Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (8)

7.

Нина пристигна в къщата на Харлан в седем часа. Беше карала по пътищата в планините, изкачвайки билата, спускайки се надолу, след това бе прекосила долината Сентръл Вели със скорост, напълно несъвместима с навалелия сняг, дъжда, тесните пътища и слабата видимост. Когато достигна залива Монтерей, беше решила да наложи следното наказание на Боби: щеше да го накара да стои в стаята си след училище до края на учебната година. Без телевизия и видеоигри.

Но когато го видя до врата, засрамен и окъсан, тя го притегли към себе си и го прегърна. Той изрече:

— Съжалявам.

— Ще поговорим за това, скъпи, докато наистина разбера какво всъщност се е случило.

— Трябва да вървя.

— Шт! Има много време, през което можем да разговаряме на път за дома. Наистина ли се чувстваш добре? И нищо лошо не се е случило?

— Разбира се, не. Бях си взел ножа. Не ме беше страх от нищо.

— Но… къде спа през нощта?

— На кея. Беше доста студено.

— Идеално! — извика Харлан.

Всички очакваха с нетърпение вечерята. Пол седна до нея и се включи бодро в разговора с Харлан и жена му Ейнджи, обсипвайки бащата на Нина с въпроси за средния брой на ударите, с които по-възрастният играч на голф бе в състояние да вкара топка в дупката. Боби изяде три порции печено пиле, ала Нина не хапна почти нищо. Храната я задавяше. Тя седеше до сина си и го докосваше често.

Щом занесе празните чинии отново в кухнята, тя заяви:

— Трябва да се връщаме у дома.

— Може би ще трябва да пренощувате тук — изтъкна Пол. — Разстоянието е прекалено голямо, за да тръгнете с колата сега.

— Не — възрази Нина. — Изпих две чаши кафе. Искам тази нощ момчето да преспи в собственото си легло у дома.

Пол ги изпрати навън. Докато Боби се разположи на задната седалка, Нина отведе Пол настрана и му каза:

— Толкова съм ти благодарна.

— Та аз не съм направил нищо.

— Съобщи ли му, че няма да му помогнеш?

— Все още не. Ще му се обадя утре след училище. Смятам, че първо ти трябва да поговориш с него. А може би трябва да ми разкажеш какво става.

— Няма нищо за разказване. Не съм виждала бащата на Боб цели дванадесет години — тя срещна любопитния поглед на Пол.

— Боб няма да ти позволи да се измъкнеш единствено с това — подчерта той.

— Ще видим. Благодаря ти за всичко, Пол.

— Прекарвам времето си по ужасен начин, но всеки път, когато те видя, мислите ми следват една и съща посока.

Тя се усмихна.

— Кога мога да прекарам известно време с теб? Ще ходим на ски, ще се къпем в минералните извори край хотел „Цезар“, а може да измислим още нещо… Харесвам те, Нина. Привързвам се към тебе.

— Не се привързвай. Аз съм…

— Свързана с някой друг ли?

— Не.

— Любовта не може винаги да чака — каза Пол. Прегърна я. Тя почувства желанието му, когато детективът помилва гърба й и се притисна към нея. — Както знаеш, и в моята, и в твоята работа контролът е истински лукс. Хаосът е нещо нормално.

— Трябва да тръгвам — напомни му тя, измъкна се полека от ръцете му и седна зад волана на пикапа „Бронко“. — Обещавам, че ще ти се обадя скоро.

Пое обратно към Тахо, прекоси долината, започна да изкачва планинското било, след това отново се спусна, без нито веднъж да наруши ограниченията за скоростта. Боб лежеше на задната седалка, предпазният колан бе здраво стегнат около тялото му, отпуснато в дълбок сън. Прибраха се едва в два часа сутринта. Нина го отвлече до леглото му, остави мръсната му раница в колата, след което се напъха в леглото си, опитвайки се упорито да заспи, ала образите на Боб, Пол и Тери долетяваха като балони и пак изчезваха от съзнанието й.

