Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (43)

39.

— Призовете Джесика Суит.

Майката на Темара зае свидетелската ложа в петък, единадесетия ден от процеса. Навън сияеше един от 307-те слънчеви дни, на които се радваше Тахо всяка година — ясен, прекрасен ден в края на юли. Съдебните заседатели се бяха разделили на две групи: инертни и следящи внимателно развитието на процеса, ала Нина знаеше, че те бяха единодушни по един въпрос. Всички те с удоволствие биха отишли където и да било другаде, само не тук — в тази лишена от въздух зала, изпълнена с напрегнати емоции и смърт.

Всички хора, свързани по някакъв начин с процеса, днес присъстваха в залата, за да гледат филма на Тери.

Лицето на госпожа Суит беше по-загоряло в сравнение с последния път, когато я бе виждала Нина — ако това въобще бе възможно. Крепкото й здраве трябваше да напомни на съдебните заседатели, че дъщеря й би живяла години наред, без да се тревожи от здравословни проблеми. Посребрената й коса бе подстригана по-късо отвсякога, тюркоазените й обици подчертаваха дълбочината на сините й очи. Изглеждаше почтена, внушаваща доверие. Жените в състава на съдебните заседатели щяха да решат, че е надежден свидетел, комуто могат да се доверят.

Нещастието й можеше да бъде забелязано в съвсем близък план от начина, по който ъгълчетата на устните й бяха отпуснати надолу. Съдбата й беше белязана с изчезването на единственото й дете, бе преживяла години в мъчително очакване. Бе последвал инцидентът, по време на който съпругът й бе осакатен. Накрая бе преживяла последния удар, откривайки, че дъщеря й е била мъртва през цялото време. Ала тя беше силна жена и скриваше нещастието си по възможно най-добрия начин.

Колиър премина с госпожа Суит през историята, която тя вече беше разказала на Нина: как тя и съпругът й присъствали на среща на собствениците на земя в същата вечер, когато Темара изчезнала; как се тревожили, когато не се прибрала у дома; как на следващата сутрин се обадили в полицията и обявили изчезването й. Тя жестикулираше грациозно с ръце, докато приказваше за последвалото разследване, за фалшивите следи, за надеждата, която бавно изчезвала, когато дните се превърнали в месеци, а след това в години. Това беше тъжен разказ; понякога силата на духа я напускаше и гласът й започваше да трепери.

— Промениха ли се отношенията между вас и дъщеря ви през последната година преди нейното изчезване? — попита Колиър.

— А-ха. По-рано тя споделяше всичко с мен. Мислех си, че сме преодолели проблемите на пубертета по възможно най-добър начин, преживявайки във възможно най-малка степен нещастията, за които сме чували, че съпътстват този период от живота на децата. Но през последната година от гимназията тя се отдалечи от нас. Много пъти правихме опити да приказваме с нея, но… тя все се ядосваше. Струваше ми се, че мненията ни по всички въпроси бяха различни. Тем престана да общува с нас. След това една вечер, около три седмици преди да изчезне, намерих парче хартия в чекмеджето на шкафа й. Когато разгънах хартията, от нея паднаха няколко прахчета. Помежду ни се разгоря ожесточен спор. Поведението й беше враждебно, негодуващо. Каза ми да престана да ровя като полицай из вещите й; заяви, че вече е на осемнадесет години и ако не зачитам неприкосновеността на личния й живот, ще се изнесе на квартира.

Престана да разговаря с мене. Признавам, че буквално й четях конско, опитвах се да я накарам да разговаря със семейния ни лекар. Споделих с Джонатан какво бях намерила и на него направо му прилоша. Говорихме за това, че ще й позволим да напусне дома ни, защото не знаехме какво друго да направим. Знаех, че се среща често с Дорийн и Майкъл, и мислех, че това е странно. Тем бе прекъснала връзката си с Майкъл, сега той ходеше с Дорийн.

