Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (1)

Преди дванадесет години:
Темара

Майката отново крещеше и бъхтеше с юмруци заключената врата на Темара. Тя често викаше, обикновено на Темара, но когато беше пияна, крещеше и на бащата на Тем; в характера му имаше непредсказуема склонност към насилие, която Темара отдавна се бе научила да избягва. Тя предполагаше, че майка й прекалява с алкохола, за да може да понася баща й — истински тиран и побойник; Тем също пиеше, създавайки си по-нормална действителност, затова разбираше колко е привлекателно човек да се натряска. Това обаче в никакъв случай не правеше положението й по-леко, когато след поредното пиянство намираше майка си в безсъзнание, просната на пода в кухнята.

Напоследък нещата се бяха влошили още повече. Два уикенда поред майка й се отдаваше на страшни запои, а в отговор баща й се носеше като буреносен облак из къщи, докато една вечер изпочупи почти всичко в трапезарията.

— Добре, вече ще сложа край на това — тя отново дръпна от цигарата и издуха дима към вратата. Майка й, за миг успокоена от тези думи, се оттегли някъде, по всяка вероятност за ново питие. Тем седна на леглото си, опитвайки се да събере сили за предстоящата битка, която наричаше „стандартната среднощна война в петък“. Родителите й не искаха тя да излиза, но Темара вече беше на осемнайсет, имаше определени права и те го знаеха. Все пак се налагаше да ги убеждава, преминавайки с щурм през цял водопад от въпроси, аргументи, понякога дори и сълзи. О, Божичко, толкова трудно се живееше в тази къща. Мечтаеше за свое собствено жилище.

А това я караше да изпада в депресия, защото й напомняше за нещо много важно: липсваха й пари. В училище я скъсаха на изпитите по математика и география; родителите й все още не знаеха за това, но скоро щяха да научат. Може би тогава щяха да й позволят да си намери работа. Те отчаяно се бяха впили в старата мечта, че Темара трябва да завърши колеж — самата тя се бе отказала доста отдавна от подобни блянове; същото се бе случило и с мечтата й да остане завинаги при първия мъж, когото наистина бе обичала. Животът й неочаквано бе поел в друга посока и Тем веднага откри, че й допада въобще да не знае какво ще се случи в следващия момент. Тя обичаше да пикае на вятъра, както правеха мъжете — така разбираше в каква посока духа и не даваше пет пари кого или какво щеше да намокри.

Темара пое дълбоко дъх, напъха последните банкноти, с които разполагаше, в джобовете на панталоните си и отключи вратата на стаята си. Грабна палтото си от заешка кожа. Нямаше как да не постъпи така. Наближаваше буря. По радиото съобщиха, че тази вечер леденият вятър ще смъкне температурата до нула градуса в околностите на Тахо. Наистина трябваше да облече другото яке с дебела пухкава подплата; така щеше да й бъде по-топло. Но не и тази вечер. Не, тази вечер се нуждаеше от нещо по-специално. Тази вечер искаше да бъде в любимото си палто… Темара го облече и се усмихна, готова да посрещне всичко, което можеше да й предложи вечерта, след това слезе по стълбите. Предстоеше й да разговаря с родителите си.

Тя караше бавно стария пикап по улица „Пайниър Трейл“ към ресторанта „При Мани“. След малко спря точно пред входната му врата. В ума й все още се въртяха сцените от свадата тази вечер. Независимо от това колко мила се опитваше да бъде и колко усилия полагаше да го постигне, те ненавиждаха всичко у нея. Искаха от нея завинаги да остане тяхното мило малко момиченце — а Тем отдавна вече не беше такава. Ненавиждаха външния й вид, дрехите, които обличаше, това „мише“ палто. Мразеха становищата, които Тем защитаваше. Ненавиждаха всичко, каквото казваше, опитваха се да заглушат думите й, страхуваха се да я слушат, плашеха се от онова, което биха могли да чуят. Тя не можеше да продължава живота си по този начин!

