Мери Джо Пътни
Дивачката (25)

Глава 24

Доминик се облече изключително грижливо за вечерята, която щеше да бъде по-официална от обикновено заради важните гости. Още няколко часа и щеше да бъде в безопасност. Погледна през рамо към Морисън, който прибираше бръснача му и другите тоалетни принадлежности.

— Вече си се видял със слугите на баща ми. Имат ли някакви подозрения?

Морисън поклати глава.

— Никакви. Вие се справяте много добре, сър.

Комплимент от Морисън! Забележително! Ако не внимаваше, сигурно щеше да навири нос.

Докато слизаше по стълбите, младият мъж обмисляше заминаването си. Не утре — щеше да изглежда доста странно да си тръгне веднага след Рексъм и Лусия. Но на следващия ден… Или на по-следващия… Със сигурност до края на седмицата.

По дяволите!

След следобедната си почивка баща му изглеждаше в добро настроение, а всички дами бяха в елегантни вечерни тоалети. Лусия наистина бе забележително красива млада жена. И, слава на Бога, Мериъл отсъстваше. Съжаляваше, че днес почти не я е виждал, но щеше да бъде по-добре, ако не се появи, докато Рексъм е в къщата.

А после и той трябваше да си тръгне. По дяволите!

Насили се да се усмихне, прие чаша шери и се присъедини към непринудения разговор преди вечерята. Гонгът отекна и госпожа Маркс рече:

— Заповядайте в трапезарията! Тази вечер има нещо специално.

Гостите бавно се надигнаха от местата си. В този миг прага се появи Мериъл.

Доминик случайно гледаше точно в тази посока и затова я видя пръв. Едва не се задави с шерито си. Господи, това момиче знаеше кога и как да се появи!

Забелязвайки реакцията му, останалите също се извърнаха към вратата. Пет чифта очи се приковаха в Мериъл. Тя отново бе облечена в специален костюм. Стройните й форми бяха обгърнати от фина коприна в нежни отблясъци на лунен камък и бледозелено. Дрехата подчертаваше цвета на очите й. Едното й рамо бе голо и на него се виждаше сложен орнамент, изрисуван с къна, а на другото блестеше огромна златна брошка. Отстрани косата й бе прихваната с два златни гребена и се спускаше като буен водопад, по гърба.

Мериъл пристъпи грациозно, разкривайки босите си нозе. Доминик забеляза, че дрехата й е силно набрана, с цепка отдясно, която при всяка крачка позволяваше да се зърне за миг част от прасеца и коляното. Около глезена й блестеше тънка златна верижка. От нея тръгваше нежна плетеница, нарисувана е къна, която продължаваше нагоре и се губеше в гънките на сарито.

Зад Мериъл пристъпваха огромният котарак и Роксана. Домашните любимци следваха своята господарка с достолепието на придворни. Как, по дяволите, бе успяла да накара и котката да участва в тази сцена?

— Но това е непристойно! — възмути се Рексъм, след като се възстанови от първоначалния шок. — Нима момичето не притежава никакво чувство за благоприличие?

— Тя е облечена в сари — невъзмутимо обясни госпожа Ректър. — Съвсем обичайно за една дама от Индия. Майка й колекционираше чуждестранни облекла и бижута и Мериъл с удоволствие ги облича при специални случаи.

Доминик смяташе, че сарито, което Мериъл бе облякла, подхожда повече за танцьорка, но не можа да отрече, че грабва окото. Гривните около тънката й китка и златната верижка на глезена, която се откриваше при всяка стъпка, допълваха екзотичния й вид.

— Лейди Мериъл навярно е искала да отдаде дължимата почит на вашето посещение, сър — обърна се Доминик към баща си.

— Изглеждаш великолепно, Мериъл — топло промълви Лусия. — И аз бих искала да облека такава дреха, но съм твърде висока и се боя, че ще изглеждам доста глупаво. — Ала в очите й проблясваха дяволити пламъчета и Доминик се запита дали някой ден Робърт Джъстис няма да бъде удостоен с подобна чест от своята невеста.

