Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (19)

17.

Нина седна върху скалата в сянката на смърча, откъдето се разкриваше изглед към Изумрудения залив Емърълд, очаквайки да намалее ужасът от онова, което й бе разказал Кърт. Едва тогава щеше да бъде в състояние да мисли.

По-надолу в скалите млад японец фотографираше приятелката си. Вятърът бе отметнал тъмната й коса назад, момичето се усмихваше срещу слънцето, докосвайки с ръка топлия гранит. Зад нея десетки мили наред се простираше езерото Тахо — студени, дълбоки води, блещукащи в следобедното слънце. Те виждаха само красотата му, не ужасните, изпълнени с тайни глъбини.

Нина знаеше, че трябва да направи решителен избор. Да му повярва или да не му повярва? Ако вземеше решение да му повярва, отговорностите, които щяха да последват, бяха толкова тежки, че тя не беше сигурна дали ще може да ги понесе.

Ако разказаното от Кърт беше истина, той бе претърпял удар, какъвто малцина можеха да преодолеят. Беше се опитал да избяга, ала Тери бе продължила да го търси като някаква харпия, а гладът й за отмъщение все още не бе заситен. С течение на годините бе устроил живота си в изгнание, който Тери отново бе унищожила чрез своята смърт. Тери беше убила детето им, беше го измъчвала, почти докарвайки го до лудост. Той продължаваше да се крие не само за да защити себе си, а защото искаше да предпази Нина. А тя не бе узнала нищо за саможертвата му. Тя го бе презирала.

През всичките тези година Нина бе продължила да живее, променена от запознанството си с него, както и от болката, че го бе изгубила така внезапно, ала Кърт също бе живял далеч от нея. Тя имаше още няколко години живот на тази земя, а колко от тях бе прекарала отделно от Кърт. Как въобще й бе дало сърцето да си помисли, че няма да го види никога повече!

Тя си припомни пръстите му — грациозни, дълги пръсти, — големите му длани, които покриваха толкова много клавиши. Той свиреше фугите на Бах, тези сложни мелодии, изпълнени с контрапункти, в които отделните акорди бягаха един от друг… fugue — латинската дума за фуга означаваше „бягам“.

Ако наистина му вярваше, трябваше да му помогне. Поне това й беше безпределно ясно.

Пъхна треперещата си ръка под блузата и докосна гладкия стар белег. Не беше сигурна дали има достатъчно сили за това.

Ако наистина му вярваше, първо трябваше да се пребори с Рийзнър, още преди да започне да работи в полза на Кърт, а адвокатът щеше да направи всичко възможно да я нарани. Мат бе реагирал зле на тази идея. Дори може би щеше да я помоли да се изнесе от къщата му. Пол… може би щеше да изгуби Пол. Адвокатската й практика щеше да пострада. Щеше да изглежда като глупачка. Жена защитава бащата на незаконното си дете! Как щеше да се отрази това на Боби, който бе достигнал толкова уязвим етап в развитието си?

Туристите продължиха да се катерят по скалите. За миг Нина остана сама, обърнала лице към огромната водна маса. Езерото приличаше на огромен котел, пълен със синя енергия, чието излъчване замъгляваше въздуха над водната повърхност, защитена от зъберите на планините.

Нима тя можеше да разгледа случая безпристрастно? Ако Кърт не бе убил Тери, то престъплението бе дело на друг човек, който по всяка вероятност бе свързан с филма… странно, тя никога не бе мислила за филма по този начин, ала основната мисъл, изразена от Тери в произведението й, беше, че в Тахо се крие сериен убиец. Досега тази версия й бе изглеждала несериозна.

Може би наистина съществуваше опасност. Тя не беше амазонка, пъхнала кама в пояса си, преследваща кръвожаден тигър. Нина беше майка.

Ами… ако въпреки вярата си в казаното от Кърт изгубеше делото? Как щеше да живее след това?

Възможно ли бе той да лъже и разказът му да е само хитра измислица, събуждаща съчувствието й? Ами ако спечелеше делото, а той бе излъгал? Ами Боби? Щеше ли сигурността на сина й да бъде гарантирана? Нима сега не го заплашваше нищо само защото Кърт се намираше в затвора и не знаеше за съществуването му? Ами ако Кърт научеше за сина си, какво щеше да се случи после?

