Мери Джо Пътни
Дивачката (35)

Глава 34

Когато стигнаха до Мейфеър, Доминик вече съжаляваше, че не се бе противопоставил по-енергично на желанието на Мериъл да дойдат в Лондон. Дългото пътуване се оказа тежко за нея, тъй като тя не бе свикнала да прекарва деня, затворена в малка, друсаща карета. Ала трябваше да бързат, затова спряха само няколко пъти, и то съвсем за кратко.

Но Лондон беше още по-ужасен. Градът винаги бе изпитание за Доминик след провинцията, но този път задушаващата смрад и оглушителният шум му се струваха още по-непоносими, тъй като си представяше как се чувства Мериъл, която бе станала бледа и напрегната. С цялото си поведение показваше, че не иска да бъде докосвана. Състоянието й малко се подобри чак когато навлязоха в по-чистия и представителен Мейфеър.

Доминик си наложи да не се суети около нея, но не можеше да прогони страха си, че тя ще се пречупи от изпитанията, на които бе подложена напоследък, и пак ще се оттегли в своя свят.

Щеше да бъде много по-лесно, ако се бе влюбил в някое нормално, макар и отегчително момиче. Бедата бе, че подобни момичета бяха просто… досадни.

Доминик много бе мислил по въпроса къде да отседнат. Макар че камериерът му Клемънт би трябвало да се е завърнал от провинцията, квартирата му не беше подходящо място за едно младо и неомъжено момиче. Някой тих хотел щеше да бъде много по-добър избор. Изведнъж зърна очертанията на Хайд Парк. Тогава му хрумна нещо.

Спря каретата и даде новия адрес на кочияша.

— Току-що осъзнах, че можем да отседнем у едни мои приятели — обясни той на Мериъл, когато се върна на мястото си в каретата. — Лорд и лейди Кимбъл. Смятам, че още не са напуснали страната.

Мериъл се напрегна още повече.

— Хора от висшето общество ли са?

Доминик поклати глава.

— И двамата са художници и проявяват артистична търпимост към необичайни ситуации. Едва ли някъде другаде в Лондон ще се чувстваш по-добре. Имат и много хубава градина. Разбира се, по лондонските стандарти.

Мериъл малко се отпусна.

— Защо си толкова близък с тези художници?

Как би могъл да й обясни каква наслада и взаимна радост бе искреното приятелство? Това бе нещо почти толкова тайнствено, колкото романтичната любов. Придържайки се към фактите, Доминик заговори:

— Лейди Кимбъл — Ребека — е много известна художничка портретистка. Тя рисуваше портрета на една дама, която някога познавах и която ме помоли да я придружавам по време на сеансите. — Като млад безделник Доминик разполагаше с много свободно време, за да задоволява подобни молби, а въпросната дама бе вдовица, с която тогава имаше любовна връзка.

— Тъй като моята приятелка и Ребека се увлякоха в обсъждания на позата, аз ги оставих и се озовах в студиото на Кенет, лорд Кимбъл. Той беше войник, но истински, а не жалко подобие като мен. Беше станал известен с картините си за войната и последствията от нея. — Доминик си припомни онзи миг, когато бе влязъл в студиото и бе спрял като закован пред една почти завършена картина върху статива. Това бе денят, когато бе открил силата на изкуството.

Отърси се от спомена и продължи:

— Кенет тъкмо рисуваше сцена от Ватерло и се заговорихме. Аз бях младши офицер от кавалерията, а той — капитан на стрелковата част, но и двамата бяхме участвали в сражението и се почувствахме близки. Кенет бе командвал млади офицери като мен и разбираше отлично как ми се е отразило преживяното, може би дори по-добре от мен самия. Когато портретът на приятелката ми бе завършен, Кенет и Ребека вече кажи-речи ме бяха осиновили. От години съм чест гост в дома им. Затова няма да се учудят, като ме видят на прага си.

Мериъл бавно кимна.

— Звучи… приемливо.

Тя наистина се нуждаеше от спокойно място, където да отдъхне след преживяното, макар по изражението на лицето й да личеше, че много не се надява да го намери.

— Чукчето е вдигнато, което означава, че още са в града — каза Доминик, когато каретата спря пред красивата ъглова къща. — Някога това място е принадлежало на бащата на Ребека, сър Антъни Сийтън, президент на Кралската академия. Чувала ли си за него?

Мериъл кимна. Сър Антъни, очарователен мъж, щеше да бъде поласкан да разбере, че дори една напълно откъсна от света отшелничка е чувала за него.

