Серия
Бюканън-Ренард (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slow Burn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 183 гласа)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Дежа вю.

Това бяха първите думи, които излязоха от устата на Кийра, когато най-после я пуснаха да види сестра си. Кейт бе откарана в болницата в Силвър Спрингс и току-що я бяха преместили в стаята и настанили в леглото, когато сестрите й нахлуха.

— Вече не минахме ли веднъж през това? — попита Кийра със загрижена усмивка. Беше толкова радостна, че Кейт не е сериозно ранена, че в очите й напираха сълзи.

Изабел не беше на себе си.

— Можеше да те убият. Защо трябва да правиш такива неща?

— Просто е била на неподходящото място в неподходящия момент — каза Кийра.

Изабел клатеше глава.

— Свършено е Кейт. Повече няма да ти позволя да излезеш от къщи. Дори ще се откажа от колежа и ще си стоя у дома, за да съм сигурна, че ти не мърдаш оттам и си в безопасност.

— Изабел, говориш глупости — изтъкна Кийра.

— Глупости? — Изабел вече звучеше трескаво. — Глупости ли е да попаднеш в експлозия два пъти за една седмица? Това ли са глупости? — Тя погледна Кейт, посочи я с пръст и добави задавено: — Изплаши ме. — Избухна в сълзи и се обърна с гръб към Кейт. — Наистина. Няма да замина за колежа.

Кийра отиде до леглото.

— В това състояние е, откакто чухме за станалото, но сега, като знае, че си добре, ще спре да плаче.

Главата на Кейт я болеше до пръсване и й беше трудно да следи разговора. Стаята беше затъмнена, но когато Изабел дръпна завесите, Кейт примигна от болка. Изабел забеляза и веднага ги спусна обратно.

— Наистина си късметлийка. Можеше черепът ти да е спукан на две…

— Това е образ, който няма да забравя скоро, Кийра — рязко я прекъсна Изабел. Взе кърпичка и изтри очите си.

— Джордан се обади няколко пъти — продължи Кийра, без да обръща внимание на Изабел. — Много е разтревожена за теб.

— Тя как е научила?

— Обади се да те чуе как си пътувала и Изабел й каза какво се е случило и как пожарникарите са те измъквали от колата. Между другото, колата ти е напълно унищожена.

— Трябва да благодариш, че не се обадих на леля Нора. Тя тъкмо си разопакова багажа, но се обзалагам, че щеше да изостави всичко и да се върне тук, ако знаеше. И щеше да се погрижи да не поемаш повече глупави рискове — добави Изабел.

Кейт затвори очи.

— Кога мога да се прибера вкъщи?

— Най-рано утре. Лекарят може да реши да те задържи и по-дълго.

— Лицето ти изглежда като изгоряло от слънцето. Сигурно е от пожара — отбеляза Изабел. — Кейт, имаш ли представа, че се размина на косъм със смъртта?

— Нали няма пак да почнеш да ревеш? попита Кийра.

— Извинявай. Не мога да се държа като робот, както се държиш ти, и да не показвам емоциите си.

Кийра не отвърна.

— Трябва да си вървим и да те оставим да почиваш — каза тя на Кейт.

— Чакайте — прошепна Кейт, изненадана, че гласът й звучи толкова слабо. — Какво се е случило?

— Не помниш ли?

Тя понечи да поклати глава, но бързо промени намерението си. Болката прониза черепа й.

— Смятат, че е било изтичане на газ — каза Кийра.

— Чухме това по радиото, докато пътувахме насам — допълни Изабел. — Трябва да е било газ, защото още не могат да изгасят пожара.

Кийра смени темата.

— Имаш късмет, че неврологът е бил тук — отбеляза тя. — Говорих с него и той каза, че е доволен от скенера. Изглежда, ще се разминеш без никакви сериозни наранявания.

— Кийра се притесняваше да не си получила мозъчно увреждане — вмъкна Изабел.

— Не, ти се притесняваше — възрази Кийра.

— Добре, аз бях. Лекарят е много сладък. Знаеш ли какво, Кийра…

— О, боже, пак се започва.

— Само се канех да изтъкна, че той е идеален за теб. Знам какво ще кажеш — продължи бързо тя, преди Кийра да успее да я прекъсне, — че той не се интересува от теб, но ти няма откъде да знаеш дали е така или не, докато не… нали се сещаш?

— Не се сещам.

— Докато не направиш някакъв ход. Да поговориш с него например.

