Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (34)

31.

Когато Мат и Андреа се прибраха у дома, Нина бе подредила папките с документи върху масата в кухнята. Заедно с тях в стаята се промъкна и студен полъх от нощния въздух. Двамата се държаха за ръце, Андреа се смееше, Мат се бе наклонил леко на една страна, защото тя се бе отпуснала изцяло върху него.

Мат погледна Нина и каза:

— Андреа, ще отидеш да си легнеш, нали?

— Какво ще кажеш за мъничка чаша скоч преди това? — попита предизвикателно тя, опитвайки се да го погъделичка по кръста. — Не искам да кажа, че без него няма да мога да заспя.

Той се освободи от прегръдката й и каза:

— Ще дойда при тебе след малко. Нина и аз трябва да поговорим.

— Не мога ли и аз да слушам?

Нина отвърна:

— Защо не? Помежду ни няма да има повече тайни, нали така, Мат?

— Защо не излезем на верандата? Тук е задушно — предложи Мат.

— Нека разговаряме тук. Не ми се ще да излизам навън — отговори Нина.

— Боиш се от зли духове? Безпочвени страхове!

— Оставам тук. А сега ми кажи истината, малки братко. Вече разговарях с Боби.

— Това е очевидно — каза Мат. — Мисля, че наистина имам нужда от питие. — Той се приближи към шкафа над печката и се върна с чаша уиски, която пресуши на един дъх.

— Сигурно наистина е лошо — отбеляза Андреа. — Последния път, когато направи така, мислеше, че един от клиентите ти е умрял горе на парашута, преди да се приземи. — Тя изтегли един стол към себе си и седна на него.

— Исках да ти разкажа веднага, Нина, но ти все бързаше за някъде. Пое случая, преди да успея да ти обясня — заговори Мат, застанал до шкафа.

— Ти не обичаш да приказваш за неприятни неща, Мат. Помниш ли, когато мама и татко се разделиха? Нито ти, нито аз говорехме за това. Преструвахме се, че всичко е наред, а всъщност беше ужасно. Тогава известно време вземаше наркотици, помниш ли?

— А ти започна да спиш с всичко живо, което ходеше на два крака — отвърна Мат. Той отново се приближи до шкафа и този път се върна с цялата бутилка. Беше облечен в карирани шорти и памучен пуловер с качулка, изразителното му лице с фини черти беше загоряло. Имаше сините очи на майка им и буйната коса на Харлан.

— Нина, скъпа, изглеждаш така, сякаш си загубила най-добрия си приятел — отбеляза Андреа.

— Сигурно си много смела, за да се държиш така като че аз съм причината за проблемите ти — каза Мат. Той сложи бутилката на масата, отново седна и преметна крак върху крак. Изразът на лицето му беше познат на Нина. Предизвикателен. Тя си припомни как преди години родителите им бяха решили да пропъдят кучето им, а Мат избяга с него и се скри в гаража на госпожа Филдинг. Тогава той беше на единадесет години, а тя на тринадесет. Тя знаеше къде може да намери бегълците. Лицето на Мат тогава беше същото. Нина му бе казала да се прибира у дома, а той отговори, че по-скоро ще избяга чак в Албъркърк.

— Разкажи ми какво се случи през онази нощ, Мат. Трябва да зная.

— Да, трябва — той започна да говори. В началото тонът му беше колеблив.

 

 

Боби разказал на Мат за Тери в същия ден, когато тя го посетила в училище. Казал му за кучето, за онова, което тя приказвала, и Мат решил да се справи сам с положението. Не искал да отиде при Нина, взел решение да я защити, да й спести тревогите, защото всичко му изглеждало твърде безобидно. Той смъмрил Боб и го предупредил да стои надалеч от Тери. След това започнал да наблюдава племенника си.

Няколко дни след инцидента в училище Мат дочул разговора на Боб по телефона.

— Вече научихме, че времето за лягане не е никаква пречка за момчето — продължи разказа си Мат. — Затова го наблюдавах и през нощта. И наистина, малкият глупчо се измъкна от леглото и излезе на пръсти през кухненската врата. После се качи на велосипеда си и потегли. Бях изумен, ала навлякох панталоните си, изтичах до камиона и го проследих с угасени фарове.

