Мери Джо Пътни
Дивачката (38)

Глава 37

— Добре дошли у дома! — Джена Еймс излезе, за да посрещне екипажа и поздрави Мериъл с топла прегръдка. — Предполагам, че сега вече си лейди Мериъл Ренборн?

Мериъл примигна, защото не се бе замисляла за новото си име.

— Да, така е.

Доминик й се усмихна, запалвайки огън в най-потайните местенца на тялото й. Завръщането в Шропшир се оказа много приятно. Досега Мериъл не бе осъзнавала колко може да се лудува в една карета…

— Мериъл се справи много добре в Лондон — заяви Доминик. — Дори ми се стори, че я чух да казва — след като се отдалечихме на почтено разстояние от града, — че може би някой ден отново ще го посети.

— Но не много скоро — отсече Мериъл. Макар че продължаваше да е скептично настроена към градовете, тя искрено се бе радвала на компанията на Ребека, Кенет и децата. Дори бе започнала да оценява възбудата и оживлението, характерни за Лондон също както саждите и мръсотията.

Смеейки се, влязоха в Холиуел Грейндж. Докато Джена поръчваше чая, генералът се появи откъм конюшните.

— Значи свършихте работата — отбеляза радостно той. Разтърси ръката на Доминик и целуна младоженката, облъхвайки я с приятния мирис на конска пот и кожа.

Докато отпиваха от чая и похапваха от кейка, разговаряха на общи теми. После Джена отмести чашата си настрани.

— Лорд Греъм се втурна към Гретна Грийн, Мериъл. След като усилията му да те открие не се увенчаха с неуспех, остана в Уорфийлд да чака завръщането ви.

Мериъл кимна.

Чичо й много добре знаеше, че тя няма да остане дълго време далеч от дома си.

— Благодаря за информацията — сериозно каза Доминик. — Чудех се какво ли смята да предприеме.

Джена сведе поглед и лека руменина обагри страните й.

— Кемал ни държи в течение.

Очевидно отношенията между Кемал и Джена се развиваха доста бързо.

— Добре ли са дамите? — попита Мериъл.

— Да. Бяха много облекчени, когато узнаха от Кемал, че сте заминали, за да се ожените. — Джена погледна към Доминик. — Те ви одобряват.

Мериъл забеляза как лицето на съпруга й леко се изопва. Той изобщо не споменаваше ужасната сцена, която бе направил брат му на сватбата, ала тя усещаше болката в душата му и се питаше дали някога ще си прости.

— А сега какво смятате да правите? — попита директно генералът.

Мериъл и Доминик се спогледаха. По време на пътуването бяха обсъждали този въпрос и решиха, че ще е най-добре да действат направо.

— Възнамеряваме да се отправим заедно към Уорфицлд и ще се радваме, ако ни придружите в качеството ви на мирови съдия — отвърна Мериъл. — Мога да претендирам, че съм напълно нормална и да се опитам да убедя чичо си, че няма никаква нужда да завежда дело.

— Аз също ще дойда — заяви Джена. — Колкото повече поддръжници има Мериъл, толкова по-добре.

Генералът кимна.

— Греъм е твърдоглав, но не е глупак. След като веднъж се убеди, че лейди Мериъл е нормална млада жена, вашите проблеми ще свършат.

Мериъл се намръщи.

— Дали подходящите дрехи и думи ще са достатъчни, за да убедят хората, че съм нормална, след като дълги години всички са ме мислили за луда?

— Смятам, че ще бъдат напълно достатъчни. Обикновено хората ни преценяват по външния вид. Ако говориш и се обличаш като дама, се подразбира, че си такава — мрачно се усмихна Доминик. — Освен това си богата наследница, което означава, че можеш да си позволиш малко ексцентричност.

Другите кимнаха в знак на съгласие, но Мериъл не бе убедена. Трудно й беше да повярва, че завръщането й у дома ще бъде толкова лесно.

 

След като закусиха на следващата сутрин, малката група се отправи към Уорфийлд. Мериъл яздеше до Доминик с високо вдигната глава. Великолепната й коса бе прибрана под шапката, а лицето й имаше спокоен и уверен вид. Ребека й беше дала един от своите костюми за езда, така че сега тя яздеше върху дамско седло и приличаше на истинска дама. Само някой, който я познаваше много добре, би разбрал, че всичко у нея е опънато като струна.