 

 

На следващата сутрин Пол се обади на Боб и доколкото му позволяваха възможностите, любезно му съобщи, че ще види какво може да направи. На първо място така щеше да предпази момчето от повторно бягство. От друга страна, не желаеше да му откаже направо, настройвайки Боб срещу себе си. В края на краищата той беше син на Нина. Естествено, Пол не можеше да направи много. Ако започнеше да си пъха носа в работите на Нина, щеше да си навлече само огромни неприятности.

До обяд следи електронния ефир. Към дванадесет часа най-сетне проследи и смачка мухата der Fliegel. Обади се на клиента си, обядва в „Дъхът на шопара“, поигра тенис и гледа „Добрият, лошият и грозният“ за около четиридесет и седми път на телевизора в кабинета си.

Изпадна в самотно настроение. Някъде към четири часа в този благоуханен мартенски следобед някаква фея с кестенява коса, с която се бе запознал, се намираше твърде далеч от него. Днес беше денят на свети Патрик, а Пол нямаше никаква среща с дама тази вечер. Един адвокат, за когото работеше в Салинас, го беше поканил на парти, ала детективът не можеше да се отпусне сред надутите типове и потенциалните клиенти, с които щеше да се срещне там.

Всъщност, ако се замислеше сериозно, не се беше отпускал от дълго време насам. Къде изчезнаха всички онези купони, за които си спомняше, развихрящи се в горещи, мизерни апартаменти, осветявани от огъня в камината и от свещи, с оглушителна музика и евтино вино? Тогава хвърляше от себе си дрехи и забрани, човешките тела се притискаха едно до друго, всички оставаха тук поне за една нощ, в кухнята се водеха анархистични разговори, на задната веранда излитаха облаци марихуана — накъде бе тръгнал този свят, щом дори в деня на свети Патрик не можеше да намери един свестен купон?

Долу, в двора на „Дъхът на шопара“, съвсем млади хора се милваха, спореха, съгласяваха се един с друг, пушеха и пиеха прекалено много и правеха какви ли не неща, съсипващи здравето им, които Пол се бе заклел да избягва, след като получи резултатите от последното си изследване за нивото на холестерола в кръвта. Едър сламенорус младеж долу му напомняше за самия него на деветнадесетгодишна възраст — млад атлет, превърнал се в нихилист. Сега Пол си помисли, че дългата му коса изглежда раздърпана; дали прекомерно щедрите родители плащаха за напитките на този хубавец и за небесносинята „Миата“, която бе паркирал на улицата?

Детективът се приближи до огледалото, сложено на вратата в кабинета, и разгледа четирите сиви косъма точно над бретона си. Беше се появил още един — номер пет. Той изскубна и петте.

Е, поне имаше бретон. Не биваше да се оплаква. Все още разполагаше с внушителни рамене, с бицепси от славното време, когато играеше футбол. Къде ли беше футболната му топка? Той разрови наоколо и я откри в един забравен ъгъл, протягайки ръце напред в серия от въображаеми пасове. Хрумна му ужасна мисъл. Може би точно в този миг подобни купони бяха в разгара си, а той не беше поканен.

Изведнъж осъзна колко самотен се чувства. Спомни си лицето на Нина от миналата вечер, когато бе заговорила за бащата на Боб; кафявите й очи се отклониха от него и сякаш потънаха в онази история, която все още управляваше живота й. Тя беше дала ясно да се разбере, че темата за Кърт Скот е табу.

Пол би трябвало да уважи това. Нямаше право да нарушава неприкосновеността на вътрешния й мир. Това беше въпрос между Нина и Боб.

А той… той беше просто приятел. Не му харесваше да мисли така за себе си. Искаше да се приближи повече до нея. Ето защо Скот ставаше и негов проблем. Непреодолимо чувство на вътрешно безпокойство обзе сърцето му, нашепвайки: „Направи нещо!“

Извинявайки се мислено на Нина, той седна пред компютъра си и напечата една команда. В наши дни не беше възможно човек просто да изчезне. Никой не можеше да се измъкне от прегръдките на компютърната мрежа.

