Мери Джо Пътни
Дивачката (40)

Глава 39

— Твоите арендатори знаят как да се веселят — одобрително отбеляза лорд Рексъм. Сватбеното празненство бе в разгара си. Под лъчите на залязващото слънце в подножието на Касъл Хил се вихреха танци, децата се смееха, увлечени в игри, а масите се огъваха, отрупани с халби бира, разнообразни зеленчуци и късове печено говеждо.

— Наистина знаят, сър. — Доминик още не можеше да се отърси от изумлението, че баща му бе дошъл и беше в такова добро разположение на духа. — Мисля, че са много доволни, дето могат да влязат в Уорфийлд Парк и да видят господарката си след толкова много години. — Всички бяха щастливи, че тя си е съвсем нормална, и истински се наслаждаваха на грандиозното празненство. Джена Еймс бе прекарала цял час в рисуването на mehndi върху ръцете и лицата на децата, на въодушевени млади момичета и дори на някои по-смели матрони.

Погледът на баща му се насочи към Мериъл, седнала в другия край на масата заедно с Лусия и Джена, която си почиваше, защото къната бе свършила.

— Изглежда си научил съпругата си на някои маниери.

— Маниерите й винаги са били безупречни — сухо отвърна Доминик. — Това, което й липсваше, бе самоконтролът. — За щастие баща му вече имаше горчив опит и нямаше да се осмели да повдига пак брадичката на снаха си. Мериъл бе усвоила ролята на изискана дама, ала търпението й си имаше граници.

След като преглътна и последната хапка от печеното говеждо, Доминик се поддаде на любопитството си.

— Много съм радостен, че вие и Лусия сте тук, сър, но трябва да си призная, че съм изненадан. Мислех, че няма да одобрите брака ми, след като имаше неофициален годеж между Максуел и лейди Мериъл.

— Имах някои колебания относно въпросния брак, но съществуваше уговорката от преди двадесет години. — Баща му надигна халбата си с бира. — Освен това никога не бих се решил теб да предложа за съпруг, защото ти винаги си изразявал несъгласие с всички мои идеи.

Доминик се изчерви.

— Нима съм бил толкова лош?

Баща му изсумтя.

— Ти си най-твърдоглавият син, който някой баща е бил наказан да има.

Доминик отвори уста, за да възрази, но побърза да я затвори. Не можеше да отрече, че бе твърдоглав и непокорен. Наистина баща му бе деспот, ала и той не бе проявявал разбиране и никога не бе отстъпвал.

— Съжалявам, ако съм ви причинявал неприятности.

— Всички деца го правят. Родителите и децата са на тази земя, за да си причиняват неприятности и страдания. Ти си моето наказание за това как аз самият съм се държал към баща си. — Очите на Рексъм блеснаха. — Ще получа удовлетворение, когато ти имаш свои деца.

Доминик се засмя.

— Със сигурност да бъдеш родител не означава само ядове и неприятности.

— Разбира се, че не — грубо отсече баща му. — Децата са бъдещето. Какъв смисъл би имал животът без тях?

Младият мъж се изуми от емоциите в гласа на баща си. Под обичайната си безцеремонност и властност Рексъм наистина обичаше децата си. А той винаги бе смятал, че лордът е създал семейство, подчинявайки се само на общоприетите норми и необходимостта да има наследници.

Баща му се намръщи.

— Знам, че отношенията между теб и брат ти са доста обтегнати, а това тук още повече ще влоши нещата. — Отново насочи поглед към Мериъл. — Но искрено се радвам, че толкова добре устрои живота си. Изглежда, че вие двамата си подхождате, а и нейното богатство ще се присъедини към рода Ренборн, нещо, което винаги съм желал. Лусия можеше да се омъжи по-добре, но двамата с младия Джъстис също са създадени един за друг. Ако и твоят брат си намери подходяща съпруга, семейството ще си е осигурило следващото поколение.

