Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (33)

30.

— Едва не счупи носа на Кърт — каза Нина, сядайки на стол до болничното легло на Пол следващия следобед. Детективът изглеждаше добре, макар че тилът му бе овързан с бинтове. Той сега й показваше новата си превръзка.

— Ти едва не ми пръсна мозъка — заяви Пол. — Съвсем малко ти оставаше да го сториш наистина. Ще ме изпишат днес, в края на работното време.

— Нима има мозък в главата ти? — попита Нина. — Не съм забелязала.

Пол видя израза на лицето й и тонът му загуби известна част от веселостта си.

— Нека да обсъдим случая от моя гледна точка. Той беше избягал от затвора. Бягството кара останалите да си мислят, че той е виновен. Полицията го преследва. Обикновено стрелят по бегълците и техните съучастници. Той застрашаваше живота ти. Ти не ме изчака. Видях го, че те беше сграбчил и…

— Не трябваше да се нахвърляш върху него. Нали имаше пистолет? Искаше да го набиеш. Беше ядосан, затова реши да му дадеш добър урок. Та той е човекът, за когото работиш. Какво ти става?

— Щом заговори за това, нека подчертая, че работя за тебе. Между другото, той започна ли да изплаща сумите, които ти дължи?

— Не искам да се въртиш непрекъснато около мен, да се нахвърляш срещу клиентите ми, държейки се като горила. Наех те да разследваш случая.

— Хайде, хайде, Нина! Аз те обичам. Опитвам се да се грижа за тебе!

— Любов — възкликна Нина. — Глупчо. И двамата сте глупаци — тя протегна ръка и помилва челото му.

— Имаш този лош навик… да привличаш всички неприятности около себе си — заяви Пол и потрепера от болка, правейки опит да се изправи на лакът.

— Какво искаш? Да извикам ли медицинската сестра?

— Искам да се наведеш, да ме целунеш и да кажеш: „Ти си моят герой.“ Моля те. — Очите му се спряха в нейните. Изразът на лицето му беше като на малко момче, смешно нелеп за здравото му, космато мъжко тяло. Тя се наведе и докосна целомъдрено бузата му с устни, ала той бързо обърна глава, устните му намериха нейните — плашещи, горещи, пълни с желание.

— Ммм — измърмори детективът. — Жена от каменната ера удря един мъж по главата, завлича го в бърлогата си и извършва с него отвратителни неща.

— Млъкни, Пол. Ти наистина си пещерен човек. Преминаваш всякакви граници.

— Добре, добре. Съжалявам, че се поувлякох. Може би трябваше да го оставя да избяга — рече Пол. — Случаят можеше са приключи и така, макар че вероятно щяха да те напъхат в затвора като съучастник на бягството му.

— Ще ми се никога да не бях ходила там. Нямах време да обмисля всичко.

— Не че искам да сменя темата на разговора, но какво ще правим сега? Уволняваш ли ме?

— Сега се нуждая още повече от помощта ти. Но предполагам, че ще напуснеш само ако те уволня.

— Ще остана да работя за тебе, ако искаш. Бездруго той отново попадна на мястото, където би трябвало да бъде, докато всичко се изясни. Някой трябва да бди над живота ти, а аз съм най-добрият. Какво казва той?

— Остави ме аз да реша как да продължим.

— Той направо си изпроси боя — заяви Пол. Нина си помисли: „Не е необходимо двамата да се харесват.“ Тя имаше нужда от Пол. Кърт имаше нужда от Пол. Затова тя не продължи повече на същата тема.

Вместо това каза:

— Той е зле психически, Пол. Най-безопасното място за него сега е в Плейсървил. Сякаш трябваше да намери Темара, за да разбере, че онова, от което най-много се е страхувал, е истина. Наистина се оказа така. Струва ми се, че Кърт вече не се интересува какво ще му се случи в бъдеще. Много се тревожа за него.

— Казвах ти преди, ще го повторя и сега — подхвана Пол. — Личният ти ангажимент към този случай е прекалено голям. Не обвързвай емоционалното си състояние с този безотговорен човек.

— Опитвам се да остана безпристрастна. Трябва да се държа именно така.

— Ще обвинят ли Скот в убийството на Темара Суит?

