Мери Джо Пътни
Дивачката (11)

Глава 10

Макар че вече бе станал твърде значим, за да може да го пренебрегва, Мериъл не знаеше, че има милостива душа. Но със своите докосвания, думи и искрено състрадание той успя да помогне на ранената лисица. Дори самата тя не бе способна на това.

Явно притежаваше неоспорима сила. Умението му да лекува бе просветлило златната енергия, която се излъчваше от него. Мериъл бавно се изправи на крака. Той стори същото. Беше сериозен. Не откъсваше поглед от лицето й. Очите му бяха великолепно сини, умни и искрящи от стаен хумор и разбиране. Не само я гледаше, а проникваше дълбоко в душата й.

Мериъл потръпна при мисълта, че някой може да се доближи толкова близо до нея и да я опознае толкова добре. Ала също както при лисицата страхът й отстъпи пред инстинктивното доверие.

Досега мислеше, че на тази земя не съществува друго човешко същество като нея.

Може би бе грешила.

 

След инцидента с лисицата Мериъл и Доминик се върнаха в къщата, потънали в приятелско мълчание. Каквото и дяволче да я бе подтикнало по-рано да избяга от него, сега вече бе изчезнало.

Двамата влязоха в кухнята за импровизирана закуска. Присъствието на Мериъл бе нещо обикновено тук, но появата на виконта ужаси готвачката и помощничките й. Едно беше знатен благородник да влезе, за да поръча храна за пикник, а съвсем друго — да седне до изтърканата дървена маса и да похапва с наслада варени яйца, препечени филийки и чай. Доминик се опита да ги успокои, но резервираните маниери на Кайл само влошиха нещата.

След като се нахраниха, Мериъл се запъти към задната част на къщата, откъдето се излизаше в градината с дългите цветни лехи, обградени с ниски чемшири. Доминик бе видял от прозореца на стаята си, че те образуваха различни фигури. Разделяха ги пътеки, настлани с каменни плочи. Ефектът бе поразителен.

Цветята в няколко лехи обаче вече бяха прецъфтели, а местата бяха почистени, прекопани и подготвени за засаждането на новите растения. Отстрани бяха наредени ръчни колички, пълни със свежи стръкове. Доминик вече бе започнал да осъзнава, че поддържането на градините изисква постоянна и неуморна работа.

Мериъл се приближи до едната количка и взе овехтялата сламена шапка, която някой — вероятно Кемал — бе оставил там за нея. Нахлупи я ниско на главата си и се зае да изважда растенията и да ги подрежда върху старателно оформените гнезда. Внимаваше да оставя равни разстояния между тях.

После взе лопатката, коленичи и засади първия карамфил. След това се изправи и подаде лопатката на Доминик с жест, който красноречиво казваше:

— Покажи ми дали можеш да направиш същото.

Той взе инструмента и коленичи край лехата. Изведнъж му хрумна странната мисъл, че тя не говори, защото не иска.

Започна старателно да копае гнездото, после постави в него растението и грижливо утъпка пръстта.

Изпълнен с абсурдното желание да спечели одобрението й, той вдигна глава. Лицето й бе засенчено от широката периферия на сламената шапка, но кимването й красноречиво изрази задоволството й. Тя пристъпи към следващото гнездо и взе друго растение от количката.

Доминик се усмихна и се залови да копае. Дали граф Рексъм ще се зарадва да разбере, че по-малкият му син, източник на постоянни разочарования, току-виж се оказал доста способен градинар? Подсвирквайки си тихо, той се зае със следващото растение.

Слънцето се изкачи високо на небето, после бавно започна да се спуска надолу. Доминик откри изненадващо, че саденето на цветя много му допада. Навремето ревностно бе изучавал селскостопанската работа в семейната ферма в Дорнлей. В желанието си да разбере всичко бе засявал, косил и жънал. Обаче градините бяха царството на майка му, затова знаеше много малко за цветята. Харесваха му и това бе всичко.

Сега откри, че обработването на земята с голи ръце му доставя чувствена наслада. Обичаше богатия мирис на влажна пръст. Изпитваше дълбоко удовлетворение при мисълта, че в резултат на усилията му ще се роди красота и ухание.