Преди подобни забележки щяха да вбесят Доминик. Ала сега, като женен мъж, с изненада установи, че вече гледа различно на нещата. Ако някога с Мериъл имат деца, той също ще бъде загрижен да ги види добре устроени. Въпреки че бе много романтичен и смяташе, че най-важното в брака не са парите, а любовта.

Ако трябваше да бъде искрен, бе длъжен да признае, че баща му е имал доста сериозни основания да се загрижи за финансите си. Той бе наследил огромни дългове и едно западнало имение. Рексъм бе работил упорито с години, за да възстанови семейното богатство. Затова никак не беше изненадващо, че парите и собствеността играеха толкова важна роля при определяне бъдещето на децата му.

Доминик с изненада осъзна, че занапред двамата с баща му навярно ще се разбират много по-добре, защото имаха едни и същи ценности. Семейството. Земята. Отговорностите. И ако понякога баща му го вбесяваше… е, трябваше да признае, че и той самият не винаги е бил цвете за мирисане. Но двамата без съмнение можеха да бъдат приятели.

Разбира се, никога не би му казал нещо сантиментално на глас, затова само учтиво попита:

— Желаете ли още бира, сър?

Рексъм поклати тъжно глава.

— Още малко и подаграта ще ме прикове в леглото за следващите три дни.

— Един танц, милорд? — Някакво изчервено селско момиче стоеше зад гърба на Доминик. Имаше вид на човек, чиито приятели са го накарали да извърши нещо нечувано. На дясната й буза съхнеше цвете от къна.

— Аз не съм милорд, но за мен ще бъде удоволствие — отвърна Доминик, след като хвърли поглед към Мериъл, която му се усмихна и му махна с ръка. Опасяваше се, че тълпата ще я умори и отегчи, но нейните арендатори не й досаждаха, при все че изгаряха от любопитство да видят господарката си, за която от години се мълвеше, че не е с всичкия си.

Последва момичето до импровизирания дансинг. Двамата с Мериъл бяха открили танците и искрено се бяха забавлявали. А и тя не показваше никакви признаци на умора или досада. Тъкмо обратното.

Цигуларят засвири и хората се впуснаха в игривия ритъм. Доминик се засмя, когато видя смаяната физиономия на девойката, която тъкмо бе завъртял в сложната фигура на танца. Тя явно не бе разбрала, че новият господар е неин партньор. Но смайването й бе последвано от широка усмивка. Изглежда местните хора го възприемаха с открити сърца. Тогава си помисли, че никога няма да бъде толкова сдържан и хладен господар като баща си.

Сестра му Лусия танцуваше в съседната редица със зачервени бузи и развети панделки. Неин партньор беше Джем Браун, бившият бракониер, който изглеждаше доволен и щастлив. До него беше Джон Кар. Управителят си знаеше цената, но все пак си отдъхна облекчено, когато Доминик го увери, че имението и занапред ще се нуждае от услугите му.

Скоро щеше да се стъмни и да накладат големия огън.

 

Мериъл потропваше в такт с музиката, докато наблюдаваше как Доминик танцува с момичето. Той беше добър с хората, внимателен и загрижен, но бе роден за господар. Арендаторите и селяните в Уорфийлд вече го обожаваха и кой би могъл да ги упрекне? За щастие не очакваше от нея да бъде царицата на бала, независимо, че това бе собственото й сватбено празненство. Разбираше я така добре…

Реши, че има нужда да се поразтъпче, плъзна се от пейката и тръгна да обикаля сред гостите. Това бе най-дългият ден в годината, но вече слънцето потъваше зад хоризонта. Последните му лъчи обгръщаха хълмовете и стария замък в далечината в ореол от разтопено злато. Нейният дом никога не бе изглеждал по-красив и по-обичан.

— Милейди? — Кемал закрачи до нея. Изглеждаше много царствен с тюрбана и туниката, плътно обвиваща стройната му фигура.

Тя му се усмихна.

— По време на пролетното равноденствие кой би си представил, че по време на лятното слънцестоене тук ще има такова празненство?

