Мери Джо Пътни
Дивачката (6)

Глава 5

Тази нощ сънува пожар. Пламъците се издигаха високо в небето, ужасени писъци на хора и цвилене на коне цепеха въздуха. Събуди се, обляна в пот. Цялата трепереше. Напоследък кошмарът се появяваше все по-рядко, ала ужасът така и не намаля.

Отметна одеялото и запристъпя из дървената къщичка. Беше късно. Луната се бе скрила и навън цареше непрогледен мрак. Отмести дървения капак и спусна въжената стълба. Роксана се събуди и радостно излая.

Бе валяло и сега бе студено и влажно. Стъпи на земята и веднага се сгуши в топлото мъхесто тяло на кучето. Роксана ласкаво облиза лицето й и лениво се излегна.

Наоколо бе тихо и тъмно, но пулсът на живота се чуваше съвсем ясно. Пулсът на могъщия стар дъб бе бавен и спокоен. Тази нощ бе само миг от неговото съществуване, което се измерваше с векове. Смъртоносният плясък на крила бе знак за преминаването на бухал, търсещ плячка. Дори тревата дишаше — леко, бързо и безкрайно монотонно.

През целия си живот Мериъл бе улавяла пулса на природата. Що се отнася до хората, около тях трептеше цветна мъгла. Виждаше я много отчетливо в полутъмни стаи или когато ги наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Мъглата около госпожа Ректър бе мека, в топъл розов оттенък, а около госпожа Маркс — наситено жълта, освен когато бе ядосана. Тогава светлината й потъмняваше и в нея затрептяваха оранжеви ивици. Кемал излъчваше чисто синя светлина, която ставаше по-наситена, когато заговореше за духовни неща и за предизвикателството да се живее в един толкова несъвършен свят. Неговата светлина й служеше за водач, също както и думите му.

А когато бе с Ренборн, виждаше сиянието на енергията му дори на слънце. Около него трептеше златно и пурпурно зарево от най-чистите и ярки цветове. Духовната му същност бликаше от цялото му същество и танцуваше в причудливи форми в пълен контраст със строгото му лице. Понякога се питаше какви ли бяха нейните собствени цветове, но не можеше да ги види колкото и да се оглеждаше в огледалото.

Почувства се много засрамена, задето бе избягала от Ренборн в градината с билките. Затова бе решила да приеме предложената от него храна. Пък и Роксана го хареса. Не бе очаквала, че ще изпита подобен шок от близостта и докосването му. Пръстите й се свиха конвулсивно, когато си припомни избухналата енергия помежду им.

Той бе различен от всички, които досега бяха идвали в Уорфийлд. Каза си, че това е така, защото е млад и силен мъжкар, но това не обясняваше напълно безпокойството й. Нито празнотата, която усещаше и която не знаеше как да назове.

Бе паднала мъгла и земята бе студена и влажна. Мериъл се изправи и щракна с пръсти. Кучето мигом се подчини, изправи се и двете се отправиха към къщата. Нощта жужеше от животни и горски растения.

С удоволствие улови игривите звуци на язовците в лунната градина. Когато бе малко дете, един смътен образ, който си спомняше като Татко, бе заявил със смях, че тя притежава котешко зрение и вижда дори и в тъмното. Може би беше истина. Никога не се бе затруднявала да намери правилния път дори и в най-непрогледния мрак.

Стигнаха до къщата и спряха пред малката странична врата. Мериъл напипа скрития ключ, отключи и двете се изкачиха по тясната вита стълба, която водеше към спалнята й.

През прозореца струеше бледа светлина и открояваше клъбцето на леглото. Джинджър. Котаракът надигна глава и я поздрави с галено: „мърр“. Измръзнала и уморена, Мериъл се плъзна между завивките, без дори да се съблече. Роксана последва господарката си и с доволна въздишка се настани до леглото.

Празнотата не си бе отишла, но стоплена от приятелите си, Мериъл заспа.

 

Беше истински късмет, че на другата сутрин Доминик погледна през прозореца веднага щом се облече. Мериъл и Роксана тъкмо изчезваха по посока към бараките. Според госпожа Маркс, Мериъл често се срещала там с Кемал. Навярно за да обсъди с него по някакъв странен начин това, което искаше да се направи. Нетърпелив да я настигне, младият мъж веднага се спусна по стълбите и я последва. Изпита само мимолетно съжаление за вкусната закуска, която щеше да пропусне.

Докато прекосяваше цветните лехи, той си мислеше как всички се бяха примирили със странностите на Мериъл — тя влизаше и излизаше, сякаш бе някое специално привилегировано домашно животно. Цялото домакинство бе пригодено към нея, но въпреки всичко тя си оставаше неуловима като сянка.