Изглеждайки подозрително смирена, Мериъл се поклони пред всеки гост, притиснала малките си длани пред гърдите. Потъмнените й мигли и вежди засилваха драматичния ефект. Когато се поклони пред него, Доминик дочу леко подрънкване и видя, че е заменила обичайните си сребърни обици във форма на полумесец с изящни златни звънчета, висящи на тънки златни халки.

Макар че бе свела поглед, движенията й разкриваха част от крака и заоблените гърди. Доминик се опита да не я гледа втренчено, но без особен успех. Беше блестяща! Истинска царица на феите!

Когато се поклони пред него, Рексъм се намръщи.

— Нито една почтена английска дама няма да се появи на вечеря, облечена само в някакъв си неприличен варварски шал.

— Предполагам, че в своята собствена къща тя има право да носи дрехите, останали от майка й — спокойно заяви Доминик.

— Може, но единствено в спалнята — изръмжа графът и предложи ръка на госпожа Маркс, за да я отведе в трапезарията.

Доминик кавалерства на госпожа Ректър, а Лусия и Мериъл ги последваха. Сестра му бъбреше щастливо. Изглежда тя без никакво притеснение бе възприела възможността да има няма снаха.

Доминик погледна през рамо и видя, че котката и кучето завършват процесията. Почти се изненада, че го няма и таралежа.

Прикри усмивката си и отведе госпожа Ректър до стола й. Като домакини, двете с госпожа Маркс седяха в двата края на масата, Рексъм и Мериъл се настаниха от едната страна, а Лусия и Доминик от другата. Цветята в средата бяха съвсем традиционни, явно подбрани от възрастните дами.

Доминик изпита облекчение, като видя, че Мериъл изглежда съвсем спокойна, макар че графът седи до нея. Роксана се излегна на пода зад господарката си, а котаракът се настани между столовете на Мериъл и госпожа Ректър.

Поднесоха храната и напитките. Доминик не изпускаше Мериъл от поглед. Горещо се надяваше, че тя ще се държи подобаващо поне докато приключат с вечерята. Графът сигурно си бе научил урока и нямаше да се осмели отново да я хваща за брадичката.

Разговорът се поддържаше главно от домакините и Лусия, която ги забавляваше с разни случки от лондонското висше общество. Ако не бяха те, вечерята щеше да мине в мълчание. Доминик се стараеше да говори колкото се може по-малко, а графът само се мръщеше.

Когато за пръв път почувства докосване по крака си, реши, че е котката. Ала след малко натискът се превърна в нежна ласка от вътрешната страна на глезена. Тогава смаяно осъзна, че Мериъл го гали с босия си крак.

Изгледа я изумено. Цялото й внимание бе насочено към чинията пред нея. Дори миглите й не потрепваха. Доминик прибра краката си и ги кръстоса под стола.

За малко го остави на мира. После, след като започнаха да сервират основното блюдо, отново почувства лек натиск, този път при коляното. Младият мъж застина, неспособен да потисне желанието, което избухна в него. Мериъл притежаваше вродената чувственост на първокласна куртизанка. Или това, или дяволско чувство за хумор. Най-вероятно и двете.

Тъкмо успя да възвърне самообладанието си, когато леко побутване по бедрото едва не го накара да подскочи. Как, по дяволите, Мериъл можеше да достигне чак там? После осъзна, че Лусия се опитва да привлече вниманието му.

Извърна се към сестра си, която му хвърли предупредителен поглед.

— Кажи ни все пак нещо за плановете си около сватбата.

Той преглътна тежко, питайки се кой ли е задал въпроса, повторен от Лусия.

— Ако трябва да бъда искрен, ще ви призная, че не съм мислил много. Както знаете, вуйчото на Мериъл, лорд Еймуърт, е болен. А след като той е неин настойник, би било неуместно да се правят планове за сватба в такъв момент.

Госпожа Ректър вдигна глава от чинията си с агнешки котлети.