— Никой. — Погледна над тълпата. Лорд и лейди Еймуърт бяха също тук заедно с двете си деца, които бяха горе-долу на възрастта на Мериъл. Братовчедите бяха симпатични, а графинята следеше внимателно съпругът й да не се преуморява. Госпожа Ректър и госпожа Маркс бъбреха оживено с генерала и дори лорд Греъм разговаряше учтиво с местния викарий.

— Станаха толкова много промени, а ще има и още — отбеляза Кемал и я погледна сериозно. — Дойде време да напусна Уорфийлд, милейди.

— О, не! — Спря поразена. — У дома в Индия ли ще се върнеш?

— Англия е моят дом сега, но аз повече не съм необходим тук. Сега вашият съпруг ще се грижи за вас.

— Това не означава, че не се нуждая от теб — прошепна тя. На гърлото й бе заседнала огромна буца.

— Няма да бъда много далеч — успокои я индиецът. — Генерал Еймс остарява и се нуждае от помощ при управлението на Холиуел Грейндж. Макар че къщата е по-малка от тази в Уорфийлд, имението е почти толкова голямо. Помоли ме да му стана управител.

— Разбирам. Смяташ ли, че двамата с Джена ще бъдете щастливи, Кемал?

Той я погледна втренчено. По лицето му бе изписана искрена изненада.

— Откъде знаете?

— Имам си начини — мило му се усмихна младата жена.

Кемал се засмя.

— Трябваше да се досетя, че ще разберете. Да, милейди, двамата с Джена ще бъдем щастливи. Струва ми се, че винаги сме се познавали. — Замълча и лицето му придоби замечтано изражение. — Още като дете аз усещах, че корените ми не са в моята родна земя. После дойдох в Англия, за да се грижа за вас. Сега вие сте добре и е време да предприема следващата стъпка по моята пътека.

Мериъл осъзна, че генерал Еймс знаеше за връзката между дъщеря му и индиеца. Като наемаше Кемал, той всъщност тактично показваше своето одобрение. И имаше защо — можеше да преобърне целия свят и никъде не би намерил по-почтен и по-добър мъж за Джена.

— Радвам се, че няма да си далеч от мен.

— Аз винаги ще бъда наблизо, когато се нуждаеш от мен, мое малко цвете — тихо рече Кемал.

Мериъл преглътна сълзите си. Трудно бе да се опише връзката между тях двамата — той бе за нея и баща, и голям брат, и приятел. Всъщност именно неговата доброта и обич бяха запазили разсъдъка й.

— Как се срещнахме за пръв път? Ти от толкова дълго време си част от моя живот, че вече не си спомням.

— Може би е по-добре, че не си спомняш.

Мериъл го изгледа изпитателно.

— Думите ти навеждат на доста въпроси.

— Не исках да бъда загадъчен. — Лицето му помръкна. — Ако смяташ, че държиш да знаеш, ще ти кажа.

Не и тази вечер. Нещо в едно кътче на съзнанието й се опитваше да излезе на повърхността. Спомените й от Индия бяха една хаотична смесица от ужас, силни усещания и поразителна красота. Винаги се бе опитвала да не се съсредоточава върху миналото, но може би беше време да го направи.

Танцът свърши. Доминик държеше едно малко, русо, около четиригодишно момиченце. Сърцето на Мериъл се сви. От него щеше да излезе прекрасен баща. За първи път изпита желание да има бебе.

Извърна глава. Не искаше другите да забележат чувствата й. Разсеяно видя как някакъв конник приближава към веселящото се множество. Заслони очи с ръка и се опита да го разпознае. Смяташе, че всички гости, които имаха коне, вече бяха пристигнали.

Мъжът беше млад и добре облечен. Хубав, но със сурово лице. Приличаше на Доминик, но светлината му бе по-тъмна, по-неспокойна…

В следващия миг от устните й се изтръгна смаяно възклицание. Сякаш предупреден от някакъв инстинкт, Доминик вдигна глава и видя конника. За миг застина. После нежно подаде момиченцето на майка му и започна да си пробива път през тълпата към новодошлия.

