Джули Гарууд
Бавно изгаряне (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кейт се отдаде на самосъжаление достатъчно дълго и сега знаеше, че е време да вземе нещата в ръце. Пътуването до Бостън й беше помогнало да види нещата в цялост. Дилън със сигурност беше успял да я разсее от проблемите й, но тя бе твърдо решена вече никога да не си позволява такава лудост. Когато я изписаха за втори път от болницата, Кейт вече виждаше всичко в перспектива.

Трябваше да направи някои огромни промени. Първата беше най-важната за нея. Нямаше да има повече семейни тайни, така че тя обясни на сестрите си колко мрачно е финансовото им положение. Когато свърши, постави купчината сметки в центъра на кухненската маса.

Кийра остана без думи. Изабел отказваше да повярва. Отказваше да повярва на каквото и да е, което можеше да дискредитира майка им. Кейт настоя Изабел да си отвори очите и да престане да изкарва майка им светица, а Кийра се опита да възстанови мира между двете си сестри.

— Хайде да приемем, че мама е направила каквото е могла — каза Кийра, — и да продължим напред. Караниците няма да ни помогнат да измислим изход от ситуацията, а точно сега трябва да си направим някакъв план.

Най-после Изабел се успокои.

— Права си, Кийра. Мама правеше всичко по силите си. Никога не сме били гладни, нали? Когато се налагаше, плати да ми сложат скоби на зъбите, погрижи се и трите да получим образование.

Сестрите й бързо се съгласиха.

— Кейт, мама не би заложила фирмата ти, ако не се е налагало, така че стига си й се сърдила — настоя Изабел. — Тя не е тук и не може да се защити. — Не даде време на Кейт да каже нещо, а продължи: — Добре тогава.

— Добре какво? — попита Кийра.

Изабел си пое дълбоко дъх, скръсти ръце върху масата и каза:

— Предполагам това… — Тя кимна към купчината сметки върху масата. — …означава, че няма да мога да отида в колеж… точно сега. Тъй като Кийра е на пълна стипендия, тя трябва да завърши последната година от следването си. А ние с Кейт ще си намерим работа, и то веднага, ако не искаме да загубим къщата.

Кийра се насилваше да не се усмихне.

— Виж ти колко бързо направи планове за всички. Значи имало и мозък под русата ти коса.

— Няма нужда от сарказъм — сопна се Изабел.

— Това не е сарказъм — увери я Кийра. — Правех ти комплимент.

— Изабел, твоето образование е много по-важно от това да задържим къщата. Тя си е свършила работата. Ще трябва да се откажем от нея — каза Кейт.

— Но ако си намериш много хубава работа… с твоята диплома…

— Наистина ли мислиш, че тя ще позволи на банката да вземе фирмата й? — попита Кийра.

— Не мисля, че може да ги спре. А ние се нуждаем от пари, нали така? Ако не си плащаме тока, ще ни го спрат. С колко време разполагаме? Хей, имам идея. Знаете ли какво трябва да направим?

Кейт се боеше да попита. Изабел беше известна с шантавите си идеи. Тази се оказа истински бисер.

— Да даваме стаи под наем.

Кейт не беше сигурна дали тя се изсмя първа или Кийра. Изабел ги остави да се посмеят, после настоя:

— Това е добра идея.

— Ти да не си… — започна Кийра.

Кейт я сръга под масата. Не искаше Кийра да се подиграе на наивния план на Изабел. Сестра им току-що бе останала без почва под краката. Щеше да се раздели с дома си и точно в момента смяташе, че ще загуби и възможността да учи в колеж.

— Дори и да даваме стаи под наем, не бихме могли да изкараме толкова пари, че да си платим сметките и огромния кредит на банката — обясни Кийра. Усмихна се и добави: — Освен ако не вземаме по десет бона на седмица.

Изабел прекара пръсти през косата си.

— Добре, това беше глупава идея.

— Не — каза Кейт. — Опитваш се да измислиш някакъв изход и това е хубаво.

— Ако бях умна като теб и Кийра, нямаше да се тревожим за това. Кийра получи пълна стипендия за следването си. Парите, които й дават, стигат дори за останалите й разноски. Само аз съм ви в тежест.

Кейт забели очи, а Кийра поклати глава.

— Сега не е време за драматични изпълнения — каза Кийра.