— Нищо, което прави той, вече не може да ме изненада — отбеляза Андреа. — Ще ми се и аз да пийна нещо. — Тя си наля уиски в чашата, която Мат беше оставил на масата, и го изпи. — Добре, вече се чувствам по-силна — добави тя.

— Продължавай, Мат — подкани го Нина.

Първото нещо, което му дошло наум, било да спре Боб още преди момчето да е изскочило от верандата, ала след това решил да научи всичко. Боб се спуснал надолу по хълма с велосипеда, огряван от луната, а вуйчо му в продължение на няколко мили го следвал отдалеч по улицата „Пайъниър Трейл“ към местността Мейърс.

— Боби обича географските карти — отбеляза Нина. — Сега той вероятно може да се оправи с по-голяма лекота в Тахо, отколкото ние.

— След завоя пое по улица „Койот“, слезе от велосипеда и започна да го бута нагоре по хълма. Аз също завих и продължих известно време по същата улица. След малко паркирах и изтичах да видя какво прави Боб. Едва не го изтървах. Беше оставил колелото си при дърветата, очевидно не искаше да разберат, че е пристигнал там. Боб отвори портата, някакво куче се втурна към него, ала не му създаде никакви проблеми. След това пое нагоре по пътеката към малката самостоятелна постройка, която се виждаше недалеч от портата. Изтичах след него и го сграбчих за раменете.

Взехме велосипеда, след това го заведох до камиона. Накарах го да се качи в шофьорската кабина и му казах:

— Всичко свърши, независимо какво си смятал, че правиш. Остани тук. Ще се върна веднага. — Заключих го в кабината. Той дори не помръдна, знаеше, че си е навлякъл достатъчно неприятности. Кипях от яд. Върнах се обратно да проверя какво става.

— Наистина ли? — прекъсна го Нина. Мат я изгледа неразбиращо.

— Нима мислиш, че те лъжа?

— Значи остави Боб жив и здрав в шофьорската кабина?

— Да! Нали тъкмо това ти казвам! Искаш ли да чуеш какво стана след това или не?

— Не ми позволявай да те прекъсвам — каза Нина.

— Ала ти не влезе отново през портата, а отиде при камиона и се върна у дома — предположи Андреа.

— Ще ми се да го бях сторил, за Бога — рече Мат. — Отидох в студиото, ала тя беше сложила тъмни завеси или нещо друго от плътна материя върху прозорците, така че не можах да видя нищо. Заобиколих постройката през дърветата и забелязах задната врата. По това време не знаех каква е тя, ала познавах черното куче, затова се досетих, че е същата жена, разговаряла с Боб в училищния двор. Имаше си куче пазач. То пък искаше да ме оближе навсякъде, докато не ме накара да се предам.

Не разбирах нищо, Нина. Жената просто беше позволила на момчето да си поиграе с нейното куче — нима в това имаше нещо лошо? Ала не можех да си представя каква история е съчинила, за да го примами на онова място сред гората, нито пък знаех какво иска от него. Гневът ми нарастваше с всяка изминала секунда. Реших да й кажа да остави намира племенника ми.

Завъртях топката на задната врата, тя се оказа отворена, затова влязох.

Андреа, която най-сетне осъзна в каква посока се развива историята, поклати глава.

— Спри, Мат. Веднага спри! Отиваш прекалено далеч! Ще те принудят да дадеш показания срещу Скот — Мат нищо не каза, само поклати глава, затова тя се обърна към Нина: — Нина, не му позволявай да прави това. Не го карай да се изправи срещу бащата на Боб!

Нина каза:

— Нека чуем края на разказа му. — Тя опря лакти върху кухненската маса и подпря брадичката си с длан. Мат си наля още едно питие. Лицето му беше поаленяло.

— Лампата на верандата отпред беше запалена, ала вътре цареше пълна тъмнина — продължи той. — Тя гореше тамян. Чувах шум, наподобяващ работата на електронна апаратура, отдясно виждах няколко червени светлини. След това чух острия й глас в мрака:

— Кой по дяволите си ти?

