Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Булка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wild Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 107 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Джо Пътни. Дивачката

Оформление на корицата: Петър Христов

ИК „Бард“, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава 14

Старият коняр посрещна с радост Лунен лъч в конюшните на Уорфийлд. Изчетка я, докато косъмът й заблестя, като през цялото време възторжено бъбреше за отминалите дни, когато лорд и лейди Греъм са били още живи. Описа с гордост и великолепните животни, с които някога са били пълни конюшните на Уорфийлд.

Когато свърши, Доминик се запъти към къщата. Госпожа Ректър го пресрещна с думите:

— Какво мислите за Блейдънхам?

— Едно добро заведение за душевноболни, но неподходящо място за Мериъл — категорично отвърна младият мъж.

— Много се радвам, че сте съгласен с лорд Еймуърт — облекчено въздъхна госпожа Ректър. — Особено след като тя има… лош ден.

— Какво означава това? — намръщи се Доминик.

— Тази сутрин нападна с ножиците си красивия стар хвойнов храст. Кълцаше като побесняла. Ще са нужни години, за да израсне отново. — Жената прехапа устни. — Сигурно е била разстроена от посещението на вуйчо си. Макар че не знам дали причината е в това, че дойде или че си замина.

Или е била разгневена от случилото се с Доминик. Не изглеждаше никак доволна, когато предишната нощ я избута от спалнята си.

— Поне не е нападнала с ножиците някой от обитателите на къщата, което щеше да е много по-лошо.

Възрастната жена тъжно се усмихна.

— По-късно ще трябва да благодаря на Бога за това. Винаги се тревожа, когато прави нещо странно и разрушително, защото действията й могат да се използват като доказателство, че е опасно луда.

Доминик си помисли за Джена Мортън, която бе затворена в лудница само въз основа на твърденията на съпруга и. Жените на практика бяха беззащитни, ако мъжът, който би трябвало да ги закриля и да се грижи за тях, се окаже злодей, или се водеше от користни цели, или пък просто проявяваше неотстъпчивост. Единствено решителността на лорд Еймуърт бе попречила Мериъл отдавна да бъде изпратена в лудница. Нищо чудно, че искаше да види племенницата си, поверена на почтен джентълмен.

— Ще поговоря с Мериъл. Не че очаквам да ме послуша. Къде е този храст?

— Аз ще ви заведа. — Госпожа Ректър го поведе навън. Чу щракането на ножиците още преди да стигне мястото.

Потръпна, когато видя обезобразения хвойнов храст. Мериъл бе започнала от единия край и вече почти бе стигнала до другия. Жалко, че Кемал не бе успял да й попречи.

Висок повече от половин метър, храстът разделяше две пространства с цветни лехи. Мериъл бе коленичила и безжалостно размахваше ножиците. Въздухът бе изпълнен с уханието на прясно отрязана зеленина.

Момичето усети приближаването на неканените гости, клъцна още един клон, вдигна глава и впери пронизващия си поглед в Доминик. Той бе поразен от светлината в зелените й очи. Изразът на лицето й му напомняше на котка, заловила тлъста мишка.

Преди да затвърди първоначалното си впечатление, момичето сведе поглед, вдигна ножиците и ловко отряза още няколко клончета. Госпожа Ректър изпусна тиха въздишка.

Мериъл си бе сложила сламената шапка и градинарските ръкавици. Значи не бе загубила напълно разсъдъка си. Доминик приближи и спокойно рече:

— Донесох ти подарък. Искаш ли да дойдеш с мен да го видиш?

Мериъл не благоволи да го удостои с отговор. Отряза още един клон и се намръщи. После насочи ножицата си към следващ.

— Как решаваш кой клон да отрежеш? — попита младият мъж.

Тя само се премести надясно и отново щракна ножиците. Доминик унило си помисли, че със същия успех можеше да попита котарака защо предпочита да спи под един храст, а не под друг.

Погледът му се отмести към храста и нещо внезапно просветна в ума му. Бавно и внимателно огледа кривите преплетени стволове.