Помисли си за шумния Лондон, където щеше да се намира сега, ако не се бе съгласил да участва в измамата на Кайл. Светът на повърхностните развлечения, на лекомислените и мимолетни приятелства. Шропшир бе съвсем различен. Нищо чудно, че градинарите излъчваха такова задоволство. Кемал бе спокоен и волен като безбрежните пространства.

Присъствието на Мериъл в градината му действаше омиротворително. От време на време поглеждаше към нея. Малките й боси нозе извикваха усмивка на устните му. Те представляваха възбуждаща смесица от изящество и елегантност, както и всичко останало у нея.

Не че той имаше по-представителен вид. Благодарение на сутрешната разходка заканата да съсипе един от костюмите на Кайл бе станала реалност. С напредването на деня Доминик захвърли сакото и нави ръкавите на ризата.

Довърши поредната леха, изправи се и се разкърши, за да отпусне схванатите си мускули и крайници, непривикнали на подобна дейност. После се запъти към Мериъл, за да я попита с коя леха желае да се заемат. Ала тя не работеше. Бе се бе отпуснала на пети, а ръцете й лежаха спокойно върху бедрата.

Доминик проследи погледа й и видя, че наблюдава една жълта пеперуда. Не искаше да я безпокои и затова седна до нея. Почти не можеше да различи чертите, скрити под широката периферия на тази нелепа шапка, но бе доволен, че деликатната й кожа е защитена от силните лъчи. Палещото слънце на Индия сигурно е било жестоко за нежно и изящно същество като нея.

Минутите се нижеха. Какво толкова интересно имаше в една обикновена жълта пеперуда? Наоколо бе пълно с тях. Доминик се вгледа по-внимателно в насекомото.

Без съмнение пеперудите бяха много красиви. Всъщност никога досега не бе забелязвал колко нежни и изящни са златистите им крилца, ефирно пърхащи във въздуха. Бяха самото съвършенство. Интересно защо пипалцата им пък бяха така извити по краищата?

Пеперудата пиеше нектар от цвят на цвят. Доминик се опита да си представи какво ли е усещането да летиш. Всъщност не бе много трудно да си представи ефирната и грациозна Мериъл като пеперуда.

Времето сякаш спря. Когато най-после насекомото отлетя, Доминик примигна сепнато, питайки се колко ли дълго е стоял така. Не беше наблюдавал пеперуди от дете, а дори и тогава не проявяваше кой знае какъв интерес към тях. Част от особената натура на Мериъл бе способността й да се отдава изцяло на нещо.

Изведнъж обаче тя се изправи пъргаво и го подкани да се заеме със следващата леха.

— Доста строга надзирателка си — пошегува се Доминик, докато посягаше към лопатката.

Можеше да се закълне, че очите й блеснаха дяволито, преди да извърне поглед. Младият мъж се усмихна и отново се зае с копането.

Следобедът бе превалил, когато един шлифован тенор рече топло:

— Добър ден, Мериъл. Как си?

Доминик сепнато вдигна глава. Не бе чул приближаващи стъпки. Видя някакъв джентълмен на средна възраст с посивели коси и деликатно телосложение да пресича лехата, в която работеше Мериъл. Щом приближи, тя се изправи.

Мъжът я целуна леко по бузата.

— Мое скъпо дете! Хубаво е да те видя отново.

Мериъл прие равнодушно целувката. За част от секундата по лицето на непознатия премина сянка на безкрайно съжаление. После вдигна ръцете й и тъжно ги огледа.

— Защо не си сложила ръкавиците, които ти подарих?

Доминик бавно се изправи. По външния вид и скъпите дрехи можеше да предположи, че това е вуйчото на Мериъл, лорд Еймуърт. Ако обаче грешеше, щеше да бъде доста трудно да обясни заблудата си. При това Еймуърт бе единственият човек в Уорфийлд, който познаваше Кайл по-отблизо. Тъй че не бе изключено да открие измамата. Мъжът погледна към Доминик. И зяпна.

— Лорд Максуел?

— Успях ли да ви изненадам? — Доминик имитира гласа на брат си.

— Наистина успяхте. — Погледът на новодошлия се плъзна невярващо по самозвания лорд Максуел. — Едва ви познах.

— Стори ми се, че не е зле да помогна на лейди Мериъл. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Тя с готовност прие.

