Мери Джо Пътни
Дивачката (21)

Глава 20

Тя се мяташе неспокойно, надявайки се, че той ще промени решението си и ще дойде да я потърси, за да довършат това, което бяха започнали. Тя го желаеше и той я желаеше. Това би трябвало да е достатъчно. Дяволите да го вземат!

Защо не се съгласи с нея и не се отдаде на страстта, вместо да се ръководи от разни правила и да се трови със съмнения? Явно искаше да я примами в своя безмилостен свят. Да стане „нормална“. И да предаде всичко, което я бе спасило.

И все пак… за частица от секундата изпита желание да заговори. Да му каже с думи колко красив е за нея, колко харесва присъствието му. Да го разпита за живота му. Да открие какво го правеше толкова различен от останалите. Може би дори да му разкаже нещо за себе си. Не за онези тъмни неща, които по-добре да си останат в сенките, а разни истории, които ще запалят смеха в очите му.

Не! Нямаше да проговори! Защото това щеше да промени живота й завинаги.

 

Доминик се събуди призори и откри огромния котарак на Мериъл в леглото си. Пухкавата топка го наблюдаваше с немигащи очи, които светеха с мистична светлина. Ако вярваше във вещици, би казал, че Мериъл се е вселила в този котарак, за да го държи под око. Ала понеже не вярваше във вещици, младият мъж го потупа приятелски, а той мигом се изтърколи по гръб, за да го почешат по корема. Наистина беше огромен. Какви ли са били предците му?

Остави госта си да мърка доволно, изми се и започна да се облича. По време на неспокойния си сън бе съставил смътен план как да разреши положението, и то без много усложнения. Ако Мериъл доброволно откаже да се омъжи за Кайл, Еймуърт няма да я насилва. Кайл ще бъде разстроен, но бързо ще се възстанови. В обществото гъмжи от неомъжени млади момичета, всяка от които ще му подхожда много повече от Мериъл. Така че твърде скоро щеше да си намери друга, по-приемлива жена, за която да се ожени. И тогава Доминик щеше да поиска ръката на Мериъл.

Планът обаче имаше един недостатък. Когато той накрая спечели любовта и ръката на Мериъл, Кайл може все пак да се почувства предаден. Или пък да не си потърси друга съпруга с години. Освен това Доминик ще трябва да разкрие на Еймуърт истинската си самоличност, а колкото повече го отлага, толкова по-трудно ще му бъде да го направи. Но най-лошото си оставаше признанието пред Мериъл. Трябваше да си осигури подкрепата й, като я помоли да откаже на Кайл и да почака него.

Дали тя щеше да го направи? Ако това, което Мериъл изпитваше, бе просто резултат от събуждането на желанието у една млада жена, Кайл можеше без проблем да заеме мястото му. Мили Боже, никога нямаше да понесе да ги вижда заедно! Може би е най-добре да замине за Америка. Поне ще запази разсъдъка си.

Облече се и излезе от стаята си. Продължаваше да обмисля различните възможности. За съжаление почти всички му изглеждаха безнадеждни.

Първата стъпка бе да се сдобри с Мериъл, която миналата нощ бе готова да му издере очите.

По думите на коняря напоследък тя излизала да язди много рано, преди още Уорфийлд да се е събудил за живот.

Когато приближи конюшнята, видя, че вече приготвя седлото за Лунен лъч. Щом го забеляза, тя застина. Доминик й се усмихна.

— Добро утро, Мериъл. Мога ли да пояздя с теб?

В очите й се отразиха различни чувства. Удоволствието от появата му се смеси със силното желание да запрати седлото по него.

— Искам двамата с теб да имаме бъдеще, Мериъл, но няма да е лесно да се осъществи — рече Доминик, без да откъсва поглед от очите й. — Надявам се, че ще ми помогнеш заедно да го постигнем.

Очите й се разшириха и тялото й се отпусна. Не възрази дори когато взе седлото от ръката й и го сложи върху гърба на Лунен лъч. Лицето й обаче изразяваше пълно недоумение.

— Тази разцепена отстрани пола е много удобна за езда отбеляза Доминик, докато пристягаше ремъците. — Предполагам, че някоя от дамите специално я е ушила. Те и двете се грижат много за теб.

Сплете ръце и ги подложи, за да й помогне да се качи на коня. Напрегна цялата си воля, за да не се остави близостта й да го завладее. Когато стъпи върху ръцете му, Доминик откри, че е обула ботуши, макар че се справяше чудесно и с боси нозе.

След миг младата жена се плъзна леко върху седлото и хвана юздите в едната си ръка. С другата докосна бузата му. В очите й проблесна тъжна искрица. Явно му бе простила.