— Предполагам, че трябва да си разопаковам багажа — въздъхна Изабел със съжаление. — Толкова време ми отне да натъпча всичко в колата на Кийра. Утре ще трябва да се обадя в колежа и да им кажа да ми върнат кашоните, които вече изпратих по пощата.

— Нищо няма да разопаковаш. Ти отиваш в колежа.

— Но как…

— Планът не се е променил. Кийра ще те закара с колата си и после ще продължи към нейния университет.

— Но откъде ще намерим парите за таксата?

— Първоначалната такса вече е платена — обясни Кийра. Тя се обърна към Кейт: — Аз мога да тегля заем и да платя останалата част от таксата за обучението й и другите разходи.

— Това е добър резервен план, но засега мисля, че мога да осигуря достатъчно пари от фирмената си сметка, за да платя първия семестър.

— Но как ще живееш ти? — попита Изабел. — Ти нямаш кола.

— Ще наема. Тъй като моята е неизползваема, от застрахователната компания ще ми платят за нея.

— Няма да ти дадат кой знае колко за онзи куп ламарина — отбеляза Изабел.

— Банката може ли да направи запор на сметките? — попита Кийра.

Кейт поклати глава.

— Банката не може да пипа парите, докато не настъпи падежът на заема.

— Но това е след по-малко от месец — изтъкна Изабел.

Кейт стана от масата и отиде до хладилника за шише вода. Това бе лукс, с който скоро трябваше да се раздели. Нищо й няма и на чешмяната вода, помисли си тя.

Взе три бутилки, подаде по една на сестрите си и каза:

— Когато отворих тези сметки и съобщения и прочетох писмото от банката, в което се обясняваше, че майка ни е заложила всичко, включително и моята фирма, адски се разстроих, честно казано. — Изабел сведе глава и Кейт бързо продължи: — Трябва да престанеш да се опитваш да разбереш или защитиш мама. Ти сама го каза. Тя е направила всичко по силите си.

— Тогава защо отново започваш за говориш за това?

— Опитвам се да ви обясня. Бях поразена и вбесена и със сигурност не мислех трезво. Сега обаче отново съм се овладяла. — Тя обиколи масата и седна. — Никой няма да успее да ми вземе фирмата.

— Как е успяла мама да използва фирмата ти като обезпечение?

— Тя беше равностоен партньор. Аз уредих нещата по този начин, защото, първо, нямах осемнайсет години, а после се оказа удобно решение, когато заминах за Бостън. Тя имаше пълномощия да подписва чекове и да действа от мое име.

— Но как ще попречиш на банката да ти вземе фирмата? — попита Изабел.

— Ще измисля някаква сделка с универсалните магазини, може би ще им дам по-голям процент, ако ми платят по-голяма авансова сума. Не се тревожете.

— Но ако това не се получи?

— Ще послушам съвета на Изабел. Ще си намеря наематели. — Тя се усмихна и добави: — Може би ако са мъже, ще плащат малко повече, ако добавя някои екстри.

Кийра се засмя. На вратата се позвъни и това прекъсна разговора. Изабел скочи и се отправи към вратата.

— Може това да е първият наемател — извика тя, смеейки се.

Кейт погледна Кийра.

— Мислиш ли, че може да е Рийс?

— Не. Той замина за Европа. Остави съобщение на Изабел, че заминава и че се надява тя да обмисли общото им бъдеще, докато него го няма.

— О, боже! — възкликна Кейт. — Е, поне не е в Силвър Спрингс.

— Кейт, първият ти наемател е тук — извика Изабел откъм коридора.

— Какво ли пък… — промърмори Кейт.

Двете с Кийра се изправиха едновременно точно когато Изабел, ухилена до ушите, влезе в кухнята, следвана от Дилън Бюканън.

Кейт толкова се изненада да го види, че падна на стола си. Изабел го запозна с Кийра, която отиде и се ръкува с него. Кейт не намери глас, с който да каже „здрасти“. Или „довиждане“.

— Чували сме толкова много за теб — каза Кийра. — Радвам се най-после да се запознаем. Не успяхме да присъстваме на дипломирането на Кейт и Джордан. Всички от семейство Бюканън ли бяха там?

Той кимна и се усмихна.

— Ние сме доста голямо семейство. Сигурно щяхме да ви се сторим смазващо многобройни.

Той съзнателно не обръщаше внимание на Кейт и продължи приятния разговор със сестрите й, отговаряйки на въпроси за Нейтънс Бей и Бостън.