Мъжът премести поглед към Мериъл, после отново го насочи към Доминик.

— А прие ли ви… и в друго отношение?

Доминик реши, че новодошлият със сигурност е лорд Еймуърт, но все пак реши да се въздържа да го назовава по име, докато не получи неопровержимо доказателство.

— Действах много предпазливо, за да не я изплаша.

— Мъдро. Макар че, както сам знаете, не разполагаме с много време. — Загриженият му поглед отново се върна на Мериъл. — Бях на път към имението си, но реших да се отбия и да видя как вървят нещата.

— Ще останете ли да преспите? — Доминик се надяваше, че отговорът ще бъде „не“.

Нямаше явно късмет, защото Еймуърт кимна.

— Винаги се радвам на посещенията си в Уорфийлд, особено през този сезон. Бихте ли се поразходили с мен, лорд Максуел? Искам да поговоря с вас.

Отчаяно търсейки извинение, за да избегне разговора насаме, Доминик рече сериозно:

— Не смея да напусна работата си, защото се опасявам, че моята работодателка ще ми се разсърди.

Еймуърт се усмихна.

— Много добре. В такъв случай ще се видим по-късно.

Доминик проследи с мрачен поглед вуйчото, който се запъти към къщата. Цяла вечер ще се наложи да бъде нащрек. Надяваше се, че дамите ще забавляват госта. Колкото до него, трябва да внимава всеки път, когато отвори уста. Една грешна дума и всичко отива по дяволите.

 

Доминик се облече особено грижливо за вечеря, дори позволи на Морисън да го обръсне. После се поздрави за предвидливостта, защото лорд Еймуърт се оказа в строго официален костюм, сякаш бе на прием в двореца. Жените също бяха облекли най-хубавите си рокли.

След любезния разговор на чашка шери, Доминик и Еймуърт придружиха дамите в трапезарията. На масата отново бе сложен прибор и за Мериъл, макар че тя не бе вечеряла с компаньонките си, откакто Доминик бе пристигнал в Уорфийлд.

Ненадейно вратата на трапезарията се отвори и Мериъл се появи на прага. Доминик погледна натам и се почувства така, сякаш го бяха цапардосали с нещо по главата. Това бе Мериъл, която никога не бе виждал. Блестящата й коса бе вдигната високо, откривайки нежната извивка на шията, на която искреше наниз перли. Бялата й рокля бе украсена със сребриста бродерия, а малките й нозе бяха обути в сребърни пантофки.

Появата й бе толкова зашеметяваща, че му трябваше известно време, за да осъзнае, че роклята бе ушита по модата отпреди тридесет години. Не че го интересуваше — красотата нямаше възраст. Едва не се препъна, докато се изправяше, за да я придружи до мястото й на масата. От нея се разнасяше ухание на цветя и екзотични подправки.

— Радвам се, че си сред нас, Мериъл. Липсваше ни през последните дни. — Госпожа Ректър погледна към Доминик. — Роклята е на майка й. Емили бе също така дребна.

— Тя обичаше да колекционира екзотични костюми, лорд Максуел — добави госпожа Маркс. — Мериъл се я появявала с най-различни дрехи — от норвежка селска носия до фино избродирани китайски роби. Предполагам, че във ваша чест е избрала нещо по-традиционно, лорд Еймуърт.

Еймуърт също се изправи. Погледът му бе прикован в племенницата му, а в очите му бе стаена болка.

— Помня тази рокля. Емили я носеше вечерта на нейния дебют. Мериъл толкова много прилича на нея.

Доминик дръпна стола й. Тя се отпусна грациозно, а коприната леко прошумоля. Седеше със сведени мигли като ученичка, която за пръв път излиза в обществото. Доминик трябваше да си напомни, че това е същото момиче, което тази сутрин едва не го побърка от страх. След като я настани, той се върна на мястото си.

Докато поднасяха храната, Доминик отново се запита каква ли част от разговора разбира Мериъл. Явно познаваше вуйчо си, щом си бе направила труда да се облече така, че да му достави удоволствие. На Доминик му хареса идеята й да се облече в роклята на майка си. Неговата по-малка сестра често правеше същото като дете.