— Когато Кенет и Ребека се ожениха, сър Антъни им подари тази голяма къща, а за себе си и съпругата си купи по-малка в съседство — обясни Доминик. — На долния етаж бе избита врата, така че двете семейства да могат да си ходят на гости, но в същото време да си запазят известно уединение. Не съм виждал друго подобно домакинство.

Доминик смяташе да влезе сам в къщата на Кимбъл и да обясни положението, но Мериъл напусна каретата веднага след него. Беше без чорапи, само с обувки. Бледа, облечена като слугиня и с вид на човек, който всеки миг ще се разпадне, тя представляваше доста странна гледка дори за Лондон.

Скоро след като бяха посрещнати от прислужницата, едно малко момче се втурна в преддверието.

— Чичо Доминик!

Доминик се усмихна, грабна детето и го вдигна високо във въздуха.

— Не е зле първо да кажеш „добър ден“, вместо веднага да нападаш! — засмя се младият мъж. После се извърна към Мериъл и добави: — Запознай се с почтения Майкъл Сийтън Уайлдинг.

Наведе се към момчето и тържествено обяви:

— Представям ти лейди Мериъл Греъм, която ме удостои с честта да се съгласи да стане моя съпруга.

Докато момчето се покланяше, от горния етаж се разнесе весело гласче:

— Чичо Доминик, изглежда няма да ме чакаш да порасна!

Доминик вдигна глава и видя осемгодишното червенокосо момиченце, което се спускаше по стълбите, облечено, в изцапана с бои работна дреха.

— Съжалявам, Антония — извинително рече той, — но се боях, че през следващите десет години щях да вехна по теб, а ти накрая щеше да разбиеш сърцето ми, като откажеш да се омъжиш за мен.

— Много вероятно. — Малкото момиче грациозно се поклони. — Добре дошли, лейди Мериъл.

Следващата, която се появи, бе Ребека Уайлдинг, облечена в работна риза, почти толкова изцапана, колкото и тази на дъщеря й.

— Доминик, колко се радвам да те видя! Доста време мина от последната ни среща. Правилно ли чух нещо за бъдеща съпруга? — Очите й се разшириха, когато видя Мериъл, и лешниковите им дълбини заблестяха със страстния пламък на очарован художник.

Една красива хрътка приближи бавно и се отърка в краката на Доминик, докато по стълбите слезе и последният член на семейството — едър здравеняк, широкоплещест и силен като пристанищен хамалин, от когото се носеше лека миризма на терпентин.

— Гледай ти, каква суматоха — заяви Кенет Кимбъл, докато оглеждаше препълненото преддверие. — Май изпускам нещо?

Докато приключат и с последните представяния, изникнаха и две котки, а Мериъл изглеждаше така, сякаш ще припадне всеки миг. Доминик обви собственически ръка около кръста й. Чудеше се как да продължи.

Мериъл сама разреши проблема, като рече:

— Лейди Кимбъл, ще имате ли нещо против, ако се поразходя из градината ви? — Насмешливият й поглед се плъзна към Доминик. — Всичко ще се изясни много по-лесно, ако аз не присъствам.

— Антония, заведи лейди Мериъл в градината и я остави сама — обърна се Ребека към дъщеря си. — А ти, Майкъл, се връщай при уроците си.

Мериъл и Антония излязоха, а кучето и едната котка, огромен сив пух, заситниха царствено след тях.

— Очевидно това е дълга история — рече Кенет, когато останаха сами. — Разкажи ни какво става, Доминик.

— С удоволствие, макар че ви моля да не казвате на никой друг, дори и на сър Антъни и лейди Сийтън.

Доминик придружи приятелите си в салона в задната част на къщата. След като всички се настаниха удобно, той разказа накратко историята на Мериъл, как се бе запознал с нея и причините, които налагаха бързия брак. Накрая завърши с думите:

— Знам, че ви моля за голяма услуга, но ще ни позволите ли да останем в дома ви една или две нощи, докато подготвя всичко за сватбата?

Кенет се намръщи.

— Разбира се, че си добре дошъл, но сигурен ли си в това, което правиш?

— Който набързо се жени, после съжалява — сухо изрецитира Доминик. — Положението не е идеално, но аз съм убеден, че искам да се оженя за нея и че в никакъв случай няма да позволя на чичо й да я затвори отново в лудница.

Споменът за Мериъл, облечена в усмирителна риза и завързана за онзи стол, го накара да потръпне, което бе много по-убедително от всякакви думи.

Ребека и Кенет се спогледаха и се разбраха.

— Трябва да се ожените тук — каза Кенет. — Сватбата на един лорд в домашна обстановка винаги се приема добре, а и говори за благородна скромност.

