Серия
Бюканън-Ренард (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slow Burn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 183 гласа)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Какво беше това, по дяволите? — попита я Дилън, докато прекосяваха фоайето.

— За кое по точно питаш?

Андерсън Смит, грейнал като горд родител, чието дете е надминало очакванията му, бързаше след тях.

— Госпожице Макена… Кейт, Кейт, моля те, изчакай минута.

За частица от секундата на Кейт й се прищя да избяга. Отчаяно искаше да се махне възможно най-бързо от роднините, но не и за сметка на адвоката. Не беше негова вината, че клиентът му е толкова жесток старец. Не можеше да го вини и за отвратителните роднини. Андерсън изглеждаше не по-малко шокиран от тях.

Насили се да се усмихне, обърна се и изчака адвокатът да ги настигне.

— Да?

— Много се зарадвах, като чух да казваш, че си решила да приемеш наследството си. Да те очаквам ли тук утре в три? Счетоводителите и съветниците на чичо ти ще бъдат готови да отговорят на всичките въпроси, които несъмнено ще имаш, след като се запознаеш с обобщителния анализ. Освен това ще станат свидетели как подписваш приемането на завещанието. — Пое си дъх и добави: — А аз, разбира се, ще продължа да правя всичко по силите си да те напътствам, докато прехвърлянето на активите приключи или докато ти не упълномощиш друга адвокатска фирма да те представлява.

— Нямам планове да ви сменям, Андерсън — увери го Кейт.

Той очевидно беше много щастлив от решението й. Потупа ръката й.

— Чудесно, чудесно.

— Но осемдесетте милиона…

— В действителност, скъпа моя, чичо ти подцени активите си.

Тя примигна.

— Моля?

— Наследството ти е значително повече от осемдесет милиона.

— О… и вие ще продължите да представлявате… — Гласът й заглъхна.

— Да те чакам ли утре в три?

Той действаше прекалено бързо. Всичко се развиваше светкавично.

— Ще ми трябва време да прочета… довечера… и утре… — Тя погледна Дилън за помощ. Думите й убягваха. Помисли си, че говори като малоумна.

Дилън сметна, че звучи толкова объркана, колкото изглеждаше.

— Може ли Кейт да се обади допълнително за тази среща? Ще позвъни сутринта да се уговорите за кога да я насрочиш. Не прави нищо, докато тя не ти се обади.

Кейт кимаше бързо.

— Да, аз ще се обадя.

Андерсън посочи папката, която тя стискаше.

— Имаш доста за четене тази вечер, доста за асимилиране. Разпечатал съм ти подробностите за погребението на Комптън, в случай че решиш да присъстваш, макар да не те съветвам. — Потупа ръката й и отстъпи назад. — Като твой адвокат — каза той с усмивка — искам да знаеш, че можеш да ми звъниш по всяко време, денем и нощем, ако имаш някакви въпроси или тревоги. Визитката ми е в папката, на нея са всичките ми телефони.

— Благодаря — каза тя.

Понечи да се обърне към вратата, после спря.

— А за тази среща със счетоводителите…

— Да?

— Братовчедите ще присъстват ли? — Тя се възгордя със себе си. Беше изрекла „братовчедите“, без да повърне.

Той прояви искрено съчувствие.

— За съжаление трябва да бъдат поканени. Разпорежданията на чичо ти са много конкретни. Не съм подлагал на съмнение мотивите му, когато ми каза какви са желанията му, но според мен той е искал братята да видят с очите си какво губят. Тяхното присъствие не е задължително обаче, тъй като дяловете им от наследството са вече прехвърлени. Същото се отнася и за сестрите ти, Кийра и Изабел. Ти си единствената, която трябва да присъства, за да подпише документите. Ако се беше отказала от наследството, убеден съм, тримата племенници на Комптън щяха да се окажат следващите най-близки роднини, които да го получат, тъй като са поддържали връзка с чичо си, докато е бил жив. Неговото завещание категорично ограничава това, което трябва да получат сестрите ти, така че се съмнявам те да успеят в евентуални претенции за по-голям дял. Това, което се опитвам да кажа, е, че всичко е в твоите ръце. — Говореше повече на Дилън, отколкото на Кейт, когато каза: — Не знам как да подчертая необходимостта да продължите да сте много внимателни и предпазливи. — Хвана ръката й и добави: — Не искам да се притесняваш, че някой от братовчедите ти ще нахълта в заседателната зала с оръжие. Ще има достатъчно охрана, уверявам ви.

Тя си помисли, че Андерсън прави неуспешен опит да се пошегува, но той пак се обърна към Дилън:

— Човекът от охраната ме информира, че серийният номер на пистолета, който е конфискувал, наистина е фигурирал в полицейския архив.

— Не се изненадвам — отвърна Дилън. — Проверил ли е дали има издадено разрешително за него?

— Да. Полицаите идват насам.

— Радвам се да го чуя.

Андерсън най-после ги пусна да си ходят. Тъкмо прекосяваха фоайето, когато Дилън забеляза мъжа от охраната, който чакаше напрегнато в сенките до входа.

Кейт се отправи към вратата, но Дилън я стисна над лакътя.

— Чакай минутка. Бодигардът се втурна към тях.

— Детектив Бюканън, господин Андерсън каза ли ви какво научих за пистолета?

— Да.

