Мери Джо Пътни
Дивачката (16)

Глава 15

Как бе могла да забрави свободата, която те изпълва, когато се носиш на гърба на коня? Но това бе погребано с още толкова други неща от Времето Преди. Пришпори Лунен лъч и двете полетяха в галоп през парка. Смехът на Мериъл огласи околността. Сякаш яздеше обичната си Дейзи, мъртва от осемнадесет години. Но тя никога не е била толкова гладка и толкова пъргава.

Съзнателно се отдаде на мъката, извиквайки спомените за ужасеното й цвилене през онази нощ, когато конюшните избухнаха в пламъци.

После, след като се сбогува безмълвно с отдавна мъртвата си приятелка, Мериъл остави тъгата да отлети с вятъра на Уорфийлд.

Постепенно забави стремителния бяг на кобилата, за да му позволи да я настигне. Дължеше много на Ренборн, не само за тази безкрайна радост, но и задето я бе допуснал в най-съкровените кътчета на душата си. Досега бе смятала, че само тя е прокълнатата. Че е слаба и безпомощна като перо на вятъра.

Той препускаше в лек галоп след нея, а лицето му бе спокойно и излъчваше топлина, така че не би разпознала скръбта му, ако той не й бе разказал. Това я накара да се запита колко ли често хората крият болката и мъката си от другите. Значи не само тя бе познала стаената печал.

Ако се нуждаеше от доказателство, че той е предназначен за нея, сега вече го имаше.

 

Доминик наблюдаваше как Мериъл препуска надолу по хълма с коси, развени от вятъра. Трудно му бе да повярва, че не е яздила от дете. Еймс не бе преувеличил. Тя сякаш бе родена на гърба на коня.

Доминик пришпори Пегас надолу по хълма, за да я настигне. Мериъл си бе избрала мъжко седло и изобщо не бе обърнала внимание на предложението му да си сложи ботуши или поне обувки.

Сияеща от щастие, тя дръпна юздите и обърна Лунен лъч, за да бъде с лице към приближаващия Доминик. С босите си нозе и вдигнатите до коленете поли приличаше на истинска мъжкарана. Но това, което имаше значение, бе, че изглеждаше свободна, а страхът бе изчезнал от лицето й.

Гледката го изпълни със щастие. Твърде дълго бе оставена да живее в своя собствен свят, изолирана от всички. Каква ли щеше да стане, ако се бяха опитали да я изтръгнат от самотата и отчуждението?

Нетърпелив да прескочи още едно препятствие, Доминик попита:

— Трябва да отида до фермерската къща, за да поговоря с управителя дали може да се намери някаква работа за Джем Браун. Ще дойдеш ли с мен?

Леката руменина се отцеди от лицето й и то стана бяло като платно. Тутакси понечи да обърне Лунен лъч, но Доминик хвана юздата.

— Ще излезем само от парка, защото, ако използваме източната порта, няма изобщо да напускаме земите на Уорфийлд. Посещението ни ще бъде много кратко и единствените хора, които ще видим, са твоите работници.

Лунен лъч се размърда неспокойно, когато ръцете на Мериъл внезапно се отпуснаха. Поне не побягна. Изпълнен с надежда, Доминик добави:

— Няма да те насилвам. Но ако дойдеш с мен, кълна ти се, че ще бъдеш в безопасност.

После подкара бавно Пегас към източната порта, без да поглежда назад. Не се чу звук от копита на друг кон. Пое дълбоко дъх. Всъщност не бе изненадан. Днес бе преживяла достатъчно. Да я помоли да напусне Уорфийлд, просто беше твърде много.

Ненадейно зад него се разнесе леко дрънчене, последвано от ритмичния тропот на копита.

Тежките дървени врати бяха залостени с як прът. Доминик слезе от коня си, за да ги отвори. После изчака Мериъл да мине. Докато стоеше неподвижна върху гърба на Лунен лъч, Доминик усети напрежението зад безизразното й лице. Това, което изглеждаше толкова просто за него — да препусне извън пределите на парка, за нея бе почти непреодолима бариера. Навярно се чувстваше така, сякаш бе получила заповед да се втурне срещу вражески войски. Ала дори и тогава щеше да й бъде по-леко, защото щеше да знае, че е заобиколена от приятели. А в момента Мериъл изглеждаше безкрайно сама. Както и през по-голямата част от живота си. Тя трябваше да победи демоните в себе си.

