Серия
Бюканън-Ренард (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slow Burn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 184 гласа)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Казваш ми, че е имало повече от една експлозия? — погледна я невярващо Дилън. Кейт кимна.

— Точно това ти казвам. Джордан не ти ли обясни…

— Не.

— Те не са свързани — продължи тя. — Едната беше бомба, а другата — изтичане на газ. Дори не бяха в един и същи град — добави тя. — Виждаш ли? Няма нищо тревожно.

— Започни от началото.

Тя въздъхна.

— Всичко ли?

— Всичко.

Твърдото му изражение й подсказа, че няма да я остави на мира, докато не му разкаже набързо всичко, така че му изреди премеждията си от начало до край.

— Добре — каза той. — Да видим дали съм запомнил правилно. Експлозия в Чарлстън, болница, Бостън, опит за блъскане с кола на паркинга на летището, друга експлозия в Силвър Спрингс, отново болница и вкъщи.

— Не забравяй Рийс. И той й подейства травмиращо — обади се Кийра от вратата, където чакаше Дилън да свърши обобщението си.

— Той по-скоро беше предизвикателство, отколкото травмиращо преживяване — уточни Кейт. После разказа за случката с Рийс.

— Защо не извика полиция? — попита Дилън.

— Какво можеше да направи полицията? Той не заплаши нито мен, нито Изабел или Кийра — обясни тя. — Не могат да арестуват човек само защото е противен или зловещ.

— Докосна ли те? — попита тихо Дилън.

Тя поклати глава, но веднага се опроверга.

— Може да се е опитал да ме избута от пътя си, за да влезе. Беше убеден, че Изабел се крие в къщата.

— Ако те е докоснал по какъвто и да било начин, е достатъчно да накараш полицията да се намеси — обясни Дилън.

— Тя си мислеше да им се обади — намеси се Изабел, която също слушаше от другия край на стаята. — След като разказа на нас с Кийра какво се е случило, каза, че още не е късно да се обади на полицията и да направи оплакване, но…

— Но какво?

Изабел погледна Кейт, преди да отговори.

— Аз я помолих да не го прави — призна тя. Стана ми жал за него. Той си живее в неговия измислен свят и си мислех, че веднага щом възвърне здравия си разум, ще осъзнае, че трябва да продължи напред. Освен това заминавам от града за дълго време, а той е в Европа. Обзалагам се, че ще се прибере с нова приятелка. — Тя кимна и добави: — Мисля, че ще се откаже от мен, но се съмнявам, че някога ще прости на Кейт. Смята, че тя ме принуждава да отида в колеж.

— Защо вие двамата не отидете в дневната? — предложи Кийра.

— Пречиш ми, Кейт. Двете с Кийра трябва да сложим масата за вечеря — каза Изабел. Тя беше благодарна, че разговорът се е отклонил от темата за Рийс.

Дилън последва Кейт в дневната. Тя седна на канапето и му махна с ръка.

— Седни.

Реши, че е трябвало да бъде по-конкретна. Той се настани точно до нея, толкова близо, че ръцете им се докосваха. Тя бързо се премести в края на канапето.

— Добре — каза той. — Да повторим всичко още веднъж.

— Защо?

— Може да си забравила нещо.

— Нищо не съм забравила — настоя тя. — Върни се в Бостън и кажи на Джордан да спре да се тревожи.

— Тя е убедена, че си в опасност.

— А ти си изминал всичкия този път, за да ме спасиш? — Тя го посочи с пръст и прониза въздуха. — Няма нужда никой да ме спасява. Мога да се грижа за себе си. Мога да се справя с всички изникнали проблеми.

Той се опитваше да не губи търпение.

— Кейт, аз какво работя?

Тя знаеше накъде бие.

— Детектив си в бостънската полиция.

— Което обяснява защо Джордан ме помоли да проверя какво става. Кажи ми сега кой водеше разследването за бомбената експлозия?

— Детектив Нейт Халинджър. Защо?

— Искам да говоря с него — отвърна той и преди тя да го спре, продължи: — Той убеден ли е, че експлозията е целяла да убие художничката Канела?

— Тя е под полицейска охрана. Явно детективът смята, че тя е мишената.

— Аха.

— Какво би трябвало да означава това?