— Какво да кажа на полицаите? Те ще пристигнат всеки момент.

Дилън виждаше, че мъжът нервничи заради процедурата.

— Няма нужда да правиш нищо. Просто им дай пистолета. Те ще се оправят с Роджър Макена.

— Не трябва ли да бъдат предупредени какво представлява той?

— Предупредени са — увери го. — Знаят с кого си имат работа. Просто не им се пречкай.

— Да, сър.

— Андерсън ще опита да ги задържи всичките в офиса, докато дойде полицията, но ако Роджър настоява да си тръгне, той ще слезе заедно с него. Няма да те остави сам да се оправяш. — Мъжът още беше обезпокоен. — А може и да изчакаш в офиса си… — продължи Дилън.

Облекчен, бодигардът каза:

— Ако това е, което искате да направя, сър, тогава ще изчакам в офиса.

Той кимна.

— Добре, Кейт. Да вървим.

Тя не помръдна. Слисаният й вид беше безценен и той едва не се разсмя.

— Пистолетът ли те изненада? — попита я.

Изненада? За бога. Случилото се в офиса на адвоката е далеч по-голяма изненада.

— Роджър е влязъл с пистолет в офиса на адвоката? — Тя направи няколко крачки към вратата, после спря. — Кой би носил пистолет, когато ще се чете завещание?

— Очевидно Роджър Макена би го направил и е станало точно така. Полицаите ще го отведат в участъка и ще си поговорят с него. Ще приберат и пистолета — добави той. — Да се надяваме, че Роджър ще се поизпоти здравата в затвора. Това ще е супер, нали?

— Не трябва ли да изчакаш полицаите? Може да имат въпроси…

— Не, няма да ги чакаме. Ще се махнем оттук възможно най-бързо. Освен ако не искаш да изтърчиш обратно горе и да целунеш братовчедите си за довиждане.

Тя потрепери от отвращение. По-скоро би изяла парче стъкло.

— Не, благодаря — каза учтиво. — Предпочитам да тръгваме.

Той се засмя.

— И аз така си мислех.

Когато излязоха, изтрещя гръм. Облаците бяха гъсти и тъмни. Всеки момент щеше да ливне проливен дъжд.

— Ще тичаме ли? — попита той.

Не й даде време да отговори. Грабна ръката й и хукнаха. Когато стигнаха ъгъла, ръмежът прерасна в дъжд. Тя не изоставаше, макар да и бе трудно.

— Бих предпочела да изчакам, докато докараш колата.

Прекосиха тичешком улицата.

— Няма начин, краставичке. Няма да се отделяш от мен. Махаме се оттук.

Побягнаха по алеята в парка. Дилън оглеждаше района, търсеше някой или нещо, които да изглеждат не на място. Ръката му не се отделяше от дръжката на пистолета.

Високите токчета на Кейт бяха много неудобни за бягане, но гордостта не й позволяваше да помоли Дилън да намали темпото. Нямаше да изостане, дори и да трябваше да умре.

Когато стигнаха до колата, Дилън отвори вратата й и буквално я натика вътре. Свали сакото си и точно когато й го подаваше, заваля като из ведро. Той успя да седне на шофьорското място, без напълно да подгизне.

Кейт сгъна сакото му и внимателно го постави на задната седалка. Остави папката и плика на пода зад себе си, после се облегна и опита да си поеме дъх. Не можеше да спре да мисли за братовчедите си. Имаше чувството, че е прекарала последния час в купата на пасатор.

Дилън огледа улицата и околните сгради. Дъждът беше прогонил пешеходците под навесите и във входовете. Два пикапа минаха покрай тях, но шофьорите не ги забелязаха.

Бяха в безопасност. Засега.

Полицейска кола профуча и зави зад ъгъла. Спря рязко пред „Смит и Уесън“. Дилън запали автомобила и каза:

— Да тръгваме.

Прозорците започнаха да се изпотяват, когато се включиха в движението. Дилън пусна климатика.

Кейт не гледаше къде отиват, докато не забеляза, че той изтърва завоя, който щеше да ги отведе на магистралата. Изтъкна му този факт, но той продължи напред.

Струваше й се, че постоянно завива ту наляво, ту надясно. Кейт се обърка напълно къде се намират. Мислеше, че първоначално са се отправили на север, но след толкова завои изобщо не знаеше накъде се движат.

— Къде отиваме?

— Още никъде. Просто искам да се уверя, че не ни следят.

Тя бързо се завъртя на седалката си и погледна през задното стъкло.

— Не виждам никого.

— Нито пък аз.

— Тогава защо…

— Просто съм предпазлив.

Дъждът започваше да отслабва. Дилън забеляза бейзболно игрище и спря на паркинга до него. Наоколо нямаше жива душа, без съмнение заради лошото време, но слънцето вече започваше да се показва иззад облаците, а с него се надигаше вълна от жега и влажност. От бетонната пътека около паркинга се издигаше пара.

Дилън изгаси двигателя, разкопча предпазния си колан и разхлаби вратовръзката си. Пое си дълбоко дъх и издиша бавно.

Кейт изчака, преди да попита:

— Дилън, помниш ли, като ти казах, че не мога да се сетя за никого, който да иска да ме убие?

Лека усмивка смекчи изражението му.

— Помня.

— Мисля, че сега мога да ти дам няколко имена.