Прибираше се късно у дома, излизаше рано. Мислех си, че не е възможно да ходят все тримата заедно. Темара беше толкова хубава. Сигурно се срещаше с някой млад мъж — госпожа Суит се обърна към съдебните заседатели и каза: — Ако бяхме успели да й помогнем да преодолее този лош момент, тя щеше да бъде жива сега. Тя се плъзна по наклонената плоскост. Това се случва с много деца, когато вече станат възрастни хора…

— Научихте ли кой е този млад мъж?

Джесика Суит закърши ръце.

— Месец преди да намеря прахчетата, виждах, че един млад човек я взема с колата си пред къщата ни. Описах го на полицията, ала доколкото разбрах, не са имали достатъчно доказателства…

— Възразявам — намеси се Нина. — Твърдението на свидетеля се основа на непроверено предположение. Не може да бъде направено допитване за потвърждение до съответното длъжностно лице.

— Съдебните заседатели ще игнорират последното изречение от свидетелските показания — обяви Милн.

— Присъства ли днес в съдебната зала онзи млад мъж, когото сте видели с дъщеря си преди дванадесет години, преди тя да изчезне?

Погледите на съдебните заседатели проследиха протегнатия пръст на Джесика Суит. Той сочеше Кърт.

— В стенограмата от процеса ще бъде отбелязано, че свидетелката е идентифицирала подсъдимия, отговаряйки на поставения въпрос — отбеляза Милн.

Кърт бързо надраска няколко реда до Нина. Изглеждаше възбуден. Нина му написа в отговор: „Не се тревожи. Това се е случило няколко седмици преди изчезването й. Не е от особено значение.“

— Съпругът ви срещал ли се е миналата година с Тери Ландън? — продължи Колиър.

— Да. Преди около две години ние се свързахме със стара наша приятелка от Калифорнийския университет на име Дейвис. Тя беше направила един документален филм, затова я попитахме дали познава някой човек, който би искал и би бил в състояние да заснеме кратък филм за изчезването на Темара. Щяхме да съберем необходимите финансови средства за това. Дейвис успя да заинтересува с историята на Тем едно от предаванията на телевизионната мрежа на щата. Те искаха да излъчат свой материал по случая.

След това местният вестник в град Тахо, „Мирър“, излезе с материал за подновения интерес към Тем. Тъкмо тогава ми се обади Тери Ландън. Тя предложи услугите си на много разумна цена, в случай че ние поемем разходите по производството на филма. Но по това време хората от телевизията бяха започнали да проявяват колебание. Ние разговаряхме с нея няколко пъти и решихме да започнем финансирането.

— Тери Ландън направи ли този филм?

— Да.

— И заглавието му беше „Къде е Темара Суит“?

— Да.

— Ваша чест, имам ли вашето разрешение да покажа този филм пред съда? — попита Хелоуел и посочи с ръка прожекционния апарат.

Нина не възрази. Светлините в залата угаснаха. Този път съдебните заседатели щяха да видят не самата Тери, а нейното произведение, филма, който Нина все още не можеше напълно да разбере. Докато го гледаше, отново я връхлетяха старите въпроси, останали без отговор: защо Тери бе направила този филм? Защото самата тя бе убила Темара и не желаеше да поема риск — може би някой друг, работейки по филма, би открил този факт? Това звучеше добре на теория, ала просто не можеше да бъде вярно. Ако Тери е трябвало да направи филма, за да се защити, тя в никакъв случай нямаше да подхвърли мисълта, че Тем е била убита. Тя по-скоро щеше да внуши на зрителя, че Тем е жива, започнала нов живот някъде другаде. Така Тери щеше да отклони вниманието от извършеното престъпление.

Ако Тери не беше застреляла момичето, тогава защо не беше представила Кърт като убиец във филма си? Тери бе обхваната от манията да го намери; в такъв случай защо не го бе обвинила в извършване на тежкото престъпление? Тогава полицията по всяка вероятност щеше да започне да го търси, щеше да го открие и дори да го обвини в убийството — тъкмо онова, което очевидно желаеше Тери.