— Нямах намерение да ви въвличам в това — смаяно каза Доминик. — Ако лорд Греъм реши да ме обвини публично в съблазняването на неговата душевноболна племенница, можете да се окажете забъркани в много неприятен скандал.

— Вече се отегчихме да се държим прилично — невъзмутимо се обади Ребека. — Смятам, че е най-разумно церемонията да се състои вдругиден. За утре няма да успеем да се подготвим както подобава.

Доминик се намръщи.

— Хубаво е сватбата да бъде скромна. Не искам Мериъл да се подлага на допълнително напрежение.

— Разбирам — успокои го Ребека. — Но дори и единствените гости да сме ние двамата с Кенет и децата, все пак трябва да има някаква церемония. Бракът е една от най-важните стъпки в живота на един човек и затова сватбата не бива да бъде тъжна и претупана. — Хвърли топъл поглед към съпруга си. — Повярвай ми, след време и двамата често ще си спомняте с радост този толкова специален за вас ден.

Доминик бавно кимна.

— Права си, Ребека. Мериъл е била лишавана от много неща — заслужава шанса да бъде булка. Освен това не съм сигурен дали ще мога да приготвя всички необходими документи за утре. Разрешителното, съдията, брачния договор… — Започна мислено да си съставя списък, който включваше и това да се отбие в квартирата си, за да си вземе дрехи. Да се ожени за годеницата на Кайл в неговите дрехи, щеше да бъде допълнителна обида за брат му.

Ребека се надигна от стола и приближи до прозореца, който гледаше към градината.

— Как мислиш, дали лейди Мериъл ще ми позволи да я нарисувам?

Доминик отложи за по-късно съставянето на списъка със задачите си и се присъедини към домакинята. В дъното на градината се издигаше голямо дърво, под чийто клони се гушеше пейка. Мериъл седеше на нея със затворени очи, облегнала гръб на дървото. Хрътката на Кимбъл лежеше в краката й, а сивата котка дремеше в скута й. Младият мъж се поуспокои, тъй като видя, че лицето й почти е възвърнало цвета си.

— Може би ще се съгласи да ти позира — отвърна той. — Но не още при първото ни посещение. И без това доста трудно понася престоя си в града.

— Ребека, сър Антъни и аз може би ще трябва да хвърляме чоп, за да решим кой ще я рисува пръв — развеселено подхвърли Кенет. — Тя притежава невероятна душевна дълбочина.

— Виждам я като Дафне — промърмори съпругата му. — Точно в мига, в който започва да се превръща в лаврово дърво, за да избяга от страстта на Аполон.

— Аз лично я олицетворявам с една от героините на Кийтс — каза Доминик.

— La Belle Dame Sans Merci? Идеално й подхожда! — веднага се съгласи Ребека. Очите й се замъглиха от въображаемо видение. — Стъклена спирала с метална сърцевина. Сребърна девица във вековна гора, заобиколена от омагьосани зверове.

— По-късно, любов моя. — Кенет сложи ръка на рамото й. — Това, от което момичето се нуждае сега, е спокойно убежище, а не мистична картина.

Думите му върнаха Ребека в действителността.

— Мислиш ли, че ще има нещо против, ако сляза долу и поговоря с нея?

— Ако има, много скоро ще го разберем — мрачно се усмихна Доминик. — Макар че съм сигурен, че баща ми е единственият човек, когото е ухапвала.

В очите на Ребека лумнаха весели пламъчета.

— Струва ми се, че лейди Мериъл много ще ми хареса. — Съблече работната си риза и излезе от салона.

Доминик се зае да обсъжда плана си за по-нататъшните бойни действия с Кенет. Колко хубаво, че му бе хрумнало да дойде тук! Домът на лорд и лейди Кимбъл бе истински рай за двама бегълци. Дори и Греъм да реши да търси племенницата си в Лондон, вместо в Гретна Грийн, никога нямаше да ги открие тук. Още два дни и щяха да бъдат съпруг и съпруга, а Мериъл щеше да бъде в безопасност.

И негова.

 

Уличният шум бе неотделима част от Лондон и Мериъл не разбра, че не е сама, докато мекият женски глас не я попита:

— Мога ли да се присъединя към вас?

Засрамена от предишната си слабост, тя се бе опитала да събере всичките си сили, за да не изложи Доминик пред приятелите му. За щастие градината и мъркащата котка бяха идеалните средства за възстановяването й. Мериъл отвори очи. Светлината на лейди Кимбъл бе опалова, нюансирана и искреше в различни тонове.

— Разбира се, лейди Кимбъл. Простете грубостта ми и оттеглянето ми тук.

