Джули Гарууд
Бавно изгаряне (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Дилън се увери, че не ги следят, и когато наближиха Савана, се отдели от магистралата и мина по по-малко натоварени пътища до града.

За нула време се загуби по улиците, но тъй като бе от семейство Бюканън, в никакъв случай не можеше да си го признае или да помоли някой да го упъти. Кейт го запозна с някои факти от историята за Савана — „сестрата“ на Чарлстън, и не обръщаше внимание на пътя, по който минаваха.

— Наричат Савана „Перлата на Юга“ — каза тя. — Но ти навярно знаеш това.

— Аха.

— Слушаш ли ме?

— Разбира се. Ти си перла.

— Не, Савана е перла.

— Да — съгласи се той. — Но ти също, краставичке.

Тя се отказа от опитите да го образова, извади телефона си и провери за съобщения.

Дилън още не бе успял да се ориентира. Беше сигурен, че вече два пъти е минал покрай един и същи парк.

Постоянно караше на запад. След две-три пресечки спря, за да пусне няколко пешеходци да пресекат, и случайно погледна номера на вратата на съседната сграда.

Виж ти, намираха се, точно където трябваше да бъдат.

Офисът на адвоката бе на един голям площад, в средата на който имаше парк. В центъра му се издигаше паметник на един от почитаните граждани на Юга, който стоеше на висок пиедестал и гледаше към алеите и пейките в парка. Огромни дъбове, покрити с мъх, хвърляха дебели сенки.

Всички сгради бяха долепени една до друга. Някога са принадлежали на първите граждани на Савана. Някои още бяха жилищни домове, но други бяха обновени и преустроени и се вписваха в урбанистичната смесица от офиси, галерии и ресторанти.

Дилън отново извади късмет, когато една кола потегли и освободи идеално място за паркиране точно до ъгъла. Той умело пъхна колата на освободеното място и каза:

— Готово.

— Къде сме? — изненада се тя.

— Пристигнахме — съобщи той. — Бързо стана.

Кейт погледна часовника на таблото.

— Подранили сме с двайсет минути.

— По-скоро петнайсет. — Той разкопча колана си и посегна да отвори вратата.

Тя дръпна ръката му.

— Не искам да ходя там по-рано. — Сега говореше обезпокоена.

— Добре, няма проблем. Няма да отидем по-рано. — Той пак посегна към вратата.

— Чакай.

— Да?

— Имаш ли нещо против първо да проведа един разговор по телефона? Трябва да говоря с Хейли за панделките. Няма да е дълго.

— Няма проблем. През това време ще се чуя с Нейт.

Кейт се почувства ужасно нервна. Не можеше да си спомни номера на Хейли и се наложи да го провери в органайзера си.

Секретарката на Хейли се обади и обясни, че шефката й е излязла на делови обяд. Кейт остави съобщение, че няколко часа няма да може да отговаря на обажданията й и ще позвъни на Хейли по-късно следобед.

Дилън веднага се свърза с Нейт. Разговорът бе по-скоро изслушване и Кейт трябваше да изчака Дилън да затвори, за да разбере нещо.

— Има ли новини? — попита тя.

— Някои. — Той не обясни.

Дилън слезе от колата, грабна сакото си от задната седалка и го облече, за да скрие оръжието, после заобиколи автомобила и отвори вратата на Кейт.

Тя си помисли, че Дилън се държи като бодигард. Той огледа улицата и каза:

— Стой близо до мен. — Не беше предложение, а заповед.

— Така възнамерявам. — Тя събра нещата си, натъпка ги в чантата и го хвана за ръката.

Пресякоха улицата и отидоха до ъгъла. Кейт не искаше да мисли къде отиват. Изкушаваше се да побегне. Трябваше да спре и да се успокои, да си даде няколко минути, за да събере мислите си. Погледна отсреща и каза:

— Виж парка. Не е ли страхотен? Знаеш ли, че в Савана има над двайсет площада? И всички те имат паркове в средата си. — Тя спря и допълни: — Този е любимият ми.

Дилън се интересуваше повече от колите и хората. Той го правеше почти незабележимо, но тялото му защитаваше нейното през цялото време.

— Да вървим — каза той.

Тя съзнателно забави крачка.

— В момента си правим такъв парк и в Силвър Спрингс.

Той погледна през рамо и кимна.

— Забелязах го, докато се движехме към полицейския участък.

Тя закрачи още по-бавно.

— Имаме още три, които се изграждат. Когато се завършат, ще бъдат свързани помежду си. В този грандиозен проект не се включват сградите, разбира се.

Кейт видя точно пред себе си вратата, до която имаше табелка с имената „Смит и Уесън“, и се закова на място.

— Хайде да седнем на някоя пейка в парка за малко.

— Не.

— Имаме още петнайсет минути.

Дилън не знаеше какво става в главата й, но нямаше намерение да стои на тротоара и да спори с нея. Очевидно тя се нуждаеше от няколко минути, за да се успокои, и може би после щеше да му каже какво я тормози.

— Добре, няма да ходим по-рано. Хайде да си намерим къде да изчакаме.

Кейт го погледна облекчена.

— Благодаря. — Огледа се и забеляза едно кафене съвсем близо до юридическата кантора. — Искаш ли да седнем в кафенето? Сигурно имат и студен чай.