Филмът беше вече почти приключил. Сега Нина отново видя актрисата, която играеше Тем: как върви бавно към познатата пътека… Бележката на Кърт, подадена към Нина, беше написана с почти нечетливи букви. Тя гласеше: „Бих се заклел, че това наистина беше Тем.“

Нека обобщи всички налични данни. Щом нито Тери, нито Кърт е убил Темара, кой би могъл да се добере до пушката? Младото момиче седеше върху бялата скала, звучеше тъжна музика, върху дългата й коса се сипеха снежинки. Тя беше в панталони, ботуши и онова одърпано палто от заешки кожи… Къде беше това палто сега?

Нина си припомни от какво се бе развеселявала Тери, представи си всезнаещия й вид, пищните й маниери. Тери мислеше, че стои над простосмъртните, над обикновения живот.

Изведнъж й хрумна, че този филм беше зловещата шега на Тери. Тя е знаела кой е убил Темара. Един-единствен път беше казала истината — по косвен „артистичен“ начин. Тери не е могла да устои — трябвало е да разкрие онова, което й е било известно: убиецът не е бил нито тя, нито Кърт.

Бил е някой друг. Очите, които следят всичко отдалеч. Тайният наблюдател, скрит сред величествения мрак на нощта. Кой беше той?

Изведнъж й хрумна друга интересна мисъл: тя й подейства като врата, отваряща се сред хаотичната тъмнина. Ами другите три момичета, които бяха изчезнали в снега? Защо Тери ги е включила в един толкова къс филм, който по всяка вероятност е бил подложен на редица допълнителни съкращения?

Защо просто не приеме еднозначно филмовия материал? Филмът внушаваше, че Тем е била убита още преди да бъде намерено тялото й. Следователно Тери е знаела в продължение на дванадесет години, че Темара е била мъртва.

Нина погледна към момичето на екрана, което започваше да потъва в тъмнината. Изведнъж тя сложи длан на устата си, почувства, че й се повдига. Гледаше, гледаше и си мислеше: „О, не, това не е възможно, тя просто не би…“

Но разбира се, Тери би го направила. Тази нощ тя е била там, край пътеката на хребета Ангора. Беше заснела Темара, истинската Темара, камерата й бръмчала тихо зад една от големите обли скали. Тери беше видяла кой е дошъл на среща с Темара.

Слабата фигура на Темара полека изчезна, зазвуча музика, по екрана се появи списъкът от имена на хора, взели участие в работата по филма.

Не беше посочено името на актрисата, която бе изиграла ролята на момичето. Дръзкият намек на Тери накара Нина да се почувства още по-зле.

Тери е знаела истината през цялото време, беше видяла убиеца, беше успяла да го заснеме. И един ден бе научила, че трябва да се направи филм на тази тема. Естествено, беше се свързала със семейство Суит. Тя просто не бе могла да устои на желанието си да се пошегува с всички. Бе го направила в определени граници, докъдето стигаше смелостта й. Беше включила оригиналните кадри с истинското момиче… Какви ли поздравления бе отправяла Тери към себе си, как ли се бе смяла!

Нина почувства, че нечий поглед от публиката в притъмнялата залата бе насочен към нея. Тя седеше на мястото си, тъмната личност можеше да я нарани тук, точно както се бе случило по-рано. Изведнъж започна да трепери неудържимо в края на адвокатската маса. Някой я наблюдаваше, някой разположил се на едно от местата зад гърба й. Тя още веднъж почувства изстрела, който я беше съборил в адвокатската ложа. Трябваше да избяга! По-бързо, преди да е станало късно! Изведнъж подскочи от мястото си. Оковите на Кърт звъннаха. Той се бе обърнал изненадан към нея. Ала тя вече беше отворила вратата към мрака, за да хвърли ръкавицата на предизвикателството срещу претъпканата с хора съдебна зала. Трябваше да се изплъзне от тъмнината…

