Серия
Бюканън-Ренард (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slow Burn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 184 гласа)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Планът на Кийра да е на магистралата в седем не се осъществи напълно. Изабел беше готова навреме, но Кийра не. Стана почти осем, докато се приготвиха. Кейт ги изпрати до колата, за да се сбогуват за последен път и да ги увери, че всичко ще е наред.

— Чувствам се адски зле, че те оставяме да се оправяш сама с тази каша с парите — каза Кийра.

— Ще се оправим. Имаме план, нали? Така че не се тревожи.

— Нали ще ми казваш какво става? Не се опитвай да ме предпазваш, Кейт — обади се Изабел.

— Ще ти казвам всичко — обеща тя.

— Радвам се, че Дилън е тук — каза Кийра. — Имаше ужасна седмица, сега ще ти се отрази добре компанията за пътуването до Савана.

Дилън заключи входната врата и седна на най-горното стъпало на верандата да чака сестрите да приключат със сбогуванията, за да потеглят и те двамата с Кейт. Беше приготвил колата, която нае предния ден, и нямаше търпение да тръгнат.

Кейт каза нещо на сестрите си и всички се обърнаха към него и му се усмихнаха.

Дилън погледна часовника си и когато вдигна глава за момент, го порази красотата на трите момичета, обърнати към него.

Въпреки че си приличаха като сестри, във всяка имаше нещо уникално. Вече беше установил, че Изабел е чаровницата, която държи да се хареса на всеки. Беше около метър и шейсет, с руса коса с медни отблясъци. Очите й бяха големи и овални като на Кейт, но цветът им бе различен. Очите на Кейт бяха наситеносини и поразително се открояваха в рамката на кестенявата й коса. Тези на Изабел бяха по-скоро зеленикаво-сини, като океана. Кийра беше по-висока от другите две сестри и на слънце в русата й коса се открояваха червеникави оттенъци. Тя имаше лунички на носа като Кейт, но също и по бузите. Напомняше на Дилън за симпатично съседско момиче с хубаво тяло. Беше най-непринудената от трите и според него точно тя бе умиротворителят в семейството.

Кейт не беше нито чаровница, нито умиротворител. Тя просто бе фантастична, поне според него. Опонираше му и това му харесваше. Явно е така, щом е тук, при нея, и продължава да я желае.

У Кейт имаше нещо специално, което го привличаше. На повърхността тя е твърда и независима. Той си представяше, че е като хищник, когато водеше преговори, но у нея имаше и някаква уязвимост, която Дилън усещаше. Тя е способна и има нюх за бизнес, но по отношение на мъжете не е обиграна. Може би затова успя да я вкара в леглото толкова бързо. Знаеше, че тя съжалява за прекараната с него нощ, но той определено не съжаляваше. Всъщност изобщо не можеше да си я избие от главата.

Дилън си я представи гола в ръцете му. Бързо осъзна, че не е добра идея да се отдава на мечтания точно в момента.

— Кейт, побързай. Трябва да тръгваме.

Тя не му обърна внимание и изчака Кийра да изкара колата от алеята, преди да се насочи към него.

Очите й бяха пълни със сълзи и тя разбра, че Дилън е забелязал. Той не каза нищо. Просто отиде до колата, отвори вратата и я изчака да се качи.

— Имам чувството, че забравям нещо. Чантата ми…

— В колата е.

— Ами пътната чанта, която ме накара да си приготвя, в случай че останем в Савана, което е напълно излишно, тъй като ще имаме достатъчно време да се върнем…

— Вече спомена това.

— Сигурна съм, че оставих чантата си в антрето.

— В багажника е. Качвай се, краставичке.

Тя го изгледа кръвнишки заради прякора.

— Ами…

Той я побутна леко.

— Ютията е изключена.

— Аз не съм я включвала… нали?

— Кейт, качвай се в колата.

Тя спря да спори. След като седна и сложи предпазния си колан, Кейт попита:

— Защо трябва да тръгваме толкова рано? Имаме предостатъчно време.

— Не, нямаме.

Той й обясни чак след като потеглиха.

— Трябва да се отбием в полицията и не знам колко време ще ми отнеме това. Главен инспектор Дръмонд ме чака.

Кейт го упъти към участъка. Той се намираше само на километър и половина от дома й. Паркингът беше зад двуетажната тухлена сграда, която изглеждаше стара и грохнала. Но си имаше някакъв чар, реши той, ако тази дума може да се използва за полицейски участък.