Неспособен повече да издържа вътрешната й борба, Доминик тъкмо се канеше да й каже, че ще продължи сам, когато тя бавно подкара коня си напред. Усетила напрежението на ездачката си, Лунен лъч предпазливо пристъпи през вратите, сякаш минаваше по разнебитен дървен мост. Но го направиха. Двете заедно успяха.

— Браво, Мериъл! — Възхитен от смелостта й, младият мъж затвори вратите, без да ги залоства. После се метна на коня си и препусна към фермерската къща. Познаваше околността от картата на Уорфийлд. Погледът му се плъзна с наслада по тучните поля. Управителят, Джон Кар, явно си разбираше от работата.

Фермата приличаше на Холиуел Грейндж. Когато влязоха в двора, заграден от несиметрична къща с множество пристройки, Доминик забеляза едно момче, седнало на каменната пейка пред конюшнята и заето с почистването на някакво вехто седло.

— Добър ден — дружелюбно поздрави Доминик. — Тук ли е господин Кар?

Момчето огледа с одобрение Пегас.

— В кабинета си е, сър. Ей сега ще го доведа.

После момчето видя Мериъл и очите му се разшириха. Тя тъкмо с любопитство оглеждаше фермата, но щом усети интереса му, се скова.

Малчуганът с усилие откъсна поглед от нея и се запъти към къщата. Доминик забеляза някаква жена, вероятно госпожа Кар, която надничаше от горния прозорец. Младо момиче, облечено като прислужница, изникна пък на прозореца на долния етаж, а скоро до него застана още едно.

Доминик мислено изруга. Трябваше да го предвиди. За хората от околността лейди Мериъл Греъм, лудата наследница на Уорфийлд, сигурно е легенда. Така че появата й не можеше да не предизвика всеобщо любопитство.

Опита се да я види с очите на другите. С разрошените си коси, ексцентрични дрехи и боси нозе тя със сигурност потвърждаваше слуховете за своята лудост. Още повече, че упорито избягваше да среща погледите на хората. Доминик искаше да им извика, че тя не е такава, а е умна и чувствителна млада жена с душа на художник. Но подобна изява със сигурност щеше да причисли и него към лудите.

Когато управителят излезе от кабинета си, повече от десетина любопитни вече надничаха от къщата. В средата на двора Мериъл и кобилата й стояха неподвижно като скулптура. Доминик я наблюдаваше внимателно, молейки се да не побегне, изплашена от това всеобщо внимание.

— Вие сигурно сте лорд Максуел — рече господин Кар, як мъж с умни очи.

— Да. За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Кар. — Доминик протегна ръка.

Управителят стисна силно десницата му и старателно го огледа, виждайки в него бъдещия господар. Без съмнение всички знаеха за посещението му в Уорфийлд.

— Познавате ли лейди Мериъл? — продължи Доминик.

Управителят я изгледа с неприкрит интерес.

— Срещнахме се веднъж, когато лорд Еймуърт ме назначи на работа в Уорфийлд, но се съмнявам, че тя ме помни. Добре дошли в Суолоу Фарм, милейди.

Вероятно когато се бяха срещнали за пръв път, тя изобщо не му бе обърнала внимание, както пренебрегваше повечето хора. В момента се взираше през двора, сякаш искаше всичко наоколо да изчезне. Но… поне не побягна.

— Вчера срещнах един младеж на име Джем Браун, който отчаяно търси работа — обясни Доминик. — Позволих си да му кажа да ви се обади утре. Не знам дали се нуждаете от допълнителна работна ръка, но той има огромно желание да се труди. Ако на вас самия не ви трябва, може би познавате някого от областта, на когото бихте могли да го препоръчате.

— Скоро ще започне косенето, така че ще ми трябват допълнителни работници — отвърна Кар. — Ако момчето не се бои от работа, все ще се намери нещо за него.