Ако Кърт лъжеше и наистина бе убил Тери, а Нина откриеше това по-късно… тя щеше да бъде унищожена в емоционален план. Той все още имаше власт над нея.

Доводите срещу решението да не поема защитата на Кърт бяха толкова убедителни — как би могло нещо да натежи повече от тях?

Причините, поради които искаше да му помогне, бяха толкова незначителни, че просто се губеха сред оглушителния тътен на предупрежденията, гърмящи в ума й. Може би — просто може би — Кърт наистина беше невинен и тя можеше да спаси бащата на Боби. След това един ден те можеха да се срещнат — Боби и баща му, Боби най-сетне щеше да се почувства цялостна личност, а Кърт щеше да получи изумителен подарък, който щеше да изкупи толкова много неща…

Наистина, доводите, които я караха да се бори за Кърт, бяха само думите на едно малко момче: „Моля те, мамо, ти трябва да му помогнеш.“ Съвсем неубедителни. Все пак съществуваше съвсем малка вероятност те тримата да бъдат… щастливи. Нима можеха да се върнат дванадесет години назад, дори ако Кърт беше на свобода? Наистина ли Нина се осмеляваше да си мисли такива неща?

Странно как мисълта, че тримата ще бъдат заедно, се разплиска като хладка вълна в ума й, прогони съмненията, смекчи и успокои ужаса й. Проникна в ъгълчетата, където бяха скрити силите й, находчивостта, куражът, упоритата й воля да открие истината. Тази мисъл събра всичките й сили ведно, изчисти съзнанието й от объркаността и нерешителността.

Това беше предизвикателството, повлияно толкова дълбоко от личния й живот. Тя се бе подготвяла за него през всичките тези години, без дори да го знае. Сега не би могла просто да обърне гръб и да се отдалечи.

Беше изминал цял час. Нина почувства, че мускулите й са сковани. Кракът й бе съвсем изтръпнал. Тя го раздвижи предпазливо, изтърпявайки леката щипеща болка, без да откъсва очи от езерото.

Вече беше взела решение. Щеше да се бори.

 

 

На първо място Джефри Рийзнър.

Няколко от клиентите на Рийзнър бяха потърсили нейните услуги, по всяка вероятност защото хонорарът й беше по-малък, а може би, надяваше се тя, защото бе по-добра. Рийзнър вземаше двеста долара на час плюс разноските по делото, много висока цена за по-голямата част от населението, тук хората изкарваха прехраната си като наемни работници на различни места в планините. Нина често приемаше предварително уговорен хонорар за услугите си; това караше клиентите й да изпитват огромна радост, защото можеха да й се обаждат по телефона, без да ги е грижа, че часовникът отброява минутите. Разбира се, след като заплатеше наема за офиса плюс другите разходи, често откриваше, че бе работила за няколко долара на час.

Въпреки това Рийзнър бе изгубил няколко от клиентите си, които бяха предпочели нея, а това само наливаше масло в огъня на антагонизма помежду им.

А сега Нина бе взела решение, с което щеше да му предостави неопровержимо основание за непрестанни оплаквания. Тя не би могла да помогне на Кърт, ако не вземеше под свой контрол защитата му.

Нима не беше неетично така очебийно да отмъкне клиент от колегата си? Въобще чувал ли бе някой за случай, при който адвокатът поема защитата по дело, където има вероятност да бъде призован като свидетел?

В подобен случай адвокатът имаше нужда от друг адвокат, такъв, който специализира в джунглата от двусмислени правила и разпоредби, известни под названието съдебна етика.

Върнала се в кабинета си, Нина води разговор с потенциален нов клиент и му отказа услугите си. Беше си припомнила, че съществува гореща правова линия със Щатската колегия на Калифорния — всеки адвокат можеше да направи анонимно телефонно обаждане дотам и да получи съвет в областта на съдебната етика.

Като правило Нина се стремеше да стои по-далеч от Щатската колегия на Калифорния. Официалната й функция беше да подпомага адвокатската общност в щата. Ала на нея й се струваше, както и на много други нейни колеги, че деветдесет процента от дейността й е свързана с налагане на наказания над адвокати, а останалите десет процента се изразяваха в писане на материали за обществено порицание, суспендиране, дисциплинарни наказания и лишаване от адвокатски права на юристи; всички тези статии Колегията щателно публикуваше в издавания от нея вестник. Всеки месец Нина четеше подробности за падението на десетки свои колеги, надявайки се, че нито едно от посочените имена няма да й бъде познато. Щатската колегия беше като ревизор: капризна, склонна към конфискации и непреодолима.