— Госпожо Ректър, Мериъл не е рязала безразборно — заинтригувано подхвана Доминик. — Действала е също като хирург, който отстранява със скалпела си излишната плът, за да разкрие органа под нея. В случая тя е изрязала избуялите клони, за да стигне до основата. Погледнете колко красива и дръзка форма е постигнала.

Махна с ръка към двойката извити клони, преплетени в яростна битка за светлина и пространство. Друг клон се бе пъхнал под тях, а после се бе извил в обратна посока, преди да се слее с короната. Така храстите приличаха на малки дървета, превити от буря.

Дори нещо повече. Напомняха му за илюстрациите в една книга на брат му. Кайл харесваше всичко източно и незнайно как се бе сдобил с доста ценни китайски репродукции. Първичната сила на дърветата, изобразена на тези картини, бе претворена в живия хвойнов плет на Мериъл.

— Сега изглеждат малко груби, но през есента ще изкарат нови стъбла и ще се оформят.

Госпожа Ректър смръщи вежди.

— Мисля… мисля, че разбирам какво искате да кажете. Ефектът наистина е доста интересен. — Прехапа устни. — Красиво е, но е налудничаво.

С други думи още едно доказателство за безумието на Мериъл.

— Нима е лудост да виждаш света по друг начин? Художниците го правят. Разбира се, понякога ги смятат за луди. Но без този вид лудост светът би бил много тъжно място. Мериъл е истински художник в градината. Тя създава необикновена красота за тези, които могат да я видят и усетят.

С периферното си зрение улови някакво движение и погледна към Мериъл. Тя го наблюдаваше с ножиците в ръка. Погледите им се срещнаха и сякаш мълния премина през него. Все едно го бе изрекла с думи, така ясно усети, че казва: „Ти разбираш.“

Въздействието бе толкова силно, сякаш се бяха докоснали физически. За миг почувства, че е бил допуснат в нейния свят, магическо място, съвсем различно от ежедневното й скучно съществуване.

После тя сведе поглед и мигът отлетя. В гърдите му се надигна болезнен копнеж отново да се доближи до нея. Да сподели виденията й, да се преобрази от вълшебството й.

Но това щеше да бъде пагубна грешка. Колкото повече се сближаваше с Мериъл, толкова по-голяма ставаше вероятността да възникнат неприятности, когато истинският лорд Максуел дойде да предяви права над невестата си. Доминик не биваше да се потапя в очите й и да вижда там чудеса.

Затова се извърна рязко и предложи ръка на госпожа Ректър.

— Позволете ми да ви придружа до къщата. — По пътя щеше да възстанови самообладанието си. После щеше да я запознае с Лунен лъч.

Видя как Мериъл препуска из парка на сребристосивата кобила. Побърза обаче да пропъди видението, тъй като осъзна, че тя язди гола също като лейди Годайва[1], загърната само в блестящата плащаница на косите си.

С треперещи ръце Мериъл се зае да подрязва следващия храст. Той разбираше! Той наистина разбираше! Повечето хора преминаваха през живота полуслепи и виждаха само това, с което бяха свикнали, но той умееше да разпознава силата и красотата.

Хвърли му крадешком още един поглед, докато се отдалечаваше с госпожа Ректър. Възхити се на леките му стъпки и на мощта, която излъчваха широките му рамене. Ярки пурпурни точки проблясваха в светлината, която го заобикаляше. Червеното означаваше желание. Той я искаше, беше сигурна в това. Но как да го примами да се съвокупляват?

За миг се разсея и отряза погрешен клон. Тихо се наруга за своята небрежност. Копнежът пречеше на подрязването. Продължи да работи по-внимателно и постепенно да открива великолепието на храста.

Изведнъж в главата й проблесна странна мисъл. Изглежда, че той с лекота обитаваше външния свят, което не му пречеше да живее и в нейния. А щом той можеше, дали и тя щеше да успее?

Мисълта предизвика кошмарни видения. Буйни пламъци, писъци, цвилене на коне, тъмната сянка, чиято факла запали света. Ужасът избухна в съзнанието й и разтърси цялото й същество. Ножиците паднаха от ръката й, тя се преви на две и обхвана с ръце корема си, за да прогони пронизващата болка.

