Мери Джо Пътни
Дивачката (8)

Глава 7

Доминик и Мериъл работиха сред шахматните фигури, докато слънцето се издигна високо в небето. После тя събра инструментите си в една платнена чанта с дръжки и си тръгна, без изобщо да го удостои с поглед. Роксана послушно я последва.

Доминик изостави чувалите със събраните отрязани клони, грабна захвърленото си сако и забърза след момичето. Когато я настигна, бе сигурен, че тя усеща присъствието му, въпреки че не извърна глава. Имаше красив и нежен профил. Лицето й бе спокойно и замислено. Може би с малко отнесено изражение, но в никакъв случай не лице на умопобъркана.

Взе чантата от ръката й. Тя му позволи, макар че се поколеба за миг. Очевидно нито очакваше, нито желаеше помощ.

— Ако запееш, аз ще подсвирквам в такт с мелодията — рече Доминик. — Много ме бива.

Никакъв отговор. Без да се обезсърчава от пренебрежението й, той заподсвирква една стара балада. Избра тъкмо нея, защото тъжната й тоналност напомняше на песента на Мериъл. Тя му хвърли бърз поглед и се извърна, преди Доминик да успее да го улови. Все пак и това бе нещо. Конгрив^[1] бе прав — музиката притежаваше способността да успокоява дивите зверове.

Мериъл пое по непознат за него път. Заслонена от високите дървета, пътеката се виеше покрай бълбукащ поток. Доминик спря да свири и се заслуша в ромона на водата. През горещите летни дни тази долчинка би била чудесно убежище.

— Красиво място — отбеляза той. — Прекалено съвършено, за да е напълно естествено. Предполагам, че природните дадености са били внимателно подобрени, нали? Ти си господарка на най-забележителните градини, които някога съм виждал, Мериъл. Това имение би трябвало да се нарича Елисейските полета. Там са отивали щастливите праведници след смъртта си. Някой чел ли ти е гръцки митове и легенди, когато си била дете? Гърците са били доста войнствено племе, но са ни оставили прекрасни предания.

В съзнанието му проблесна мимолетен спомен: двамата с Кайл разиграваха троянската война. Бяха на седем или осем години. Брат му бе благородния Аякс. Той бе предпочел да се превъплъти в хитрия Одисей.

Отърси се от спомена и продължи:

— Искаш ли след вечеря да ти почета, Мериъл? Би ми доставило истинско удоволствие.

Идеята да я запознае с някои образци на класическата литература му се стори много примамлива. Може би плавното четене ще оживи връзките в мозъка й и ще й помогне да се върне обратно в света на хората.

Погледна към невъзмутимия съвършен профил. А може би нямаше никаква надежда. Това бе толкова дяволски несправедливо!

Нямаше настроение да продължава с монолога си, затова млъкна. Стигнаха до бараките. Мериъл се насочи право към парника. Вътре Кемал се суетеше около ананасите. Във всички богати имения ги отглеждаха, за да впечатляват знатните гости. В Дорнлей половината от парника бе заета с тях.

Когато влязоха, Кемал ги изгледа напрегнато и веждите му леко се повдигнаха при вида на Доминик. Вероятно бе предположил, че един разглезен аристократ едва ли дълго ще се занимава с подрязване на храсти. После наведе почтително глава и тихо рече:

— Би трябвало да хапнете нещо, преди отново да излезете, милейди.

Мериъл го погледна очаквателно и индиецът тръгна по пътеката между ананасите. Избра един, измъкна блестящ кинжал от ножницата, скрита в пояса му и отряза плода от островърхото стъбло. След като обели бодливата кафява кора, той го постави върху чистата дъска. Няколко точни замаха с кинжала и ананасът бе разрязан на тънки резени. Докато наблюдаваше как ловко борави със смъртоносното острие, Доминик си отбеляза наум никога да не предизвиква Кемал.

С лек поклон индиецът кимна към нарязаните парчета, по чиито краища блестяха ситни капчици сладък сок.

— Милейди. Милорд.

Мериъл си взе едно парче и заби малките си бели зъби в златистата му повърхност. Доминик също си взе, но се спря, преди да го поднесе към устата си.

— Ще се присъединиш ли към нас, Кемал? — Индиецът се поколеба. Доминик добави: — В Библията се казва, че на тези, които обработват земята, не бива да им се забранява да опитват от плодовете на своя труд. Това със сигурност е валидно и за майстора градинар, отгледал такива великолепни ананаси.

— Много сте любезен, милорд. — Кемал си взе парченце. Макар че думите му бяха безкрайно почтителни, в тона му се усети иронична нотка. Индиецът явно не беше мъж, чиито мисли могат да бъдат лесно разгадани.

Доминик отхапа от ананаса. Никога не бе ял по-вкусен плод — сочен, сладък и леко тръпчив. Ако беше малко момче, сигурно щеше да изпъшка от удоволствие. Едва сдържа доволната си въздишка.

— Великолепен е, Кемал.

Никой не каза нищо повече и тримата доядоха плода в мълчание. Лондонските приятели на Доминик сигурно щяха да изпопадат от смях, ако го видеха как си хапва ананас в притихналия парник, при това в компанията на екзотичен индус и шантаво девойче. При това с безмерна наслада.