— Ами… тази сутрин се обадих до кабинета на областния прокурор и разговарях с Колиър Хелоуел. Все още е рано да се каже, ала мисля, че на настоящия етап Хелоуел не разполага с достатъчно доказателства. Това убийство е било извършено преди дванадесет години. Сутринта разговарях с Хелоуел. Ако предположението ми е правилно, той няма да възбуди съдебно преследване срещу Кърт и няма да предяви обвинение към него за убийството на Темара Суит.

— Това е добре, нали? Защо тогава изглеждаш толкова мрачна? — попита Пол.

— Защото мисля, че той ще извърши много по-умна съдебна маневра. Ще използва веществените доказателства, за да обвини по косвен начин Кърт в убийството на Темара.

— Мислех си, че това не е прието. Искам да кажа: посочваш някой човек, който може би е убил някого преди години. След това правиш извода, че той е лош тип, който по всяка вероятност е извършил и убийството отпреди два месеца.

— Взето като цяло, това е съвсем вярно. Нямаш право да използваш доказателства от предишно престъпление, за да убедиш съдебните заседатели, че човекът притежава лош характер или предразположение към извършване на нови престъпления. Но общото правило има множество изключения. Едно от тези изключения гласи: доказателства от извършено в миналото престъпление могат да бъдат използвани, за да покажат мотива на друго престъпление, извършено впоследствие.

— Какво от това?

— Струва ми се, че сега теорията на обвинението е следната: Кърт е убил Темара. Тери е направила филм за нея, задълбаващ прекалено много по темата, разкривайки някои истини. Кърт я е убил, за да спре разпространението на филма. Така убийството на Темара се превръща в мотив за убийството на Тери.

— Но филмът не посочва Скот като убиец!

— Но по всяка вероятност хвърля съмнение над него с разговорите за тайнствения приятел на Темара Суит. Между другото, Хелоуел ми съобщи, че доктор Клозън, съдебният лекар, е направил незабавно аутопсия. Според него останките от тялото потвърждават, че смъртта е настъпила преди години, макар че не е бил в състояние да определи точно времето, когато е настъпила смъртта. Според него Темара е била застреляна два пъти в таза — точно там, близо до скалата. Дори са намерили калъф на пушка с калибър 30–06.

— Само не ми казвай, че пушката е с марка „Ремингтън“ — намеси се Пол.

— Да. Което би могло да уличи както Тери, така и Кърт. Проблемът е там, че не мога да позволя на Колиър да разговаря с Кърт. Прокурорът сигурно мисли, че само убиецът би могъл да отиде на онова място и да изкопае останките от жертвата. Както и да е, Колиър никога няма да повярва, че Кърт се е изкачил до хребета само защото някаква скала от филма му се сторила позната.

— А ти вярваш ли в това?

— Снощи отново гледах филма. Завоят по пътеката беше същият, квадратната бяла скала изглеждаше точно по същия начин. Аз не бих могла да направя тази връзка, но Кърт… той се чувства в гората както в града. За него скалата е била като светофар на ъгъла на някоя улица.

— Това отново ни връща към хипотезата за Тери Ландън — изтъкна Пол. — Никой не знае къде се е намирала тя в нощта, когато е умряла Темара Суит. Проверих. Дори не са я разпитвали. Тери е познавала Темара, защото градът е малък, и двете обичали да посещават вечери, посветени на поезията, и други такива мероприятия, свързани с изкуството. Не са се движели заедно и никой не би помислил, че Тери Ландън знае нещо по случая.

— Разбира се, ние знаем от Кърт, че Тери направила първото си посещение при него скоро след изчезването на Темара. Тук полицията е лишена от преимущество. Изминали са дванадесет години и единственият жив човек от тримата не разговаря с тях.

— Добрата стара Добавка пет към конституцията — изтъкна Пол. Подсъдимият затваря уста и никой не може да го накара да говори.

— Не подлагай на съмнение конституцията — възрази Нина. — Добрата стара Добавка пет осигурява важна защита срещу посегателствата на държавата над личността.

— И понякога виновните излизат на свобода.

— Все още разсъждаваш като ченге, Пол.

