Мери Джо Пътни
Дивачката (29)

Глава 28

Доминик се събуди с разтуптяно сърце, а ноздрите му бяха изпълнени с уханието на портокалови цветчета. Трябваше му известно време, за да си спомни, че се намира в страноприемницата до абатство Бриджтън, в чиито околности се намираше имението на лорд Еймуърт. След като напуснаха Уорфийлд, изпрати Морисън и по-голямата част от багажа с каретата в Лондон. Камериерът, който бе твърде разстроен, за да протестира, замина, без да каже нито дума.

Благодарение на бързината на Пегас, Доминик стигна до Бриджтън за по-малко от ден. Въпреки нетърпението си да се види с лорд Еймуърт, все пак спря за няколко часа, за да си почине и освежи след пътя. Ситуацията бе достатъчно сложна и нямаше смисъл да се втурва в къщата на графа мръсен и с безумен поглед.

Все още треперещ, Доминик седна на ръба на леглото и зарови лице в шепите си. Защо, по дяволите, сънуваше портокалови цветчета? Макар че не можеше да си спомни нищо друго от съня, той се чувстваше потиснат и нещастен.

Кайл! Успя да поизбистри обърканите си чувства и осъзна, че Кайл е потънал в дълбока печал. Странно, но това не бе някаква опустошителна скръб, а по-скоро усещане за умиротворение и примирение.

Затвори очи, опитвайки се да изпрати своята съпричастност на брат си. После се изправи и започна да се приготвя за най-важната среща в живота си.

 

Макар че бе решил да сложи край на измамата, за да не усложнява съвсем положението, Доминик подаде на лакея една от визитните картички на Кайл. Въведоха го в обширна приемна. След като почака доста време, господарката на дома най-после се появи. Закръглена и хубавичка, лейди Еймуърт изглежда по природата бе от жените, които постоянно се усмихват, ала в този момент пухкавото й лице беше засенчено от изтощението и преживяната тревога.

— Лорд Максуел — наклони глава тя, — аз съм лейди Еймуърт. Разбира се, съпругът ми е говорил за вас. За здравето му ли сте дошли да се осведомите?

Доминик се поклони.

— Да. Както и да го информирам за нещо, което трябва да знае.

Тя се намръщи.

— Отнася се за онова бедно момиче, нали? Няма да позволя да безпокоите съпруга ми, лорд Максуел. Той беше много болен и състоянието му все още е критично.

— Повярвайте ми, не искам да застраша здравето му — пламенно заяви младият мъж. — Обаче съм сигурен, че той би желал да узнае това, което имам да му кажа.

— Добре. Можете да го видите за няколко минути — неохотно се съгласи нейно благородие. — Но ако го разстроите, начаса ще напуснете Бриджтън.

Тъкмо от това имаше нужда — да го изхвърлят от още една къща. Доминик безмълвно последва лейди Еймуърт нагоре по стълбите до стаята на съпруга й.

Еймуърт беше много слаб и изглеждаше много уморен, но протегна костеливата си ръка.

— Не е нужно да се тревожите толкова много, Максуел — сухо се усмихна той. — Още не съм на смъртно легло. Елинор няма да го позволи. — Погледна с обич към съпругата си. — Как е Мериъл?

— Сър! — Доминик стисна ръката му и отстъпи крачка назад. С крайчеца на окото си видя как лейди Еймуърт застава като страж от другата страна на леглото. — Надявам се да ме изслушате спокойно, защото не бих желал да подтикна съпругата ви към грубост.

Еймуърт леко се усмихна.

— Ще се опитам.

— Преди всичко, аз не съм Кайл Ренборн, виконт Максуел, а Доминик Ренборн, неговият брат близнак — направо заяви Доминик. — Искрено съжалявам за измамата. Първоначално вие сте се запознали с Максуел, но на него спешно му се наложи да замине. Затова помоли да заема мястото му и да замина за Уорфийлд.

Лейди Еймуърт ахна, а очите на съпруга й се разшириха.

— Знаех, че Максуел има по-малък брат, но не подозирах, че сте близнаци. — Погледна изпитателно госта си. Това обяснява смътното ми усещане, че има нещо различно у вас. Нашият разговор за Мериъл също ли бе лъжи?

— В никакъв случай. — Облекчен, че Еймуърт прие новината за измамата толкова леко, Доминик продължи: — Моите намерения бяха да изиграя ролята на брат си възможно най-добре, така че, когато той се върне, никой да на забележи разликата. Аз… аз не очаквах, че ще се влюбя в Мериъл, но това се случи. Вярвам, че аз също не съм й безразличен. Откакто пристигнах в Уорфийлд, тя много се промени и дори започна да говори.

