Мери Джо Пътни
Дивачката (26)

Глава 25

Рязко отвори очи. Не беше възможно! Не, той не можеше да спре сега, защото тя щеше да изгори в огъня на незадоволената си страст.

Енергията около него трептеше в пурпурно, но мускулите му се напрегнаха и той се отдръпна. Мериъл осъзна с пронизваща болка, че той наистина възнамерява да я изостави. Не можеше да го понесе! Не можеше да му позволи да си отиде! За нищо на света! Сграбчи отчаяно китката му.

— Не! — Макар че пеенето бе съхранило гласа й, за нея бе истинско изпитание да изговаря думите след толкова години на мълчание. — Моля! Недей!

Изражението му мигом се стопли.

— О, Мериъл… — прошепна младият мъж. — Любима!

Прегърна я и я обсипа с целувки и ласки, които я докараха до ръба на лудостта. Тя се задъха. По вените й сякаш потече огнена лава. Бедрата й го зовяха. Потрепери, а той продължи да я държи и притиска към гърдите си, докато тя не полетя.

Все още се носеше из непознатите висини, когато Доминик се намести между краката й. Мериъл отвори очи. Беше великолепен, с широки рамене и твърди мускули, които караха нарисуваното от нея mehndi да оживява. Най-после той бе тук! Нейният самец!

Напрегнатите линии около очите му показваха колко много му е струвало да влезе бавно в нея, да се сдържи да не я прониже като побеснял жребец. Тя се изви към него, зашеметена от прозрението за разликата между човека и животното. Да, нежността бе много по-опустошителна от страстта.

Той я изпълни, разпъвайки плътта й по един изненадващ, но не неприятен начин. Изгарящата интимност бе всичко, за което бе копняла, трескавата нужда да отдадеш толкова, колкото получаваш. Мериъл се притисна към него и изумено установи, че тялото й отново пламва от желание.

Доминик простена и започна да се движи бясно в нея. Преплетените им тела се претърколиха по килима. Тя се бе вкопчила в него, сключила бедра около гърба му, докато той пронизваше не само тялото, но и душата й, изпълвайки я със светлина и прогонвайки сенките, които я преследваха през целия й живот.

Накрая извика, застина и тялото му се сгърчи в силни спазми, докато топлото му семе се изливаше в нея. Мериъл още веднъж се понесе във вихъра на жаркото безумие. Изпита наслада, каквато не бе познавала, преди двамата да полетят в бездната на своята прегръдка.

Докато страстта им стихваше, Доминик я притискаше към гърдите си. Дишането й постепенно се успокои, кръвта й спря вихрения си бяг, мислите й се избистриха. А с тях и необходимостта да се изправи срещу новия свят, в който се бе преродила.

Мир. Задоволство. Любов. Той лежеше настрани, сънливо милвайки гърба й. Тя бе скрила лице в рамото му, а блестящата й коса се стелеше безразборно. Изпитваше благоговение, че тя най-после се е осмелила да заговори, разрушавайки и последната бариера помежду им. Макар че трябваше тъжно да признае, че думите не биха могли да опишат чудото, което току-що се бе случило.

Хлъзгавите им от пот тела потрепериха от вечерния хлад. Доминик придърпа едно одеяло и зави с него и двамата. Колко дълго можеха да останат така, вкусвайки безценната си близост, преди да се изправят пред факта, че кутията на Пандора вече е отворена?

Доминик внезапно осъзна, че Мериъл тихо плаче. Изпълнен с тревога, той отметна лъскавите кичури от лицето й.

— Какво не е наред, Мериъл? Нараних ли те?

Тя поклати глава и отново скри лицето си.

— Тогава защо плачеш така, сякаш сърцето ти е разбито. — промърмори младият мъж с устни притиснати към челото й. Тя бе толкова крехка и уязвима. Задоволството му изчезна, заменено от дълбоко чувство на вина. Как можа да позволи страстта да замъгли разума му? — Кажи ми какво не е наред, любима. Сега, след като ми доказа, че можеш да говориш, искам да чуя всичко, което имаш да споделиш.

Отговорът й бе дрезгав шепот.

— Аз не осъзнавах… колко самотна съм била.

Думите й пронизаха сърцето му. Избърса нежно сълзите от лицето й.

— Никога повече няма да бъдеш самотна. Не и докато аз съм жив.

Тя въздъхна леко. Не изглеждаше убедена. Доминик осъзна, че може би е направил прибързано обещание, което нямаше да може да изпълни, затова се опита да смени темата.

— Никога ли не си говорила с никого? Дори и с Кемал?