Когато стигнаха до железните порти на Уорфийлд, Мериъл дръпна звънеца. Пазачът бавно се дотътри от спретнатата си къщурка.

Мериъл наклони глава.

— Добър ден, Уолтър.

Ченето на стария човек увисна и той я зяпна смаяно.

— Лейди Мериъл?

— Разбира се. — Пазачът продължаваше да я гледа изумено, а тя мило рече: — Би ли отворил вратата, ако обичаш?

Уолтър бързо дръпна резето и отвори широко портите. Ездачите препуснаха по дългата алея. В главата на Доминик сякаш отекваха барабани. Доста подходящо, като се имаше предвид, че ги очаква тежка битка.

Все пак разполагаха с подкрепата на генерал Еймс, а и законът бе на тяхна страна. Наистина бе забележително как един брак можеше коренно да промени нещата. Въпреки това, когато наближиха къщата, забеляза с облекчение, че Греъм слиза по стълбите без оръжие.

Пронизващият поглед на лорда обходи ездачите. Зад него се появиха госпожа Ректър и госпожа Маркс, които застанаха сковано на каменните стълби.

— Вашето безочие ме изумява, лорд Максуел — процеди Греъм. — Търсих племенницата си из цяла Англия. Генерал Еймс, имате ли представа какво е направил този млад дявол? Сигурно не подозирате, иначе не бихте били и минута в неговата компания.

Доминик затаи дъх, докато Мериъл слизаше грациозно от коня и заставаше пред Греъм. Погледна го право в очите и рече:

— Би трябвало да се обърнете към мен, чичо, а не към съпруга ми и приятелите ми.

Кръвта се отдръпна от лицето на лорда.

— Мили Боже, ти говориш!

— Разбира се. — Мериъл вдигна глава към дамите. — Здравейте, госпожо Ректър и госпожо Маркс. Надявам се, че не сте се тревожили прекалено много за мен.

— Отначало много се разтревожихме — призна си госпожа Маркс. До нея госпожа Ректър разцъфна от удоволствие. По прозорците на горния етаж се виждаха очарованите лица на слугите. До вечерта всички в Шропшир щяха да узнаят, че лейди Мериъл напълно се е излекувала от лудостта си.

— Н-но след като можеш да говориш, защо никога не си го правила? — заекна Греъм.

— Нямаше какво да кажа. — Мериъл подаде юздите на един коняр, който я зяпаше с широко разтворени Очи. Младата жена продължи с по-остър глас: — Никога не съм била луда. Макар че намеренията ти може би са били добри, не приемам начина, по който бях отвлечена и затворена в онова ужасно място. Никак не ми харесват и заплахите ти към моя съпруг. Вярвам, че това повече няма да се повтори.

— Като се има пред вид държанието ти, не можеш да ме упрекнеш, задето реших, че се нуждаеш от защита — оправда се чичо й.

Смразяващият й поглед беше достатъчно красноречив. После Мериъл се обърна към двете дами и изрече със спокоен глас, все едно току-що се завръщаше от ежедневната си езда с приятели:

— Моля ви да се присъедините към нас в салона. Ще пийнем по чаша кафе.

Появи се още един коняр, който отведе конете, а Мериъл и спътниците й се заизкачваха по стълбите. Доминик използва случая, за да й прошепне:

— Отлично се справи! Продължавай в същия дух.

Тя кимна. Беше напрегната, но се владееше.

Макар че челюстта на Греъм потрепваше нервно, той се опитваше да се приспособи към новите обстоятелства. Чак когато всички заеха местата си в големия салон, успя да изрече с напрегната усмивка:

— Съжалявам за неприятностите, които ти причиних, Мериъл. Аз… аз си мислех, че по този начин се грижа за теб.

Очевидно приела извинението му, Мериъл го дари с ослепителна усмивка, докато сваляше дългите си ръкавици за езда.

— Разбирам заблуждението ти. Да не говорим повече за това. Била съм щастлива, че съм имала двама толкова загрижени и любящи настойници.

Неловката тишина бе нарушена от Роксана, която се втурна към господарката си, радостно размахала опашка, явно не на себе си от вълнение. Мериъл коленичи, за да увери приятелката си, че наистина най-после си е у дома.

