Мери Джо Пътни
Дивачката (7)

Глава 6

За щастие времето бе прекрасно. Кайл бе благодарен на Бог за тази милост, защото Констанца бе прекалено слаба и отпаднала, за да може да понесе развълнуваното море. Духаше съвсем лек ветрец, достатъчен, за да издуе платната на кораба, който ги отвеждаше на юг към Испания.

Кайл я настани на задната палуба, където можеха на спокойствие да се любуват на морската шир и прелитащите чайки. Кожата й бе загоряла от слънчевите лъчи, създавайки илюзията за здраве. Богатите и топли тонове винаги са били неизменна част от необикновеното й очарование.

— Дори светлината е различна тук — промърмори тя. — В Англия е студена и синя. Тук е по-топла. Наситена с червено и жълто.

Странно. Кайл винаги бе копнял да пътува, а сега бе толкова разсеян. Цялото му внимание бе съсредоточено върху Констанца.

— Онова момиче в Шропшир, което ще бъде твоя съпруга — лениво продължи тя, — как изглежда?

Почти не бе мислил за Шропшир, нито пък за това, което в момента ставаше там. Опита се да си припомни как изглеждаше лейди Мериъл.

— Дребна особа. Безцветна. — Устните му се извиха в насмешлива усмивка. — И много, много богата.

Очите на Констанца се разшириха.

— Говориш така, сякаш не ти е харесала.

— Аз почти не я познавам. Мъжете от моята класа не се влюбват в жените, за които трябва да се оженят. Животът ми принадлежи на Рексъм. — Опита се да прикрие горчивината в гласа си, но без особен успех.

— Глупости. Никой не може да те застави да се обвържеш против волята си. Със сигурност би трябвало да изпитваш поне малко привързаност към момичето, за което смяташ да се ожениш. — Констанца се намръщи. — Макар че ми е трудно да повярвам, че при следващата ви среща тя няма да забележи, че нейният поклонник не е същият човек. Никои близнаци не си приличат чак толкова, че една бъдеща съпруга да не може да открие разликата. Да не би да се надяваш, че тя ще се разгневи и ще откаже да се омъжи за теб?

— Няма да забележи. — Извърна поглед. Не биваше да казва повече. Но навикът да бъде честен бе по-силен от разума. — Момичето не е съвсем наред с главата.

Констанца смаяно ахна.

— Кайл, нима смяташ да се ожениш за някакво глуповато създание или за луда? Ти не би направил нещо толкова абсурдно!

— Лейди Мериъл не е нито глупава, нито луда. Тя просто… пребивава в свой собствен свят. Чичо й се надява, че женитбата ще я върне към нормалния живот.

Констанца издаде няколко трудно определими звука на испански, които изразяваха явното й отвращение.

— Може би в случая ти си лудият, querido. Да изпратиш своя брат, когото презираш, да ухажва бъдещата ти съпруга, която пък не е с всичкия си! Madre de Dios^[1]! Нима не те интересува какво ще стане с остатъка от живота ти?

Кайл отиде до перилото, облегна се на полираното дърво и се загледа в морето. Когато баща му за пръв път повдигна въпроса за брак с лейди Мериъл, идеята му се стори приемлива. Тогава бе уверен, че винаги ще има Констанца. После тя се разболя и повече нищо нямаше значение за него.

— Разкажи ми за брат си, querido. Той все пак е плът от твоята плът и кръв от твоята кръв. Двамата сте дошли на този свят от една и съща утроба.

— Навярно сме се сбили за пръв път още там — сухо отвърна Кайл.

— Винаги ли сте били врагове?

Кайл проследи с поглед как една чайка се стрелна към морската повърхност в преследване на плячката си. След дълго мълчание тихо заговори:

— Не. Понякога сме били и приятели. Добри приятели.

Припомни си нощите, когато двамата с Доминик бяха споделяли едно легло, сгушени един до друг. Говореха с часове и се смееха. Доминик имаше много заразителен смях. Стомахът му се сви на топка при тези спомени.

— Какво се обърка в отношенията ви? — Въпросът й бе нежен като морския бриз.

Това, че никога не бе споменавал на Констанца за брат си, не бе просто случайно. Дори с нея му бе твърде болезнено да говори за него. Но времето на тайните бе отминало.

— Като деца винаги бяхме заедно. Тичахме на воля из Дорнлей, имахме един и същ учител. Понякога се карахме, но никога за нищо важно. Бедите започнаха, след като ни изпратиха в различни училища.

— Сигурно е било трудно и за двама ви.

Ръцете му се вкопчиха в перилото. Кокалчетата на пръстите му побеляха. През първите дни на пребиваването си в Итън плачеше по цели нощи. Това продължи, докато едно по-голямо момче не го разкри и му се подигра пред всички. Доминик не бе имал подобни проблеми в Ръгби. Когато си дойде за ваканцията, не спря да говори с въодушевление за новия си живот. Засегнат, че изглежда вече не е толкова важен за брат си, Кайл се отдръпна, затваряйки се в отчуждено мълчание. Тогава близостта им понесе първия фатален удар.

— С течение на годините се отдалечавахме все повече и повече. Вече нямахме почти нищо общо. Той си имаше свои приятели, свои интереси.

— Брат ти ревнувал ли е, че ти си наследникът?

Ревността бе твърде просто обяснение. Управителят на баща им ги бе научил и двамата на всичко, което е нужно за един джентълмен, за да управлява огромното имение. Кайл понасяше някак тези уроци, защото знаеше, че са му необходими. Доминик обаче изпитваше истинско удоволствие и непрекъснато затрупваше управителя с купища въпроси. Накрая научи всичко за посевите и отглеждането на добитъка. В същото време кипеше от яд, защото Дорнлей принадлежеше на Кайл, който изобщо не обичаше земята.

— Понякога съм си мислил, че той трябваше да е първородният син. Аз бих се наслаждавал на свободата, на която се радва по-малкия. — Досега никога не го бе признавал пред никого.

— Разбирам.

Кайл познаваше Констанца и бе уверен, че тя наистина разбира много повече отколкото самият той. Имаше и други проблеми между него и брат му. Напрежението помежду им се бе сгъстявало до окончателното скъсване малко преди да навършат осемнадесет. След това двамата се виждаха много рядко и никога не разговаряха откровено, нито пък си споделяха.

Отчуждението им бе настъпило, преди да срещне Констанца. Странно как никога досега не бе осъзнавал значението на този факт. Доминик бе оставил болезнена празнота в живота му. Какво би станало с него, ако Констанца не се бе появила, за да я запълни?

Морето е необикновено място, помисли си младият мъж. На човек му хрумват какви ли не идеи!