По задната стена на сградата пълзеше бръшлян, който стигаше почти до покрива, а в тухлената пътека, водеща към входната врата, имаше липсващи плочки.

— Вътре има ли затвори? — попита Дилън.

— Мисля, че да — или отзад, или горе.

Входната врата бе наскоро боядисана с лъскава черна боя. Дилън забеляза, че и белите капаци на прозорците са боядисани.

Не беше виждал нещо подобно… в полицейски участък.

— Прилича на пансион за туристи.

Веднага щом влезе обаче, се почувства на позната територия. Подовете бяха покрити с грозен сив линолеум, стените — боядисани в граховозелено, а жената на приемното гише беше стара и намусена като колежката си в Бостън. Дори мирисът в участъка е същият — смесица от мухъл, пот и препарат за почистване. Обичаше този мирис.

Главен инспектор Дръмонд излезе от кабинета си да ги посрещне. Беше набит човек, с вечно намръщено лице и ръкостискане като на щангист.

Предложи на Кейт кафе и я помоли да изчака в преддверието на кабинета му.

Тя седна на един от сивите метални столове до стената и извади мобилния телефон от чантата си, за да провери съобщенията. Хейли я беше търсила отново, вероятно за поръчката на панделките. Кейт реши, че не може да направи нищо по този въпрос в момента, и отложи обаждането за по-късно.

Ако си носеше куфарчето, можеше да прегледа някои от документите си. Дали го остави вкъщи, или Дилън го е прибрал в багажника?

Столът беше твърд и неудобен. Кейт се облегна назад, кръстоса крака и опита да запази търпение. Защо се бавеха толкова? Струваше й се, че Дилън е в кабинета на началника на полицията повече от петнайсет минути. Забеляза, че жената на гишето я поглежда често-често иззад екрана на компютъра си.

Кейт провери да не би полата й да се е вдигнала, после погледна и копчетата на блузата си.

Жената каза, без да се подава иззад екрана:

— Харесвам свещите ви.

— Моля?

Тя се наведе настрани.

— Казах, че харесвам свещите ви.

— Благодаря — усмихна се Кейт. — Радвам се да го чуя.

Жената се изчерви.

— Каня се да пробвам и лосиона ви, но се чудя кой аромат да избера. Ще ми предложите ли вие?

— Чакайте да видя дали нямам мостри в чантата си. — Кейт затършува и откри три. — Опитайте тези трите. Всичките са различни. „Изабел“, „Кийра“ и „Лия“.

Жената се трогна. Тя се представи и се ръкува с Кейт.

— Знам, че сте знаменитост по тези места.

— Така ли? — попита Кейт усмихната. — Заради свещите?

— О, не, скъпа. Те са прекрасни, разбира се, но вие сте известна, защото за малко не хвръкнахте във въздуха заедно със стария склад.

Тя го каза така, сякаш Кейт го е направила нарочно. Тя тъкмо се канеше да внесе яснота, когато вратата се отвори и Дилън и шефът на полицията излязоха от кабинета. Кейт веднага забеляза кобура на кръста на Дилън. Държеше кутия в ръката си. Сигурно допълнителни патрони, помисли си Кейт. Никога не са му достатъчни, нали?

— Вие сте в добри ръце с този младеж, госпожице Макена. Има впечатляващо досие и шефът му в Бостън много се наскърби, че ще работи временно в Силвър Спрингс. Накрая се съгласи, но подчерта, че това е временно. Искат си го обратно — добави той с кимане.

Кейт не откъсваше очи от пистолета. В главата й нахлуха образи на Дилън в болничното легло. Тя осъзна, че работата му изисква да носи пистолет, но въпреки това, като видя оръжието, почувства, че й става гадно. Усмихна се на главния инспектор и каза:

— Да, в добри ръце съм с този младеж.

Дръмонд ги изпрати до вратата и я отвори. На раздяла той извика:

— Опитайте да не се оказвате до повече бомби, госпожице Макена.

Кейт вървеше пред Дилън към колата.

— Хората тук се държат така, сякаш съм някакъв ходещ детонатор — където и да отида, става експлозия — оплака се тя.

Дилън се засмя.

— Мисля, че си причинила малко повече вълнения на Силвър Спрингс, отколкото градът може да понесе.

Той изкара колата от паркинга, но спря на ъгъла.

— Ще ме насочваш ли?