И все пак в отговор на анонимното си обаждане Нина можеше да получи безплатен съвет от хора, които би трябвало да познават добре тази част от правната материя. Тя надлежно плащаше на Колегията годишна такса от четиристотин седемдесет и пет долара. Беше дошло времето да провери дали професионалната организация можеше да й бъде полезна, след като толкова време бе получавала парите й.

Нина затвори вратата след себе си, намери телефонния номер в Сан Франциско. Телефонът звъня дълго време, след това от телефонната централа я помолиха да почака. Най-сетне я поздрави сърдечен мъжки глас:

— Здравейте. Разговаряте с представител на Щатската колегия.

— Бих искала да ме прехвърлите на горещата линия, свързана с проблеми по професионалната отговорност. — Тази линия би трябвало да бъде наречена „Вонящата“. Недоволни клиенти се обаждаха на нея, давайки под съд адвокати, арестувани за кормуване в пияно състояние или поставени под наблюдение от полицията заради това, че са се ползвали от попечителския фонд на клиента.

— Вие член ли сте на Щатската колегия?

— Да.

— В такъв случай ще ви прехвърлим на горещата линия, госпожо адвокат. — Нина изпитваше дълбоко недоверие към бодрия мъжки глас, с който бе разговаряла.

След малко прозвуча друг глас — тъкмо такъв, какъвто бе очаквала: нетърпелив, уморен от проблемите на света, подозрителен. Говореше жена.

— Горещата линия.

— Аз… бих желала да ви задам два въпроса, свързани с професионалната етика. Разбира се, ако това е възможно.

— Трябва да ми оставите името си, както и телефонния си номер и след известно време ще ви се обади наш представител.

Да им съобщи името и телефонния си номер? Къде отива тогава анонимността? Ала телефонният глас звучеше толкова авторитетно, че Нина послушно разкри самоличността си, после попита:

— Кога… хмм… бих могла да очаквам да ми се обадите с отговор?

— Днес — отговори гласът и прекъсна разговора. Нина постави телефонната слушалка на мястото й. Щеше й се въобще да не се бе обаждала.

Застана до прозореца, от който се виждаше езерото, и впи поглед към връх Талак. В подножието снегът бе започнал да се топи и се виждаха парчета гранит. Няколко мили надолу към езерото, в северозападна посока, накъдето се бе отклонил погледът й, се намираше изумруденият залив Емърълд, а зад него, скрито зад неголямо възвишение, беше езерото Фолън Лийф. Откакто се бе преместила да живее в Тахо, Нина никога не бе посещавал хижата, където се бе запознала с Кърт.

Сенди влезе в кабинета й с цяла папка документи в ръце.

— Трябва да ги прегледате и да ми ги предадете в четири и половина. Така ще мога да направя копия и да ги изпратя по предназначение.

Сенди промени часа на срещата й в Карсън Сити късно следобед. Нина си представи как множество разтревожени адвокати в цяла Калифорния очакват специалното телефонно обаждане, пропускайки делата си в съда, края на важни заседания, срещи за вземане на компромисно решение по наболели въпроси. Тя се замисли за Щатската колегия, която трябваше да им даде отговор, правейки внушителни разходи за междуградски телефонни разговори. След това си помисли за годишната такса, която плащаше в Колегията.

Ала когато в четири часа и тридесет и пет минути Сенди я свърза с горещата линия, Нина изпита моментна паника. Тя по собствено желание бе привлякла вниманието на органа, управляващ 150 000 адвокати от щата Калифорния, върху неизвестната си личност. Щатската колегия — мистериозното, могъщо присъствие, което раздава справедливост и наказва онези, които не се страхуват от нищо друго на света. Органът, който може да Отнема Адвокатски Права.

— Благодаря, че отвърнахте на телефонното ми обаждане — изрече смирено Нина.

— Удоволствието е изцяло мое, госпожо Рейли. С какво мога да ви бъда полезна? — поинтересува се уверен глас на млада жена, звучащ спокойно, ала въпреки това обезпокоително. Защо сега бе толкова уравновесен? Какви ли новини за беди и катастрофи обикновено съобщаваше тази дама със спокойния си глас?