След като изяде своя дял, Мериъл се извърна и се запъти към другия край на парника.

— Знаеш ли какви са плановете й за следобеда? — обърна се Ренборн към индиеца.

Кемал преглътна и последното парче от ананаса.

— Не, милорд. Макар че господарката предпочита сутрин и следобед да се занимава с различна работа.

Значи днес нямаше да има повече подкастряне на храстите. Доминик последва Мериъл, която се бе спряла пред помпата в ъгъла на парника. Видя, че е доста неудобно едновременно да изпомпваш водата и да се миеш, затова започна енергично да изпомпва.

Мериъл прие помощта му, изми си ръцете и ги изсуши с една протрита, но чиста кърпа, окачена на гвоздей. После понечи да си тръгне, но се поколеба, сякаш я бе осенила някаква мисъл. В следващия миг хвана дръжката на помпата и започна да изпомпва. Доминик разбра, че му връща услугата, за да може и той да се измие. Жестът й го трогна.

— Благодаря ти, Мериъл.

Щом отдръпна чистите си ръце, тя невъзмутимо се отдалечи. Прилича на котка, каза си младият мъж, никога не поглежда назад.

Мериъл се спря първо при купчината с чували, които таралежът бе направил свой дом. Снежната топка се събуди и се претърколи по гръб, за да го почеше по нежното коремче. Доминик развеселено наблюдаваше сцената. Досега не знаеше, че таралежите могат да се усмихват. Е, самият той едва ли щеше да се сдържи да не избухне в смях, ако тези силни и добре оформени ръце го чешат по корема.

Мисълта бе доста смущаваща. Объркването му се засили, когато един непокорен кичур от лъскавата й светлоруса коса падна върху телцето на животинчето. Дали Кайл ще се забавлява, докато я наблюдава как си играе с домашния си любимец? Вероятно не. Брат му бе твърде неспокойна и нетърпелива натура, за да обръща внимание на подобни незначителни удоволствия.

Мериъл погали за последен път таралежа, после грациозно се изправи. Подмина Доминик, който бе застанал на прага, и се отправи към къщата.

Той я настигна.

— Имаш природна дарба да общуваш с животните. Също като свети Франциск от Асизи. Не вярвам някой да ти е разказвал за него. Бил е католически свещеник. Винаги съм го смятал за доста интересна личност. Разправят, че с него дивите животни за миг ставали покорни и хрисими също като Роксана. Наричал ги свои братя и сестри.

Внезапно си припомни една картина, изобразяваща светеца насред поляна. На раменете му бяха кацнали птици, а около него се бяха насъбрали лисица, сърна и други диви животни. Лицето му имаше същия отнесен и неземен израз като това на Мериъл. Може би светците и лудите си приличаха?

Продължи да бъбри на спътничката си всичко, което знаеше за свети Франциск. Макар че тя нито веднъж не извърна глава към него, той усещаше, че го слуша внимателно. Дали обаче не следеше само мелодията на гласа.

Стигнаха до конюшните и Доминик се сети, че трябва да поразходи коня на Кайл.

— Искаш ли да те запозная с Пегас, Мериъл?

Докосна лакътя й. Тя се сепна и сякаш понечи да побегне. Доминик предположи, че сигурно се страхува от конете, затова заговори успокоително:

— Той е великолепен екземпляр. Наречен е на крилатия кон от гръцките легенди.

Мериъл неохотно тръгна към тънещата в полумрак конюшня. Без да отделя поглед от нея, Доминик попита:

— Яздиш ли? — Огледа остарелите коне. — Не, предполагам, че не яздиш. Тук има само кранти. Внимавай къде стъпваш! Подът на конюшнята крие доста опасности за босите крака.

Пегас подаде глава от клетката си и изцвили. Мериъл спря на безопасно разстояние. Доминик погали лъскавата муцуна. После се извърна към спътничката си.

— Той няма да те нарани.

Полумракът не му позволяваше да различи изражението й, но от напрежението й ставаше ясно, че едва се удържа да не побегне.

— Ти обичаш животните и те те обичат — меко отбеляза Доминик. — Пегас е добро момче и сигурно ще му е приятно да се запознаете.

Мериъл пристъпи колебливо. Лицето й изразяваше по-скоро неохота отколкото страх. Доминик се отдръпна, за да й направи път.

Пегас изпръхтя и любопитно проточи шия към момичето, което се напрегна, но после бавно вдигна лявата си ръка и докосна бялото петно в средата на челото. До масивното тяло на жребеца тя изглеждаше много мъничка и безкрайно крехка.

Конят радостно я побутна по рамото. Макар че силата на движението му едва не я събори, тя се отпусна. Повдигна и другата си ръка и погали лъскавата шия.

Доминик въздъхна облекчено. Пегас изглеждаше щастлив от докосването й също като Снежната топка и Роксана.

— Искаш ли да пояздиш? — Тъй като ръката й застина, той побърза да добави: — С мен. Обещавам ти, че ще бъдеш в безопасност.