— Може ли да прекратим този разговор?

Изабел не й обърна внимание.

— Може би ако си сложиш малко грим и направиш нещо с косата си…

Кийра скръсти ръце на кръста си.

— Какво ми има на косата?

— Трябва да я подстрижеш, но не в някой от онези евтини салони, където подстригват за пет долара. Освен това трябва да си сложиш малко грим, за да скриеш тъмните кръгове под очите си. Отдалече си личи, че не си доспиваш. За това е виновно следването ти.

— С риск да прозвуча като теб, ще го кажа: я не мрънкай.

Кейт се засмя, но веднага изстена. Отпусна глава на възглавницата и затвори очи.

— Стига сте ме разсмивали и преместете дискусията си другаде. Искам да се завия презглава и да се престоря, че днешният ден не се е случвал.

— Но, Кейт, ти още не си ни казала какво правеше при онова хале — продължи Изабел.

Кейт отвори очи и уста да отговори на въпроса, но се отказа.

— Не помня, по-точно ми е някак мъгливо, но сега не ми се напряга.

— Не помниш ли нищо?

Чак след минута Кейт отговори:

— Не — прошепна тя. — Не е ли странно?

— Не се тревожи. Ще си спомниш. Сега си почини. Ще намина по-късно да видя как си — каза Кийра.

Изабел не беше готова да си тръгне. Тя отиде до леглото и попита:

— Помниш ли, че летя до Бостън?

Кейт се усмихна.

— Разбира се. Помня и че се върнах. Имаше една кола… на летището…

Изабел я потупа по ръката.

— Да, имаше кола. — Гласът й звучеше успокоително и тя се държеше, сякаш се опитва да вразуми тригодишно дете. — Спомняш си колата си. С нея си потеглила от летището.

Кейт погледна към Кийра за помощ.

— Изабел, ще ми подадеш ли телефона, преди да си тръгнеш? Искам да говоря с Джордан.

— Помниш ли номера й?

— Изабел, цицината на главата й не я е превърнала в идиот — каза Кийра.

Изабел сви рамене. Подаде телефона на Кейт и отново я потупа по ръката.

— Много поздрави на Джордан от нас — каза тя. — И ако иска да дойде да те види, кажи й по-добре да не идва. С твоя лош късмет някой може да я блъсне, преди да стигне до летището.

— Ужасна седмица беше, нали? — каза Кейт.

— По-лошо няма накъде — увери я Изабел и последва Кийра през вратата.

Кейт се надяваше сестра й да е права. Завъртя се на една страна и заспа дълбоко.

Два-три часа по-късно се обади на Джордан. Постара се да звучи бодро, но й коства много усилия. Опитът беше неуспешен. Приятелката й долови напрежението в гласа й.

— Кажи ми пак за първата експлозия — каза Джордан. — Сега, като не се тревожа за бучки и рак, мога да се съсредоточа. Някой се е опитвал да убие онази художничка, така ли?

Кейт повтори цялата история наново и когато свърши, разказа на Джордан за побъркания тийнейджър на паркинга на летището. После прибави и най-новата си злополука.

— Изобщо не помня експлозията — каза тя. — Но все си мисля за кафе. Не е ли странно?

— Ти не пиеш кафе.

— Знам. Точно затова ми се струва странно.

— Силен ли е бил ударът по главата ти?

— Достатъчно силен, за да имам адско главоболие. Ако бях по-параноична, щях да си помисля, че някой иска да ме убие.

Джордан се засмя.

— Не говори глупости. Просто лош късмет, нищо повече. Искаш ли да дойда при теб?

— Не, няма нужда, добре съм. Освен това може лошият ми късмет да не е свършил и не искам и ти да пострадаш от него.

— Не давай простор на въображението си. Запомни, ти не си суеверен човек, така че не реагирай с паника. Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Нещо случи ли се между теб и Дилън?

Кейт едва не изтърва слушалката.

— Защо питаш?

— Дойде да те търси. Когато разбра, че си заминала, никак не се зарадва.

— Не мога да си представя защо. Значи не мислиш, че може някой да се опитва да ме убие? — попита Кейт, за да отклони разговора в друга посока.

— Не, не мисля, че някой се опитва да те убие. По-скоро мисля, че имаш развинтено въображение. Поспи и ми се обади утре, когато си възвърнала здравия си разум.

Джордан затвори и веднага набра номера на Дилън. Щом той вдигна, тя му изтърси:

— Някой се опитва да убие Кейт.