Кейт още не можеше да се освести от изненадата. Не можеше да направи нищо, освен да го гледа втренчено и да се надява, че не се е изчервила. Имаше чувството, че лицето й е пламнало. Изчервяването издайнически признак на вина ли беше? Но за какво трябваше да се чувства виновна? Сякаш не знаеше. Например заради страстния невероятен секс цяла нощ с брата на най-добрата си приятелка. Имаше защо наистина.

О, боже, колко добре изглеждаше той. Но е недосегаем, каза си тя, точно когато си спомняше колко топло и силно бе тялото му до нейното. Стига. Той е недосегаем, повтори си. Тази свалка за една нощ беше приключила и забравена. Колкото по-бързо успееше да го прогони от къщата, толкова по-бързо щеше да си възстанови спокойствието на духа.

Възможно ли е човек да стане по-висок само за няколко дни? Не, той просто изглеждаше по-висок на фона на Изабел. Когато Кейт най-после успя да спре да го зяпа слисано, забеляза, че и сестрите й са много впечатлени от него.

Изабел изглеждаше като поразена от мълния, а Кийра не спираше да се усмихва. Все пак тя бе малко по-овладяна от Изабел. Постоянно местеше поглед от Дилън към Кейт и обратно. Усети, че нещо става, но предположи, че Кейт още не е наясно с това.

Изабел разказваше на Дилън нещо, което той намираше за забавно. Усмивката го правеше невероятно привлекателен.

Кейт най-после се отърси от вцепенението и се изправи.

— Защо си дошъл всъщност?

Той я погледна и тя съжали за въпроса. Усмивката му я нямаше. Не можеше да определи изражението на лицето му, но според нея беше нещо средно между надменно и убийствено.

— Кейт, що за маниери? — попита Изабел, шокирана от сърдития тон на сестра си.

Кейт заобиколи масата и му протегна ръка.

— Радвам се да се видим отново. — Говореше с отчетлив южняшки акцент, както винаги, когато беше нервна. Не можеше да промени това, както не можеше да промени и начина, по който Дилън й въздействаше.

Той погледна надолу, но не пое ръката й.

Добре, беше опитала с маниера на дама от Юга. Време бе пак да стане груба.

— Повтарям, защо си дошъл?

— Кейт, какво ти става? — попита Изабел възмутена. — Държиш се ужасно неучтиво. — Обърна се към Дилън и го попита: — Да ти предложа нещо студено за пиене? Студен чай или нещо газирано?

— Не, благодаря.

— Защо не отидем в дневната. Там е много по-удобно — предложи Кийра и бързо дръпна настрани купчината сметки.

Дилън не обръщаше внимание на Кийра и Изабел. Той се взираше в Кейт. Знаеше, че я е разтърсил с появата си и нямаше нищо против тя да се чувства неудобно. Заслужаваше си го, задето замина от Бостън, без да го предупреди.

Тя сякаш прочете мислите му и попита:

— Защо не ми каза, че ще идваш насам?

— Ти защо не ми каза, че заминаваш?

— Къде заминаваш? — попита Изабел.

— Няма значение — отвърна Кейт.

Тя скръсти ръце, намръщи се на Дилън и направи крачка към него.

— Говорих с Джордан преди два часа и тя е добре, затова знам, че не си тук заради нея. Тя знае ли, че ще идваш? Не, не е възможно. Щеше да ми каже.

— Всъщност тя ме изпрати — сви рамене той.

Кейт направи още една крачка към него.

— Не вярвам — каза подозрително.

— Така беше.

— Значи ще ни гостуваш? — попита нетърпеливо Изабел. — За съжаление ние с Кийра заминаваме утре, но съм сигурна, че Кейт ще се радва на компанията ти — продължи тя, като хвърли на сестра си изразителен поглед да се държи учтиво и гостоприемно.

— Няма да отседна у вас, макар да благодаря за поканата. Тук съм за кратко. След като говоря с Кейт, ще си намеря хотел. Сигурно ще остана в града само една нощ.

— Трябва да останеш у нас — настоя Изабел. — Имаме достатъчно стаи.

— Щом иска да спи в хотел, остави го на мира — намръщи се на Изабел Кейт.

— Ще останеш ли за вечеря? — попита Изабел. Когато се усмихнеше, трапчинката на бузата й се виждаше съвсем отчетливо.

Изведнъж на Кейт й се прииска да натъпче някоя кърпа в устата на Изабел.