— Благодаря ви, господин Кар. Много любезно от ваша страна. — От погледа на Доминик не убягна насмешливата искра, припламнала за миг в очите на управителя. И двамата отлично знаеха, че господин Кар ще назначи всеки един, препоръчан от бъдещия съпруг на лейди Мериъл, Сега вече всичко зависеше от Джем Браун — дали ще се откаже от бракониерството и ще се залови с честен труд. Или поне дали ще прояви достатъчно хитрост да не се остави да го заловят отново.

— Искате ли да ви разведа из фермата? — предложи Кар.

— Днес не, благодаря ви. — Доминик погледна към Мериъл. Колкото по-бързо я махне оттук, толкова по-добре. А и не биваше да позволи на умния и проницателен Кар да го опознае отблизо. — Може би някой друг път.

Двамата мъже скоро се сбогуваха и Доминик обърна коня си. В същия миг Мериъл и Лунен лъч се озоваха до него. Тя запази самообладание. Любопитната тълпа продължаваше да зяпа тайнствената лейди. Как, по дяволите, бяха успели толкова бързо да разберат за появата й?

С високо вдигната глава и изправени рамене Мериъл мина покрай насъбралите си също като кралица сред поданиците си. Доминик изпусна въздишка на облекчение. Тя се бе справила.

Ала облекчението му не трая дълго. Веднага щом се скриха от погледите на фермерите, Лунен лъч се разбунтува, сякаш я бе ужилил стършел. Доминик пришпори Пегас след кобилата, проклинайки се, че бе убедил Мериъл да го придружи.

Отпред се виждаха затворените порти. Мили Боже, защо тя не забавя коня! Нима се канеше да ги прескочи! Толкова висока порта! Дали бе преодолявала препятствия като малка?

Доминик препусна след нея. Сърцето му се качи в гърлото. Ако Лунен лъч се препъне, и двете щяха да си строшат вратовете.

Животното се носеше бясно към вратата. Ето! Излетя…

Съвършен прескок! Разкъсван между облекчението и желанието да напляска Мериъл, Доминик също прескочи с Пегас над портите. Обаче не успя да я настигне, затова тя дръпна поводите на кобилата си и го изчака.

— Яздиш като кентавър — остро заяви младият мъж. — Сърцето ми едва не спря, докато те наблюдавах.

Очите й се разшириха с такава неподправена невинност, че Доминик се усмихна. Знаеше, че нарочно го е предизвикала. Слезе от коня и отвори вратите.

— След всичко, което преживя днес, имаше правото да се позабавляваш. Но ако утре се събудя с побелели коси, ти ще бъдеш виновна.

Мериъл пое към къщата в лек галоп, а звънливият й смях се посипа след нея. В подобни случаи Доминик бе почти сигурен, че го е разбрала.

 

Когато стигнаха до конюшнята, той слезе от Пегас и го поведе. Мериъл пристъпи царствено на гърба на Лунен лъч.

— Почакай малко и ще ти помогна да слезеш — каза Доминик, докато се занимаваше със седлото на Пегас.

Веждите й се извиха в деликатна насмешка. Имаше чувството, че двамата разговарят съвсем пълноценно.

— Знам, че и сама можеш, малка вълшебнице, но е крайно време да се научиш как трябва да се държи една истинска дама.

Въпреки че през последната отсечка от пътя не бяха яздили много бързо, все пак конете се нуждаеха от добро изтриване. Щеше да научи и Мериъл. В Уорфийлд имаше достатъчно слуги, но една истинска ездачка трябваше да знае как сама да се грижи за коня си.

Младият мъж отведе Пегас в клетката и го наметна с одеяло. После приближи до Лунен лъч и вдигна ръце, за да помогне на Мериъл.

— Предполагам, че когато си била на пет години, едва ли са те учили как да се грижиш за коня си, затова преди обяд ще ти преподам един малък урок.

Мериъл преметна крак през гърба на кобилата, отпусна ръце върху раменете му и скочи. Но не се приземи с грацията на светска дама, а се отпусна в обятията му като жена, зажадняла за ласките на любовника си. Доминик се скова, но ръцете му инстинктивно се сключиха около кръста й. Това съвсем не влизаше в намеренията му, но, мили Боже, колко приятно бе да я усеща до себе си!