— Лондон е доста шумно място за човек, който е израснал в провинцията. — Лейди Кимбъл седна на пейката до Мериъл. Беше на тридесет и пет години и не много по-висока от нея. Кестенявата й коса бе прихваната небрежно. Излъчваше спокойствие. — Хорацио изглежда се е влюбил от пръв поглед във вас, а ми се струва, че сте очаровали и нашия Сив призрак.

— Обичам животните. — Мериъл погали меката козина и се замисли дали Роксана и Джинджър тъгуват за нея. Ако има късмет, след седмица ще си бъде у дома. Но първо трябва да се научи да бъде силна, защото няма нищо привлекателно в една жена, която не може да се справя с най-простите неща от живота.

Лейди Кимбъл се наведе, за да почеше Хорацио, и той доволно изръмжа.

— Ако не възразявате, сватбата ще се състои тук вдругиден.

Мериъл кимна облекчено.

— Скромната церемония в тесен кръг би ми допаднала, лейди Кимбъл.

— Наричай ме Ребека, а аз ще се обръщам към теб с Мериъл. — Облегна се на дървото и замислено продължи: — Когато бях момиче, се замесих в един много неприятен скандал и години след това живях уединено в тази къща. Беше ми много трудно да изплувам от самотата и да се приобщя към обществото.

Мериъл наклони глава на една страна.

— И как се справи?

— Много зле. Кенет трябваше да ме извлече насила за първия ми бал. Ритах и пищях колкото сили имах.

— Сега разбирам защо двамата с Доминик са приятели — сухо отбеляза Мериъл.

— И двамата обичат да ръководят. Дори и с Кенет до мен, първото ми приключение в светското общество беше ужасно. Хората ме гледаха втренчено, шепнеха зад гърба ми, а някои дори ме обиждаха направо в лицето. Но приятелите на съпругата ми ме приеха заради него и много скоро вече се радвах, че отново съм се присъединила към света, защото, макар че студиото ми бе сигурно убежище, лисваше ми многообразието.

Значи приятелите на Кенет някога бяха помогнали на Ребека, а сега тя бе готова да направи същото за друга жена. Беше наистина много благородно от нейна страна, но ситуациите доста се различаваха.

— Мисля, че моето пътуване към обществото ще бъде доста по-дълго от твоето — тъжно заключи Мериъл.

— По-дълго и със сигурност по-тежко. Но с решителност и подходящ спътник без съмнение ще се увенчае с успех. Не си сгрешила с избора на Доминик. Не познавам по-щедър и търпелив мъж от него, с изключение на Кенет, разбира се.

Ребека бе права — Доминик бе истински образец на търпението. И може би бе прекалено идеален за една жена, която бе по-скоро варварка, отколкото благовъзпитана дама.

Гласът на Ребека прекъсна мислите й.

— Има ли нещо специално, което би искала за сватбата си? Или може би те вълнува някакъв въпрос?

Мериъл разбра намека й.

— Да не би да се каниш да ми изнесеш лекция за съпружеските ми задължения? Един много смутен генерал в Шропшир вече направи безуспешен опит в тази насока.

— Не, няма да има никакви лекции, освен ако самата ти не го пожелаеш — обеща й Ребека и я изгледа внимателно. — Но аз бих искала да ти предложа рокля за церемонията. И двете сме приблизително един и същи размер. Разполагам с нещо, което ще ти стои чудесно.

— Благодаря. — Мериъл усети как сълзите овлажняват очите й. Последните дни бяха изострили чувствителността й, а тя мразеше да е толкова уязвима. — Ти си много мила към една луда непозната.

— Изглеждаш ми много по-нормална от половината художници, които познавам. — Ребека стана. — Остани тук толкова дълго, колкото желаеш. Когато си готова, ще те заведа стаята ти — тихо и приятно място в задната част на къща

— Благодаря. — Искаше й се обаче да изрази с повече думи признателността си и за своя изненада, се протегна докосна ръката на другата жена. — Радвам се, че Доминик ме доведе тук.

Ребека стисна топло ръката й.

— Надявам се, че занапред ще се виждаме по-често. Доминик е почти член на семейството, а това означава, че и ти си. — Изведнъж Ребека забеляза избледнялата татуировка около китката на гостенката си и оживено попита: — Какво е това?

— Mehndi. Временни рисунки, които се правят с къна. Много са популярни в Индия.

Със светнали като на малко момиченце очи Ребека отново се отпусна на пейката.

— Очарователно! Моля те, разкажи ми за тях! Имат ли някакво специално значение? А дали е възможно да са намери къна тук, в Лондон?

С усмивка Мериъл търпеливо се зае да отговаря на въпросите на домакинята си и се почувства добре, задето можеше да даде нещо в замяна на безкористното приятелство, което бе получила.