 

 

— Сенди? Би ли дошла при мен за минута?

Сенди, която тъкмо в този момент минаваше край вратата на Нина, отговори:

— Да. Само ми позволете да взема замръзналото кафе от фризера. След това ще го измеря внимателно и ще го смеля. След това ще намеря златния филтър и всичко останало.

След няколко минути тя се върна в кабинета на Нина с две чаши току-що приготвено питие.

— Благодаря — каза Нина, вдишвайки приятния аромат. — Вече наистина се събуждам.

Сенди погледна часовника си.

— Четири часът следобед. Тъкмо по график.

— Не ти харесва, че замразявам кафето, нали? — попита Нина. — Смяташ, че това е загуба на време.

— Това е ритуал на белите хора от средната класа — подчерта Сенди. — Вие не се бъркате в моите ритуали, аз пък няма да се бъркам във вашите.

Поемайки силното кафе на малки глътки, Нина се поинтересува:

— Получихме ли последното плащане по случая Ландън?

— Счетоводният баланс е приключен. — Сенди се върна на бюрото си и погледна компютъра. — Предварителният хонорар на адвоката е изцяло изплатен — заяви тя.

— Отлично — възкликна Нина. Тя взе микрофона и започна да диктува.

— Като заглавна част на бланката за писмо: До Тери Ландън.

В края на деня Сенди донесе писмата, които Нина трябваше да подпише, и отбеляза, че Нина е била изумително любезна в писмото си.

— Вие я смазвате до смърт, а след това й пожелавате „всичко хубаво“.

— Това е стандартната застраховка в нашия бизнес. Не давай никакъв повод да ти възразят. Стискай ми палци. И се моли да подпише формуляра, с който ме заменя с друг адвокат. Така ще ми позволи да се измъкна от случая.

— Какво е направила, че да попадне в списъка на вашите клиенти?

— Много неща. Не забравяй да отбележиш на календара, че след една седмица трябва да й изпратиш още един формуляр, придружен с обяснително писмо. Ако не го върне подписан, ще изпратя искане до съда за издаване на решение по случая.

— А какво да правя, ако се обади по телефона?

— През следващите няколко дни ще следиш телефонните обаждания. Няма ме за Тери Ландън.

— Ще бъде направено.

 

 

Пол усещаше сърбеж по пръстите си. След няколко часа търсене в компютърната мрежа беше установил, че Кърт Скот не живее в Монтерей, нито в Пасифик Гроув, в Кармел, Биг Сър, Сийсайд, Марина, Салинас, нито в Кармел Вели. В Калифорния той нямаше досие за присъда, издадена след извършване на углавно престъпление — поне в главните административни окръзи, където подобна информация беше компютризирана. В пътната полиция нямаше регистрирани нарушения на негово име. Освен това той не притежаваше шофьорска книжка, издадена в Калифорния.

Систематизирането на откъслечната информация, натрупана от Харлан в продължение на изминалите години, му помогна повече. Харлан знаеше няколко полезни неща. Беше му известно, че Скот е работил за Горската служба на САЩ, когато се е запознал с Нина, освен това се е занимавал с музика. Дядото на Боб не можеше да си спомни точно на какъв инструмент е свирел. Не си падал по рокендрол. Всъщност Харлан успя да възкреси в паметта си, че любимият музикант на Скот бил Ван Клибърн — пианист, така че може би той също е свирел на пиано. Семейството му произхождало от Тахо, но като дете живял известно време в Германия.

Скот се запознал с Нина, когато тя дошла да прекара ваканцията си на езерото Тахо преди дванадесет години.

Пол винаги си бе задавал въпроса защо след развода си Нина бе избягала и се бе заселила в Саут Лейк Тахо. Сега единствената причина за това му беше известна и тя никак не му се нравеше.

Реши да се обади на Харлан, който отговори при второто позвъняване. Когато човек е в пенсия, вероятно телефонният звън е истински празник. Харлан разказа няколко вица за свети Патрик и Пол се разсмя. После добави:

— Просто исках да изясня някои неща, за които приказвахме вчера. Споменахте, че според вас Скот е завършил някакъв колеж. Имате ли някаква представа кой е той?