Неспособен да се владее повече, той улови ръката й и бързо я целуна.

— Отивам да оседлая Пегас. Ще ме почакаш ли?

Тя се усмихна загадъчно и подкара Лунен лъч. Доминик не бе сигурен, че ще го изчака, но припряно оседла коня си и я последва. Изпита удоволствие, като я видя бавно да обикаля из двора с кобилата.

— Имаш ли някое специално място, където би искала да отидем? Ще се радвам да го видя.

Тя тутакси препусна. Доминик я последва. Изпитваше огромно облекчение, че двамата отново се разбираха. По-късно днес или може би утре ще й обясни кой е в действителност и ще й разкрие чувствата си. Навярно тя изобщо нямаше да се впечатли от факта, че той всъщност не е лорд Максуел.

Разбира се, не по-малко вероятно бе да се възмути, след като разбере, че я е мамил. Просто трябваше да прояви търпение и да прескача препятствията едно по едно.

Мериъл го отведе при древните назъбени камъни, които увенчаваха хълма в най-отдалечената и дива част на парка. Там реакцията на Ренборн щеше да й позволи да разбере повече за него.

По пътя той не спря да бъбри. Харесваше й, че говори като с равна. Повечето общуваха с нея, сякаш бе от стъкло. Освен това й доставяше удоволствие, че с такава лекота се справя с разговора, все едно че и тя участва в него.

Но Доминик изведнъж замлъкна, когато стигнаха до крайната си цел. Камъните се извисяваха застрашително в утринното небе. Мериъл слезе от кобилата и я привърза за едно дърво. После влезе в кръга. Без да каже нито дума, Ренборн направи същото.

Пристъпи в центъра и бавно се огледа. Камъните се извисяваха в тихо безмълвие — вечни останки от един отдавна изчезнал народ. Миналата нощ бе нарекъл Мериъл варварка. И може би бе прав. Тук сякаш се носеше шепот на богове.

Доминик приближи до най-високия камък, постави ръце върху грубата, покрита с лишеи повърхност и остана дълго така. После се извърна и прошепна:

— Това място е изпълнено със сила, нали? Също като в катедрала човек усеща вечния пулс на вярата.

Значи го усети! Изпита желание да го разцелува за свръх сетивността му, но се сдържа, защото се опасяваше да не обиди джентълменското му благоприличие.

— Навярно хората все още идват тук — замислено продължи той. — Затова никакви дървета не са израснали вътре в кръга.

Мериъл примигна. Никога не й бе хрумвало. Може би наистина светилището не беше изоставено. Стори й се много хубаво, че някои хора все още идват тук, за да намерят покой.

Изгряващото слънце бе зад тях и сянката на Доминик извикваше в представите й образа на древен воин или на могъщ жрец. Мериъл потръпна. Прониза я усещането, че двамата вече се бяха срещали преди. Може би костите й помнеха далечната й предшественичка, която бе водила своя любим на същото място.

Наведе се и откъсна една маргаритка. На езика на цветята тя бе символ на невинността и нежността. В хербария на някогашната Мериъл, живяла преди триста години, това цвете бе наречено Билка Маргарет. Там имаше и рецепта за мехлем, който помага при рани и изгаряния. Дали нейната предшественичка се е любила тук сред цветята?

Мериъл втъкна маргаритката в един от илиците на сакото му, после ръката й се плъзна надолу. Усети как пулсът му се ускорява. Покри ръката й със своята и дрезгаво промълви:

— Ти принадлежиш на това място, моя дива вълшебнице!

Мериъл затаи дъх, изпълнена с надеждата, че той ще се поддаде на изкушението, стаено в очите му. Кръгът излъчваше огромна енергия и сила, съществуваща много преди християнските богове да измислят целомъдрието.

За нейно огромно разочарование обаче той само докосна леко косата й и се запъти към мястото, където бяха оставили конете. Възхищаваше се на твърдостта и самообладанието му, но й се искаше в този случай да не е чак толкова непреклонен.

Въпреки това ездата обратно бе много приятна. Мериъл свикваше Доминик да е край нея.

Конярят ги очакваше, за да поеме конете. Огладняла от разходката, Мериъл реши да се присъедини към Ренборн за закуска. По-добре, отколкото да хапне набързо една препечена филийка с чаша чай в кухнята, както правеше обикновено.

Той й отвори вратата и тя се плъзна покрай него. Вече бе забелязала, че е много по-внушителна с ботуши.

— Добре изпълнено, лейди Мериъл! И една принцеса не би могла да изглежда по-царствена.