Вече разбираше защо близките й не я бяха настанили в санаториум за душевноболни. Никое човешко същество не би понесло да види подобна красота в клетка. А тук тя не вредеше никому и навярно се наслаждаваше на живота по свой собствен начин.

Доминик най-после стигна до бараките, но със съжаление установи, че Кемал е сам. Индиецът седеше на земята пред парника с кръстосани крака, затворени очи и отпуснати ръце. Доминик се поколеба — не му се искаше да нарушава самовглъбението му.

Кемал обаче отвори очи.

— Добро утро, милорд.

Припомняйки си как индиецът го бе поздравил предишния ден, Доминик притисна ръце към гърдите си и наклони глава.

— Namaste, Кемал. Лейди Мериъл да е минавала оттук?

Индиецът се изправи.

— Тази сутрин ще работи в градината с декоративните храсти.

— Как смяташ, дали бих могъл да й помогна?

Кемал го огледа замислено.

— Слугинската работа е под достойнството на Ваша светлост.

Доминик махна нетърпеливо с ръка.

— Повече се интересувам от дамата отколкото от собственото си достойнство. Как бих могъл да й помогна?

— Тя подкастря тисовите храсти — отвърна индиецът, а в тъмните му очи проблесна одобрение. — Ще трябва да се съберат отрязаните клони. Ако желаете да й помогнете, в бараката има достатъчно торби.

Доминик се запъти натам, но спря. Татуировката на бузите на Кемал бе започнала леко да избледнява.

— Прости ми любопитството, но тези татуировки ме заинтригуваха. Те са… удивителни! Необикновени!

— Татуировките? A, mehndi. — Кемал протегна ръце. И по тях сложните плетеници и фигури изглеждаха по-бледи от вчера. — Те са нарисувани с къна. Индийски обичай. След седмица-две изчезват.

— Разбирам. — Изпита облекчение, че не са направени по обичайния болезнен начин. — Сам ли ги нарисува?

Кемал поклати глава.

— Младата господарка.

— Лейди Мериъл? — Изумен, Доминик ги разгледа по-отблизо. Подобна филигранна изработка навярно изискваше голямо умение. — Ти ли си я научил?

— Да. Като дете е виждала mehndi в Индия. И тъй като започна да рисува върху себе си с боровинков сок, си помислих, че е по-добре да я науча да го прави с къна. — Кемал погледна ръката си и на устните му заигра лека усмивка. — Вече е надминала учителя си.

— Вчера видях около китката й нещо, което приличаше на татуирана гривна. То също ли е… — Доминик се запъна, преди да каже думата, — mehndi?

— Да. Когато я направи, бе в игриво настроение.

Доволен, че действителността няма нищо общо с мъчителното видение за малкото момиченце, пробождано с игли, Доминик влезе в бараката. Някакво малко светло бодливо създание се бе свило върху купчината градински чували от зебло. Объркан от гледката, младият мъж тутакси излезе.

— Там има бял таралеж.

— Любимецът на младата господарка. Казва се Снежна топка. Много рядък вид. Когато господарката го намери, той бе ранен и тя го отгледа в клетка. Сега е свободен. — Очите на Кемал игриво блеснаха. — Но тук животът му е прекалено хубав, за да иска да избяга.

В съзнанието на Доминик изплува ново видение — Мериъл неуморно събира червеи и ларви, за да храни малкия таралеж. Това видение му хареса. Но как да се добере до чувалите, без да обезпокои Снежната топка?

След кратък размисъл хвана горния чувал за четирите края и внимателно го сложи на земята. Взе няколко чувала от купчината, после постави пак чувала с таралежа отгоре.

Движението обаче събуди животинчето. То примигна с розовите си очи и за миг се наежи. След това се сви на кълбо и отново заспа.

Доминик се усмихна, преметна чувалите през рамо и се запъти да търси декоративните храсти. Откри ги в далечния край на градинския комплекс. Според картата му той приличаше на концентрични кръгове, наподобяващи развълнувана морска шир. Градината с декоративните храсти бе едно от тези места.

Докато вървеше натам, Доминик си мислеше за гривната, която Мериъл бе нарисувала около китката си. Коя китка беше? Опита се да си припомни как бе протегнала ръка. Бе сигурен, че е дясната. Значи е левачка, щом бе нарисувала гривната върху дясната си ръка.

Съпостави всичко, което бе узнал за бъдещата невеста на Кайл, и осъзна, че се налага становището, че момичето е лудо. Но все пак бе нужна известна интелигентност, за да бъдеш добър градинар, да опитомяваш животните и да рисуваш сложи татуировки. Умът й може би просто функционираше по необикновен начин.