— Да. Затова съм толкова добър като детектив, осигуряващ защитата на обвиняемия — заяви Пол. — И тъй като заговорихме за това колко съм блестящ, нека те уведомя, че старите ми приятели, ченгетата, пристигнаха тази сутрин, за да вземат от мен свидетелски показания относно събитията вчера. Внимателно им обясних, че те е осенила безумна идея къде би могъл да се намира Скот, а не си искала да ги безпокоиш. Случайно си се намирала в този район, отишла си да провериш дали предположението ти е вярно, използвала си цялото свое красноречие да убедиш Кърт да се върне обратно и си оставила съобщение за мен да дойда въоръжен, просто за всеки случай, и тъй нататък, и тъй нататък. Откачих те от въдицата на полицейското преследване. Дори осигурих малка почивка на Кърт. Заявих: „Господа, по това време аз не осъзнавах, че Скот е дал съгласието си да се предаде доброволно.“ Записах показанията си на касета. Тя се намира под завивките ми.

— Благодаря — отвърна му разсеяно Нина.

— Няма ли да пъхнеш ръка под завивките ми, за да намериш касетата? — попита Пол с изкусителен глас и смъкна одеялото до кръста си.

— Дай ми проклетата касетка. Трябва да тръгвам.

— Добре. Ще имаме много време да я разучим под завивките по-късно.

— Пол.

Той й даде касетката.

— Не се притеснявай толкова. Ако Скот е невинен, ще успеем да го измъкнем. Обикновено справедливостта възтържествува в края на всеки процес.

— Чувала съм това неписано правило. Аз… съжалявам, че те ударих, Пол.

— Прощавам ти. Съжалявам, че набих приятеля ти.

— Не мога да ти бъда благодарна за това.

— Ти отвръщаше на целувките му.

Този път Нина не отговори. Тонът на Пол звучеше шеговит, ала той се чувстваше наранен и го заявяваше пред нея.

Детективът се вдигна на лакът, за да проследи с поглед как Нина си отива. Тя вече бе пристъпила към отворената врата, когато един униформен полицай се изправи на пътя й, стиснал папка с документи в ръка. Той каза:

— Извинете, госпожо. Извинете. — Тя зачака ядосано, мислейки си както една от героините на Дороти Паркър^[1]: „Какво, по дяволите, пак искат от мен?“ Полицаят размаха някакъв лист хартия в ръка и тъй като Нина не го взе веднага, той го напъха в дланта й.

— Предадох ви каквото трябваше, госпожо — бързо изрече полицаят. — Ако имате някакви въпроси, обърнете се към Колиър Хелоуел. Призована сте като свидетел в процеса на Кърт Скот.

Пол се разсмя, забелязвайки израза на лицето й. Полицаят също се усмихна, отмина Нина и се приближи до леглото на детектива.

— Господин Ван Уегънър, предполагам? — каза той, измъкна втори лист хартия, който Пол взе, без да престава да се усмихва.

— Хей! — извика детективът.

— Желая ви приятен ден — заяви полицаят.

* * *

След като напусна болницата, Нина закара Боб и братовчедите му на плажа, където стигаше булевард „Ски Ран“. Там Мат развиваше бизнес през летните месеци — закрепяше парашути на гърба на туристите и след това пореше повърхността на езерото с моторница, а те летяха в небето над него.

Пестенето на електрическа енергия през летния сезон означаваше, че осветлението се пуска едва в осем часа вечерта. Мат тъкмо инструктираше четирима японски туристи как трябва да сложат предпазните жилетки, свързани с парашута и с дълго въже от лодката. Един след друг те затичаха по плажа, Мат запали моторницата, а те се издигнаха на неколкостотин фута над езерото Тахо, летейки сред оранжевия залез.

Докато Мат разговаряше с туристите, Нина нагази в студената спокойна вода и поплува в езерото за пръв път това лято, плъзгайки се през вълните от розова и оранжева светлина. Най-сетне се умори, обърна се по гръб и погледна назад към плажа. Тя беше единственият плувец във водата. Хората на брега изглеждаха като едва видими силуети. Залезът беше изтрил линията между езерото и небето, затова й се струваше, че се носи във въздуха. За няколко минути Нина забрави тревогите си и се отпусна в прегръдката на водата.

След това слънцето се плъзна по склоновете на планината и езерото стана тъмновиолетово. Тя бързо доплува до брега, зави се в дебела хавлиена кърпа и се изтегна на одеялото върху пясъка. След това похапна заедно с децата от сандвичите, наслаждавайки се на топлата лятна вечер. Поведението на Боб отново изглеждаше нормално, Нина се надяваше, че последните тревожни новини не бяха повлияли на настроението му.