— Бракът ти се е отразил добре, Мер… искам да кажа лейди Максуел — отбеляза госпожа Маркс, вперила поглед в брачния пръстен. — Никога не сте изглеждали по-добре.

Мериъл и Доминик се спогледаха. Бяха обсъдили и това по време на пътуването до Уорфийлд.

— Аз не съм лейди Максуел, а лейди Мериъл Ренборн. Моят съпруг, когото опознахте и започнахте да цените през тези последни седмици, е Доминик Ренборн, братът близнак на лорд Максуел.

Дамите ахнаха, а челюстта на лорд Греъм увисна.

— Моля? — заплашително изрева той. — Рексъм е пробутал по-малкия си син на моята племенница?

— Баща ми не подозираше нищо — спокойно обясни Доминик. — Всъщност той все още не знае. Смятам тази вечер да пиша писмо на него и на сестра си.

Госпожа Маркс се намръщи.

— Как е възможно Рексъм да не знае? Той прекара тук два дни!

— Зрението му е много лошо, а и очакваше да види лорд Максуел — обясни Доминик. — Очите на Лусия са много по-проницателни и тя веднага ме позна, но по моя молба си замълча. И без това положението беше доста деликатно.

— Деликатно наистина — сухо заяви госпожа Маркс. — Известно ми е, че много често близнаците като деца се забавляват да си разменят местата. Обаче никога не съм чувала един зрял мъж да изпрати близнака си да ухажва годеницата му.

Доминик я удостояваше с най-очарователната си усмивка, докато й обясняваше това, което с Мериъл предварително се бяха разбрали да каже. Думите му бяха наполовина лъжа, наполовина истина.

— Много често съществува специална връзка между близнаците. Когато моят брат се е запознал с Мериъл, той е усетил, че ние двамата с нея сме създадени един за друг, затова ме убеди да дойда тук на негово място. Аз се съгласих доста неохотно, тъй като не исках да се замесвам подобна измама.

— Доминик още в началото ми разкри своята самоличност — намеси се Мериъл. — За да бъда честна, аз така и така не изпитвах влечение към лорд Максуел. Той несъмнено е достоен мъж, но душата му е неспокойна. Макар че двамата братя много си приличат по външен вид, Доминик е доста различен. — Възнагради съпруга си с усмивка на обожание; малката палавница се оказваше прекрасна актриса.

— Аз самият се изненадах, когато разбрах, че съм се влюбил в Мериъл — продължи Доминик, доволен, че този път казва пълната истина. — Ала това се случи и… — Разпери ръце, сякаш искаше да каже, че любовта е всемогъща, а съдбата следва своите неведоми пътища. Въпреки неубедителното обяснение на възмутителната ситуация Кайл едва ли щеше да го опровергае. Би бил глупак, ако кажеше истината, а брат му в никакъв случай нямаше да го позволи.

— Каква история! — възкликна госпожа Ректър. — Не по-малко интересна от тези на Ан Радклиф^[1].

Доминик я изгледа остро — стори му се, че долавя ирония в забележката й. Тя обаче срещна съвсем спокойно погледа му. И да не бе повярвала на обясненията му, не го показа с нищо.

Греъм все още изглеждаше възмутен, че племенницата му се бе задоволила с един втори син без титла. Но все пак притежаваше достатъчно здрав разум, за да се опълчи срещу един свършен факт, одобрен и от дамите, и от семейство Еймс, и от самата Мериъл.

— Е, след като наследницата на Уорфийлд се е омъжила, ще трябва да устроим празненство за арендаторите и селяните — изрече с примирителен тон лордът.

Госпожа Ректър засия.

— О, да! Това е много стара семейна традиция, Мериъл.

— Какво празненство? — предпазливо попита Доминик, понеже знаеше колко е уморително за Мериъл да играе ролята на фина светска дама.

— Лятното слънцестоене е само след два дни. Времето е чудесно за веселие с голям огън на открито. Ако имаме късмет, Еймуърт може да е достатъчно добре, за да дойде със съпругата си, както и вашето семейство, Ренборн. — Гласът на Греъм придоби саркастична нотка. — В крайна сметка никой от нас нямаше щастието да присъства на сватбата.