Какво всъщност означаваше да си луд? Хората непрекъснато си служеха с това определение, но Доминик в действителност нямаше никаква представа за лудостта. Пяната покрай устата, неконтролируемият гняв и безумният поглед със сигурност бяха отличителни белези на лудостта. Обаче при Мериъл не се забелязваше нито един от тях. Тя живееше в свой собствен свят, недостъпен за останалите хора. Навярно лудостта й бе в съвсем лека форма и можеше да се излекува?

Трябваше да узнае повече. По-късно ще поговори с компаньонките й. Ще потърси и някоя книга в библиотеката, която може би ще му даде отговор на някои въпроси.

Доминик се изкачи на един нисък хълм и погледна надолу към ширналата се земя. Отляво блестеше реката, която граничеше с Уорфийлд и Касъл Хил. Там се мержелееха руини, останали може би още от времето на норманите. По-надалеч се простираха зелени поляни и тучни пасища, очертани по края с по-тъмни живи плетове. Висока стена отделяше парка от полето. Някакъв градинар търпеливо разстилаше торф.

Погледът му се отмести малко по-надолу и изведнъж затаи дъх. Склонът приличаше на шахматна дъска. Отделните квадрати бяха очертани от по-светла и по-тъмна трева. Различни видове храсти изобразяваха фигурите. Единият бе наситено зелен, а другият — доста по-светъл и златист. Тис и разноцветен чемшир, предположи Доминик.

От дъската бяха махнати шест фигури и подредени до нея. Изглежда черните печелеха.

Изведнъж се мярна някаква синя дреха. Едва ли някой от старите градинари би облякъл подобно нещо, реши Доминик и се спусна надолу по хълма. С крайчеца на окото си зърна някакъв ездач да прескача през живия плет.

Извърна се, за да го разгледа по-добре, и се закова на място. Ездачът също беше оформен от тъмнозелен тис. Всъщност имаше цяла ловна дружинка и няколко хрътки, спуснали се по следите на бягаща лисица с дълга пухкава опашка.

Омагьосан от гледката, Доминик отиде да разгледа най-близкия тис, оформен като хрътка. Животното сякаш летеше над тревата. Никога не бе виждал нещо подобно. Обикновено тисовите храсти се подрязваха в правилни геометрични фигури — спирали, кубове или пирамиди.

Сред гъстите зелени листа откри и някаква груба форма от ракита, представляваща бягащо куче. Изображението бе постигнато с изключително прецизно оформяне. Сигурно са били нужни години — навярно десетина, — за да се достигне подобно съвършенство.

Нещо обаче му подсказа, че „хрътката“ е била оформена наскоро. Да, ето ги прясно отрязаните клони — те все още лежаха насред тревата. Доминик ги събра, пъхна ги в чувала и тръгна да търси лейди Мериъл. По пътя събра отрязаните клони и от съседния храст, превърнал се в зелена лисица.

Лисицата се бе насочила право към храстите, представляващи фигурите, „махнати“ по време на въображаемата партия шах.

Когато наближи, осъзна колко големи бяха. Дори пешките се извисяваха над главата му. Конете също бяха внушителни, с големи глави и с наочници. В цяла Англия не съществуваше подобна изящна композиция.

Тъкмо се любуваше на един назъбен топ, когато чу някакъв мек и мелодичен звук. Не беше песен на птица, по-скоро приличаше на инструмент. Или на човешки глас.

Обзет от любопитство, Доминик пое по посока на звука. Кадифената трева заглушаваше стъпките му. Заобиколи две пешки и застина на място.

Лейди Мериъл пееше.

Стоеше с гръб към него на два шахматни квадрата разстояние и подрязваше с градинска ножица бялата царица. Стройната й фигура бе облечена в синя туника и пола, подобни на тези, които носеше предишния ден, но Доминик им хвърли само бегъл поглед. По-важното бе, че тя пееше!

Замисли се и осъзна, че никой досега не му бе казвал, че е няма, а само че не говори, което съвсем не бе едно и също! Гласът й бе нежен и мелодичен. Явно редовно го използваше, макар и само за да пее серенада на храстите. Мелодията бе тъжна. Напомни му за изпълнението на един арфист, което бе чул в Ирландия.

Доминик реши, че е време да разкрие присъствието си, пристъпи напред и изрече:

— Добро утро, Мериъл. Дойдох да ти помогна.

Ножиците й отрязаха един клон със смъртоносна точност, но тя не се обърна, макар че знаеше, че мъжът е там, притаен зад гърба й. Усети го по лекото напрягане на раменете й. Роксана обаче тутакси излезе от сянката на царицата и с един скок се намери в краката му. Протегна глава и зачака да я почеше зад ушите, после отново се отдалечи.