„Отърси се от тази атмосфера — каза си тя. — Не им позволявай да те съсипят изцяло.“ Отново опита стария си трик: представи си как вечерта протича в спокоен разговор между нея и родителите й; така всичко завършваше по-добре, нормално и цивилизовано. Тя като всички останали момичета просто излизаше за няколко часа да се повесели. Но тази вечер трикът отказа да действа. Думите им я бяха уязвили. Гневът им я бе наранил. Темара остана в пикапа, позволявайки на яростта си да избухне и гърми няколко минути; най-сетне започна да чувства как мразовитата зима пропълзява вътре в колата при нея. Влезе в ресторанта, без да се оглежда, седна на бара и си поръча джин, за да се разведри. Те дори не си направиха труда да проверят фалшивата й лична карта. Беше излязла от къщи малко по-рано от обикновено. Интересното започваше по-късно; междувременно Тем възнамеряваше да убие около час, седейки в тъмния ъгъл — само тя, в компанията на господин Алкохол.

— Хей, Тем! — повика я някакъв глас от отсрещната страна на помещението.

О, не. Обърна се и зърна Майкъл и Дорийн. Помаха им с ръка и отново се съсредоточи върху питието. Пак този Майкъл. Той беше като някаква черна котка, постоянно пресичаща пътя й. Истинско проклятие. Може би, ако не им обърнеше внимание, щяха да я оставят намира.

Те се приближиха — Майкъл нетърпелив като състезателен кон след стартовия изстрел, Дорийн — нещастно влачейки се след него.

— Имаш ли нещо против да се присъединим към тебе? — попита той, отпусна се на стола до нея и си поръча бира. Намигна й, наведе се колкото се може по-близо до нея, ала не я докосна. Дорийн стърчеше права край тях, несигурна къде да се настани. Тем си поръча още едно питие и го погълна по възможно най-бързия начин.

Майкъл се впусна в монолог, описвайки с какво се бе занимавал напоследък. Когато забеляза, че тя не го слуша, той смени подхода и започна да я обсипва с въпроси. Вече чул за неприятностите й в училище. Тем винаги била по-умна от всички тях и със сигурност изглеждала най-добре от цялата тайфа. Какво ставало с нея? Ами онази история, че се среща с някакъв нов красавец, а? Навярно това бил мъжът, с който да се съсипе докрай?

Тем никак не желаеше да се залюлее в ритъма на подобен разговор и направо му го каза. Не знаеше какво става с това момче, но дори най-малкото внимание от нейна страна само още повече влоши нещата. Майкъл изглежда си внуши, че е отегчена, затова заговори още по-бързо и енергично. Може би просто се опитваше да я заинтересува, но всъщност само я изнерви още повече, а Темара нямаше никаква нужда от това. Той продължи да бълва реки от думи, изпълнен с ревност към тайнственото момче, с което бе уверен, че тя има среща тази вечер.

Писна й от Майкъл и лисна бирата от чашата си върху лицето му. Челюстта му хлопна обидено, а устните му се разтрепериха като на бебе.

Дорийн се зае да попие бирата от лицето му, а Тем излезе да се обади по телефона. Вече беше достатъчно късно.

Отиде да плати за питието си и отново се скараха с Майкъл, докато Дорийн ги наблюдаваше отвратена. Той се извини. Искаше да продължат да бъдат приятели. Настоя да плати сметката й.

Добре, нека я плати, щом толкова желае. Оставаха й само няколко долара. Излезе от заведението, без да каже довиждане.

Отначало пикапът отказа да запали, но най-сетне забръмча. Тя тръгна по магистралата към прелеза, след това, включвайки предно предаване, пое по черния път през полето. Ярката луна хвърляше сенки наоколо и осветяваше пространството пред нея. Тя отби от пътя, спря и погледна часовника си. Време беше.

Доволна, че бе обула най-топлите си ботуши, Тем излезе от пикапа и тръгна по пътеката към тяхната скала. Там щеше да се срещне с приятеля си.

Ала той беше закъснял, наоколо не се виждаше нищо, освен луната и сенките, които танцуваха с вятъра. „Няма никого“ — рече си тя. Ала докато минутите отлитаха една след друга и мракът я обгръщаше все по-плътно като смразяваща плащаница, Темара си помисли, че може би недалеч се е притаил някой. Чувстваше, че нечии очи я наблюдават, макар че не можеше да ги види. Усети, че я обзема страх. Помисли да си тръгне, ала това би съсипало всичко. Беше й необходимо да го види, да се зареди със сила от него, за да продължи да живее — само този път. Щеше да бъде за последно.

Реши да изчака още една минута.