Доминик погледна към Мериъл. Може би защото бе мълчала толкова дълго време, им бе много лесно да общуват без думи. Той повдигна въпросително вежди. Тя кимна в знак на съгласие. Ако тълпата й досади, нямаше да й бъде трудно да се измъкне, след като празненството ще бъде навън.

— Би било чудесно, ако госпожа Маркс и госпожа Ректър са съгласни, разбира се.

— Решението трябва да вземе лейди Мериъл. След като тя вече не се нуждае от компаньонки, ние нямаме думата в този дом. — Сега, когато вълнението от появата на Мериъл бе стихнало, в очите на госпожа Маркс се бе стаила тревога, тъй като Уорфийлд беше като Божия благословия за двете вдовици.

— Вие сте моето семейство и Уорфийлд е вашият дом — тутакси отвърна Мериъл. Погледът й се отмести от госпожа Маркс към госпожа Ректър. — Надявам се, че ще останете тук до края на дните си.

Госпожа Маркс въздъхна с видимо облекчение, а госпожа Ректър стана и прегърна младата жена.

— Бог да те благослови, дете. — После седна отново на мястото си и рече: — Може би трябва да се преместим в Дауер Хаус, Едит, за да осигурим повече уединение на младите.

— Подробностите ще уточним по-късно — намеси се Доминик. — Сега трябва да обсъдим сватбеното тържество, защото разполагаме само с една седмица.

След две кани с кафе всичко бе уточнено. По време на пребиваването си в Индия Джена бе изпълнявала ролята на домакиня в дома на баща си и бе придобила голям опит в организирането на празненства на открито. Решиха да изпратят покани в Дорнлей и в Бриджтън. Доминик се съмняваше, че баща му ще дойде — Рексъм щеше да бъде не по-малко вбесен от Греъм, ала семейството все пак трябваше да бъде поканено.

После генералът и дъщеря му се сбогуваха с домакините, а Греъм се извини под благовидния предлог, че се налага да сложи в ред кореспонденцията си. Доминик подозираше обаче, че скритото му желание е да се оттегли на някое спокойно място, където да обмисли добре случилото се. Изглежда му бе доста трудно и болезнено да промени мнението си за своята „луда“ племенница.

Дамите се оттеглиха в дневната, за да продължат с бродирането и да си поклюкарстват на воля. Доминик, Мериъл и преданата Роксана останаха в салона. Младият мъж прегърна съпругата си.

— Справи се прекрасно, моя вълшебнице! Битката е спечелена, и то без да се пролее капка кръв, а ти бе приета от всички като господарката на Уорфийлд.

— С помощта на приятелите ми. — Със сияещи очи Мериъл свали ботушите си и смъкна чорапите. — Най-после!

Измъкна фибите от косата си и я разтърси. После свали жакета за езда и хукна към коридора, водещ към задната част на къщата. Доминик примигна и пое след нея.

Мериъл излетя навън, пое дълбоко чистия въздух и погледна с наслада към сините шропширски небеса. Бликаща от енергия и живот, тя се спусна надолу по стълбите към цветните лехи. Сребристорусата й коса се развяваше след нея, а Роксана лаеше щастливо по петите й. Лондонската дама отново се бе превърнала в дивото и мистично създание, което от първия миг бе завладяло сърцето на Доминик.

Не по-малко въодушевен от съпругата си, той я последва из градинските пътеки, които вече познаваше като пръстите на ръката си. Вървеше няколко крачки зад Мериъл, без да се опитва да я настигне, радвайки се на лекотата и пъргавината й.

Тя стигна до една малка поляна в привидно занемарената част на парка и се отпусна със смях върху избуялата трева. Не я бе грижа, че можеше да изцапа красивия си костюм за езда.

— Толкова е прекрасно да си отново у дома!

Доминик седна до нея, а Роксана се настани от другата и страна.

— По-различен ли ти изглежда сега Уорфийлд?

— Много по-хубав. — Излегна се по гръб и с удоволствие се протегна. — Струва си да го напускам за известно време, за да изживея радостта от завръщането. Смятам, че един ден ще поискам да пътувам. Италия, Виена. Гръцките острови. — Внезапно се засмя. — И може би ще напиша книга за това как да се подреждат цветята по такъв начин, че никой да не може да го разбере или хареса!