— Нямаше нужда. — Тя се изтърколи от прегръдката му и се излегна по гръб. — Кемал не ме е насилвал, както ти го направи.

Той се усмихна.

— Предполагам, че дори и когато хората са разговаряли пред теб, сякаш си част от мебелите, ти винаги всичко си разбирала.

Тя сви рамене.

— Когато слушах.

Доминик подозираше, че през повечето време тя умишлено се е изключвала от света.

— Та когато си слушала, сигурно си разбирала много повече, отколкото са предполагали хората около теб.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Може би.

Виждаше какво усилие й струва да използва думите след толкова години мълчание. Ако не са били мелодиите, които е пяла, гласът й може би е щял да се изгуби завинаги.

— Виждам, че не си от многословните жени.

Тя му хвърли дяволит поглед.

— Ти говориш достатъчно и за двама ни.

Доминик се засмя.

— Докато мълчеше, да. — Подпря глава на ръката си се вгледа в лицето й. — Защо съвсем съзнателно си се отдалечила от нормалното човешко общуване? Била си много малка, когато взела това решение.

— Не беше точно така — бавно отвърна тя. — Огънят, клането, пленничеството — всичко това беше повече, отколкото можех да понеса. — Затвори очи за миг, а лицето й се сгърчи от болка. — Тогава мислено се върнах обратно в Уорфийлд. Опитвах се да не обръщам внимание на харема в двореца на раджата. Чак като се върнах у дома, започнах отново да забелязвам околния свят. Но вече бях изгубила желанието да говоря. И… харесвах живота си такъв, какъвто беше. Имах всичко, което исках. Предпочитах това да не се променя.

Доминик проследи деликатния й профил. Представи си чувствителното дете, което е трябвало да мине през ада и у дома да излекува раните си. Не бе трудно да се разбере защо не бе пожелала да замени удобната си свобода със съмнителните предимства на „нормалното“ съществуване. Собствената му сестра не веднъж се бе оплаквала от ограниченията в живота на една млада дама.

Но копнежът на Мериъл по страстта и близостта бяха променили всичко. Сега беше дошло времето и той да разкрие измамата.

— Слушаше ли, когато лорд Максуел за пръв път дойде в Уорфийлд и ти го представиха?

— Кайл Ренборн. Виконт Максуел. — Очите й блеснаха. — Мечтаният съпруг за всяка жена.

Сигурно някоя от дамите го бе казала. Доминик леко се усмихна. Чувстваше се разкъсван между лоялността към брат си и към Мериъл. Заради безразсъдството си вече бе завинаги свързан с нея, а Кайл никога нямаше да му го прости. Отпъди обаче надигналата се в гърдите му болка и рязко изрече на един дъх:

— Аз не съм лорд Максуел.

Мериъл го изгледа остро.

— Не си Ренборн?

— Аз съм Доминик Ренборн, а не Кайл. Аз съм братът близнак на лорд Максуел. — Намръщи се. — Не се гордея със себе си, Мериъл. Понеже ние си приличаме толкова много, че лесно можем да заблудим хора, които не ни познават отблизо, Кайл ме помоли да заема неговото място, защото имал някакъв неотложен ангажимент. Макар че аз не исках, той беше много… убедителен. Мислех си, че идването ми в Уорфийлд няма да доведе до никакви усложнения. Щях да остана малко, да ти позволя да свикнеш с мен или с някой, който прилича много на мен. После да си тръгна.

Улови погледа й и пламенно продължи:

— Не очаквах, че ще се влюбя в теб, но то се случи. Това променя всичко…

За негово облекчение, тя не се отдръпна ужасено. Но и не каза, че го обича, както тайно се бе надявал. Вместо това го изгледа със студен, преценяващ поглед.

— Значи така. Нищо чудно, че изглеждаше различен. По-опасен.

— Аз… опасен? — Беше искрено смаян. — Кайл може да бъде дяволски опасен, аз винаги съм бил с лек характер.

— Кайл е твърдо име — продължи тя, без да му обръща внимание. — Ръбато. Доминик ми харесва много повече.

— Добре. Надявам се, че харесваш Доминик достатъчно, за да се омъжиш за мен, защото аз напълно те компрометирах. — Улови ръката й. — Макар че не съм мечтаният съпруг за всяка жена, аз те обичам. Надявам се, че това е достатъчно.

Мериъл се отмести и седна. Придърпа единия край на сарито и се уви хлабаво с коприната. Обаче прозрачната материя по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше голотата й.

— Каква представа имаш за брака? Аз май не я споделям.

Младият мъж почувства, че се смразява. Трябваше да предположи, че проговарянето й няма да разреши всички проблеми.