— Не мисля, че Дилън…

— С удоволствие ще остана за вечеря. — Той не беше сигурен дали прие, защото е гладен или защото знаеше, че това ще подразни Кейт.

— Така ще опиташ южняшкото гостоприемство — обеща му Изабел.

— Звучи чудесно.

Мобилният му телефон иззвъня. Той се усмихна, когато видя кой го търси и каза:

— Извинете ме за минута. — После излезе от кухнята, за да отговори на обаждането.

Кейт изчака да се отдалечи, за да не ги чува, и се обърна към Изабел:

— Ще спреш ли да флиртуваш с него? Не искам той да остава за вечеря. Искам да си замине за Бостън.

— Но аз искам той да остане — настоя Изабел.

— Какво ти става? — попита Кийра. — Откакто Дилън се появи в кухнята, се държиш странно.

— Грубо — уточни Изабел.

— Нищо не ми става — обясни Кейт. — Просто съм стресирана. Това е всичко. Имам нужда добре да се наспя.

— Знаеш ли какво мисля? — попита Изабел. Нито Кейт, нито Кийра искаха да чуят.

— Изабел, иди да сложиш масата — подкани я Кийра. — Вечерята е почти готова.

Изабел не възрази. Кийра я изчака да отиде в трапезарията и прошепна:

— Нещо става. И не ми казвай, че си въобразявам. Виждам искрите, които прехвърчат помежду ви, начина, по който го гледаш, и начина, по който той те гледа…

— Той гледа всички жени по един и същи начин. В Бостън има фенклуб от почитателки.

Кийра опита да направи знак на Кейт да говори тихо, защото Дилън отново стоеше до вратата на кухнята, но Кейт гледаше в друга посока и не забеляза.

— Жените много си падат по него — добави тя.

Той се облегна на рамката.

— И аз си падам по жените. Това не е тайна. — Нито се хвалеше, нито се извиняваше. Просто съобщаваше факт.

Без изобщо да се смути, Кейт се обърна към него.

— Така е — съгласи се тя. — Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се, краставичке.

— Ще спреш ли да ме наричаш така! — настоя тя вбесена.

— Искаш ли нещо за пиене, преди да отидете да говорите с Кейт? попита Кийра. Тя насочи ножа, който държеше, към Кейт и продължи: — Може да искаш да се подкрепиш. Кейт не е в най-доброто си настроение. Не винаги е такава. Когато се старае, може да бъде много мила. Като я опознаеш по-добре, сигурна съм, че ще я оцениш толкова, колкото и ние.

Той се усмихна. Погледна Кейт и каза:

— О, не мисля, че мога да я опозная повече, отколкото вече я познавам. — Развеселен, видя, че Кейт едва се сдържа да не го цапардоса. — Защо, мислиш, я наричам „краставичка“? Защото е като кисела краставичка — вкусна е, но все пак е кисела.

Кийра долови напрежението между Кейт и Дилън и каза:

— Ще ви оставя да си поговорите.

Когато Изабел се появи в кухнята, Кийра я накара да се обърне и я побутна към коридора.

Двете излязоха, преди Кейт да успее да ги спре. Тя се обърна и се намръщи на Дилън.

— Добре, наистина, какво правиш тук?

— Джордан смята, че те грози опасност.

— Не ме грози никаква опасност. Просто напоследък имам лош късмет. Джордан се тревожи излишно.

— Каза, че си пострадала при експлозия. Защо ме излъга, че синините ти са от падане?

— От падане бяха — настоя Кейт. — Просто не споменах, че паднах, когато избухна бомбата.

— Защо не го спомена?

— Не си ме питал.

Изражението му стана по-мрачно.

— И някой се е опитал да те прегази на паркинга?

— Така беше, но сигурно е някой побъркан тийнейджър.

Той забеляза новите охлузвания по челото й и пристъпи към нея. Повдигна бретона й, който скриваше белезите, и попита: — Тези ги нямаше преди, нали? Изглеждат нови.

— Нови са — отвърна тя и се дръпна назад.

— Пак ли падна?

— Не. Просто случайно се оказах на неподходящо място в неподходящ момент. Случва се — настоя тя. — Няма от какво да се тревожите ти или Джордан. Има напълно убедително обяснение за станалото.

Дилън завъртя един от кухненските столове, възседна го и опря ръце на облегалката.

— Добре. Да чуя обяснението. Защо първо не ми разкажеш за експлозията.

— Коя от двете?