Тази новина предизвика много по-голямо смайване отколкото заявлението му, че не е Кайл. Лейди Еймуърт явно бе твърде заинтригувана, за да го изгони от спалнята на съпруга си. Младият мъж набързо им разказа за това, което се бе случило, и завърши с думите:

— Не знам дали Мериъл ще се омъжи за мен — тя изпитва отвращение към брака, — но ми каза, че със сигурност няма да се омъжи за брат ми.

Еймуърт се намръщи.

— Да не би да сте дошли да ми поискате разрешение да я ухажвате от свое име?

Доминик се поколеба за миг. Разбираше, че отговорът му завинаги ще отреже всички пътища на брат му. Обаче нямаше избор. Мериъл бе на първо място.

— Да, макар че не знам как да ви убедя, че не се интересувам от богатството й. Моето наследство е доста скромно в сравнение с нейното.

— Няма да е лошо, ако Мериъл се омъжи за човек, който ще живее с нея в Уорфийлд — бавно отбеляза Еймуърт. — Единственото възражение, което имах спрямо Максуел, бе, че през по-голямата част от времето задълженията му ще го задържат в Лондон и Дорнлей. Може би ще ви дам благословията си — ако наистина обичате Мериъл и тя ви приеме.

— Благодаря ви, сър! — пламенно възкликна Доминик. — Ще се закълна във всичко, което пожелаете, че искрено обичам Мериъл. Никога досега не съм се чувствал толкова щастлив, толкова жив… — Млъкна, защото видя развеселеното лице на Еймуърт и осъзна, че е започнал да бъбри несвързано.

Овладя се и продължи:

— Дойдох, защото, преди да се опитам да спечеля съгласието на Мериъл да стане моя съпруга, се налага да се разреши друг спешен проблем. Лорд Греъм е узнал за болестта ви и преждевременно се е завърнал в Англия. Семенният адвокат му е казал за вашите надежди относно брака на Мериъл. Затова той нахлу в Шропшир. Вчера ме изхвърли най-позорно от Уорфийлд и заплаши, че ще ме убие, ако кракът ми отново стъпи там.

Еймуърт простена, а съпругата му се намръщи. Лордът вдигна ръка, за да я спре, и тъжно рече:

— За съжаление аз не съм в състояние да го отстраня от Уорфийлд.

Доминик мрачно се усмихна.

— Бих бил доста жалък, ако се крия зад гърба ви. Да се опълча срещу Греъм е мое задължение, но бих се чувствал по-уверен, ако имам вашето одобрение и морална подкрепа.

— Моето одобрение и морална подкрепа малко ще ви помогнат в този момент. — Еймуърт се размърда неспокойно под завивките. — Наистина не бе почтено да действам зад гърба на Греъм, но аз чувствах, че Мериъл има нужда от нормален живот. Макар че ми се струвате подходящ съпруг за племенницата ми, разбирам и гнева на Греъм. Съмнявам се, че той ще напусне Уорфийлд само защото вие го желаете.

— Мериъл е пълнолетна и като господарка на Уорфийлд има законни права да приема всеки, който намери за добре. Възнамерявам да се възползвам от този факт.

— Ще ви дам писмо, с което ви упълномощавам да действате от мое име. — Еймуърт въздъхна уморено. — Дали ще ви помогне?

— Сигурен съм, че да. — Доминик видя, че лейди Еймуърт всеки момент ще прекрати посещението му, затова побърза да добави: — Тръгвам си, преди да съм ви изтощил прекалено много, сър. Само един последен въпрос. Да знаете случайно дали генерал Еймс има съдийски правомощия?

Лицето на Еймуърт се разведри.

— Да, освен това е и бивш командир на Греъм. Може бе ще успеете да разрешите този проблем без излишни усложнения, Ренборн.

Доминик се поклони.

— Надявам се. За мен е важно и двамата настойници Мериъл да одобрят брака. Кълна се, че й желая само най-доброто.

— Почакайте ме долу — каза лейди Еймуърт. — След малко ще сляза.

Доминик крачеше неспокойно из приемната, когато лейди Еймуърт се появи със сгънат лист в ръка.

— Ето писмото. Моят съпруг ми го продиктува и с собственоръчно го подписа.

— Благодаря ви, лейди Еймуърт. — Пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си. — Много съм благодарен на двама ви. Ще ви държа в течение.

Беше се запътил към вратата, когато тя го спря с думите:

— Вече е почти обяд. Твърде късно е да потегляте за Уорфийлд. Можете да вечеряте с нас и да пренощувате тук.

Това бе заповед, а не молба. Младият мъж мрачно се усмихна.

— За да си създадете лично мнение за мен?