— Нещо не е ли наред? — остро попита Кемал.

— Ще се постарая да е наред! — отвърна Мериъл и се спусна към съпруга си, решена на всяка цена да присъства на срещата между двамата близнаци.

 

Доминик се опита да разгадае изражението на Кайл, но не видя нищо под маската. Зърна и дръжката на малък пистолет, докато брат му скачаше от коня. Изведнъж си представи как Кайл изважда оръжието и хладнокръвно се прицелва в него. Отпъди обаче ужасното видение, напомняйки си, че е съвсем нормално да се носи оръжие, когато си на път.

— Не очаквах да те видя тук — каза Доминик.

Преди брат му да успее да отговори, се появи Мериъл, задъхана от тичането. Приличаше на разгневен ангел.

— Лорд Максуел — решително започна тя, — ако сте дошли, за да обиждате отново моя съпруг, аз лично ще ви издера очите.

— Сдобил си се с ревностен защитник. — Кайл огледа внимателно снаха си и леко се поклони. — Можете да приберете ноктите си, лейди Мериъл. Не съм дошъл да се бия.

— Тогава защо си дошъл? — Погледът на Доминик се стрелна към мястото, където се криеше пистолетът. — Да раздадеш правосъдие?

Кайл се изчерви, мигом разбрал намека.

— Разбира се, че не. Дойдох просто да… поговорим. Ще се поразходиш ли с мен? — Погледна към Мериъл и Кемал, който също се бе присъединил към тях. — Само ние двамата.

Макар че Мериъл продължаваше да изглежда войнствено настроена, Кемал любезно се поклони.

— Разбира се. — Пое юздите на коня и сръчно избута Мериъл настрани.

Доминик закрачи до брат си. Тръгнаха покрай живия плет.

— Лусия ми разказа надълго и нашироко твоята версия за станалото. Истина ли е всичко това?

Доминик огледа внимателно профила на брат си, който сякаш бе издялан от гранит.

— Не смятам, че си е измислила нещо.

Кайл остана мълчалив за един безкрайно дълъг и тягостен миг.

— Можеш ли съвсем честно да кажеш, че когато си се оженил за Мериъл, не си имал и най-малкото желание да спечелиш преднина?

По дяволите! Кой би бил правилният отговор на подобен въпрос?

Когато се съмняваш, кажи истината. Преди да отговори, Доминик съвсем искрено претегли всички мотиви, които го бяха довели до мъчителното решение.

— Не, не мисля. Най-вече бях ужасен, че лорд Греъм ще намери Мериъл и ще я затвори отново в лудница. Когато двамата с Кемал отидохме в Блейдънхам, тя беше завързана за един стол и облечена в усмирителна риза, все едно е някакъв див звяр. Не можех да позволя това да се случи отново.

Кайл го изгледа шокирано.

— Мили Боже, нима чичо й е позволил подобно нещо?

— Смятал е, че като я отвежда в онази клиника, й осигурява най-доброто лечение. — Доминик се поколеба и нерешително продължи: — Наистина бях изключително загрижен за нея, но ако трябва да бъда честен докрай, нужно е да призная, че исках и тя да бъде моя — да я обвържа с брак, за да не може никой да ми я отнеме.

— Значи любовта ти към тази дама е била по-голяма от лоялността ти към мен — студено отбеляза Кайл.

Доминик мислено се изруга. Двамата никога не бяха разговаряли откровено за това, което бе сърцевината на недоразуменията им. Сега разбра защо. Подобна честност беше дяволски трудна.

— Кълна се във всичко свято, че решението да ти причиня болка заради спасението на Мериъл бе най-мъчителното нещо, което някога съм правил. Ако наистина не се страхувах, че тя отново ще се озове в лудница, щях да изчакам завръщането ти, за да разрешим заедно възникналия проблем.