Мериъл вече бе подрязала няколко шахматни фигури. Доминик събра падналите клони. Песента й продължаваше да се лее. Отново се загледа в усърдно работещото момиче. Развесели се, като откри, че главата на царицата изглежда разрошена, защото Мериъл не достигаше толкова високо. Значи можеше да й бъде полезен.

До черния офицер бяха оставени инструменти. Доминик взе чифт дълги градинарски ножици и се насочи към бялата царица. Протегна се и посегна да отреже горните клони.

Песента тутакси секна. Мериъл рязко се извърна. Държеше ножиците си насочени напред като смъртоносно оръжие. Погледът й се отмести към главата на царицата.

— Няма да повредя нищо — увери я Доминик. — Дори и един неопитен джентълмен може да свърши тази работа, след като храстите са толкова добре оформени.

Мериъл светкавично извърна очи. Погледите им и този път не се срещнаха, но тя изглеждаше успокоена. Извърна се към храста, който подкастряше, и ножицата й отново заработи. За негово съжаление не поднови песента си.

Денят бе топъл и сакото само му пречеше, затова го захвърли настрани, а после поднови работата си. Трябваше да положи огромни усилия, за да оформи добре главата на царицата. Ако сгрешеше, лейди Мериъл сигурно щеше силно да се разгневи.

Беше толкова погълнат от подрязването, че едва не се блъсна в нея, докато щракаше усърдно с ножиците около храста. Политна настрани, за да не настъпи босите й крака, и я подхвана за лакътя. Сякаш всичко наоколо замря — самият той, тя, дори ленивият вятър в клоните.

Всичко, с изключение на сърцето му, което заби по-силно.

Сведе поглед към главата й. Тя стоеше застинала, с очи, приковани във врата му. Зърна туптенето на пулса на шията й. От двете страни на лицето й се стичаха тънки струйки пот.

Господи, бе толкова дребна, че главата й едва достигаше брадичката му. Въпреки деликатното си телосложение обаче не изглеждаше крехка. Сила бликаше от цялата й напрегната фигура. Какво ли щеше да види, ако тя повдигнеше скромно спуснатите си ресници? Уплаха или гняв?

— Не си свикнала да те докосват, нали? — Насили се да освободи ръката й. — Въпреки това женените хора се докосват по най-интимен начин. Питам се как ли ще реагираш на подобно докосване? С погнуса? С търпеливо примирение? Или може би ще изпиташ удоволствие?

Очакваше, че ще се отдръпне и ще побегне. Вместо това тя вдигна лявата си ръка и докосна голия му врат. Мускулите му мигом се напрегнаха в отговор на нежната ласка на пръстите й. Усети леката грапавина на мазолите, чу лекия стържещ звук, когато докоснаха мустаците му. После се плъзнаха по шията, брадичката и ухото му.

Господи, поне го забелязваше.

— Ти притежаваш глас, Мериъл — тихо промълви Доминик. — Не можеш ли да го използваш, за да кажеш „да“ или „не“? Или да произнесеш името ми?

Тя рязко се извърна, прекоси „шахматната дъска“ и застана до черния офицер. Движенията й бяха резки и напрегнати.

Доминик предположи, че това е нейният начин да каже „не“.

Ръцете й трепереха толкова силно, че ножицата се вряза твърде надълбоко, обезобразявайки гладката тъмна повърхност на офицера. „Той е виновен!“. Само за някакви си два дни се бе превърнал от същество без никакво значение — не по-важно от малко врабче — в човек, реален колкото Кемал.

Мериъл спря и се опита да успокои дишането си, преди да се заеме отново с подрязването на офицера. Ренборн скоро щеше да си замине. Принадлежеше твърде много на света, за да се задържи в такова уединено място. Но дотогава щеше да смущава нейния покой, защото бе невъзможно да пренебрегва присъствието му.

Поне подкастряше храстите, без да ги поврежда. Погледна през „шахматната дъска“. Беше вдигнал ръце и оформяше главата на царицата. Бялата риза подчертаваше широките му рамене. Бе мускулест и гъвкав. С тънка талия. Оформяше се триъгълник, който бе доста приятен за окото. Продължи да го наблюдава, очарована от движенията му. Доминик свърши работата си и понечи да се извърне към нея.

Мериъл бързо сведе глава и се зае с офицера. Усети как по лицето й избива гъста руменина. Харесваше й да го наблюдава, макар да не разбираше защо. Всеки ден в Уорфийлд виждаше пчели, язовци, птици, пеперуди и всякакви други създания. Те бяха красиви по своему. Младият мъж бе просто още един красив звяр, не по-различен от останалите и не по-значим от тях.

Повтори си го няколко пъти… ала не можа да се убеди докрай.