Филмът свърши. Барбет Кейн и другите репортери. Дорийн и Майкъл Ордуей, които шептяха тихо един на друг, заели обичайните си места. Семейство Кетрик, баща и син, седнали на съседни столове вляво. Монти Гласър, продуцентът на предаването „Загадки от истинския живот“, който бе пристигнал тук от Лос Анжелис и вероятно си мислеше какъв страхотен епизод може да излезе от този процес. Джонатан Суит, войнствен, сърдит в инвалидната си количка; детективи и криминолози; възрастни хора, които присъстваха на всички процеси в съдебната зала. Милн и Колиър… и Кърт до нея, който й приказваше съвсем тихо:

— Нещо лошо ли се е случило?

— Нещо съвсем лошо — прошепна в отговор тя. Ала сесията на съда все още продължаваше, тя нямаше време за мислене. Веднага след края на работния ден тя щеше да отиде в кабинета си, щеше да заключи вратата. Едва тогава можеше да обмисли всичко…

— Това ли беше филмът, който направи Тери Ландън и който ви показа впоследствие? — обърна се Колиър към госпожа Суит.

— Да. — Филмът беше представен като веществено доказателство.

— Помолиха ли ви през юни тази година да съобщите на полицията в Южно Тахо името на зъболекаря на Темара?

— Да. Знаех, че са намерили… човешки останки. Отидох да ги погледна. Бях виждала колана по-рано. Тем ми бе казвала, че й бил подарък, ала отказа да ми съобщи кой й го е подарил. И онзи часовник. Със сигурност разпознах останките на своята дъщеря — брадичката й отново затрепери.

— Благодаря ви, госпожо Суит. Нямам повече въпроси — каза Колиър.

 

 

Нина подреди мислите си и успя да прогони паниката, обзела ума й преди миг. Джесика Суит спокойно очакваше въпросите й, отпуснала ръце в скута си.

— Откога сте омъжена, госпожо Суит? — попита тя.

— През есента ще станат тридесет и пет години.

— Как се разбираше съпругът ви с Темара през годината, когато изчезна дъщеря ви?

— Ако имате предвид онзи глупав полицейски доклад…

— Но вие извикахте полицията, нали?

— Да, но…

— Но съпругът ви наистина е блъснал Темара по стълбището, в резултат на което сте я водили до болницата и дъщеря ви дълго време е имала белези по тялото си?

— Лекарите извикаха полицията, не аз. Това беше нещастен случай, но когато полицаите ми дадоха да подпиша доклада, ми се струваше, че…

— Че той я е нападнал? Подписахте ли полицейския доклад?

— Да. Бях ядосана на Джонатан. Не бяха повдигнати никакви обвинения. Беше нещастен случай, казвам ви. Аз присъствах там — тя направи широк жест с ръце, след това стисна здраво брадичката си, сякаш по този начин искаше да престане да приказва.

— По това време между съпруга и дъщеря ви възникваха ли разправии?

— Да, няколко. Това беше естествено. Той беше загрижен заради начина, по който се държеше тя.

— Когато Темара изчезна, вие твърдяхте убедено пред полицията, че тя не е избягала, нали така?

— А-ха. Знаех, че не е избягала от къщи.

— Защо бяхте толкова сигурна? Тя е имала проблем с наркотиците. Заплашвала ви е, че ще напусне дома си. Не се е разбирала с баща си. Не е разговаряла с вас… Защо бяхте толкова сигурна?

— Просто знаех, че няма да ни напусне по този начин.

— Излиза ли господин Суит навън същата нощ, след като се върнахте от събранието?

— Не!

— Вие сте били загрижени за нея. Значи той не е излизал да я потърси?

— Казах ви, че не е.

— По това време господин Суит беше ли прикован на инвалидна количка?

— Не. Катастрофата с колата се случи следващата година.