Макар че досега винаги бе виждал Мериъл да се храни само с пръсти, тази вечер тя си служеше с лекота с ножа и вилицата. Навярно я бяха научили как да се държи на масата, преди трагедията да помрачи разсъдъка й.

Доминик си спомни за неконтролируемия й гняв, когато се нахвърли върху бракониера. Може би личността й представляваше сложна смесица — той се вкопчи в това предположение — от противоречия? Безумие и дива ярост в съчетание с покорство и плахост?

Младият мъж въздъхна. В главата му пак се въртяха безброй въпроси. Може би, докато си пиеха портвайна след вечерята, лорд Еймуърт ще му разкаже по-подробно за нейното състояние.

След време госпожа Маркс се изправи и даде знак, че е време дамите да се оттеглят. Двамата мъже се изправиха галантно, за да изпратят жените. Доминик забеляза, че Мериъл се насочи в обратна посока.

— Изглежда Мериъл не обича да седи в салона — отбеляза той, докато отново сядаше.

— Не. — Лорд Еймуърт се протегна към гарафата с портвайна върху малката масичка. — Понякога по-късно се присъединява към нас. Надявам се, че тази вечер ще го направи. Не я виждам толкова често, колкото би ми се искало. — Наля две чаши и се отпусна в креслото. — Е, кажете ми какво мислите? Подходяща ли е за ваша съпруга?

Доминик се поколеба. Искаше му се да избегне този разговор. Мисълта за евентуален брак между Кайл и Мериъл с всеки изминат ден му ставаше все по-неприятна. Всъщност можеше още в този миг да сложи край на всичко. Но после какво? Той щеше да изгуби Брадшо Манър, а Еймуърт да се насочи към друг кандидат. Кайл поне нямаше да се отнася зле с момичето. С друг тя може да бъде много по-нещастна.

— Още е твърде рано, за да се каже — уклончиво отвърна Доминик. — Мериъл е много особено и специално създание. В някои отношения е истинско дете, а в същото време е мъдра. Аз още не знам какво да мисля за нея.

— Напълно съм съгласен с вас. — Еймуърт припряно се наведе напред. — Със сигурност фактът, че осъзнавате колко е специална, представлява добра основа за един бъдещ брак.

Доминик се поколеба. После, знаейки, че ще се намрази, ако не го каже, продължи:

— Но може би Мериъл ще бъде по-щастлива, ако остане сама? Тя изглежда доволна от живота си.

— Искаше ми се наистина да е толкова просто — въздъхна Еймуърт. — Мериъл се нуждае от закрилник. На този свят няма нищо сигурно. Боя се, че ако нещо се случи с мен, животът й няма да е толкова спокоен и щастлив.

Настъпи продължителна тишина. Най-после Доминик се осмели да заговори:

— От какво точно се страхувате?

Еймуърт му хвърли остър поглед.

— Вече го обсъждахме, Максуел.

— Но тогава все още не познавах толкова добре Мериъл — спокойно заяви Доминик, опитвайки се да замаже гафа си. — Бих искал да чуя всичко отново, след като вече имам много по-точна представа за нея.

Еймуърт кимна.

— Чичо й, лорд Греъм, още от самото начало смята, че тя трябва да бъде настанена в лудница. На няколко пъти изпраща психиатри при нея. Всичките се съгласяваха с него.

Доминик повдигна вежди.

— Смятат, че тя може да бъде лекувана, така ли?

Еймуърт сви устни.

— О, не. Никой дори не изказа предположение, че тя отново ще стане нормална. Но лекарите са любопитни зверове. Смятам, че им харесва просто идеята да експериментират, за да видят какво ще излезе. — Загледа се в чашата си. — Може би в една модерна психиатрична клиника Мериъл наистина ще се подобри. Тогава моята упоритост е егоистична. Но аз… не мога да понеса мисълта да я затворят в подобно място. Тя понякога има пристъпи на неконтролируем гняв. Греъм не го знае. Мисля, че може да го използва, за да я махне от Уорфийлд.

Доминик потрепери при мисълта за Мериъл, затворена в лудница.

— Ако това е егоизъм, то аз също съм егоист и аз не мога да си я представя някъде другаде освен тук.

Еймуърт го погледна втренчено.

— Една от причините да ви избера за съпруг на Мериъл е вашата репутация на почтен човек. Ако се ожените за нея, обещайте ми, че никога няма да я затворите в лудница.

