Джули Гарууд
Бавно изгаряне (8)

ОСМА ГЛАВА

Джордан никога не бе пристигала навреме за нищо в живота си и днешният ден не бе изключение.

Кейт чакаше с багажа си до вратите на летището, когато приятелката й се появи при изхода за пристигащи.

Джордан спря колата, без да гаси двигателя, отвори багажника и слезе да прегърне Кейт.

— Толкова се радвам, че си тук.

— И аз.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Разбира се.

Един полицай направи знак на Джордан да потегля. И Кейт, и Джордан мълчаха, докато не се озоваха на отбивката от магистралата, която водеше към апартамента на приятелката й.

— Много ли закъснях? — попита Джордан.

— Само петнайсет минути.

Тя хвърли поглед на Кейт и се усмихна.

— Изглеждаш ужасно.

— Ти изглеждаш по-зле от мен.

Кейт я дразнеше. Джордан винаги изглеждаше красива. Въпреки че косата й беше тъмнокестенява, тенът й бе като на червенокоса жена. Лицето й беше американският, обсипан с лунички тип, като на модел на Ралф Лорън, но не и днес. Днес беше много бледо. Дори луничките й бяха избледнели.

— Нищо чудно, че сме толкова добри приятелки. И двете сме безпощадно откровени.

Джордан се съсредоточи за момент върху движението, после се престрои в средната лента и продължи разговора:

— Много ми се иска да се преместиш тук.

— Много харесвам Бостън, но…

— Знам. Трябва да поддържаш огъня в семейното огнище, заради сестрите си.

— Най-вече заради Изабел, и то за известно време. Тя заслужава да има семейство и дом. От трите ни Изабел беше най-близка с мама и за нея бе най-трудно да свикне.

— В Уинтроп ли отива да учи, да не е променила решението си?

— Не е. Много е развълнувана. Това е идеалното място за нея. — Ако успея да осигуря парите за таксата за обучение за повече от един семестър, добави тя мислено. — Надявам се, че като се отдели от дома и отиде в колежа, ще стане малко по-зряла. Мама винаги се отнасяше с нея като с малко дете.

Джордан кимна.

— Тя е най-малката в семейството, но има глава на раменете. Ще се оправи.

— Много ли си изплашена, Джордан?

Рязката смяна на темата не изненада приятелката й. И нейният ум работеше като този на Кейт, скачаше от една мисъл на друга.

— Много.

— Какво ти каза лекарят?

— Ходих при трима различни, всичките пипаха, натискаха, взеха ми цяла кофа кръв.

— Интересен образ.

— Трябва да ме подготвят за най-лошото.

Кейт кимна.

— Какво ще стане утре?

— Д-р Купър ще направи операцията. Обсъди всички варианти с мен. Ще направи биопсията… и после ще решим.

Кейт си пое дълбоко дъх. Знаеше, че трябва да се държи. Приятелката й имаше нужда от нея и тя трябваше да бъде силна.

Вече се движеха по Стороу Драйв и Кейт се загледа през прозореца към река Чарлз. Водата блестеше под слънчевите лъчи.

— Ще се справим с това — каза тя на Джордан.

— Да. — В колко часа трябва да бъдеш в болницата?

— В шест.

— Няма да закъснеем, дори и да се наложи да те извадя от леглото с електрошок.

Джордан се засмя.

— Не се съмнявам, че ще го направиш. Веднъж Дилън ме замери с мокра хавлиена кърпа, за да ме събуди.

— И свърши ли работа?

— Определено.

— Обзалагам се, че не си се събудила щастлива.