— Бих искала да ви задам два незначителни… хммм… хипотетични въпроса — каза Нина.

— Разбира се.

— Добре, нека приемем, че бих желала да представям някого по случай с извършено криминално деяние, ала съществува вероятност да бъда призована като свидетел по делото. Всъщност аз не смятам, че би трябвало да бъда призована, тъй като не разполагам с преки сведения, но прокурорът би могъл да помисли, че зная нещо, свързано с мотива или със… Хмм… res gestae. Разбирате ли, всичко, което се е случило преди престъплението, движенията на подсъдимия и така нататък. Ясно ли се изразих? Бихте ли могли да ме осведомите…

— Адвокатът като свидетел — прекъсна я нечовешки увереният глас. — Госпожо Рейли, бих ви насочила към Правило 5–210 от Правилника за професионално поведение. Като правило адвокатът няма право да представя клиента, ако съществува вероятност адвокатът да бъде привлечен като свидетел по същото дело.

— О, отрицателният отговор вече ме смаза…

— Ала третото изключение към това правило би могло да представлява интерес за вас, госпожо Рейли. Адвокат може да представлява клиент и същевременно да бъде призован като негов свидетел, ако клиентът предварително е дал писмено съгласие за това, като документът е нотариално заверен.

— О!

— Какъв е вторият ви въпрос?

— Хмм да, всичко това, естествено, е хипотетично съществуваща възможност, разбирате, нали…

— Естествено, госпожо Рейли. И така — какъв е вторият ви въпрос?

Нина изпита чувството, че отминаващите секунди я притискат с огромна тежест, сякаш гласът бе така съвършено безценен, че нито миг, нито сричка, изречена от него, не трябваше да отидат на вятъра. Може би понякога клиентите й изпитваха същото чувство при срещите си с нея.

— Добре, да приемем, че желая да представям същия този клиент, ала той вече е наел друг адвокат. Клиентът обаче желае да смени адвоката си. Зная, че съществува някакво правило, свързано с привличане на чужд клиент…

— Да, наистина съществува. Правило 5–2100. Забранено ви е да поддържате правни взаимоотношения по същото дело с личност, представяна от друг адвокат.

Нина чакаше. Учеше се. Гласът й съобщаваше първо лошата новина, след това идваше ред на добрата.

— Ала може би е необходимо да се консултирате с изключенията към правилото, визирани в параграф С, алинея 2. Не са забранени правни взаимоотношения с независим адвокат, пожелани от клиента, въпреки че той е представян от друг адвокат.

— Това се отнася за случая, когато клиентът сам изяви желание и започне дискусия за смяна на адвоката, който го представя — каза Нина. — Разбирам.

— Би трябвало да осъзнавате факта, че Щатската колегия не дава правни съвети, тя просто предоставя информация, свързана със съдържанието на действащите правилници — заяви гласът. — Бихте ли искали да ви посоча съдебни дела, при които са били използвани съответните правила?

— Не, благодаря — отговори Нина. — Помощта ви беше много ценна за мен.

— Щатската колегия е на вашите услуги — припомни й дамата от Щатската колегия. Изпитвайки чувство за вина, Нина за миг изпита наслада от властта, която таксите, умножени по броя на адвокатите в Калифорния, имаха над Колегията. Разполагайки с толкова много пари, всички адвокати можеха да се оттеглят на своя малък остров, изпълнен със спорове и разпоредби; така те щяха да оставят намира останалите хора по света.

Написа няколко изречения до схематичната рисунка, която бе надраскала по време на разговора: нервен дребен човек, протегнал ръце към дебела, самодоволна и опасна горила. Задаваше си въпроса дали Щатската колегия бе направила запис на телефонното й обаждане. По всяка вероятност вече се намираше в някакъв компютърен файл. Въпросите й бяха прилежно записани и Колегията щеше да си припомни за тях, ако това станеше необходимо.

Привлекателната страна на тази процедура беше следната: Нина можеше да докаже, че се е обаждала до Щатската колегия, преди да започне работата си по случая. Тя бе осигурила защита на тила си; същото се бе опитала да стори и дамата от Щатската Колегия, заявявайки в края на разговора, че предоставя единствено правна информация, а не юридически съвет по конкретен случай. Това очевидно бе абсурдно. Всъщност Нина реши да спори по този въпрос, ако това се окажеше наложително.

Много често съзнанието на адвокатите е обзето от такива параноични мисли.