Успокоена, Нина наблюдаваше как Мат проверява предпазната жилетка на единствената млада жена в групата, а след това отново се качва в моторницата. Лодката започна да пори водите на езерото, жената полузатича към водата, притискайки тяло с цялата си сила към предпазната жилетка. Парашутът изсвистя и се отвори зад нея. Точно на брега краката й се откъснаха от земята, сякаш беше станала някаква магия. Трицветният парашут се издигна грациозно във въздуха, краката на малката фигура под него все още продължаваха да се движат енергично, сякаш се стремяха да се отблъснат още по-нагоре. Мат погледна назад, за да се убеди, че всичко с момичето е наред, след това отново съсредоточи вниманието си върху управлението на лодката.

„Добрият ми по-малък брат“ — помисли си Нина. Припомни си как Мат я бе приел миналата година, как се бе държал като истински баща на Боб, как й бе предложил подслон в своя дом. Беше постигнал много почти от нулата. Не бе имал достатъчно средства за обучение в колеж, никой не му бе давал нито цент. Беше спечелил мястото си под слънцето, комбинирайки изобретателния си ум с упорита работа. Огромната му любов към съпругата и децата беше сложила край на безцелността и негативизма, които го измъчваха до двадесет и пет годишна възраст, преди да се пресели в Тахо.

Хората на брега наблюдаваха моторницата. Парашутът беше достатъчно високо и улавяше последните ярки лъчи на невидимото слънце. След това лодката смени посоката и отново пое към брега. Бавно, съвсем бавно Мат започна да намалява скоростта, момичето започна да се спуска надолу и падна в морето, а братът на Нина я изтегли на борда и след това я доведе до брега. Той се зае да сгъва парашутите в сгъстяващия се мрак, Нина опакова вещите на децата и им помогна да съберат отпадъците. Почивката й свърши. Отново трябваше да застане на поста си. Мат щеше да завърши работата си тук, след това щеше да вземе Андреа от приюта. Той и Андреа бяха запланували да вечерят късно в някой ресторант край брега.

По-късно, разхождайки се в затоплената къща в стария си копринен халат, Нина затвори прозорците здраво и спусна завесите. Опасенията й отново започнаха да се завръщат. Имаше чувството, че нещо я дебне отвън, макар че когато погледна през прозореца, видя единствено звездите и тъмните очертания на дърветата.

Когато беше проверила всичко и се убеди, че нищо не ги заплашва у дома, тя излезе в коридора и се отправи към детските спални. Провери момчетата и видя на оранжевата светлина на луната, каквато имаше още само във филмчетата за семейство Флинтстоун, че Боб бе все още буден. Той тихо мърмореше нещо на своя тюлен. Трой кихна на съседното легло.

— Лека нощ, сине — каза тя и понечи да затвори вратата.

— Мамо? Имам един проблем — прошепна той. — Свързан е със случая, по който работиш.

Нина се готвеше да му каже, че е време за сън. Беше късно, трябваше да обмисли още толкова неща…

— Може ли да поговорим за моя баща?

Гласът му беше толкова тих и нежен.

— Добре — отговори тя.

— Кога мога да го видя?

Нина бавно отвърна.

— Не веднага. Може би след процеса. Ще видим.

— Страхуваш ли се от него?

— Не.

Трой се обърна на другата страна, смъкна завивките си и млясна с устни насън.

— Това е хубаво. Ще спечелим ли?

— Не зная, сине.

— Не разбирам онази жена Тери. Как са я убили, мамо?

Нина го остави той да води разговора, отговаряйки на въпросите му. Започна да му разказва за съседа, който беше заявил, че е видял Кърт в нощта, когато Тери била застреляна, ала Боб я прекъсна:

— Тя идва в училището, мамо. Една седмица преди това. С нея беше и онова голямо, черно куче. Мисля, че беше дошла специално, за да разговаря с мен. Зададе ми страшно много въпроси за времето, когато бях отишъл да търся своя баща.