Разкъсван от желанието да я задържи в прегръдките си, разхлаби хватката си. Една благонравна дама щеше мигом да се отдръпне. Мериъл обаче бавно се плъзна надолу по тялото му, запалвайки буен пожар в слабините му.

После повдигна лице към неговото. Очите й бяха ясни и невинни. Как му се искаше да целуне тези полуразтворени устни. Да разпусне косите й и да зарови лице в блестящото им великолепие. А най-силно от всичко изгаряше от желание да я люби, докато и двамата се отпуснат с изнемощели тела.

Тогава тя докосна устните му с пръст. По лицето й пробягна лека усмивка. Доминик пое пръста й и го погали с език. Тя започна да вкарва и изкарва пръста си с естествена чувственост. Как можеше нещо толкова обикновено да бъде така възбуждащо?

Всъщност всичко у нея го възбуждаше. Вече бе невъзможно да отрича колко много я желае. Тази дива горска фея бе завладяла и тялото, и душата му.

Напомни си всички причини, поради които не биваше да продължава това. Улови ръката й и я отмести.

— Мериъл…

Преди да успее да продължи, тя обви ръце около врата му и се притисна към гърдите му. Доминик се отдръпна, но Мериъл го последва със сладката настойчивост на малко кутре, зажадняло за ласката на господаря си.

Продължаваше да отстъпва, докато гърбът му не опря в стената. Тя продължаваше да го следва, стъпила с малките си боси нозе върху ботушите му.

Изведнъж устните й се впиха в неговите, а пръстите й се заровиха в косите му. Устните й бяха неопитни, но прекрасни, топли и меки. Търсещи и подканващи.

Тутакси всички разумни мисли излетяха от главата му и той също я целуна. Имаше вкус на диви ягоди, свежи и дъхави. Костите й бяха дребни и деликатни, но силни, много силни. Плъзна ръка по гърба й, обхвана хълбоците й и я привлече по-плътно към себе си.

— Толкова си хубава — прошепна Доминик, а устните му целунаха шията й. Главата й се отметна назад и тя изпусна тежка въздишка. Беше невинна, но чувствена и страстна като Лилит — първата изкусителка. Вече почти бе изгубил разсъдъка си, изгарящ и тръпнещ от желание.

Тъкмо посегна към гърдите й, когато нещо го побутна в ребрата, изтръгвайки го от сексуалната мъгла. Доминик примигна замаяно и видя, че Лунен лъч, изоставена от господарката си, се опитваше да изяде сакото му. По-точно външния джоб. Младият мъж дрезгаво се засмя.

— Май искаш още захар, а момичето ми?

Без да погледне Мериъл в очите, той я отмести твърдо от себе си, като внимаваше малките й боси ходила да не попаднат под копитата на коня. После пъхна треперещи пръсти в джоба на сакото си, измъкна бучка захар и я подаде на Лунен лъч. Тя щастливо я лапна и го загледа отново с надежда.

Преструвайки се, че съвсем е забравил жарката прегръдка, Доминик хвана поводите на кобилата.

— Вие двамата с Пегас се нуждаете от добро разтриване.

С тези думи я отведе в клетката. Дължеше й цяла купа със захарни бучки, задето го бе спасила от временно умопомрачение. Господи, каква по-голяма лудост от тази да иска да се люби с бъдещата съпруга на брат си? Всички можеха да пострадат. Мериъл навярно не разбираше какво означава поканата й. Физическите последици от любовния акт не бяха толкова страшни. Но емоционалните и моралните можеха да бъдат катастрофални.

По дяволите, защо Кайл не е тук и не ухажва лично своята годеница?

Въпреки всичките си усилия не можа да потуши огъня в слабините си, нито желанието да научи Мериъл на това, която тя толкова силно искаше. Погледна през рамо. Стоеше си там, където я бе оставил, със стиснати юмруци и потъмнели от страст очи.

В името на всички светии, ако все още му бе останал някакъв разум, трябваше незабавно да напусне Уорфийлд. Защото изобщо не беше сигурен, че ще има силата отново да й откаже.