Отговорих й:

— Запали осветлението. Искам да разговарям с вас. Аз съм вуйчото на Боб.

— Дявол да го вземе, наистина си този, за когото се представяш — отвърна тя, ала не направи никакво движение. Очевидно нямаше намерение да запали лампата. Струваше ми се, че тя ме вижда, а аз нея — не. Очите й бяха привикнали с мрака. Чувствах се застрашен, разбираш ли, Нина?

— Продължавай — подкани го Нина. — Разкажи ни края на историята.

— Боб се намираше на сигурно място в шофьорската кабина — каза Мат. — Реших да се измъкна оттук. Но тя ме попита: „За какво искаш да говориш с мен?“ Отговорих й: — Искам да оставите Боб намира. Дръжте се настрана от него, в противен случай лично аз ще се занимая с вас.

Тя ми отговори с много хладен тон:

— Той е отвън, нали? Дошъл е да види баща си. Не можеш да му попречиш.

Попитах я защо, а тя отвърна:

— Защото днес съм организирала малка семейна среща. Всеки момент ще дойде и баща му, за да се присъедини към веселбата. Значи Боби е навън? Сега се движи бавно, бавно. Ще отидем да го доведем — тя се приближи към мен и едва сега видях, че е насочила пушка срещу гърдите ми.

Странно, но тогава въобще не се уплаших. Все още ми се струваше, че мога да се измъкна оттам. Мислех си, че ще се отърси от обзелата я мания и ще ме пусне да си вървя. Тя направи знак да изляза навън. Едно тогава зърнах очите й. Никога не съм виждал подобен израз в очи на жена, Нина. В очите й ясно се четеше, че е готова да ме убие. Имаше неконтролируема, бясна, сляпа жажда за кръв.

Притихнала, пребледняла, потресена, Андреа слушаше внимателно гласа на Мат и се взираше в Нина.

— Не се подчиних. Обърнах се и тръгнах към задната врата, но чух изщракване — беше вдигнала предпазителя на пушката. Тя ми нареди: „Хайде. Отиваме да го доведем.“ Ала тогава някой почука на входната врата. Чувствах присъствието й зад гърба си, дулото на пушката, опряно в ребрата ми. Тъкмо в този миг си помислих, че иска да ме застреля, ала се боеше, че човекът отвън ще я чуе. Наблъска ме в един шкаф, прикрепен неподвижно към едната стена, близо до задния вход, след това много тихо затвори вратата на шкафа. Чух я, че подрънква с някакви ключове, а след това се занимава с ключалката. Неизвестният посетител отново почука на входната врата. Тя ме заключи и изсъска:

— Една дума и ще ви убия и двамата.

Какво, по дяволите, бих могъл да направя? Проверих шкафа — от него можеше да се излезе само през вратата. Измъкнах швейцарския си войнишки нож и започнах да човъркам ключалката, целият в слух. Тя разговаряше с някакъв мъж, когото тогава не познавах. Ала предположих, че именно той бе човекът, когото тя наричаше бащата на Боби.

Мат спря. Нина го докосна леко с ръка.

— Хайде — каза тя. — Разкажи ни всичко докрай.

— Те проведоха… буквално сюрреалистичен разговор. Тя му каза, че ще му съобщи някои неизвестни нему неща и ще го запознае със сина му. Искаше да създаде „подходящ контекст“ на казаното от нея.

Започна да приказва с високопарни фрази за някакво бебе. Заяви, че виновният бил той. Измамил я, накарал я да го роди, а всъщност никога не я обичал. Мъжът се опитваше да я прекъсне. Каза, че всичко било измислица, той нямал друго дете, тя била жестока кучка, било му писнало от нея, затова тя трябва да се махне по-далеч от тебе и от него. Бях твърде шокиран, когато чух името ти в този ужасен спор, Нина.

Андреа изрече тъжно:

— О, Мат.

— Тя губеше битката и мъжът се опита да я успокои. „Сега си отивам“ — каза й той. Тогава гласът й се промени, беше разбрала, че той наистина е решил да го стори. Тя заяви: „Не мисля, че ще стане така“ — за миг се възцари ужасна тишина. Стори ми се, че мъжът е обречен. Свих се в шкафа, треперещ като уплашено коте, докато се мъчех да разбия ключалката.