Джинджър се събуди, приближи до господарката си, побутна я с голямата си глава и нададе едно продължително „мя-у-у“. Мериъл го взе и притисна топлото му тяло до гърдите си. Котаракът блажено замърка. Котките можеха да живеят в два свята. Може би Ренборн също можеше. Но не и тя. Никога вече.

 

След като съпроводи госпожа Ректър до къщата и провери дали всичко в конюшнята е готово, Доминик се върна за Мериъл. Тя тъкмо привършваше с подрязването на последния храст и бързо се изправи.

— Готова ли си да видиш подаръка си? — попита младият мъж, без да е сигурен до каква степен Мериъл осъзнава присъствието му. Тя се протегна като котка на припек. Опитвайки се да не гледа чувствените извивки на тялото й, Доминик докосна нежно лакътя й.

— Ела!

За негово облекчение, тръгна послушно. Не знаеше какво щеше да прави, ако не му бе обърнала внимание. Едва ли би било подходящо да я заведе насила в конюшнята, а и тя сигурно щеше да му издере очите.

Докато вървяха, тайничко я наблюдаваше. Изглеждаше малко уморена. Дълги кичури се бяха измъкнали от плитката й. Беше обаче спокойна и нормална. Подрязването на хвойновите храсти явно не е било моментна прищявка. Навярно го е запланувала преди седмици.

Конюшните ухаеха на сено, а хладният полумрак бе много приятен след горещината на следобедното слънце. Доминик бе казал на коняря да отведе Лунен лъч в голямата клетка отсреща, затова поведе Мериъл по главната пътека и тихо изрече:

— Ето там.

Усетила новодошлите, Лунен лъч протегна шия и дружелюбно изпръхтя. Конярят бе вчесал дългата й бяла грива и буйната опашка. Косъмът й блестеше също косата на Мериъл. Дори бе завързал синя панделка на големия кичур на челото й. Така напълно подхождаше на една принцеса от приказките.

— Ако трябва да съм съвсем точен — заобяснява Доминик, — този подарък не е от мен, а от твоя съсед, генерал Еймс.

Видя с удоволствие, че очите на Мериъл се разширяват. После, за негов ужас, тя издаде беззвучен вик и рязко се обърна. По лицето й бе изписан същият страх, както когато се опита да я изведе извън пределите на Уорфийлд.

В следващия миг хукна към вратата, а Доминик инстинктивно протегна ръка, за да я спре. Тя обаче го удари толкова силно, че той изгуби равновесие и тупна по гръб върху една купа сено. Мериъл се бе вкопчила в него. После се изви, опитвайки се да се освободи, но Доминик обви ръце около кръста й.

— Не бягай, Мериъл! Не и този път. Бягството няма да ти помогне.

Приличаше на уловена птичка, нежна и уплашена до смърт. Защо, по дяволите, бе толкова разстроена? Макар че бе нервна и когато я изведе на езда с Пегас, в реакцията й тогава нямаше нищо от дивата паника, която я бе обзела сега.

— Не бягай, скъпа — меко повтори той, — с мен си в безопасност.

Тя притихна, но продължаваше да трепери. Доминик седна в сеното, придърпа я в скута си, облегна главата й на рамото си и я притисна към гърдите си. Копринената й коса се плъзна през пръстите му, нежна като крилата пеперуда.

Откъде да започне? Припомни си думите на Еймс и попита:

— Да не би да си разстроена, защото Лунен лъч прилича много на понито, което си имала в Индия?

Тя цялата потрепери. Доминик предположи, че е попаднал на вярна следа, и нежно продължи:

— Този сребристосив цвят се среща рядко в Англия, така че сигурно не си виждала подобен кон, откакто си напуснала Индия. — Всъщност от петнадесет години тя не бе излизала от Уорфийлд. — Лунен лъч ти напомня за загубата на родителите ти, така ли е?