— Забравих да ви кажа, че днес получих писмо от лейди Еймуърт. Очевидно състоянието на съпруга й малко се е подобрило. Все още не е вън от опасност, но… — Въздъхна. — Човек винаги се надява.

— Това са добри новини. — Доминик мислено благодари на небесата, че Еймуърт се възстановява. Със сигурност оздравяването му щеше да се отрази добре върху положението на Мериъл.

Разговорът се насочи към синовете на Еймуърт, които Лусия познаваше от Лондон. Мериъл плъзна крака си между бедрата на Доминик и го сгуши на топло при слабините му. Младият мъж почувства как мигом се втвърдява. Само един Господ знаеше как ще издържи до края на тази вечеря! Изпитваше отчаяно желание да грабне малката вещица в обятията си, да я отнесе в най-близката спалня и да я люби до сутринта.

След няколко безумни мига на похотливи фантазии най-после успя да се овладее. Добре, че Лусия беше в превъзходна форма. Историите разсмиваха дамите и напълно прикриваха объркването му. Доминик предположи, че тя умишлено се старае да отвлече вниманието от него.

Обърна се към баща си, което за миг го отрезви, ала после отново се вгледа в Мериъл и леко дръпна стола си назад. Това донякъде му помогна да се овладее, обаче малките й палави пръстчета все още стигаха до вътрешната страна на бедрата му. Тогава протегна ръка под масата и улови крака й. Прекрасен, силен, добре оформен и забележително пъргав.

Мериъл вдигна поглед от чинията си и го погледна с премрежени клепки. Бе изключително опасна. Надявайки се да има гъдел, Доминик плъзна пръст по ходилото й. Тя изцвърча като мишка и бързо отдръпна крака си. Доминик се възползва от възможността да отмести стола си още назад. Сега вече не можеше да го достигне.

Мериъл го изгледа навъсено. Той й се усмихна, Едно игриво пламъче блесна в очите й, преди да сведе отново поглед. Малката негодница отлично съзнаваше колко вбесяващо се държи и се наслаждаваше на всеки миг от неговото мъчение.

Рексъм, който по време на вечерята бе говорил малко, но затова пък доста настървено бе изпразвал чашите си с вино, сега рязко изрече:

— Колкото по-скоро се ожениш за момичето и поемеш собствеността й в свои ръце, Максуел, толкова по-добре. Управителят ми се видя способно момче, но му липсва въображение. Ти ще можеш да реализираш най-малко петстотин лири годишен доход, а може и повече.

Доминик гледаше към Мериъл и видя как тя се вцепени при думите на баща му. Навярно идеята да й отнемат толкова лесно собствеността изобщо не й се понрави.

— Твърде рано е да се обсъждат каквито и да било промени в Уорфийлд, след като сватбата още не е напълно сигурна. — Погледна към Мериъл. — Лейди Мериъл първо трябва да се съгласи, Еймуърт настоява за това и аз споделям мнението му.

— На мен ми изглежда съвсем съгласна. — Графът стрелна момичето с поглед. — Колкото по-скоро се омъжи, изпълни съпружеските си задължения и забременее, толкова по-добре.

Бледата кожа на Мериъл се превърна в пурпурна.

— Самозабравяте се, сър… — процеди Доминик. — Подобен разговор не е подходящ за тази компания.

— Глупости! — Рексъм вдигна чашата си към двете домакини. — Госпожа Маркс и госпожа Ректър са вдовици, а двете момичета скоро ще се омъжат. — Изгледа намръщено Мериъл. — Дори едната е позакъсняла. Еймуърт е трябвало да задоми племенницата си още преди години. Никак не ти завиждам за усилията, които ще трябва да положиш, за да я контролираш. Ще се наложи да й дърпаш здраво юздите, за да си сигурен, че наследникът на Рексъм ще носи във вените си кръвта на Ренборн.