— Само семейните двойки могат да се държат така, както ние си позволихме.

Веждите й недоверчиво се извиха.

— Никога досега ли не си се съвокуплявал?

— Имал съм и други жени, но нито една не е била като теб.

Мериъл присви очи.

— Толкова богата?

Доминик стисна челюсти. Изглежда се бе запасила с доста цинизъм от разговорите, на които е била само безмълвна слушателка.

— Наистина никоя не е била толкова богата — съгласи се Доминик, — но не твоето богатство ме привлича, Мериъл, Аз с радост бих се оженил за теб дори и да нямаше пени.

Тя наклони глава, а златните й обици закачливо звъннаха.

— Ти имаш богатство?

— Не — твърдо отвърна той. — Имам малък доход, но не и богатство.

— Значи брат ти, който е богат, иска да се ожени за мен заради парите ми, а ти, макар и беден, не.

В гласа й прозвуча неприкрито недоверие.

Той въздъхна.

— Това е въпрос, на който трябва да се отговори с доверие, не с доказателство, моя вълшебнице. Или ще ми повярваш, или не.

Младата жена сви устни.

— А какво знам аз за мъжете? Как мога да преценя?

— Вслушай се в сърцето си — тихо отвърна Доминик.

— Моето сърце ми казва, че промяната стана твърде бързо. — Циничната нотка изчезна от гласа й. — За една жена бракът означава да довериш тялото си и всичко, което притежаваш, в ръцете на един мъж. Когато рисувах mehndi на Джена Еймс, тя ми разказа какво се е случило с нея. Защо тогава трябва да рискувам, когато не ми се налага да го правя?

Защо наистина, ако не го обича и не му вярва. Доминик с усилие потисна негодуванието си от пренебрежението, с което тя се бе отнесла към думите му за любов и преданост. Изправи се и си навлече панталоните и ризата. Тамянът в мангала бе изгорял, но ароматният дим все още се стелеше из стаята, затова дръпна пердетата и отвори капаците. Наведе се през прозореца и напълни дробовете си с чистия влажен въздух.

Замисли се за любовните връзки, които бе имал. Макар че не беше женкар, си бе грабнал своя дял от плътски удоволствия. Беше се любил с похотливи вдовици, страстни прислужнички, а понякога и с отегчени съпруги. Но никога досега не бе имал връзка, която да включва и нещо друго освен мимолетната страст.

Докато не срещна Мериъл. „Докато смъртта ни раздели“ му се струваше единственият възможен изход от случилото се помежду им. Повечето момичета от добро потекло щяха безрезервно да се съгласят с предложението му, ала тя не приличаше на никоя друга. Не че той искаше Мериъл да стане обикновена и да загуби магическата си неповторимост, но бракът бе една от условностите, за които той пламенно се надяваше, че тя ще приеме с радост.

Проясняването на мислите му напомни нещо, за което се бе запитал по-рано. Извърна се и скръсти ръце пред гърдите си.

— Какво изгори в онзи мангал?

— Тамян… — Тя започна да сплита косата си. — И малко опиум.

— Мили Боже, опиум? — Той се втренчи в нея. Значи затова мислите му се бяха объркали и накрая волята му се бе пречупила. — Как си могла?

Тя сви рамене.

— Ти беше толкова упорит. Изискваха се строги мерки.

Невъзмутимият тон, с който го каза, му напомни колко различна бе тя. Явно наистина не виждаше нищо скандално в поведението си.

— А какво би помислила за един мъж, който използва силно питие, за да съблазни една дама? — сухо попи Доминик.

Тя присви очи.

— Че е достоен за презрение.

— Но ти можеш да използваш упойващо вещество, за да ме накараш да направя нещо против желанието си?

Тя застина.

— На мен пък ми се стори, че имаш достатъчно желание.

— Моето тяло със сигурност имаше желание — остро рече той. — Но моята съвест ми забраняваше сексуалната интимност помежду ни, защото това е грешно. Никак не ми бе лесно да овладявам желанието си. Но до днес успявах да се държа като почтен човек… докато ти не ме упои.

Лицето й се изопна.

— Защо смяташ, че нашето съвкупление е било грешно?

— Защото ти си сгодена за моя брат, не за мен. — Младият мъж се намръщи, търсейки подходящите думи. — И защото никой почтен мъж не би се възползвал от една млада жена, която не е в състояние да прави правилни преценки. Такова поведение е достойно за презрение.

Очите й се свиха и заприличаха на цепки.

— Ти смяташ, че съм луда?

— Не. Но възпитанието ти е било толкова необичайно, че не разбираш напълно правилата на обществото.

Тя продължи да сплита косата си.