В искрящите й зелени очи нямаше сълзи, но тя издаде задавен звук и зарови лице в гърдите му. Опита се да си представи какво ли означава за едно малко дете да преживее подобна трагична нощ. Дворецът на раджата, ухаещ на цветя и източни подправки… После внезапното среднощно нападение…

— Кръвопролитието е ужасяващо дори и за опитните войници. Оглушаващите изстрели на оръжията, писъците, пламъците. Баща ти и майка ти са били убити заедно със слугите. А теб са те отвлекли някакви непознати и си била съвсем сама.

Докато се опитваше да си представи какво се е случило, Доминик изпита тайнственото чувство, че се е върнал в миналото й. Вероятно е била отведена на кон от някой вонящ варварин, докато отчаяно е плачела и е зовяла майка си, която никога повече не й е било съдено да види. Господи, какъв ужас за едно дете, до този момент толкова закриляно и обичано от родителите си!

Още когато за пръв път чу историята на Мериъл, се ужаси, но все пак това се бе случило много отдавна, и то с човек, когото не познаваше. Сега обаче усещаше преживяното от нея с всяка своя клетка.

— Бедното дете! А после и този плен в чужда земя. Тогава ли спря да говориш? Защото никой не те разбираше?

Дори и да са се отнасяли внимателно към нея по време пленничеството й, тя е била изолирана, откъсната от обичта на близките си, заключена със спомените за унищожението и смъртта. Нищо чудно, че се бе оттеглила завинаги в свой собствен свят. Затварянето в себе си й е било нужно, за да оцелее. Бе сигурен в това, както бе сигурен, че се казва Доминик.

И от тогава е сама в крехката обвивка на сигурността, носена сред море от ужас и страх. С цялото си сърце искаше да я освободи от оковите на миналото. Макар че в началото оттеглянето й от света я е закриляло, сега се бе превърнало в неин затвор. Доминик искаше да й помогне не заради Кайл, а заради самата нея.

Как обаче би могъл да я достигне?

Гангренясалата душевна рана трябваше да се разреже като със скалпел, за да се докоснат страховете й, да се отстранят по някакъв начин и да се прогонят завинаги. Може би щеше да успее, ако й разкаже за собствените си ужаси. Да й опише преживяванията си по време на войната. Това щеше да разкрие, че е Доминик, а не Кайл, но тя едва ли щеше да го разбере. Пък и рискът си заслужаваше, макар че Мериъл навярно нямаше да разбере думите му, сигурно ще почувства болката в гласа му и ще осъзнае, че не е сама.

— Някога бях войник, Мериъл. — Баща му бе заявил, че като по-малък син или трябва да се посвети на църквата, или да отиде в армията. Затова реши да постъпи във войската. Кайл беше бесен и се опита да го накара да продължи следването си в Кеймбридж с него. Но не тази болка искаше да сподели днес Доминик. — Сигурно в Индия си видяла доста войници. Чичо ти е бил един от тях.

Тя помръдна нервно в прегръдките му.

— Шшт! — промърмори той. — Аз ще те пазя, Мериъл. Заклевам ти се. Избрах кавалерията, защото бях луд по конете. По онова време бях още момче, само на седемнадесет години. Мислех, че войната е едно голямо приключение, в което щях бързо да стана герой и да спечеля възхищението на дамите. Господи, какъв глупак бях! Изпаднах във възторг, когато Наполеон се завърна от изгнанието си и отново запали пожара в Европа.

Усети, че Мериъл го слуша. Дали наистина разбира думите му? Или откликваше само на гласа?

— И така станах младши кавалерийски офицер — това най-низшият чин в кавалерията — и се озовах на бойно поле при Ватерло. Може би най-жестоката битка в историята. Моето първо и последно сражение. — Думите заседнаха на гърлото му. Досега не бе разказвал на никого за онзи ден. Искаше да каже на Кайл, но те се бяха отчужди твърде много, за да му признае слабостта си.

— Смятах, че ще бъда нервен, когато битката започне, но никога не съм очаквал, че ужасът така ще скове цялото ми същество. Бях изплашен от всичко. Но най-вече от бавната, агонизираща смърт. От това коремът ми да бъде разкъсан от куршум и да издъхвам с дни в калта. От безсилието да гледам как приятелите ми умират пред очите ми. От това да оцелея, но осакатен за цял живот.