Доминик сведе поглед към чашата си. Помисли си как почтеният Кайл с лекота бе изпратил друг на свое място.

— Все още няма брак.

— И няма да има, ако не ми обещаете, че тя ще остане тук, където се чувства щастлива, и че за нея ще се грижат е нежност и обич — отсече Еймуърт.

Доминик подбираше внимателно думите си:

— Кълна се, че без значение какво ще се случи, независимо дали ще се оженя за нея, или не, аз винаги ще я закрилям.

Лорд Еймуърт въздъхна с облекчение и се изправи:

— Преди да се присъединим към дамите, имате ли нещо против да разгледаме галерията на горния етаж?

— С удоволствие — отвърна Доминик. Знаеше, че предложението не е отправено само от любезност.

Вървяха в мълчание. Галерията представляваше дълга стая в северната част на къщата. От едната страна имаше големи прозорци, а отсреща — картини. Еймуърт се спря пред един портрет близо до вратата и вдигна лампата, за да освети по-добре платното.

Художникът бе изобразил усмихната млада жена със светлоруса коса, седнала на каменна пейка. Върху скута й седеше малко момиченце с ангелско личице и блестящи, зелени очи. Зад тях стоеше мъж с груби черти. Дълбоките му очи излъчваха ум и духовитост.

— Вашата сестра, съпругът й и Мериъл, предполагам.

— Беше направена точно преди да заминат за Индия. — Еймуърт погледна мрачно картината. — Бяха женени от години и дълго бяха копнели за дете. Затова обожаваха Мериъл.

— Защо лорд Греъм е завел семейството си на такова нездравословно място?

— Емили не искаше и да чуе съпругът й да замине без нея, а тя пък не можеше да остави Мериъл. Мисията на Греъм трябваше да продължи само две години и всички смятаха, че там ще бъдат в безопасност. Мериъл бе забележително здраво дете. — Еймуърт затвори очи за миг. Лицето му се сгърчи от мъка. — Моята сестра и съпругът й не умряха от болест.

— Предполагам, че сте били много близки със сестра си?

Лордът отвори очи. Лицето му изглеждаше уморено и остаряло.

— Емили бе само с една година по-малка от мен. Като деца бяхме неразделни и останахме добри приятели до самата й смърт.

Семейната собственост бе възбудила любопитството на Доминик. Греъм и Еймуърт явно притежаваха отделни резиденции, докато Емили бе наследила Уорфийлд. Навярно двамата със съпруга й са живели постоянно в имението. Но по-добре беше да не разпитва за това, защото може би Кайл и Еймуърт вече го бяха обсъждали.

Закрачиха покрай портретите. Повечето изобразяваха мъже и жени с фини кости и светли коси. Жените излъчваха неземната ефирност на Мериъл.

— Фамилната прилика е много силна — отбеляза Доминик.

Еймуърт се спря пред един портрет от времето на Тюдорите.

— Жалко, че няма портрет на първата Мериъл. Според семейните хроники много е приличала на племенницата ми, само че е имала черна коса. Съпругът й, нормандски граф, бил светлорус. Техните черти са се предали през поколенията. Фамилните имена и титли са се сменяли, но кръвта във вените им е оставала същата. Особено силно е наследството по женска линия. Моята племенница е директна потомка на първата Мериъл. — Мъжът въздъхна. — Мисълта, че тази линия ще прекъсне, не ми дава покой.

— Предполагам, че има и други, наследници.

— Да. Но моите синове приличат на майка си. — Поколеба се и притеснено добави: — Елинор винаги е била идеална съпруга, но… така и не пожела да приеме Мериъл. Умственото разстройство я плаши. Когато момчетата бяха малки, тя дори се боеше за тяхната безопасност.

Не бе нужно да казва нищо повече. Доминик разбираше тежкия избор, който е бил принуден да направи Еймуърт, разкъсван между задълженията на общественото си положение, нуждите на собственото си семейство и тези на племенницата си. Вероятно е щял да я прибере у дома, ако съпругата му не се е противопоставила. Беше направил всичко, което е било по силите му, за да осигури на Мериъл защитеност, обич и щастие.

И той, и племенницата му заслужаваха нещо повече от двама измамници.