Той не обърна внимание на въпроса.

— Какъв точно експлозив е използван?

— Не знам. Не питах. А и се съмнявам, че детектив Халинджър щеше да ми каже.

Той кимна. Попита съвсем кратко:

— Той какво ти каза?

— Не помня нищо.

— Не може да не помниш.

Тя пак насочи пръста си към него.

— Не ми се сопвай така. Това не е стая за разпити, а аз не съм заподозряна.

Явно думите й му се сториха забавни, защото имаше вид, сякаш се насилва да не се разсмее.

— Кое ти е толкова смешно?

— Мислиш, че така разпитвам заподозрените?

— Такъв беше тонът ти.

Без да обръща внимание на сарказма й, той продължи:

— Била си в колата си, когато онова място е гръмнало във въздуха?

— Точно така. Един от санитарите ми каза, че пожарникарите използвали отварачка за консерви, за да ме освободят от смачканата кола. За щастие аз съм била в безсъзнание. Не мисля, че щеше да ми хареса да отворя очи и да видя всичкия този метал около себе си. Все едно да се събудя в метален ковчег.

— Имала си невероятен късмет.

Тя сви рамене, сякаш това, което му каза, не беше толкова ужасно.

Дилън имаше желание да обвие ръце около нея, но в сегашното й настроение тя сигурно щеше да го сръга в болното рамо в отговор на прегръдката му. Той реши, след като обсъдят най-важните въпроси около инцидентите, да разбере защо Кейт е толкова дръпната с него. Но засега, ако тя искаше да се държи сякаш двамата почти не се познават, той щеше да се преструва, че е така.

Мълчанието му я изнервяше. Тя кръстоса единия си крак, после го върна обратно.

Дилън не вярваше в съвпадения и не смяташе, че двата инцидента можеха да се обобщят като лош късмет. Да е на неподходящото място веднъж — може, това го приемаше. Но два пъти. В никакъв случай.

— Детектив Халинджър даде ли ти визитката си? Бих искал да говоря с него.

— Даде ми я. Ще ти я донеса.

Кийра стоеше на мивката и миеше пресни зеленчуци от градината. Изабел сгъваше ленени салфетки.

— Кийра, какво направи с визитката на детектив Халинджър? — попита Кейт, като влезе в кухнята.

Кийра кимна с глава към хладилника.

— Под магнита с кравичката е.

— Ох, Кейт, моля те, не се ядосвай — обади се Изабел.

— Какво е станало?

— Забравих да ти кажа, че детектив Халинджър звънна.

— Кога?

— Преди около час. Иска да намине по-късно.

— Каза ли защо?

— Всъщност не, щеше да бъде грубо да го питам.

— Изабел, трябва да се научиш да записваш такива съобщения.

— Говорех по телефона и обаждането на детектива прекъсна разговора ми — обясни тя.

— Вечерята е готова — съобщи Кийра.

Кейт отнесе визитката в дневната и я подаде на Дилън.

— Няма нужда да му звъниш. Очевидно той ще се появи тук по-късно. Вечерята е готова. Ще ти покажа къде да си измиеш ръцете.

Дилън проверяваше съобщенията на гласовата си поща. Остави телефона и стана.

Кейт го поведе.

— Ще ти бъда благодарна, ако не обсъждаме експлозиите по време на вечерята. Не искам Изабел и Кийра да се тревожат. Ако мислят, че има…

— Какво?

— Проблем — обясни тя. — Тогава няма да заминат.

— Ти ги покровителстваш.

— Да, но това, че едва не съм умряла при експлозия, не е подходяща тема за вечеря. — Никога, дори и в най-откачените си сънища не си беше представяла, че ще изрече тези думи.

Той се засмя и я последва.

— Това в някой учебник по етикеция ли го пише?

Вечерята беше прекрасна по стандартите на Изабел. Разговорът наистина беше приятен.

После Изабел разчисти масата, а Кейт и Кийра измиха чиниите. Дилън предложи да помогне, но Изабел отказа категорично.

— Сега си в Юга, а тук не даваме на гостите дори да си мръднат пръста.

Кийра му обясни, че е безсмислено да спори, и след като им благодари още веднъж за вечерята, той се извини, стана от масата и отиде зад къщата, за да проведе един телефонен разговор. Кейт забеляза, че затвори вратата зад себе си.