За един дълъг миг тя остана неподвижна, после затвори очи и склони глава до шията на коня. Черната грива се смеси със сребристозлатистите коси.

— Добре, аз ще го изведа от клетката — рече Доминик, приемайки жеста й като знак за съгласие.

Мериъл се отдръпна. Той изведе коня и го оседла. Пегас почти затанцува от нетърпеливо очакване.

— Не се плаши, когато го възседна. Ще бъде много игрив, защото твърде дълго е стоял затворен.

Игрив едва ли бе най-точното определение. Щом Доминик се метна на седлото, Пегас буйно се изправи на задните си крака. Младият мъж едва успя да се задържи на гърба на животното. За малко да полети във въздуха и да се просне безславно на двора. Може би гледката щеше да развесели Мериъл, но той беше твърде горд, за да се изложи така пред едно хубаво момиче.

През следващите няколко минути Пегас изразходваше натрупаната енергия със серия подскоци и енергични къчове. Макар че не бе с лош нрав, явно нямаше нищо против да подложи на малко изпитание ездача си. И двамата се позабавляваха, докато накрая Доминик му показа недвусмислено, че е време да се укроти.

С усмивка спря пред Мериъл. Щеше да му е трудно да върне Пегас на брат си. А може би Кайл ще се съгласи да му го продаде? Макар че цената му вероятно ще е колкото годишната му издръжка.

Мериъл наблюдаваше, облегната на каменната стена на конюшнята. Роксана бе застанала закрилнически до господарката си. Момичето сигурно очакваше да си разбие главата в настилката. Запита се дали щеше да се разтревожи.

После се отърси от тези мисли и рече спокойно:

— Готов е да приеме една дама върху седлото си, Мериъл. Ела! — Вежливо й подаде ръка.

Не би могъл да се обзаложи, че ще я примами да се качи на коня, но тя бавно пристъпи, без да отделя поглед от подкованите копита на Пегас.

Спря се на една ръка разстояние и с усилие преглътна. После улови припряно Доминик, сякаш се боеше да не се откаже, и сложи босия си крак на стремето. Той леко я повдигна и тя се озова зад него. Краката й обгърнаха лъскавия гръб, а слабите й ръце се сключиха около кръста му.

Доминик погледна надолу и видя разголените й прасци. Тази гледка в комбинация с мекото й тяло, притиснато до неговото, го заля с топлина. Позата им бе прекалено интимна.

Мислено обаче прокле еротичните си помисли.

— Ще видиш колко различен изглежда Уорфийлд от гърба на коня.

С тези думи дръпна поводите и Пегас бавно потегли. Мериъл се притискаше тъй силно към него, че той усещаше всяка извивка на тялото й. Тя със сигурност вече бе зряла жена, а не малко момиченце.

Вперил поглед право напред, младият мъж насочи Пегас към тревистата алея зад къщата. Роксана ги последва. Конят пристъпяше плавно и постепенно Мериъл отслаби хватката си.

— Сега ще препуснем в лек тръс, така че се подготви — рече Доминик.

Дали го разбра? Във всеки случай изобщо не помръдна.

— Минаваме в лек галоп — предупреди я той след няколко минути.

Хвана здраво юздите, премести тежестта си напред и заби колена в хълбоците на коня. Пегас с радост се понесе по алеята. Листата на дърветата шумоляха, а вятърът рошеше косите им.

Мериъл се засмя от удоволствие и сякаш сребърни звънчета зазвъняха из въздуха. Досега никога не я бе чувал да се смее. Сърцето му подскочи развълнувано. Искаше му се да я вземе в прегръдките си и да сподели радостта й.

Хубави мисли му минаваха, няма що! И то върху гърба на коня! А и тя не бе негова, за да има правото да я прегръща. Дори все още не принадлежеше и на Кайл. И може би никога нямаше да му принадлежи. И въпреки това искрената й радост бе заразителна.

Вече приближаваха железните порти. Доминик забави Пегас и рече през рамо:

— Денят е толкова хубав. Смятам да те заведа до селото…

Тя нададе ужасен звук, пусна го и скочи.

Смаян, Доминик спря коня и рязко се извърна. Мериъл тупна на земята и се претърколи в тревата. Сред развените й поли се бялнаха голите й крака. Доминик се спусна след нея, изплашен, че може да си е счупила някоя кост или да се е ударила. Преди обаче да успее да я стигне, тя се изправи и хукна към дърветата, които обграждаха алеята.

Доминик завърза юздите за един клон и затича.

— Мериъл, почакай!

Роксана внезапно се изпречи на пътя му и изръмжа оголвайки острите си зъби. Доминик се закова на място. Кучето го харесваше, но явно нямаше да се поколебае да го разкъса, ако заплашваше господарката му.

Пое си дълбоко въздух. Каза си, че Мериъл не би могла да тича, ако се е наранила при падането, а тя вече бе изчезнала из дебрите на парка.

Дали уплахата й, че ще излезе извън стените Уорфийлд, бе признак на лудост? Едва ли, след като имението винаги е било нейно убежище.

Искаше му се някой да го бе предупредил какво ще се случи, ако реши да я изведе извън Уорфийлд.