— Права си. Не бях ни най-малко щастлива. Исках да му върна, така че на следващата сутрин излях отгоре му чаша студена вода. Делеше една стая с Алек, а нали го знаеш той какъв е мърльо, май не бях обмислила добре ситуацията. Веднага щом го полях, Дилън скочи от леглото… още потрепервам, като се сетя. Не бях виждала никого да се движи толкова бързо. Аз бях планирала бягството си, но се спънах в една от обувките на Алек и се блъснах в таблата на леглото му. Разраних си коляното, потече ми кръв и започнах да нищя. Алек май проспа целия епизод, но бедният Дилън в крайна сметка трябваше да ме занесе на ръце до долния етаж. Наложи се да ме шият.

— На колко години беше тогава?

— Десет или единайсет.

— Била си щура глава.

— Имах си моите подвизи. Кажи ми нещо. Защо не искаше Дилън да знае, че си стояла при него в болницата?

— Защото бях там заради теб, не заради него.

— Аха.

— Ако беше научил — продължи Кейт, — нямаше да ме остави на мира. Брат ти адски обича да се заяжда.

— Всичките ми братя са такива.

— Да, но Дилън е най-ужасният, да е жив и здрав.

Джордан се ухили.

— Вие, момичетата от Юга, винаги замаскирате критиките си с по едно „да е жив и здрав“.

— Момичетата от Юга никога не критикуват — каза Кейт с преувеличен южняшки акцент. Ние просто сме възпитани да се изразяваме като културни дами. Винаги казваме истината, но по по-внимателен и нежен начин.

Джордан забели очи.

— Това е доста…

Кейт се засмя.

— Какво?

— И аз си прочиствам речника сега, като имам племенници. Не трябва да им давам лош пример. Поне така ми казват Тео и Ник.

— Братята ти са ти казали да си прочистиш речника?

— А като стана дума за Дилън… мисля, че си пада по теб.

— Дилън си пада по всички жени.

— Вярно е, че харесва жените — съгласи се Джордан. — Но особено му харесва да дразни теб, защото ти толкова лесно се смущаваш.

— Ами фактът, че случайно нахлу при мен, докато си вземах душ при първото ми гостуване в дома ви, не помогна особено. Не мисля, че някога ще забравя онзи случай.

— О, аз отдавна съм го забравила — разсмя се Джордан. — Нищо чудно, че той се ухилва толкова широко всеки път, когато някой спомене името ти.

Тя зави и намери чудесно място за паркиране точно срещу сградата, в която беше апартаментът й. Това се случваше изключително рядко. Освен това забеляза черен хамър да завива по улицата от противоположната посока. Шофьорът очевидно си беше набелязал същото място за паркиране, защото форсира двигателя и се изстреля насреща й. Джордан обаче беше побърза. Тя паркира успоредно като по учебник. Шофьорът на хамъра й направи неприличен жест, като минаваше край нея, което предизвика бурния кикот на Джордан и Кейт.

Преди няколко години кафявата каменна къща беше преустроена в три просторни апартамента, по един на всеки етаж. Джордан държеше последния. Кейт живееше с нея, докато следваше, и бе свикнала със скърцащото стълбище и тесните коридори.

Джордан спечели цяло състояние от един компютърен чип, който проектира, и можеше да си позволи да живее навсякъде, но и тя като Кейт робуваше на навиците. Обичаше стария си, овехтял апартамент и не правеше планове да се мести.

Кейт също обичаше този апартамент. Беше топъл и приветлив дори и в най-студените дни. Винаги миришеше на свежо и чисто. Джордан беше поставила от ароматизираните свещи на Кейт на почти всяка маса. В двете бани и в спалните имаше от лосионите за тяло на Кейт.

Имаше три спални. Тази за гости беше в края на дълъг коридор и бе достатъчно голяма, за да побере огромното двойно легло, което двама от братята на Джордан й бяха подарили, за да има къде да спят, когато са в града. Къщата на родителите им в Нейтънс Бей беше на два часа път с кола.

Третата спалня бе превърната в кабинет и четирите й стени бяха заети от етажерки. Рафтовете им се огъваха под книгите на Джордан. От едната си страна кабинетът беше свързан с дневната, а другата му врата водеше към коридора.