Госпожа Маркс отвори уста да възрази, но в този миг Мериъл скочи от стола си и се взря кръвнишки в графа. Без да откъсва поглед от неговия, тя вдигна за столчето чашата си, пълна с бордо, и я удари с всичка сила в ръба на масата. Звукът от строшен кристал отекна в стаята, а кървавото вино се разля върху снежнобялата ленена покривка.

Мериъл се обърна към Доминик и той видя болката и гнева в очите й. В следващия миг тя изхвърча от трапезарията, а копринените поли на дрехата й се развяха след нея.

— Какво, по дяволите, й става? — изломоти графът.

Доминик скочи. Беше толкова бесен, че едва говореше.

— Поздравления, лорд Рексъм. Вие успяхте за няколко минути да унищожите всичките ми усилия да изградя някаква връзка с лейди Мериъл. Ако наистина желаете този брак, показвате го по доста странен начин. — Заобиколи масата, за да настигне Мериъл.

И едва не си строши врата, спъвайки се в Роксана, която се изпречи пред него тъкмо когато стигна до вратата. Доминик изруга и успя да се хване за рамката, с което предотврати просването си на пода.

Кучето го гледаше извинително с покритите си с рошава козина очи. Бедният звяр искаше да защити господарката си, но харесваше и него.

Без да обръща внимание на баща си, Доминик коленичи пред Роксана и протегна ръка. След няколко минути тя облиза дланта му. Отново бяха приятели. Почеса я набързо зад ушите, после се мушна през вратата толкова бързо, че Роксана не успя да го последва.

Естествено Мериъл вече бе изчезнала. Опита се да си представи къде може да е отишла. Къщата бе достатъчно голяма, за да се скрие човек, ала се съмняваше, че се е спотаила в някое тъмно кътче. Инстинктите я караха да търси убежище навън, сред Уорфийлд Парк, където навярно би могла да се скрие завинаги, ако реши.

Убежище… Дървената къща! Доминик хукна към големия дъб. Дните бяха дълги. На запад все още проблясваше бледооранжева светлина и осветяваше алеите.

Огледа се за Мериъл, но никъде не видя бледата коприна.

Когато стигна до поляната, където се издигаше дъбът, той се спря, за да огледа внимателно къщичката. В здрача куполът с минарето приличаше на димно видение от лула с опиум.

Стълбата бе вдигната. Значи тя навярно вече бе в замъка си. Докато се взираше в полумрака, единият прозорец светна. Май беше дошло време да провери дали е запазил катераческите си умения, с които така се бе гордял като дете.

Свали тясното си сако и го захвърли до дървото. Най-ниският клон беше доста над главата му, но ако подскочи достатъчно високо, може би ще успее да го стигне и да се улови за него.

Дръпна се назад, засили се и скочи. Пръстите му за малко не достигнаха клона. Направи още един опит. И този път ръцете му се ожулиха в дебелата кора.

При третия опит вече успя. Дланите му се разраниха, но той упорито напредваше от клон на клон.

Когато накрая погледна през отворения прозорец, видя Мериъл да налива някаква зърнеста смес в малък месингов мангал. Лицето й бе застинало като мраморна маска. Запита се дали не е по-добре да изчака малко, за да й даде време да успокои гнева си. Но вече бе стигнал твърде далеч. Нямаше да се откаже. Не и сега.

След като внимателно пресметна разстоянието, Доминик се хвърли на следващия клон, залюля се и се промуши през отворения прозорец. Ако Мериъл харесваше внушителните появи, тази без съмнение щеше да предизвика възхищението й.

Доминик се приземи тежко на пода, при което тя се закова на място и изумено се втренчи в него.

Убежището се оказа не детска къщичка, а истински ориенталски палат на около тринадесет квадратни метра площ. Стените бяха боядисани в бяло, подът — застлан с персийски килим в ярки цветове. Стената до стъблото на дървото бе покрита с лавици с книги, а отсреща имаше пейка с малки възглавнички. Същите изящно избродирани възглавнички бяха разхвърляни в елегантен безпорядък и по пода.

Погледът му се върна към Мериъл. С блестящата си светлоруса коса и коприненото сари тя изглеждаше не по-малко екзотично.

