този филм е под защита на Закона за свободата на словото.

Милн кимна с глава. Рийзнър се навъси. Нина си позволи лека усмивка.

— На последно място господин Рийзнър нарече моята клиентка „воайор“, „болен опортюнист“…

Всички в залата бяха затаили дъх. Нина се усмихна.

— Тереза Ландън само е записвала онова, което вече е съществувало в действителност: мръсотията, паяжините, хлебарките. Напомням на съда, че тя е била поканена да влезе и законът наистина е лош, ако я задължава да се преструва, че къщата е била чиста.

Нина седна на мястото си. Тери вдигна палеца на дясната си ръка под масата.

— Благодаря ви — заяви съдията Милн. — Съдът ще вземе предвид представените факти. — Той излезе през служебния вход, смеейки се тихо на глас.

* * *

Няколко минути по-късно Нина и нейната клиентка стояха сами пред входа на съдебната зала. Първите снежинки танцуваха около тях, падайки под ъгъл от четиридесет и пет градуса от стоманеносивото небе. Коженото палто на Тери докосна чувствено ръката на Нина, докато тя слагаше ръкавиците си.

— Кожи от рис — отбеляза Тери. — Точно такава дреха трябва да носи човек в ден като днешния. Жените копнеят да заровят лице в кожата, мъжете искат да притиснат интимните си части на меко. И така, спечелихме ли делото?

— Всичко мина добре. Ще узнаем след няколко дни, когато излезе съдебното решение. Веднага ще ви се обадя — отговори Нина. Неписано правило номер 678 от адвокатската практика: „Никога не обещавайте на клиента си, че ще спечели делото“ — особено на Тери, която вече беше заровила острия си нос в кожата.

— Човек никога не може да бъде сигурен — продължи Нина и напъха дългата си кестенява коса под вдигнатата яка на палтото. — Понякога съдиите вземат погрешни решения и се налага да обжалваш. Все още не разбирам защо отказвате известни промени във филма, Тери. Защо не заличите онази част, където Джесика е представена като редовна посетителка на всички барове в града, а Джонатан Суийт — като безработен в продължение на две години преди изчезването на момичето? Освен това и теорията ви, че Темара е била убита от някакъв психопат, криещ се около Тахо. Дори ако спечелим днес, самият процес ще бъде продължителен и скъп.

Лицето на Тери, бяло като мляко върху пастелния сив фон на рисовата кожа, изглеждаше лукаво. Тя пристъпи по-близо до Нина и адвокатката отново почувства знойното докосване на кожата.

— Забелязахте ли репортерката на „Тахо Мирър“ на задния ред? — попита Тери.

— Да.

— Разгорещен спор. Съдебни процеси. Публичност. Всеки похарчен цент си струва труда. Това е моят шанс. Край на рекламните филмчета за търговските камари. Никога повече клипове за обществените служби, от които човек не може да спечели почти нищо. След „Къде е Темара Суийт“ ще получа финансова подкрепа за пълнометражен художествен филм. Вече съм го запланувала. Той ще впечатли всичко живо. Ще бъда богата и известна. Рийзнър е прав. Той е отвратителен тип, но съвършено точно е разбрал какво представлявам.

— Не използвахте тези думи в кабинета ми. Тогава ми казахте, че сте вложили сърцето и душата си в това произведение на изкуството…

— Плюс сто и петдесет хиляди долара, които предимно съм взела назаем.

Тогава Нина осъзна, че не харесва Тери. Законът за цензурата беше една от най-блестящите прояви на свободата в Америка. Тя беше поела този случай, защото той бе свързан с проблем, чието разрешаване бе залегнало в конституцията на страната, ала Тери й се подиграваше, като същевременно се скриваше зад нея.

Тери й отговори:

— Хайде, не ме занимавайте с онези дълбокомислени глупости, които представихте пред съдията. Не сте толкова наивна. Изглеждате по един начин, но всъщност сте съвсем друга, така ли? Мека, привлекателна външност, очи на кошута. Грациозно малко женско тяло. А отвътре огромен упорит мозък на булдог. Видях как изблъскахте Рийзнър в началото на процеса. Това беше зрелищно. По всяка вероятност той е по-тежък от вас със сто паунда.

Нина отвърна:

— Добре. Ще ви се обадя следващата седмица, когато стане известно становището на съдията — „А щом разбера какво е то, веднага спирам да се занимавам с този случай“ — рече си тя.

— Не искате ли да узнаете в какво отношение беше прав Рийзнър? — попита Тери. — Имам предвид съвсем поверително — между вас и мен?

— Добре. В какво отношение беше прав той?

Тери се наведе по-близо и махна косата от ухото на Нина. Снегът беше започнал да вали. Палтото от рис се притисна до нея — меко, топло и чувствено, но в крайна сметка то бе направено от кожи на хищници.

— Аз съм извратена личност — прошепна тя. — Може би някой ден ще откриете някои от нещата, които съм виждала и правила. Отдавна съм се отказала от баналните стандарти и тук нямам предвид единствено изкуството.

Нина се изкашля, за да прочисти гърлото си, след това се отдръпна встрани, мислейки си, че никой не знае с какво трябва да се примиряват адвокатите всеки ден.

— Разбирам.

— Чакайте — рече Тери и я хвана подръка, за да я задържи. — Искам да ви попитам нещо — живеели сте в Монтерей, преди да пристигнете в Тахо, нали? Искам да кажа, че сте живели тук по-малко от година.

— Точно така, макар че поживях няколко години в Сан Франциско. Разбира се, прекарвах почти всичките лета в живота си тук.

Тери впери поглед в нея.

— Обзалагам се, че е така — отвърна, кимайки с глава. Първоначалното й изумление бавно отстъпи място на по-пресметлив израз. — Как не успях да направя тази връзка по-рано? Видях ви с Рийзнър и това ме накара да се замисля… Тъкмо се поздравявах колко съм умна. Е, зачерви ли се лицето ми? Мислех си, че ще наема местната звезда адвокат и ще дам своя принос за подобряване положението на всички жени в света. А виж на кого попаднах! — възкликна тя. — Точно на вас, измежду всички останали хора по света.

— За какво говорите?

Тери пусна ръката на Нина, отстъпи няколко крачки назад, сякаш се стремеше да разгледа внимателно или да запомни чертите на лицето й. След това внезапно, сякаш повече не можеше да се контролира, избухна в смях и продължи да се смее, докато от очите й не изскочиха сълзи.

— Хванах ви! — произнесе изведнъж тя, приближи се към Нина и след това отново се отдръпна назад.

Нина се отдалечи на известно разстояние, чувствайки, че между нея и клиентката й има достатъчно голяма зона за сигурност. Хората минаваха по коридора, някои забелязваха лудия кикот на Тери, други не обръщаха внимание на нищо около тях. Едва след известно време пристъпите на смях замряха и лицето на Тери отново заприлича на човека, когото Нина си мислеше, че познава.

— Добре ли сте? — най-сетне се осмели да попита Нина.

— Аз ли? — възкликна Тери. По чудо гласът й отново зазвуча с обичайния си тон. — Ако бях на ваше място — бавно изрече тя, — щях да се тревожа повече за самата себе си. — Тя се обърна. Токовете й почукваха върху твърдия под, след това се измъкнаха навън, на снега. Жена, обвита в мъртви кожи, подобна на странно същество — животно с човешка глава, изправено на два крака.