В най-лошите кошмари си се бе представял сляп и парализиран в Дорнлей, поддържан жив само от жалостта и задължението на близките си, твърде слаб, за да сложа край на мъките си. Овладя се и продължи:

— Но най-много от всичко се страхувах, че ще се покажа страхливец, толкова презрян, че хората ще плюят, щом чуят името ми. Че ще се пречупя, ще побягна и така ще причиня смъртта на други, много по-достойни и добри от мен.

Дишаше тежко и накъсано, обсебен отново от спомените за онзи фатален ден.

— Ватерло беше адът, Мериъл. Зловоние на барут и вопли на умиращи. Грохот на оръдия и заслепяващ пушек. Пълно незнание какво става. В известен смисъл това незнание бе най-лошото.

Погали я по гърба с влажната си длан.

— Слава Богу, не се опозорих, но и със сигурност не станах герой. Един мъдър и опитен сержант на име Фин ме спаси да не сгреша непоправимо от неопитност. Успях все пак да преодолея страха си и да се впусна в атака.

Замълча за миг.

— Никога няма да забравя възбудата, която ме обзе, докато се носех в галоп към французите, тропота на копитата, изстрелите на оръдията, които тресяха земята. Имаше някаква лудост в онази атака и това бе най-плашещото, защото именно въпросното безумно удоволствие кара мъжете да продължават да водят войни. Не знам колко пъти нападахме. Безброй. Но аз оцелях и започнах да мисля, че може би в крайна сметка ще изляза с чест от тази битка. Тогава… Тогава…

Не можеше да продължи. Съвсем неочаквано малката силна ръка на Мериъл се протегна и нежно захлупи неговата. По някакъв начин нейният трепет се бе предал и на него.

— Удариха моя кон Аякс. Беше прекрасен приятел, силен и стабилен като сержант Фин. Вече му обещавах тучни ливади и пълни крини с овес, задето така добре ми служи. И тогава, в последната за деня атака, бе улучен от един френски куршум, падна и ме затисна под себе си.

Калта го бе спасила, омекотявайки удара. Доминик се загледа през прозореца, без да вижда.

— За известно време съм изгубил съзнание. Когато се свестих, наоколо имаше само трупове. Един… един от загиналите беше сержант Фин.

Пое дълбоко въздух. Дяволски нечестно! Той бе оцелял, а такъв храбрец като Фин бе убит. По-късно изпрати пари на семейството му, макар че това бе само жалка компенсация за всичко, което Фин бе сторил за него.

— Чувах стоновете и виковете на умиращите, но димът бе толкова гъст, че все едно бях сам в ада. Аякс все още дишаше. Умираше бавно, а кръвта му се просмукваше в мен. Усещах болката му и бълбукащите звуци, които издаваше в агонията си. Не можех да направя нищо, дори не можех да намеря нож, за да прережа гърлото му и да сложа край на мъките му.

Мериъл извърна лицето си и опря чело на бузата му. Доминик усети туптенето на пулс помежду им, но не знаеше дали бе нейният, или неговият.

— Два дни останах там, хванат като в капан. И през двете нощи идваха мародери. Първия път откъснаха сребърните нашивки от куртката ми, после взеха и куртката, но не си направиха труда да ме освободят, макар че толкова ги умолявах.

Именно онези отчаяни молби бяха неговото падение.

— Вече бях полумъртъв от жажда, когато ме намериха момчетата от нашия полк. Аякс вече бе умрял. — Топлото умно животно, което бе негов приятел, се бе превърнало студена грамада.

После дойдоха рояците мухи.

— Аз имах ожулвания, счупени ребра и прорезни рани, но най-голямата повреда бе в мозъка ми. Мислех, че никога, вече няма да яздя. По дяволите, дори не исках да видя кон, макар че през целия си живот толкова съм обичал коне.