— Твоята чест не е пострадала, Ренборн. Аз съм съблазнителката, не ти.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Това, което има значение, не е кой е виновен, а последствията. — Поколеба се, осъзнавайки, че е длъжен да зададе един неудобен въпрос не само за да задоволи собственото си любопитство, но и защото от отговора й зависеше твърде много бъдещето му решение. — Ти някога… любила ли си се с друг мъж?

Тя въздъхна. Гневът й се стопи.

— Не, макар че не бях девствена. В женското отделение се приказваше, че могат да ме дадат за наложница на един съсед, приятел на раджата. Косата ми бе необикновена, а в Индия много често малки момичета стават наложници. Една от по-възрастните жени на раджата, Асма, бе много загрижена за мен и използва фалос от камък, за да разкъса девствената ми ципа.

Нямаше да я разбере, ако не бе виждал фалос от камък, докато беше в училище. Синът на един индийски офицер го бе донесъл, за да впечатли съучениците си. Момчетата се трупаха около грубо издялания мъжки орган, съзерцавайки го с интерес и неудобство. Доминик се потресе, че едно малко дете е било обект на подобен варварски ритуал. Ужасно!

— Беше направено с добри намерения, за да ми спестят по-големи страдания. — Младата жена обви коленете си с ръце и зарови глава в тях. — Асма бе бита с камшик, задето бе отнела девствеността ми. Тогава бе решено да ме върнат обратно на англичаните. Вероятно тя го е предвидила.

Можеше само да гадае какво бе преживяла в онази далечна и чужда страна. Това обясняваше и защо се бе върнала завинаги променена.

— Независимо от каменния фалос ти си останала девствена, което означава, че бракът е задължителен — заяви Доминик, като се стараеше гласът му да прозвучи невъзмутимо като нейния. — Толкова лошо ли ще бъде? Аз смятах, ме не съм ти безразличен.

Погледът й омекна.

— Знаеш, че наистина те харесвам, но това не означава, че искам да се омъжвам. — Погледна го умолително. — Не може ли да си останем така, както сме сега? Тези последни седмици бяха толкова щастливи.

— Не е възможно, моя вълшебнице. Посещението ми тук трябва да свърши с брак. Обществото ще бъде ужасено, ако решим да живеем заедно, без да сме свързани в свещен съюз. Твоите настойници никога няма да го позволят, дори и аз да се примиря с ролята на съблазнител на едно невинно момиче, което със сигурност не съм готов да направя. Ако не искаш да се омъжиш за мен, ще трябва да си тръгна.

Тя вирна брадичка.

— Аз съм господарката на Уорфийлд, кой би се осмелил да ме съди?

Това бяха сенките на нейните предшественици. Историческите книги и старите дневници, които изпълваха лавиците, очевидно бяха повлияли на мисленето й.

— Ние сме длъжни да живеем в този свят, Мериъл. Ако беше вдовица на средна възраст, можеше да ме назначиш да речем… за управител и тогава бихме могли да живеем заедно, ако сме дискретни. Но ти си млада и красива, а всички смятат, че разсъдъкът ти е помрачен, което още повече усложнява нещата.

— Това не е вярно!

— Може би не е, но сега ще си платиш за всички години, през които си правила това, което ти се харесва, и си оставила всички да си мислят, че си луда — откровено й заяви той. — Макар че вече говориш, ще е нужно време твоето семейство да те възприеме като напълно нормална и интелигентна жена, способна сама да взима решения.

Мериъл пристегна сарито около тялото си.

— Аз ще говоря само с теб.

Едва не простена от раздразнение. Как бе възможно едновременно да е толкова умна и толкова сляпа?

— Не можеш да се преструваш, че нищо не се е случило. Ако е необходимо, аз ще кажа на дамите, че можеш да говориш не по-зле от тях.

— Те няма да повярват, освен ако не ме чуят със собствените си уши.

Доминик сподави една ругатня. Знаеше, че е права. Ако заявеше, че тя говори с него, но не го докажеше, дамите щяха да си помислят, че и неговият разсъдък се е помрачил.

— А какво ще стане, ако си забременяла? Твърде възможно е, а бременността не е нещо, което може да се пренебрегне. Ако родиш дете, без да си омъжена, обществото ще ни отхвърли заради неморалното ни поведение. Би ли искала това да се случи?

Мериъл ахна и сложи ръка на корема си, сякаш тази възможност въобще не й бе минавала през ума. За един ужасен миг той си представи как тя решава да се омъжи за Кайл и ражда неговия син като наследник на Рексъм. Това със сигурност би било отмъщение срещу несправедливостта на съдбата.