— Разгневена си от думите на баща ми и аз не те упреквам за това — рече младият мъж напълно спокойно, сякаш посещението му бе нещо съвсем обикновено. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че аз не съм зестрогонец, чиято единствена цел е да сложи ръка на богатството ти?

С подчертано пренебрежение Мериъл запали мангала. Гъст пушек със сладникава миризма изпълни помещението. Тамян. Доминик се почувства така, сякаш внезапно го бяха пренесли в чужди и далечни земи. Или в двореца на сънищата.

Пристъпи до шкафа с книгите и взе един том. Беше написан на ръка дневник на някоя от предшественичките на Мериъл.

— Нищо чудно, че не допускаш никого тук. Защото иначе би разбрал какво от себе си криеш от света.

Мериъл отиде до прозореца, през който той бе влязъл, и затвори капаците. После дръпна тежките завеси. Стори същото и с останалите прозорци.

Въпреки равнодушието й Доминик не се изненада, когато тя внезапно се втурна през стаята и грабна едно малко килимче. Под него се намираше капакът, закриващ дупката на пода. Въжената стълба бе грижливо навита.

Хвана я за ръката, преди да успее да вдигне резето. Коленичи до нея и развълнувано заговори.

— Не бива да се страхуваш от мен, Мериъл. Твоят вуйчо и моят баща се опитват да уредят нашия брак, но аз никога няма да направя нещо против волята ти.

Погледът й бе загадъчен, но не сърдит. Младият мъж въздъхна облекчено.

— Надявам се, че вече си ме опознала поне малко. Аз не съм като баща си.

Ръката й бе топла. Ноздрите му се изпълниха със сладкото ухание на рози, което се излъчваше от седефената й кожа.

Пулсът му се ускори. Запита се за какъв дявол бе тръгнал след нея. Нямаше да бъде зле, ако грубите забележки на баща му я убедяха да се откаже от брака си с Кайл. Но мисълта, че може да си помисли, че той се интересува само от богатството й, му бе противна.

По дяволите, дори самият той понякога трудно различаваше себе си от брат си. Щеше да бъде много добре, ако тя не харесва Кайл, а се влюби в Доминик Измамника. Беше дошло времето да й обясни кой е в действителност.

Ала му беше много трудно да мисли, тъй като тя бе толкова близо, а зелените й очи надзъртаха в неговите. Ръката му, сякаш неподвластна на волята му, сама се плъзна нагоре и докосна рамото й. Кожата й бе копринена, гладка, пулсираща от живот.

— Мериъл…

Устните й се разтвориха и срещнаха неговите. Доминик я притегли в пламенна целувка, опиянен от близостта й, от аромата й, от сладкия й вкус. Ето защо бе дошъл, защото бе зажаднял за нея.

Усети, че под тънката коприна нямаше корсет. Плъзна ръка по гърба й и проследи стройната извивка на гръбнака. Приличаше на стоманена пеперуда — едновременно нежна и силна.

Набъбналата му мъжественост едва се побираше в тесните панталони. Болезненото триене му напомни каква грешка прави. Защото носеше отговорност не само за себе си. Пусна я и дрезгаво промълви:

— Това не е разумно, Мериъл. Би могло да има доста сериозни последствия.

Изправи се на крака и й подаде ръка. Тя се надигна леко, без да прави изобщо опит да скрива желанието си. Сексуалното напрежение, което се бе натрупало още от първата им среща, сега трептеше помежду им. Доминик имаше чувството, че се разпада на части. Разумът му казваше, че това е лудост, а кръвта, сърцето и душата крещяха, че любовта и нежността не могат да бъдат грях.

Ароматният дим, изпълващ стаята, замъгляваше разсъдъка му. Какво, по дяволите, имаше в този тамян? Осъзнал, че трябва да си тръгне, преди да е станало твърде късно, Доминик коленичи до капака, вдигна резето и дръпна ръчката. Капакът обаче не помръдна. Дръпна отново. Нищо.