— Точно така. — Дамата извърна поглед. — Съжалявам, че не бях по-добра вуйна за племенницата на моя съпруг. — Последва дълга пауза, преди припряно да добави: — Може би лейди Мериъл не е наистина луда, но… моята майка беше.

— Не ми дължите никакви обяснения, лейди Еймуърт — тихо рече Доминик. — Всеки си има своите демони.

Тя отново го погледна.

— Започвам да разбирам как сте успели да измъкнете Мериъл от самотата й. Неведоми са пътищата на съдбата. Дали лорд Максуел щеше да се справи също толкова добре?

Доминик поклати глава.

— Съмнявам се. Той не е от търпеливите.

Преди тя да отговори, лакеят се появи в приемната с неодобрително изражение на лицето.

— Някаква персона желае да разговаря с вас, милейди. Казва, че е от Уорфийлд Парк.

Лейди Еймуърт и Доминик изненадано се спогледаха.

— Доведи го, Лидъл. — След като лакеят излезе, тя се обърна към Доминик: — Смятате ли, че това е лорд Греъм, който е дошъл да порицава съпруга ми?

Доминик се намръщи.

— Едва ли, след като знае колко е болен лорд Еймуърт.

Домакинята мрачно се усмихна.

— Съмнявам се, че това би го спряло. Макар че моят съпруг никога не се е оплаквал, винаги много трудно се е разбирал с лорд Греъм относно настойничеството на лейди Мериъл. Мненията им за това, кое е най-добро за нея, коренно се различават. Двамата все спореха. В противен случай съпругът ми никога нямаше да се опитва да уреди брака на Мериъл зад гърба му.

Разговорът им бе прекъснат от отварянето на вратата и влизането на Кемал. С тюрбана и измачканите от пътуването дрехи той изглеждаше съвсем не на място в тази строга английска стая.

— Кемал! — възкликна Доминик. — Да не би нещо да се е случило с Мериъл?

— Милейди. — Индиецът се поклони на лейди Еймуърт. — Дойдох с надеждата, че ще ви намеря тук, милорд, както и да осведомя лорд Еймуърт, че лорд Греъм отведе Мериъл в лудницата в Блейдънхам.

— Господи! — Доминик се вцепени от ужас, но бързо се съвзе. — Простете ми, лейди Еймуърт. Макар че Греъм и преди е искал да я изпрати там, не ми е идвало наум, че ще го стори точно сега, когато нейното състояние толкова много се подобри.

— Той я залови и я завърза, сякаш е див звяр — продължи Кемал с блеснали от възмущение очи. — Един час след като си тръгнахте, вече пътуваха към лудницата.

Доминик изруга, ужасен от мисълта, че Мериъл е затворена като птица в клетка. Щеше да се удря в решетки докато се самоунищожи. Обърна се към лейди Еймуърт изрече със задавен глас:

— Боя се, че съм принуден да се откажа от гостоприемството ви. Мериъл трябва колкото се може по-бързо да освободена.

Тя кимна. Лицето и бе пребледняло.

— Няма да кажа на съпруга си — тази новина като нищо ще предизвика нов сърдечен удар, който този път може да се окаже фатален. Разчитам, че вие ще сторите всичко което е необходимо.

— Можете да имате доверие и на мен, и на Кемал. — Погледна към индиеца. — Сигурно си уморен. Имаш ли сили да тръгнеш обратно още тази вечер? Остават само няколко часа до мръкване.

— Няма да ви бавя — кратко отвърна Кемал.

— Вие двамата може и да сте направени от желязо, но не и конете — практично отбеляза лейди Еймуърт. — Докато ги приготвят, ще хапнете и ще починете. Очаква ви дълъг път.

След тези думи дръпна шнура на звънеца и се разпореди за конете, а после поведе двамата мъже към кухнята. Докато готвачката режеше студеното месо, лейди Еймуърт им разясняваше подробности около настойничеството на Мериъл. Тъй като не бе предвидил трагичния си край и „лудостта“ на дъщеря си, баща й бе предприел стандартните законни мерки, като й оставяше пълната свобода в избора на съпруг. Това облекчаваше много задачата на Доминик.

Щом лейди Еймуърт ги остави да се нахранят, той се обърна към Кемал:

— Как реагираха дамите на постъпката на Греъм?

— Бяха много възмутени — Индиецът се усмихна и белите му зъби проблясваха в тъмната му брада. — Единствено страхът, че ще ме забавят, ги възпря да не тръгнат с мен.

Трябваше да благодари на небесата, че Мериъл имаше такива съюзнички. Доминик си взе още един резен от говеждото, след което разкри самоличността си и на Кемал.

Откровението може би бе добро за душата, но докато осведомеше всички, които имаха правото да знаят кой е той всъщност, сигурно щеше да бъде дяволски отегчен от цялата тази история.