Тя се усмихна, развеселена, че Доминик обръща толкова голямо внимание на всяко нейно движение. После обаче видя госпожа Ректър и усмивката й помръкна. Възрастната дама седеше в салона с пребледняло лице. Четеше някакво писмо, което явно току-що бе получила от прашния куриер, стоящ наблизо.

Дочула стъпките, госпожа Ректър вдигна глава. Очите й бяха замъглени.

— Нещо не е ли наред? — попита Ренборн.

— Страхувам се, че да. — Облиза пресъхналите си устни. — Лорд Еймуърт е получил сърдечен удар. Неговата съпруга, Елинор, пише, че лекарите не са оптимисти относно шансовете му. — Погледът й отново се насочи към писмото. — Той е мой братовчед… Аз… аз съм го познавала през целия си живот…

Студени тръпки полазиха по гърба на Мериъл. Не само защото тя също много харесваше лорд Еймуърт, а и защото с всички клетки на тялото си усещаше, че тези новини ще променят нейния свят из основи.

 

Съобщението за състоянието на лорд Еймуърт хвърли сянка върху цялото домакинство. Макар че по-рано Доминик се бе надявал да поработи в градината с Мериъл, сега изпита облекчение, когато тя внезапно изчезна. Прекара деня, зает с безкрайното подрязване на храстите, които изобразяваха шахматна дъска. През цялото време мислеше какви ли ще бъдат последствията, ако лорд Еймуърт не се възстанови.

Самият Еймуърт се страхуваше какво ще стане с Мериъл, след като той умре. Мнението на лорд Греъм за това, кое е най-добро за нея, се различаваше коренно от неговото. Жалко, че Доминик познаваше малко закона, а още по-малко имаше представа какви са условията за настойничеството над Мериъл и нейното наследство. Просто не подозираше докъде се простира властта на нейните настойници. Едно обаче бе сигурно — самият той нямаше никакви права върху нея.

Непреклонният и консервативен лорд Греъм едва ли ще остане във възторг от перспективата племенницата му да се омъжи за по-малкия син. Всъщност той направо щеше да се противопостави на подобен брак и да побеснее, задето Еймуърт се е осмелил да урежда сватбата на Мериъл зад гърба му.

Макар че Мериъл бе вече на възраст, която й позволяваше сама да взима решения, Греъм можеше да го оспори особено ако тя реши да се държи така, че да я обявят за пуда. Доминик бе сигурен, че умът и способностите й да преценява са съвсем нормални, но след като не говореше, вероятността да я сметнат за невменяема бе съвсем реална.

Дали щеше да проговори, за да запази свободата си? Или ще се оттегли в собствения си свят и така ще потвърди мнението на генерала, че разсъдъкът й е безвъзвратно увреден?

Бурята бе неизбежна. Трябваше да попита дамите кога се очаква лорд Греъм да се завърне в Англия. И горещо да се моли Еймуърт да се възстанови от сърдечния удар.

 

Когато членовете на семейството се събраха в салона преди вечеря, Доминик с удоволствие видя, че Мериъл не само е благоволила да ги удостои с присъствието си, но е облякла една от семплите рокли на майка си. Дори бе обула меки пантофки от ярешка кожа.

И двете дами я посрещнаха с усмивка. Доминик реши, че е положила специални усилия, за да ги ободри. Макар че госпожа Маркс й бе роднина по бащина линия, тя също познаваше Еймуърт от години и беше не по-малко разстроена от госпожа Ректър.

Икономът наля на всички по чаша шери. Дори Мериъл взе чашата си, въпреки че Доминик бе забелязал, че тя изобщо не пие алкохол.

Госпожа Ректър му прошепна:

— Тази вечер тя изглежда особено очарователна. Толкова… толкова нормална. Вашето присъствие й се отразява много добре, милорд.

— Надявам се. — Отпи от шерито си. — Но ако тя изглежда елегантна като истинска дама, то е защото години наред е имала такъв прекрасен пример пред себе си.

Очите на госпожа Ректър заискриха.

— Много сте любезен, милорд.

Тъкмо се канеше да отговори, когато отвън се разнесе някаква шумотевица. После прогърмя дълбок глас:

— Глупости, разбира се, че ще искат да ме видят. Знаете ли кой съм аз?

Не чу отговора на лакея, но прокънтяха тежки стъпки, последвани от коментара на посетителя:

— Щяхме да пристигнем много по-рано, ако не се бе строшила оста на проклетата карета.

Доминик отпусна чашата си. Не, това бе невъзможно! Със сигурност просто прилика в гласовете…

Вратата на салона се разтвори със замах. Ужасен, Доминик разпозна шестия граф на Рексъм, както и високата тъмнокоса млада жена, която го следваше.

Баща му и сестра му току-що бяха пристигнали.