Брат му въздъхна и сякаш част от напрежението се стопи.

— Радвам се да го чуя. Страхувах се, че ти си се възползвал от възможността да ми отмъстиш, че съм се родил пръв.

— Никога не съм искал да те нараня, дори и когато отношенията ни са били най-силно обтегнати — тихо каза Доминик. — Повярвай ми.

— Вярвам ти, защото и аз винаги съм се чувствал по същия начин. — Кайл откъсна една маргаритка от живия плет и завъртя стъблото между пръстите си. — Затова ми беше толкова трудно да приема, че… доверието помежду ни е осквернено завинаги.

— В този случай Мериъл наистина беше на първо място. Надявам се, че никога повече няма да ми се налага да вземам подобни решения.

— Е, може би справедливо я загубих — тъжно каза Кайл. — Тя напълно се е променила от първия път, когато се срещнахме. Много е хубава и никак не прилича на малоумна. Навярно това се дължи изцяло на теб.

— Тя никога не е била малоумна и направи за мен не по-малко, отколкото аз за нея. — Доминик се канеше да обясни как го бе очаровала, но се спря. Може би друг път. В момента беше много по-важно да изяснят недоразуменията, които толкова дълго ги бяха разделяли.

Навлажни устните си, преди да зададе най-съществения въпрос.

— От години се надявам, че някой ден отново ще станем приятели. Смяташ ли, че е възможно?

Брат му спря и се извърна, за да срещне погледа му. В очите му имаше стаена болка, колебание и копнеж за близост.

— Аз… не знам… Прекалено дълго не се разбирахме…

— Ние вече не сме съперници, Кайл, ако изобщо някога сме били. Може би сега ще бъде по-лесно да приемем различията си.

Кайл му се усмихна и Доминик си припомни онези далечни дни, когато бяха толкова близки.

— Бог вижда, че си заслужава да опитаме.

— Да си стиснем ли ръцете? — Доминик пое ръката на брат си, но побърза да я пусне, защото Кайл трепна. Погледна надолу и видя превръзката около дланта му. Сигурно е било доста болезнено да държи юздите. — Какво е станало?

— Порязах се със стъкло. Нищо страшно.

Кайл винаги бе предпочитал да крие слабостите си. Наистина бе невероятно, че е решил да се опита да прехвърли мост през пропастта, която ги разделяше.

А може би се бе променил… Доминик се опита да определи тази промяна и стигна до извода, че брат му изглеждаше като прероден. Всъщност и двамата се бяха променили през тези последни седмици, макар и по различни причини и по различни начини.

Може би най-после бяха съзрели и вече бяха готови да избегнат напрежението и конфликтите от миналото.

— Какво те накара да напуснеш страната и да не можеш да дойдеш в Уорфийлд?

Кайл повдигна вежди.

— Откъде знаеш, че съм бил извън страната?

— Получих от теб много силни сигнали. И много тъжни.

Лицето на Кайл се изопна.

— Винаги си бил добър в тези неща. — Помълча доста дълго, преди да отговори с напрегнат от болка глас: — Заведох жената, която обичах… в Испания, за да… умре…

Доминик затаи дъх. Това обясняваше всичко — невероятния подкуп, безкрайната мъка, отчаяния гняв.

— Съжалявам — промълви Доминик.

Представи си как би се почувствал, ако нещо се случи с Мериъл, и стомахът му се сви. Опита се да измисли как да утеши брат си, но не се сети за нищо и само сложи ръка на рамото му.

— Много съжалявам.

Усети, че Кайл разбра това, което не можа да изрази с думи. Пое дълбоко дъх. Брат му бе разкрил собствената си уязвимост. Сега и той трябваше да постъпи по същия начин. Искаше да му разкаже за случилото се на Ватерло — за болката, страха и лудостта. Доста време бе минало от онова изпитание, което така бе променило живота му.

Разговорът бе най-добрият начин да се строят мостове между двама души, а те едва сега започваха.