— Вашият съпруг също е дал свидетелски показания, госпожо Суит. Преди дванадесет години. Очевидно е, че не сте ги препрочитали напоследък, подготвяйки отговорите си пред съда. — Нина представи своето копие от показанията на господин Суит.

— О, да. Той изтича навън за около половин час, ала не я намери.

— Откъде знаете, че е така?

— В показанията е посочено, че…

— Вие лично знаете ли със сигурност, че той не я е намирал?

— Ваша чест, допустимо ли е подобно нападение срещу съпруга ми? — попита госпожа Суит и се размърда на мястото си.

— Трябва да отговорите на въпроса — заяви Милн.

— Просто не мога да повярвам, че тя прави това!

— Отговорете на въпроса.

— Откъде бих могла да зная това? — изкрещя госпожа Суит. — Та аз не съм била с него! Но зная, че той не го е направил!

— А откъде знаете това?

— Защото го направи тя!

— Кой?

— Тери Ландън! — изрече предизвикателно госпожа Суит.

— Тя ли ви каза, че е убила дъщеря ви?

— Не беше необходимо да го прави. Това личеше по всичко, от отношението й към нас онази вечер, когато ни показа филма. Не бих могла да го докажа. Просто го знаех. Когато гледах филма, разбрах, че Тем е мъртва и че Тери Ландън знае всичко по този въпрос. — Тя скри лицето си с ръце.

— Нека позволим на свидетелката да дойде на себе си, Ваша чест — предложи Нина. Милн кимна с глава и Нина седна на мястото си. Всички в залата започнаха да шептят.

Ръката на Нина скицира смешна рисунка: заек и рис, който приличаше на котка. Тя впери поглед към листа хартия. Какво се опитваше да й подскаже собственото й подсъзнание? Тайната беше тук, ала тя бе толкова необичайна, толкова извратена, че никой от присъстващите не беше достатъчно храбър или пък достатъчно умен, за да я прозре.

Тери е знаела, че загадката излиза извън ограничения им опит, и се беше наслаждавала на това.

Дяволите да вземат тази жена! Тери беше част от мрака. В този миг Нина не изпитваше тъгата, в която постоянно беше потънала напоследък. Мат беше нейна жертва, не обратното.

Госпожа Суит отново бе притихнала. Нина каза:

— Нямате никакво доказателство, че Тери Ландън е убила дъщеря ви, нали?

— Не — отговори свидетелката с прекършен глас.

— Поведението й по време на представянето на филма ви е подсказало, че е знаела убиеца на вашата дъщеря, така ли?

— Да. Други хора може би не биха го усетили. Съпругът ми не е съгласен с мен.

— Какво каза Тери Ландън, за да си помислите, че е свързана със смъртта на дъщеря ви?

— Ами например, когато Дорийн гледа филма за пръв път, тя попита Тери: „Откъде сте научили, че на излизане Тем се препъна и накуцваше леко? Самата аз бях забравила!“ Откъде би могла да научи това тя? Тери Ландън само се разсмя. Ако не е била там, как би могла да знае!

— Вероятно само е представила артистичното си виждане по въпроса — отвърна сухо Нина.

— Ами палтото? — изрече госпожа Суит.

— Какво?

— Палтото. Късото палто на Темара от заешки кожи. Забравихме да кажем на полицията, че тя го беше облякла онази нощ. А Тери беше накарала актрисата във филма да облече същото палто… същото както това на Темара. Откъде е знаела за това?

— Предполагам, че вие трябва да задавате въпросите, а не свидетелката — обърна се Милн към Нина.

— И така, изглежда, че Тери знае повече за изчезването на момичето, отколкото би трябвало? — попита Нина.

Госпожа Суит изрече, сякаш приказваше на себе си:

— Къде е палтото? — Това наистина прозвуча твърде странно. Нина си беше задала същия въпрос само преди няколко минути.

— Отговорете на въпроса — обърна се Милн към госпожа Суит.

— О, тя знаеше. Виждах това в жълтеникавите й очи — каза Джесика Суит.