За миг телефонната слушалка остана безмълвна. Когато Харлан заговори отново, тонът му вече не беше закачлив и весел.

— Възнамерявате да намерите бащата на Боб, нали?

— Да.

— Защо?

— Трябва да го направя. Той се изпречи на пътя ми.

— Мислили ли сте как ще се почувства Нина, след като научи?

— Не.

— „Любовта е изградила храм в сърцето“, нали?

— Както винаги, пак обърках всичко — отвърна Пол.

— Допада ми човек, който познава стиховете на Йейтс. Ала вие разбирате, че няма да й хареса, ако разровите старата мръсотия.

— Не го правя заради нея.

— Ще й разкажете ли за нещата, които откриете?

— Не зная.

Харлан помисли известно време, след това, очевидно подкрепил с мълчаливото си съгласие детектива, изрече:

— Проверете в Университета на щата Невада в Рино. Това е най-близкият до Тахо четиригодишен колеж. Струва ми се, че си спомням нещо за него.

Навремето Пол се беше оженил за силна и здрава състезателка по ски бягане от Рино, Невада. Той погледна часовника си — златен „Ролекс“ — неговото единствено съкровище. Шест часът. Тя сигурно се беше върнала у дома след работа.

Поддал се на моментния порив, Пол й се обади.

Новият й съпруг, Роналд — не си спомняше фамилията му, — бе вдигнал телефона и Пол обясни с леко превзет тон, че съпругата на господин Роналд неотдавна поръчала списание „Вог“ и „Инстайл“, а може би „Вог“ и „Венити Феър“. Компанията се надявала, че не е допуснала неволна грешка.

— Почакайте малко — отговори Роналд и постави дланта си на слушалката. — Някакъв глупак твърди, че си поръчала „Вог“ — изрече той с леко приглушен глас.

— Никога не съм го правила — възрази женски глас.

— Както онази прахосмукачка, която купи миналата седмица от нахалника, който се бе довлякъл вкъщи.

— Това е друго нещо, Рони. Казвам ти… Както и да е, дай ми слушалката — звукът на телевизора, служещ като фон на разговора, се усили. Бившата му съпруга, Триша, поде рязко: — По-добре говорете бързо, защото имам диария и трябва да отида до тоалетната — след това се разнесе мощен смях.

— Това е отвратително, Триш. Защо ли се ожених за тебе? — каза Пол.

— О, добре, сетих се за кои списания става дума — отвърна Триша. — Изчакайте минутка, ще вдигна телефона в съседната стая. — След малко тя вдигна телефона в една от по-тихите стаи и заговори: — Не, няма да се върна при тебе. Може да ме молиш колкото си щеш.

— Оттогава много поумнях.

— Аз също. Затова нямаш никакъв шанс.

— Как си?

— Имам три деца, ето как съм. Не си ми се обаждал от близо десет години.

— Не разполагам с никакво извинение за това.

— Беше страхотен да измисляш извинения по всякакъв повод. Защо ми се обаждаш? Рони се вбесява, когато чуе името ти. Предполагам, че мъжете винаги се държат така, затова се радвам, че си използвал прикритие — гласът й звучеше дружелюбно и любопитно.

Пол внезапно си спомни съвсем ясно каква беше в леглото — изправена на лакти и колене; той се приближава към нея изотзад, а бяло-розовият й задник се поклаща подканящо. Смешно какво си спомня човек от своя брак.

— Ченге ли си? — попита го тя.

— Не. Смених работата си. Сега имам детективска агенция.

— Е, надявам се, че печелиш повече пари.

— Повече от Рони — изтъкна Пол.

— Хм! Съмнявам се. Рони е гинеколог.

Реши да остави тази забележка без коментар.

— Слушай, Триш, можеш ли да ми направиш една услуга? Тя е нещо съвсем дребно, всъщност почти незначително.

— Като например?