Пръстите на Мериъл гальовно се заровиха в косите му. Предлагаше му утеха, каквато самата тя никога не бе получила. Доминик затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Макар че съвсем съзнателно бе решил да сподели болката си, не очакваше, че ще го мъчи толкова много.

Бавно пое въздух.

— Това, което в крайна сметка ми помогна да се съвзема, бяха приятелите ми от полка. Не че сме разговаряли за ужасите при Ватерло, но самият факт, че сме били там, че сме споделили еднакво вълнение и страх, ми помогна отново да си стъпя на краката. Макар че спомените не изчезнаха, те се оттеглиха в някакво кътче в душата ми и повече не ме измъчваха.

— Ако можеше да говориш, скъпа, ти също щеше да ми разкажеш за страховете си. Може би това ще ги накара да изчезнат — тихо промълви младият мъж, а горещият му дъх погали копринените й коси. — Но дори и да не можеш да говориш, искам да знаеш, че вече не си сама.

Известно време тя не помръдна. После се измъкна от прегръдката му, извърна лице към него и коленичи в сеното. Погледът й срещна неговия, сериозен и прям. Или по-скоро решителен. Бе дребна и ефирна като фея, затова много лесно би могло да се помисли, че е крехка и беззащитна. Един нежен ангел. Но това, което видя в глъбините на очите й, бе твърдо като стоманата.

Ненадейно се протегна и обгърна лицето му в хладните си шепи. Дали му даваше силата си, или черпеше от неговата? После се изправи грациозно, изтри длани в полите си и бавно пристъпи към Лунен лъч.

Сърцето му подскочи в гърлото, когато видя Мериъл да приближава към кобилата. Отправи безмълвна молба Лунен лъч да прояви кроткия си нрав и бавно се изправи. Не искаше да смути нито коня, нито момичето.

Мериъл рязко спря. Тялото й се скова.

— Конете обичат да знаят кой е господарят — обади се със спокоен глас Доминик. — Дори и най-кротките предизвикват новодошлите. Затова още от самото начало трябва да покажеш на Лунен лъч, че ти си господарката. Приближи уверено. С вдигната глава и изправени рамене. Дори и да те плаши, не го показвай.

Мериъл вирна брадичка. Пое дълбоко дъх и приближи още към кобилата. Лунен лъч протегна шия и леко я побутна в ребрата. Жестът бе приятелски, но и нещо като проверка. За щастие, Мериъл не трепна и не се отдръпна, а плъзна вдървените си пръсти по лъскавата шия на Лунен лъч. После още веднъж. Постепенно напрежението я напусна.

Доминик въздъхна облекчено.

— Тя те харесва. Ето, дай й това. — Извади бучка захар от джоба си. — Сложи я върху дланта си.

Конете имаха големи зъби и силни челюсти и Доминик щеше да разбере Мериъл, ако бе отказала, но тя предпазливо предложи бучката захар на животното. Кобилата грациозно я погълна. Лицето на Мериъл засия. Очевидно връзката между сребристосивия кон и смъртта на родителите й бе прекъсната. Сега можеше да възприеме Лунен лъч само като изключително красива кобила, а не да вижда в нея символ на унищожението и болката.

— Според генерал Еймс ти още от малка си била отлична ездачка, а аз мисля, че това е нещо, което никога не се забравя — окуражи я Доминик. — Искаш ли да я оседлаем и да излезем да пояздим? — На връщане от Холиуел Грейндж Доминик вече бе яздил кобилата и бе проверил настроенията и капризите й.

Мериъл се намръщи. След малко се завъртя на пети и излезе. Доминик успя да потисне разочарованието си. Явно бе очаквал твърде много.

В следващия миг осъзна, че Мериъл се е запътила към стаята с принадлежностите за оседлаване.

Бележки

[1] Съпруга на Леофрик, граф на Мърсия (починал в 1057). Според легендата той е обещал, че ще намали непосилните данъци в Ковънтр, ако лейди Годайва мине гола на кон посред бял ден по улиците на града. Благодарните граждани се заключили по домовете си, но Любопитния Том издълбал дупка в кепенците на прозореца си и бил ослепен. — Б.пр.