След няколко минути на входната врата се позвъни.

— Обзалагам се, че това е детектив Халинджър — каза Изабел. Тя остави една чиния на плота и бързо излезе от кухнята. — Кийра — извика тя, — имаш време да се качиш горе и да си сложиш малко червило.

Кийра тъкмо пълнеше мивката със сапунена вода, когато Изабел направи предположението си. Сведе глава и каза:

— Тя просто не се спира.

Кейт се засмя.

— По-добре да преследва теб, вместо мен.

— Единствената причина да не се занимава с теб в момента е, защото смята, че си срещнала своята сродна душа.

— Дилън ли?

— Точно така. Мисля, че разбирам защо се опитва да ми намери някого. Не иска да бъда самотна… или изплашена.

— Каквато е тя.

— Да. Последната година й беше по-тежко от всякога. Тя беше много близка с мама. Така че не можем да я оставим да си мисли, че е сама. Ще й се обаждам всеки ден, докато свикне, но Кейт, ти ще трябва да я навестяваш, особено през уикендите, определени за посещения на родителите. Ако успея да се освободя, аз също ще идвам.

— Добре, имаме план. Случайно да забеляза колко въпроса зададе Дилън на Изабел за Рийс?

— Да — кимна Кейт. — Много хитро подходи, нали? Мисля, че в момента говори по телефона и проверява Рийс. Нали се сещаш, дали има криминално досие и така нататък.

— О, това е много интересно — възкликна Кийра. Кейт изсуши ръцете си, подаде на Кийра кърпата и отиде да поздрави детектив Халинджър.

Всъщност Дилън посрещна детектива на вратата. Изабел се усмихна и изчака Кейт да ги представи един на друг.

Двамата мъже се ръкуваха. Халинджър заговори пръв:

— От колко време сте в града, детектив Бюканън?

— Наричайте ме Дилън. Нека си говорим на ти.

Кейт се канеше да съобщи на Халинджър, че Дилън ще си заминава за Бостън на следващия ден, но не успя.

— Тук съм за известно време. Не съм сигурен колко дълго.

Двамата мъже се гледаха преценяващо, като петли сред кокошките, помисли си тя, но осъзна, че това сравнение не е ласкателно за нея и сестрите й.

— Къде си отседнал?

— Още не знам.

— Надявам се да ни гостуваш — настоя Изабел. Тя насочи вниманието си към детектив Халинджър. — Много се радваме да ви видим отново.

— Удоволствието е взаимно — отвърна той.

— Заповядайте, влезте и седнете — покани го тя и посочи дневната.

Двамата с Дилън влязоха в стаята заедно. Дилън говореше, но толкова тихо, че Кейт не чуваше нищо от думите му. Детективът извади бележника си и започна да си записва нещо.

— Предложи ли му нещо за пиене? — попита Изабел.

— Нали стоеше до мен. Знаеш, че не съм. Освен това той не ни е дошъл на гости.

— Каза ли ти какво е толкова важно, че е дошъл лично?

Кейт ги наблюдаваше.

— Моля?

Изабел я дръпна към стълбите, по-далече от мъжете. Хвърли поглед към дневната и понижи глас:

— Когато детектив Халинджър се обади, каза, че иска да говори с теб за нещо важно. Стори ми се някак мрачен. Няма да замина никъде, ако ти си в опасност, Кейт. Искам да разбера какво ще ти каже детективът. Най-добре да седна при вас и да слушам. Няма да се обаждам.

— Детективът просто иска да си изясни някои подробности — каза Кейт. — Нищо, което вече да не си чувала. — Това беше лъжа, разбира се, и Изабел не се хвана.

— Откъде знаеш? Той още не ти е казал нищо.

Добър довод, помисли си Кейт.

— Знам, защото Дилън ми каза. На него нали му вярваш?

— Разбира се, че му вярвам — отвърна тя. — Но той откъде може да знае? Току-що се запозна с детектив Халинджър.

— Мили боже, колко си подозрителна. Дилън говори по телефона с някого в полицията.

— А… добре тогава.

Кейт се отврати от себе си, че лъже с такава лекота. Май ставаше прекалено добра в това.