Нина отново й зададе въпрос за прахчетата, които тя бе намерила в чекмеджето на Темара и изказа предположение, че е напълно вероятно Темара, да е убита поради участието си в сделка с наркотици. Тя се бе борила да наложи тази версия въпреки възражението на Хелоуел. Хранеше големи надежди, че съдебните заседатели щяха да приемат с умерена доза съмнение тази алтернативна теория за убийството на Темара.

Няколко пъти през остатъка от този предълъг ден, изпълнен с кръстосани разпити, Нина не успяваше да се съсредоточи. Версията, свързана с наркотиците, господин Суит, теорията на госпожа Суит, че убийството е извършено от Тери, съдебния процес за нарушаване неприкосновеността на вътрешния мир — тя разгледа щателно и методично всичките възможни аспекти — встъплението към защитната й стратегия. Ала въпреки това очакваше с нетърпение съдът да приключи работата си за деня. Чувстваше, че се намира близо до отговора на загадката, свързана със смъртта на Темара.

Веднага щом бе обявен краят на последното заседание за деня и съдебните заседатели напуснаха залата, Нина и Сенди събраха документите си по делото и излязоха навън. На път към кантората, отпуснала се на седалката в пикапа „Бронко“, Сенди непрекъснато поглеждаше Нина, без да скрива любопитството в очите си.

— Изглеждате така, сякаш се борите с дявола — отбеляза секретарката, ала Нина мълча през целия път.

Когато пристигнаха, Сенди и Уиш оставиха куфарчетата с документи и се прибраха у дома. Нина остана сама.

Обади се на Андреа и й каза, че ще закъснее. Спусна щорите, заключи вратата на приемната и изяде бурканче плодово кисело мляко от минихладилника, който се намираше в стаята за разговори с посетителите. Каквото и да правеше, не можеше да се отърси от предчувствието за нещо лошо, което щеше да я сполети, нито пък успяваше да подреди мислите си. Чувстваше се прекалено уморена. Просто не можеше да се съсредоточи.

Може би дрямка от няколко минути щеше да й помогне. Тя отпусна глава на бюрото и заспа.

 

 

Когато се събуди, през обърнатия към езерото прозорец се виждаше залезът на слънцето. Беше осем часът и тридесет минути в топлата лятна вечер — през лятото в Тахо се смрачаваше късно, — луната тъкмо изгряваше, въздухът беше уханен, опияняващ. Мускулите на раменете й бяха изтръпнали, очите я боляха, като че бе преживяла пясъчна буря в пустинята Гоби. Нина стана, прозина се и вдигна щорите от прозореца с изглед към езерото.

След кафеникавите заблатени земи езерото Тахо докосваше спокойното ведро небе и го подпалваше, разстилайки розови, оранжеви и червеникавопурпурни багри, докъдето поглед стига. В далечината зад езерото западната планинска верига изпъкваше с черния си цвят на фона на феерията от пъстроцветни светлини, разсичайки и небето, и водата. Чайки се носеха в бавен танц над водната шир. Никой не се спускаше по пътеката към брега.

Слънцето беше залязвало над тази величествена панорама милиони години. В този миг великолепието на природата беше ненадминато.

Ала залезът не притежаваше човешки измерения. Нина беше сама в малък, изолиран кът на природата сред планините със своите грижи и проблеми, а залезът я изпълваше с усещане за самота.

Тя докосна белега върху гърдите си. В такива моменти това й беше станало навик. Какво беше казала Сенди? Нещо, свързано със страха — да, страхът издълбавал дълбок прорез в тялото й.

Нина взе записките, които си бе водила през деня, и започна да прелиства страниците, спирайки отново на картинката с двете животни. Животни с човешки глави… зима, кожени палта…

Телефонът иззвъня. Тя откъсна поглед от прозореца и вдигна слушалката.

— Нина? Прибирай се — каза й Мат. — Боб отново изчезна.