Дървените подове бяха тъмни като нощта, но персийските килими внасяха цвят в стаите. Огромните прозорци във всяка стая бяха покрити с дървени капаци с щори. Едно от любимите места за учене на Кейт беше широкият перваз на прозореца в дневната, който гледаше към река Чарлз.

Единствената стерилна стая в апартамента беше кухнята. Джордан не готвеше. Преживяваше с храна за вкъщи или замразени продукти, които претопляше в микровълновата печка. Не купуваше храни, които не можеха да се приготвят в нея.

Кейт веднага отиде в спалнята за гости и остави чантата си до леглото. Мина напряко през кабинета и влезе в дневната. Забеляза купчината листи върху бюрото на Джордан и се върна. Колкото и затрупани да бяха рафтовете за книги, бюрото й винаги беше безупречно подредено. На него бяха само компютърът й, кубче листчета, един-два молива и телефонът. Работното й място бе стерилно като плотовете в кухнята.

Джордан влезе в стаята, забеляза, че Кейт оглежда купчината листи върху бюрото й, и каза:

— Голяма бъркотия, знам.

— За теб е бъркотия. Ти винаги си държиш бюрото подредено. Направо си вманиачена на тази тема. Но напоследък ти се е събрал доста стрес и е естествено да нямаш време за подреждане.

— Повечето хартии са юридически документи. Съдят ме.

След като съобщи шокиращата новина, Джордан се обърна и отиде в дневната. Кейт хукна по петите й.

— Съдят те?

— Точно така — кимна тя, седна на един фотьойл и преметна крака през страничната му облегалка.

— Говориш ужасно небрежно за това. — Кейт застана пред ниската масичка със скръстени ръце и изчака намръщена обяснението на приятелката си.

Но тя мълчеше и Кейт не се сдържа.

— Добре, ще попитам. Какво е станало, че те съдят? И как така си толкова спокойна?

— Може и да съм спокойна. Просто не виждам смисъл да се нервирам, това няма да ми помогне. — Джордан изрита сандалите си и се облегна назад. — Съди ме човек на име Уилърд Бел. Той смята, че е измислил моя чип преди мен, а аз съм намерила начин да му го открадна.

Кейт седна на стола срещу нея и кръстоса крака върху табуретката.

— Ти познаваш ли този човек?

— Не. Живее в Сиатъл. Адвокатът ми обясни, че е компютърен маниак, който си изкарва прехраната, като съди разни хора. И успява да си докара доста сериозни приходи — подчерта тя. — Няма никакви доказателства, но е по-евтино да се сключи извънсъдебно споразумение, вместо да се минават съдебните процедури.

— Какво ще правиш?

Джордан изглеждаше нервирана.

— Какво мислиш, че ще правя? Познаваш ме достатъчно добре.

— Няма да сключиш споразумение. Обзалагам се, че адвокатът ти опитва да те убеди в обратното, нали?

— Позна. Обаче аз няма да се съглася. Не ме интересува колко ще ми струва. Това, което този Бел прави, не е редно и аз няма да му дам и цент. Неговият адвокат играе твърдо — добави тя. — Замразил е всичките ми банкови сметки. Това означава, че известно време няма да имам пари. Но скоро ще ги размразя — продължи бързо тя. — Така че няма нужда да се тревожа.

— Какво мисли Тео по този въпрос?

— Не съм го питала за съвет. Всъщност дори не съм му казала за тази история.

— Защо? Нали е адвокат, за бога. Можеш да се посъветваш с него.

— Тео работи много и не получава достатъчно висока заплата, а сега си има и семейство… не, няма да го тревожа.

— Ами Ник?

— Той завърши право, но не практикува — каза Джордан. — Освен това не искам да замесвам братята си. Адвокатът ми е много способен, а ако се появят други проблеми, мога да се справя с тях и сама. Всичките ми братя имат навика да вземат нещата в свои ръце, но този път няма да им позволя. Вече съм голямо момиче. Мога сама да водя своите битки.