— Търся един човек.

— Наистина си се променил. Никога не бих се досетила, че се занимаваш с подобно нещо.

Пол остави без внимание думите й.

— Този човек може би е учил в Университета в Рино, щата Невада, може би това е било по времето, когато самата ти си следвала там — в началото или в средата на осемдесетте години. Помислих си, че може би си запазила някои стари университетски албуми…

— Защо го търсиш?

— Неговият прапрадядо иска да му остави в наследство имуществото си — излъга Пол. — Кой знае, човекът може би ще бъде много признателен, когато узнае, че си ми помогнала да го открия.

— Такъв лъжец си, Пол — заяви Триша, ала беше достатъчно развеселена, затова отиде и донесе старите годишни албуми и започна да търси Кърт Скот.

Мъглата се сгъсти зад прозореца на Пол. Беше започнал да се нервира, ровеше в миналото, преследвайки човек, което не му влизаше в работата. Такива занимания никога не донасяха пари. По-добре щеше да постъпи, ако си купеше лотариен билет. Така поне щеше да има шанс едно на милиард.

— Ти си истински щастливец! — възкликна Триша. — Намерих го в един от годишниците на Рони. Кърт Дж. Скот в класа от 1981 година. Завършил е две години преди аз да постъпя в колежа.

Това беше истински джакпот!

— Какво трябва да направя, за да те накарам да ми изпратиш фотографията му по факса?

— Обещай никога повече да не ми се обаждаш. Или пък се обаждай по-често.

— За да направя така, ще трябва да ми изпратиш и всичко останало за него — заяви Пол. — Спортни отбори, в които е участвал, клубове, всичко останало, с което е бил замесен.

— Ще се наложи да откъсна няколко страници. Бих могла да направя това. Рони ми купи факс за Коледа.

— Сега ли? Ще направиш това веднага? Това е прекрасно, Триш. Ти винаги си била добро момиче.

— Не, винаги съм била лошо момиче, Пол — поправи го Триша. — Затова толкова си падаше по мен. Но ще ти помогна заради доброто старо време. Заради начина, по който крещеше, когато беше най-силно ядосан.

— Значи това си спомняш за мене? — попита Пол.

— Тогава беше толкова сладък.

 

 

Боб трябваше да остане в училище до късно, за да навакса някои от упражненията, които бе пропуснал, докато го нямаше в клас. Вуйчо му Мат трябваше да го вземе, ала за него бе изникнала неочаквана задача — трябваше да издърпа колата на някакъв човек, блъснал се в крайпътно дърво недалеч от залива Емърълд. Той щеше да пристигне в училище при първа възможност. Боб трябваше да го чака пред кабинета, ако учителката го накараше да напусне класната стая.

Наистина, в четири и половина госпожа Ийгър затвори учебника си и изведе всичките деца навън.

Една след друга коли, управлявани от майки и бащи, спираха пред училището и отвеждаха децата. Боб седеше на една пейка пред кабинета и си задаваше въпроса дали е останал някой вътре, зад щорите. Макар че на паркинга все още имаше няколко автомобила, училището беше пусто, сякаш населявано от призраци, без врявата на децата.

Боб реши да влезе в кабинета и да чака там. Натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена. Извади монета от двадесет и пет цента от джоба си и се обади в кабинета на майка си. Отговори му телефонният й секретар. Вероятно вече минаваше пет часът. Момчето потърси още една монета; искаше да се обади на леля си у дома, но си спомни, че на обед я бе дало на Джеспър за мляко. Значи просто трябваше да почака.

На паркинга остана само една кола. Една от вратите й се отвори. Голямо черно куче изскочи отвътре и се спусна направо срещу момчето.

— Хей! — изкрещя Боб. — Махни се! — Той скочи на пейката и вдигна крак, готов да го изрита. Кучето спря, завъртя опашка и близна обувката на Боб.

— Хичкок! — извика жената. — Ела тук, момче — тя затича след кучето, влачейки след себе си дълга каишка. — О, здравей — рече тя. Ти беше Боб, нали?