— Какво друго би могъл да направиш, Мат? — попита Нина и хвана ръката му.

— Мъжът каза: „Всичко между нас свърши, Тери. Но ако направиш нещо, най-дребното нещо, с което би могла да нараниш Нина Рейли, ще ме видиш един-единствен последен път — ще се върна да те убия.“

Целият ми план беше следният: щях да счупя вратата и да побягна към задния вход веднага щом тя го застреля. Не можех да действам като герой. Тази жена щеше да се насочи към Боб.

Тогава чух изстрел. Входната врата хлопна. Тя започна да пищи.

— Той се е върнал — предположи Андреа. — Върнал се е и я е застрелял.

— Аз мислех за Боби в шофьорската кабина на камиона. Ключалката изщрака, отворих вратата на шкафа. Тя стоеше до стената на два фута от мен, стиснала пушката с две ръце, взираше се с празен поглед в пространството, просто държеше оръжието като ненужна вещ, затова се опитах да мина край нея. Тя вдигна пушката, насочи я към мене с пръст върху спусъка, готова да ме убие незабавно. Видях добре очите й, Нина. Съзрях собствената си смърт в тях. Разбираш ли, Нина. Ти си била в студиото й.

Нина не отговори. Тя чакаше.

— Тери каза: „Няма да ходиш никъде“, — но вече бях успял да сграбча пушката. Двамата започнахме да се борим, придвижвайки се към входната врата. Пушката изстреля. И двамата се олюляхме назад; възползвах се от открилата се пред мен възможност и побягнах към задния вход.

— Мат — извика Андреа. Гласът й, изпълнен с дълбока болка, прозвуча много по-различно от деловия тон на съпруга й. Той вдигна показалец пред устните си и продължи, впил поглед в масата:

— Бягах край оградата в гората и стигнах до ъгъла на парцела й. Онова глупаво куче тичаше до мен, не лаеше, сякаш бе излязло на весела разходка. Прескочих оградата и се озовах на пътя, след това отидох при Боб. Казах му, че ще разговарям с теб за случилото се тази нощ. Това го успокои, струва ми се, че след малко той заспа. Беше доста по-късно от обичайното време, когато си ляга вечер, освен това Боб беше въртял педалите почти през половината град. Сигурно се е чувствал изтощен.

Останалата част от пътя карах с максимално висока скорост, само дето камионът не експлодира. Влязохме през кухненската врата, не запалих лампата и веднага изпратих Боб да си легне.

Мат се наведе уморено към Андреа. Тя помилва бузата му и измърмори нещо успокоително.

После се обърна към Нина. Изразът на лицето й беше също така предизвикателен, както този на съпруга й преди известно време.

— Направил го е, за да защити Боби — изрече тя.

— Да — потвърди Нина. — Той все още закриля Боби.

Нина се изправи мъчително като инвалид, наплиска лицето си със студена вода на мивката, неспособна да погледне брат си. Мислеше за Кърт, Мат и Боби, за тъмнината, която Тери беше хвърлила в живота им.

— Какво точно искаше да кажеш с това? — попита Андреа.

Нина се върна на масата и все списъка с веществени доказателства, който бе разглеждала, преди да се приберат те. Тя го блъсна към Мат и каза:

— Разказът ти беше добре измислен. Притежаваш присъщия на ирландците талант да украсяваш събитията. Думите ти звучат достоверно въпреки фактите, които ги опровергават. В списъка от веществени доказателства фигурира бейзболна шапка от кадифе — полицаите са я намерили при огледа на студиото. Преобърнах цялата къща, търсейки шапката на Боб, Мат. Не я намерих. Така е, защото Боб е оставил шапката си с надпис „Не се страхувам“ в студиото на Тери онази нощ. Нали така, Мат. Той ти е разказал цялата тази история, нали?

Затова този път ми кажи цялата истина. Видял ли е Боби как Кърт я убива? Или… Боби ли е убил Тери Ландън?