После забеляза катинара. Мериъл явно бе използвала и резето, и катинара, за да защити своето уединение. Или може би е знаела, че той ще дойде, и е искала да го задържи. Размътеният му мозък не можеше да реши.

Изправи се със смътното съзнание, че трябва непременно да се махне оттук. Мериъл стоеше до прозореца. Без да отделя очи от неговите, тя разкопча златната брошка, която придържаше сарито, и я захвърли. После дръпна свободния край на дрехата.

Доминик стоеше като парализиран, докато Мериъл бавно развиваше копринения плат. Тишината се нарушаваше единствено от подрънкването на гривните й и тежкото му дишане.

Постепенно се разкриваше тялото й. Тяло на богиня, изваяна от слонова кост, за която никой смъртен не смееше и да мечтае.

Последният пласт от ефирната материя се плъзна и се свлече в краката й. Мериъл остана само с блестящата си коса, златните бижута и изкусителната татуировка, която обхващаше малките й гърди, заобикаляше пъпа и се стесняваше надолу към бедрата в явно предизвикателство. Доминик безпомощно осъзна, че никой мъж не можеше да устои на подобна красота особено когато е съпроводена с поканата, която струеше от хипнотичните й очи. Сега вече бе сигурен, че тя е знаела, че той ще дойде, и се е приготвила специално.

Две стъпки и стройното й тяло се допря до неговото. Опита се да заповяда на мускулите си да се задвижат, за да се отдръпне, ала тя го привлече с нетърпелива и страстна целувка.

Съпротивата му се разпиля на хиляди късчета. Сграбчи я жадно, а ръцете му пламенно я загалиха. Кръвта пулсираше в слепоочията му толкова силно, че едва усети как ръцете й се вкопчват в ризата му и я разтварят, така че нейната гола плът да докосне неговата.

Дишането му се учести, а краката му омекнаха. Мериъл го привлече към дебелия килим. От устните й се изтръгна радостен и триумфиращ смях. „La Belle Dame Sans Merci“, безмилостната красавица, която можеше да открадне душата на мъжа и да го накара да й бъде благодарен за това.

Доминик се излегна до нея, а устата му с наслада се плъзна по гърлото и меките извивки на гърдите. Когато погали плоския й корем, устните й се разтвориха и започнаха да напяват някаква тъжна и чувствена мелодия. Отначало песента й бе толкова тиха, че можеше да си помисли, че си я въобразява, но колкото ласките му ставаха по-дръзки, толкова гласът й се извисяваше.

Накрая звукът прониза замъгления му от страст мозък, напомняйки му за последствията от огнената буря. Тогава Доминик вдигна глава и дрезгаво промълви:

— Говори ми, Мериъл. Кажи ми, че наистина разбираш значението на това, което правим.

Потъмнените й мигли потрепнаха, разкривайки замъглените й зелени очи, но устните й не отрониха нито дума. Доминик плъзна ръка между бедрата й. Те подканващо се разтвориха. Нежно погали влажните чувствителни гънки на най-съкровеното й място. Тя потрепери и мелодията секна.

Огнената й страст бе неустоима, но в този миг го осени една мисъл. Ако тя успяваше да задоволява нуждите си, без да се разкрива, имаше вероятност да прекара остатъка от живота си, сгушена зад стените на своя собствен свят. Желанието бе най-силното оръжие, с което можеше да я накара да надскочи себе си.

— Моля те, изречи името ми — настоя Доминик. — Или поне простата думичка „да“!

Мериъл затвори очи, ноктите й се забиха в гърба му.

— Няма да продължа, ако не ме помолиш със собствения си глас.

Мериъл отново не каза нищо, само ноктите й се забиха още по-дълбоко.

Доминик се откъсна от прегръдката й и я отблъсна. Погледна я с болка. Тя бе най-съкровеното му желание, съблазнителна и опасна както вълшебната кралица от поемата на Кийтс.

— Съжалявам, моя любов — прошепна той. — Наистина съжалявам.

Понечи да се изправи, докато все още имаше силите за това.