Обаче Изабел изглеждаше успокоена. Кейт не беше осъзнала колко много се тревожи за нея по-малката й сестра. Така че може би в този случай целта оправдаваше средствата.

— Всичко е наред — увери сестра си Кейт. — Ще предложа на детектива нещо за пиене. Доволна ли си?

— Мама би искала да не забравяш добрите си маниери.

Дори и да беше избухнала трета световна война, Изабел не може да остави някого жаден, помисли си Кейт.

— Знам.

Тя опита да влезе в дневната, но Изабел пак я спря.

— Още едно нещо, само не се ядосвай.

Кейт въздъхна.

— Кой още се е обаждал?

— Карл.

— Кога?

— Днес следобед.

— Какво искаше?

— Просто да научи как си. Беше много разстроен. Каза ми, че се изплашил до смърт, че е можело да хвръкнеш във въздуха на партито му.

— Но не хвръкнах.

— За малко. Карл искаше да ти каже, че ужасно съжалява за всичко и се надява да намериш сили в сърцето си да му простиш. Малко е мелодраматичен, нали?

— Понякога — съгласи се Кейт. — Ще му се обадя, когато намеря време.

— О, няма да можеш. Той каза, че заминава на място, където никой нямало да го безпокои. Не ми каза къде.

— Тогава ще чакам той да ми се обади. Нещо друго?

Изабел гледаше виновно.

— Да, дамата с кутиите се обади. Каза, че трябва да те пита нещо важно. — Тя продължи бързо: — Не ти казах, защото тя обясни, че ще се обади по-късно. Сякаш по команда телефонът иззвъня. — Виждаш ли? Изабел посочи телефона.

Кейт хвърли един поглед към Дилън и Нейт, които продължаваха да говорят, после отиде да се обади от кабинета.

Обаждаше се Хейли Джордж. Пред всички свои клиенти тя се представяше като дамата с кутиите. Беше сред най-ценните доставчици на Кейт. Малката й фирма, която проектираше и произвеждаше специални кутии и контейнери, осигуряваше осмоъгълните опаковки за продуктите на Кейт от самото начало. Винаги спазваше сроковете за доставка и Кейт знаеше, че може да разчита.

— Извинявай, че ти звъня толкова късно — каза Хейли. — Знам, че в момента бизнесът ти е в пауза, но си помислих, че трябва да ти се обадя, за да няма забавяне, когато производството ти започне отново. Знам колко държиш на всяка подробност.

— Няма проблем, Хейли — увери я Кейт. — Какво става?

— Новата партида панделки пристигна днес. Твоите инициали са отпечатани в сребристо, както винаги, но цветът на панделката не е обичайното ти ментовозелено. По-скоро е с цвят на градински чай. Ако ги върна, може да отнеме още месец, докато ми изпратят нови с точния цвят. Исках да зная какво предпочиташ да направя.

Кейт въздъхна. При всичките й други грижи, в момента цветът на панделките изглеждаше най-малкия проблем. Въпреки това дизайнът и цветът на опаковките се бяха превърнали в нейна запазена марка, а тя беше перфекционист по отношение на последователността и качеството.

— Върни ги — каза тя на Хейли. — И ти благодаря, че ми се обади.

— Ще действам — отвърна Хейли.

Кейт затвори телефона. Може би лека вариация в цвета не беше толкова важна, мислеше си тя, но стига да успееше да запази фирмата си, щеше да продължи да спазва високите стандарти, които си бе поставила.

Изабел подаде глава през вратата.

— Дилън те търси — каза тя.

— Идвам.

— Опитай се да бъдеш по-мила с него, Кейт. Той е брат на Джордан — напомни й Изабел. — Можеш да си малко по-дружелюбна с него.

Малко по-дружелюбна? Само ако знаеше, помисли си Кейт. В Бостън дружелюбността достигна неподозирани измерения в отношенията й с Дилън.

Кейт отиде при мъжете и се извини, че ги е накарала да чакат, макар те всъщност да не бяха забелязали. Бяха заети с това да си разказват бойни истории от практиката си.

Халинджър беше разпилял бележките си върху масичката за кафе.

— Нейт ми казваше, че в разследването са се включили и ФБР и Бюрото за контрол на огнестрелните оръжия, което не е изненада — обади се Дилън.