— Ще въведеш нова мода. — Доминик си помисли за още нещо, което трябваше да обсъдят, — А какво мислиш за децата? След като една жена се омъжи, те понякога идват твърде бързо.

Мериъл се намръщи и очите й потъмняха. Доминик тъжно осъзна, че тя дълги години не бе имала никакъв контакт с деца и сега навярно й бе трудно да си се представи като майка. Надяваше се, че идеята за голямо семейство няма да й е много противна.

— Съжалявам, трябваше по-рано да обсъдим този въпрос. Дано вече не е твърде късно. Има начини да се предпазиш от забременяване, ако не искаш веднага деца.

Мериъл седна и кръстоса крака. Лицето й придоби загрижен израз.

— Мисля, че бих предпочела да изчакам известно време, но не това ме тревожи. Аз… аз току-що си спомних част от един разговор относно предстоящо раждане. Беше спор. Но не мога да се сетя кога или кои спореха.

— Може би някоя от прислужничките в Уорфийлд е била мъмрена, задето е забременяла, а няма съпруг? — предположи Доминик.

— Не. — Мериъл прехапа устни. — Беше много отдавна… Имаше гняв…

— Този спомен ли те кара да мразиш мисълта за бебета? — Доминик бе взел ръката й.

Тя сви рамене.

— Просто мимолетно видение. — Наклони глава и малко тъжно рече: — Никога не съм мислила, че може да имам деца, но сигурно ще им се радвам като на малки котенца.

— Само ти можеш да кажеш подобно нещо.

Изпълнен с надежда, че след време тя ще закопнее за деца, Доминик се наведе и я целуна. Устните й се впиха в неговите, по-сладки от нектара на цветята.

Мериъл закачливо го смушка в ребрата. Той се засмя и се зае да открие къде най-много има гъдел. Отначало всичко бе само игра, но постепенно целувките и милувките им станаха по-настойчиви и по-страстни. Двамата най-после се освобождаваха от сенките, които ги бяха преследвали толкова дълго. Тя бе варварска принцеса, великолепна в съвършената си голота, заобиколена от буйната трева и дъхавите маргаритки. Богиня, която караше сърцето му да замира от любов, а тялото му да се разтапя от страст и върховно задоволство.

Останаха да лежат под слънчевите лъчи с преплетени и уморени тела. Доминик отметна косите й и дрезгаво рече:

— Обичам те, Мериъл. Обичам да съм с теб, обичам мъжа, в който се превръщам в твое присъствие.

Тя затвори очи, но Доминик успя да види неудобството й. Запита се унило дали някога ще отговори на чувствата му. Може би е трябвало да израсне в нормално общество, да вижда как ухажват младите момичета и как се омъжват, за да разбере значението на човешката любов.

В този миг му хрумна друга мисъл, която го смрази. Мериъл може би вече не се нуждаеше от него. Бракът й даваше подкрепата, необходима й да бъде призната за неоспорима господарка на Уорфийлд, а имението бе това, което тя обичаше повече от всичко на света.

Привлече я към себе си, опитвайки се да не мисли за обещанието си, че ще си тръгне, ако тя пожелае. Мериъл все пак го харесваше и му вярваше достатъчно, за да сподели с него властта си в Уорфийлд, а със сигурност и обичаше да се любят.

Но истинските обвързаности на любовта, навика и отговорностите, които бяха основа за повечето бракове, бяха непознати за нея. Дали щеше да дойде денят, когато нямаше да иска да го вижда повече край себе си? А може би някога ще избухне и в изблик на моментен гняв ще го отпрати далеч от себе си? Или след като угасне първоначалният пламък на страстта им, ще пожелае да се люби с друг мъж и ще си намери любовник? Ако това се случеше, той щеше да си тръгне доброволно.

Остро си напомни да не предизвиква сам съдбата. Със сигурност Мериъл бе страстна любовница, която не бе безразлична към него и държеше на връзката им. Просто трябваше да живее ден за ден. Децата със сигурност щяха да ги свържат по-здраво. А дори и да го отпратеше в изблик на гняв, винаги можеше да го повика обратно.

Един облак засенчи слънцето и Доминик я покри с тялото си. Защото не бяха само любовници, а и приятели.

Щеше да се моли това да е достатъчно.