— Защо трябва да бъдеш толкова независима?

Джордан се усмихна.

— Казано от теб, независима звучи като нещо лошо. Просто съм като теб, Кейт. И двете обичаме да контролираме всичко и всички.

Кейт не се опита да спори, защото знаеше, че Джордан е права. И двете бяха много амбициозни и предпочитаха да държат под пълен контрол всеки аспект от живота си. И от живота на други хора, когато това можеше да стане безнаказано, помисли си Кейт.

— Как може да сме толкова оправни в бизнес делата си и толкова глупави в отношенията си с мъжете?

— О, това е лесно. И двете излизаме с мъже, които са по-слаби от нас и поради тази причина не ги искаме.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

Кейт сбърчи нос и направи прочувствена физиономия.

— Наистина сме прецакани.

Джордан се засмя.

— Толкова се радвам, че си тук. Слушай, след разговора с теб осъзнах, че изобщо не внимавах какво ми каза ти. Нали се сещаш, когато те попитах какво става с теб. Беше много егоистично от моя страна, нали?

Кейт се засмя.

— Май така излиза.

— Добре. Сега те слушам внимателно. Каза ли ми, че майка ти заложила фирмата ти?

— Почти. Просто току-що попаднах на някои спънки, това е всичко.

— Знаеш, че ако мога да ти дам нещо, то е твое, нали?

— Много мило.

— Знам, че ти би направила същото за мен.

— Бих — съгласи се Кейт. — Но не се тревожи. Ще измисля нещо. Точно сега ти си имаш достатъчно грижи.

Джордан придоби замислено изражение, сякаш се опитваше да си припомни телефонния разговор.

— А спомена ли, че едва не си хвръкнала във въздуха? Тогава мислех само за операцията, така че не слушах внимателно. Да не си се опитвала пак да сготвиш нещо? Боже, надявам се, че не си. Би могла да вдигнеш къщата във въздуха.

Кейт възрази.

— Само заради една малка злополука в твоята кухня си си наумила, че…

Джордан изсумтя.

— Малка злополука? Наложи се да дойде пожарната.

— От всички тези разговори за готвене огладнях. Ще излезем ли, или предпочиташ да поръчаме нещо за вкъщи?

Прекараха почти десет минути в обсъждане на този въпрос и в крайна сметка отидоха в кварталното бистро, което беше на две пресечки от апартамента на Джордан и където, според Кейт, сервираха най-добрата рибена чорба и миди в целия град.

Избраха си сепаре в дъното на ресторанта, за да не ги безпокоят, но и двете не ядоха много. Джордан изглеждаше изтощена.

Стомахът на Кейт се беше свил, а тялото й беше изтръпнало. Знаеше, че ако даде воля на чувствата си, ще си изплаче очите. Реши поне за малко да отвлече мислите на Джордан от тревогите й.

— Не искаш ли да ти разкажа какъв всъщност беше инцидентът?

Джордан спря да бърника с лъжица из супата, от която почти не бе хапнала, и се усмихна.

— Очаквам го с нетърпение.

— Това не е шега. Имах голяма цицина на тила. Не забеляза ли синината на челото ми? — Тя повдигна бретон, за да покаже на Джордан челото си.

— Разбира се, че забелязах, но просто предположих…

— Какво предположи?

— Кейт, би трябвало и сама да знаеш, че си малко непохватна. Просто си помислих, че си се спънала в нещо.

— Извинявай, но не съм съгласна. Ти си непохватната, не аз.

Джордан не започна да спори.

— Не си се шегувала за хвръкването във въздуха, така ли?

— Не, не се шегувах. Искаш ли да ти кажа какво стана или не?

— Искам.

— Предполагам, че трябва да започна от самото начало. Чувала ли си за сутиените „Уондърбра“?