Мериъл отново обви коленете си с ръце и започна да се люлее като малко дете. Прокле се, че я бе разстроил така. А още повече, че бе позволил да се стигне до тук. Опиумът нямаше да го замае, ако бе проявил достатъчно здрав разум да стои далеч от нея.

Отдръпна се от прозореца, коленичи и успокоително я потупа по голата ръка.

— Съжалявам, че те разстроих, моя вълшебнице. Ако не си бременна — а най-вероятно не си, — животът ти няма да се промени. Аз ще си замина и ти много скоро ще ме забравиш. — С болезнена яснота обаче осъзна, че той никога няма да я забрави.

— Не! — Рязко вдигна глава и се втренчи в него. — Не можеш ли да станеш мой управител? Ще бъда не по-малко дискретна от всяка възрастна вдовица.

Идеята бе опасно изкусителна. Да бъде с Мериъл, без да си навлече възмущението на семейството или на обществото… Не! Това бе абсолютно невъзможно!

— Не е достатъчно, Мериъл. Аз искам да държим главите си гордо изправени и пред Бог, и пред обществото, а не да се крием в сенките като някои прелюбодейци.

— Няма значение какво ще си мислят другите! — пламенно възкликна младата жена.

— Мнението на другите винаги има значение, освен ако не живееш съвсем сама в някоя пещера. — Улови погледа й, изпълнен с желание да я убеди. — Изборът е твой, Мериъл. Можеш да откажеш да се омъжиш и да запазиш свободата си. Или да се омъжиш за мен. — Преглътна тежко. — Или за Кайл. Или за който и да е друг мъж. Но аз няма да бъда твоят незаконен любовник.

Тя затвори очи, сякаш по този начин щеше да прогони думите му. Със сплетените коси и високите скули в този миг изобщо не приличаше на дете. Беше жена. Уморена жена.

— Не искам да си отиваш — прошепна Мериъл. — аз… се нуждая от време, за да свикна с толкова промени. Ще ми го дадеш ли?

— Имаме малко време, докато брат ми се завърне пътуването си. — Разтвори ръце и тя се отпусна в прегръдките му. — Може би още две седмици. Дотогава ще знаеш дали си забременяла.

Мериъл въздъхна и сложи глава на гърдите му. Изпълнен с безкрайна нежност, Доминик отметна една копринена къдрица от челото й. Тя беше като пеперуда, току-що измъкнала се от пашкула, безкрайно уязвима, решена да оцелее в непознатия нов свят. Възхищаваше се на смелостта й.

Наведе се, за да я целуне с братска и утешителна целувка. Тя обаче отметна глава и устните й се впиха в неговите. Доминик усети, че се възбужда и угризенията на съвестта го връхлетяха с нова сила. Това, което беше грешно преди няколко часа, беше грешно и сега, но този път не можеше да се извини с действието на опиума.

Мериъл плъзна ръка под широката му риза.

— По време на вечерята бях щастлива, като знаех, че под тези смешни джентълменски одеяния носиш моето mehndi върху кожата си.

Пръстите й разрошиха нежно косъмчетата на гърдите му и решителността му се разколеба. Положението им едва ли можеше да стане по-лошо, отколкото бе в момента. Бог да му е на помощ, ала я желаеше толкова много, и с тялото, и с душата си. Копнееше да й покаже колко силно я обича.

Затова дръпна сарито от рамото й и целуна изящните извивки на татуировката, които обхващаха гърдите й. Рисунките бяха толкова примитивни и толкова неанглийски, че му помогнаха много по-лесно да забрави света на строгите правила и ограничения, който ги очакваше извън тяхното убежище.

Езикът му се плъзна надолу по тялото й, вкусвайки леко солената й кожа, докато го облъхваше уханието на рози. Задавените й стенания го възбуждаха по-силно и от най-силния афродизиак.

Този път се сляха с пълното съзнание за това, което вършат.

 

Мериъл реши да спи в дървената къща, за да избегне сбогуването с Рексъм и Лусия на следващата сутрин. Доминик предпочиташе да остане с нея, но сметна, че е по-умно да не дава повод за въпроси къде е прекарал нощта. Затова я целуна за последен път, преди да се спусне по въжената стълба, и промърмори:

— Спи добре, моя вълшебнице.

— Ще те сънувам — тихо се засмя тя, — Доминик…

За пръв път го наричаше с малкото му име. Да го чуе от устните й и да си тръгне, бе все едно да му изтръгнат сърцето.

Още по-тежко му се стори завръщането в тъмната нощ. Не можеше да прогони ужасяващия страх, че двамата никога вече няма да бъдат толкова близки.