След няколко минути двамата седяха на една миниатюрна кръгла масичка в дъното на кафенето. Нямаше климатик и предната и задната врата бяха широко отворени. Двата вентилатора на тавана се въртяха с пълна сила. Издаваха тракащ звук като щракане с пръсти.

— Сега е обедно време. Имаме късмет, че си намерихме маса — каза тя.

— Тук е горещо. Затова си намерихме маса. Огледай се, няма никой освен нас.

— Да потърсим друго място, ако жегата те тормози.

— Добре съм.

Кейт изчака сервитьорката да се отдалечи и попита:

— Какво ти каза Нейт?

— Още не могат да намерят Карл. Но уликите срещу него се трупат.

— Как така?

— Има проблеми с данъчните.

— Сериозно ли?

— Никога не се шегувам с данъчните. Той си има проблеми.

— Какви проблеми?

— Неплатени данъци.

— Но той е…

— Какво?

— Богат. Той наследи цяло състояние.

— Ако е така, явно го е профукал.

— Не мога да повярвам.

— Никога ли не е споменавал, че има проблеми с парите?

— За бога, не! Карл е типичният джентълмен от Юга — обясни тя. А джентълмените от Юга никога не говорят за финансови проблеми. Неприлично е.

— Това в южняшкия кодекс ли го пише?

Той я дразнеше, но тя му отговори съвсем сериозно.

— Точно така. По тези места не е шега работа да си истински джентълмен.

Сервитьорката донесе двете чаши студен чай и не откъсна нито за миг погледа си от Дилън. Кейт все пак й благодари, отпи глътка от студената напитка и каза:

— Просто не го проумявам. Горкият Карл. А той все опитва да помага на другите.

— Как им помага?

— Организира разточителни партита, за да подкрепя изкуството. И на мен ми помогна да се рекламирам.

— Поиска да му осигуриш онези кошници с подаръци за приема, нали?

— Точно така. Мислеше, че ще бъде добра реклама. О, виждам какво си мислиш, Дилън. Карл наистина се опитваше да ми помогне. Искаше да купи част от фирмата ми. Сигурна съм, смятал е, че имам нужда от финансова помощ и тъй като, разбира се, не можеше да говори за това… предложи да ми стане партньор. Ако е имал толкова сериозни финансови проблеми, откъде щеше да намери пари, за да ми помогне?

— Кога опита да купи дял от компанията ти? За бога, Кейт, защо не си ми казала?

— Не смятах, че има някаква връзка.

— Кога? — повтори той.

— Преди повече от година.

Дилън погледна часовника, извади портфейла си и остави парите за двата чая на масата.

— Пий бързо. Трябва да тръгваме.

— Имаме още време. Какво друго ти каза Нейт?

— Проверява тайно роднините ти и се надявах вече да ми съобщи нещо.

— Но не е успял?

— Още не. Извикали го на някакво съвещание, така че възложил задачата на други хора.

— Ще научим нещо за тях съвсем скоро. — Прекалено скоро, добави тя мислено. Защо, защо се съгласи да дойде в Савана? От чувство за вина. Изабел и Кийра бяха провокирали чувството й за вина.

— Не ми харесва да нямам никаква предварителна информация. Сякаш действам на сляпо. Предпочитам да съм подготвен какво да очаквам. Разбираш ли ме?

О, боже, и още как.

— Да.

— Много си изплашена от срещата.

— Така е.

— Защо? — Тя не отговори и той попита: — Защо си толкова разтревожена?

— Не съм разтревожена. Просто се надявам…

— Да?

Тя реши, че няма причина да не му каже. Той вече знаеше за трудното й финансово състояние и опустошителните решения, взети от майка й.

— Надявам се тази среща да не е още някоя изненада, оставена от майка ми. Не мисля, че бих понесла още… разочарования.

— Защо мислиш, че това е възможно? На мен ми изглежда крайно невероятно. Ти ми каза, че майка ти никога не споменавала роднините на мъжа си — напомни й той.

— Писмото… по специален куриер… накара ме да се замисля. Може мама да е взела пари назаем от този чичо и сега наследниците му да си искат парите.

Дилън я изгледа продължително.

— Още колко време ще й се сърдиш?

— Не й се сърдя. Просто съм разочарована.

— Аха.

— Казвам ти истината — настоя тя. ¦

— Не, не ми я казваш. Предполагам, че просто не си готова да я кажеш, така че защо да не ти помогна. Направо си й бясна.

Гърбът й се напрегна. Защитата не трая дълго. Очите й се напълниха със сълзи. Беше плакала пред него веднъж, нямаше да го направи отново.

— Да, сърдита съм — каза тя с треперещ глас. — Тя ни е излъгала за всичко и е оставила такава каша.

Той постави дланта си върху нейната.

— Стига, Кейти. Не е заради парите.

Тя издърпа ръката си.

— Така ли? Тогава за какво е?

— Майка ти се е разболяла и е починала и колкото и да си се старала, не си могла да попречиш това да се случи.

— Не виждам смисъл в това, което казваш.

— Да, няма смисъл — съгласи се той и се изправи. — Така че може би трябва да й простиш.

Тя искаше да спори, да му каже, че нищо не разбира от психоанализа, но нещо я спря. Ами ако в думите му имаше зрънце истина? Дали тя не използваше гнева, за да се предпази от болката от загубата на майка си?

Той я издърпа на крака.

— Хайде, краставичке. Време е да се запознаеш с роднините.