— Така ли? Значи си разговарял с нея в училище? Но ти не бива да разговаряш с…

— Но тя не беше непозната! Запознах се с нея в твоя кабинет. Тогава Тери каза, че е твоя приятелка. — Нина още не беше успяла да го засипе с цяла лавина от въпроси, когато Боб протегна ръка и я сложи върху устата й. Никога по-рано не беше правил така. Постъпката му постигна желания ефект — Нина не успя да изрече нито дума.

— Чакай, мамо. Искам да разбера точно коя нощ тя е била… нали разбираш… — Той махна ръката си и я остави да му отговори. Лицето му изглеждаше много измъчено.

— На тридесети март. Малко след като Пол те намери, а аз те доведох от Кармел.

Боби изплака:

— О, не.

— Какво? Какво има, Боби?

— Точно същия ден телефонът звъня след вечеря, помниш ли? Аз вдигнах слушалката, после ти казах, че никой не се е обаждал.

— Значи тя се е обаждала вкъщи? — Нина не успя да пропъди тревогата от гласа си. — Защо не си ми казвал за това?

— Тя попита за баща ми. Той беше едно от нещата, за които не можех да разговарям с тебе. Струваше ми се, че трябва да действам сам.

Гласът му беше слаб, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Нина изрече успокоително:

— Ш-ш-ш, всичко е наред. Хайде, разкажи ми, сине. Обещавам ти, че няма да ти се разсърдя.

— Тя каза: „Боби?“ Много се зарадва, че отговорих аз, а не някой друг, после добави… — Момчето стисна ръката на майка си, сякаш едва осъзнаваше какво бе направило с това, че не бе споделило с нея. В бързината Боб бе започнал да заеква: — Тя каза: „Баща ти дойде тук да ме посети. Той много иска да те види…“

— А ти какво направи?

— Аз се измъкнах от къщи и си взех велосипеда, след като всички заспаха, също както преди. Трябваше да направя така, мамо! Той е мой баща!

— Добре, добре, слушам те…

— Отидох до къщата й на улица „Койот“. Портата беше отворена. Лампата беше запалена в малката сграда до пътеката. Оставих велосипеда си на земята и тъкмо щях да вляза, когато усетих, че някой бе сложил ръка на рамото ми! Ако бях на колелото си, нямаше да му се дам! Беше вуйчо Мат, мамо. Той ми взе колелото и ме хвана за ръка. Дори не можеше да крещи, толкова беше ядосан. След това заобиколихме къщата и се върнахме при камиона му. Той ме накара да остана в шофьорската кабина. Заключи ме и каза, че ако се измъкна навън, щял да ме спука от бой!

След това тръгна някъде. Нямаше го само няколко минути. После отключи вратата на кабината, тръгнахме бързо по пътя и се прибрахме у дома.

— Значи така и не си влизал през портата? Погледни ме! Не си ли влизал през портата?

— Не. Повярвай ми, мамо. Не успях да стигна дотам.

О, благодаря ти, благодаря ти, Мат. Ти спаси глупавото ми момче… и аз не зная от какво…

Но защо Мат не й беше разказвал за това? И какво е правел по това време там?

— Вуйчо Мат ми докара велосипеда. Разговаряхме за глупавата ми постъпка. Той ми каза, че онази жена е лъжкиня и че можела да ме нарани. Баща ми въобще не е бил там. Вярно ли е това, мамо?

Нина хвана сина си за раменете и го разтърси.

— Защо не ми каза! Защо!

— Исках, но вуйчо Мат ми каза, че той щял да разговаря с тебе! Ох, причиняваш ми болка! — Тя го пусна и момчето падна на леглото.

Беше й необходима цяла минута, докато дойде отново на себе си. С най-твърдия тон, на който беше способна, Нина изрече:

— Слушай, Боб. Радвам се, че ми каза всичко това. Ще ми се да го беше направил по-рано. Ще разговарям с вуйчо Мат, когато той се прибере у дома, и ще изясним всичко това.

— Хайде, стисни ме още веднъж, наистина го заслужавам — измърмори Боб. Нина го пусна и се изправи. В очите му проблясваха сълзи. Той притисна плюшения тюлен до бузата си.

Той беше просто едно дете със своята играчка.

— Ще изясним всичко това — повтори Нина. — Не се тревожи, сине.

Боб дръпна одеялото към брадичката си. Беше се успокоил. Тя провери още веднъж прозореца, след това излезе от стаята с разтуптяно сърце.