— Това означава, че става истински цирк — обясни Нейт. — Всяка агенция иска да командва парада. Постоянно се настъпват и се пречкат един на друг.

— И никой не иска да споделя информация, докато не приключат с докладите си — вметна Дилън.

Кейт знаеше, че Дилън опростява ситуацията, но все пак участието на толкова хора, които си мислеха, че ръководят разследването, усложняваше положението и правеше работата на детектива много по-трудна. Ако той изобщо беше още част от разследването.

— Това по какъв начин ви се отразява на вас, детектив Халинджър?

— Може да се каже, че съм на дъното на хранителната верига — усмихна се той. Моля, нека си говорим на ти.

Тя кимна.

— Какво смяташ да правиш? — попита го.

— Да си върша работата.

— Това си е негово разследване, независимо колко агенции са намесени — добави Дилън.

Двамата мъже бързо бяха станали съмишленици и Кейт смяташе, че знае защо. Работата им беше на огневата линия и двамата не се радваха на външните хора, които идваха да им се месят и да ги командват. Въпрос на поделяне на територии.

— ФБР ми създават най-големи проблеми — отбеляза Нейт. Всичките са арогантни многознайковци.

Кейт погледна Дилън, за да види как реагира той на коментарите на Нейт. Усмихваше се.

— Ти спомена ли на Нейт, че имаш двама братя, които са агенти във ФБР?

Нейт се смути.

— Наистина ли? Виж, извинявай, не…

Дилън вдигна ръка.

— Няма проблем. Понякога Ник и Алек се държат точно като арогантни многознайковци.

— Какво сте открили засега? Има ли някакви разкрития? Заподозрени? — попита тя.

— Вече беше установено, че експлозивът е поставен в кошница с цветя. Специалистите обикновено могат да определят произхода на експлозията — обясни той. — Кошницата е била на пода, пред една маса в дъното на шатрата. Твоята маса — добави той небрежно.

Кейт не показа никаква реакция. Просто кимна.

— Помня цветята. Бяха много красиви. Не видях кой ги достави — отгатна следващия въпрос на Нейт тя. Влязох в галерията само за няколко минути и когато се върнах в шатрата, цветята бяха там.

— Току-що се върнах от летището — каза Нейт. Предложих да посрещна някакъв нафукан експерт на име Съдърланд. Оглавявал източния национален специален екип, който всъщност е част от Бюрото за огнестрелни оръжия, алкохол и тютюн. Оказа се много свестен човек. Даде ми полезна информация. Това е неофициално, защото той ще провери мястото с обучени кучета и каквото друго там използва, но ми каза, че знае кой е извършителят. Каза, че от доста време преследвал този човек.

— Знае кой е поставил бомбата? — Кейт веднага почувства облекчение.

— Познава почерка му — поправи се той.

Тя не разбра какво й казва. Погледна Дилън, който бързо й обясни.

— Всеки бомбаджия си има почерк. Това са хора с твърдо вкоренени навици — каза той. — Може да са материалите, които използват, винаги едни и същи. Или може би в този случай къде крият бомбата. Този обича да крие експлозивите в кошница, понякога в няколко кошници.

— Кошници с цветя — вметна Нейт. — Прякорът му е Цветаря.

— Чудно — прошепна Кейт.

— Обича да взривява с голяма мощност. Предимно сгради, но е взривявал и коли, и къщи. Особеното е, че го прави, когато вътре няма никой. Създава си много затруднения, само и само да е сигурен, че няма да рани никого.

— Досега — каза Дилън.

Нейт погледна Дилън, който кимна, и обясни на Кейт:

— Имате много добра пожарна, за такова малко градче. Знаят какво правят. Когато един от тях забелязал сходствата, веднага се обадил на полицията в Чарлстън, за да провери кой води разследването там. Точно така разбрах, че ти си пострадала при експлозията. Няма как да го кажа по-меко — продължи Нейт. — Някой си е поиграл с газовата инсталация, но Кейт, това не е било достатъчно, за да се причинят такива щети. Проверихме и открихме, че е имало…

В момента, в който той щеше да й го каже, тя отгатна.

— Друга бомба.

— Да, а ти си единственото общо между двата случая — обясни Халинджър. Видя недоумението в очите й. — Така че се чудим… кой желае смъртта ти?