— Най-прекият път до магистралата е да минеш по Мейн Стрийт, която е следващата вляво, но по това време движението ще е много натоварено.

— В сравнение с Бостън това е нищо — каза той след няколко минути. — Хубаво е да не се налага човек да е агресивен. Тук и нивото на шума е много по-ниско. Това ми харесва.

Кейт опита да се отпусне.

— Как ти се стори Дръмонд?

— Раздразнителен. Определено е раздразнителен. Мисля, че не може да се усмихва. Така както ми се мръщеше, като влязох в кабинета му, си помислих, че ще ми създаде проблеми и дори след като започна да ме хвали за досието ми, продължи да се мръщи. Отне ми известно време, докато го разбера. Той поклати глава и добави: — Напомня ми по нещо за баща ми.

— Баща ти е сладур. Винаги е толкова мил с мен.

— Той те харесва.

— Джордан и Сидни още му викат „татко“.

— Но синовете му — не. Ние го наричаме „сър“. Беше много строг с нас, докато растяхме, но предполагам, че е трябвало да бъде такъв. Не му е било лесно да опази шест момчета да не се забъркат в някоя каша.

Кейт си спомняше как се държеше бащата на Дилън, когато чакаше заедно с близките си синът му да излезе от операционната. Времето се точеше адски бавно и мъката в очите му бе покъртителна. Може да е бил строг със синовете си, но ги обичаше много.

— Мразя болниците.

Не осъзна, че е прошепнала тази мисъл на глас, докато Дилън не каза:

— Не се учудвам. — Доловил тъгата в гласа й, той постави ръката си върху нейната и попита: — Как се сети за болниците?

Тя не искаше да му обясни.

— Просто се сетих.

Движението по магистралата беше леко. Дилън включи автоматичното поддържане на скоростта и се облегна.

— Говорих с Нейт рано сутринта.

— Така ли?

— Снощи му съобщих, че ще ходиш в Савана — обясни той. — И го помолих да провери някои неща.

Тя се обърна към него.

— И?

— Помниш ли, той ни каза, че складът е собственост на някаква корпорация, но не можел да открие кои са акционерите в нея. Най-после успял да проникне през пластовете и познай кой държи контролния пакет?

— Кой?

— Карл Бертоли.

Определено Кейт не очакваше да чуе това име и си помисли, че трябва да е грешка.

— Карл? Сигурен ли си? Така ли каза Нейт? Не може да е вярно.

— Смяташ, че Нейт си го е измислил? — Той се усмихна.

— Не, разбира се, че не, но… Карл? Той изобщо не ми го е споменал… защо да не ми каже, че складът е негов?

— Очевидно защото не е искал да знаеш.

— Дали Дженифър е знаела? — попита тя. — Няма начин. Тя е агент по недвижими имоти, за бога. Трябва да знае кои са собствениците. Някой говорил ли е с нея вече?

— Тя е на къмпинг със семейството си, но се очаква да е на работа утре сутрин. Нейт би могъл да я открие, но той вече има списъка на акционерите, така че ще изчака до утре, за да я разпита. Нейт предполага, че Карл я е инструктирал да не ти казва.

Кейт още не можеше да повярва. Просто не виждаше никаква логика.

— Каква полза може да има Карл, като взриви имота си? Дори да има застраховка? — Мислите й препускаха. — Той не се нуждае от пари. И ми кажи, моля те, какъв интерес има да ме убие? Не, просто не виждам смисъл.

— Можем да се обзаложим, че ФБР ровят из финансите на Карл точно сега. Ако има мотив, ще го открият.

— Няма да намерят нищо.

— Може да се изненадаш. Всички си имат тайни, а Карл може да има някои много големи.

Тя не можеше да го приеме.

— Трябва да го обмисля.

— Ще ти дам друга тема за размисъл. Комптън Томас Макена всъщност е бил чичо на баща ти.

— Бил?

— Точно така. Умрял снощи, точно два часа преди да бъде изпратено писмото. Според адвоката му, Андерсън Смит, Комптън оставил изрични инструкции за реда на известяване на роднините му.

— Тогава защо…

— Ти не отиваш в офиса на адвоката, за да се запознаеш с Комптън, както се намеква в писмото. Всъщност викат теб и сестрите ти, за да присъствате на прочитането на завещанието му.

Кейт изпита разочарование.

— Тогава няма да мога да му задам никакви въпроси, нали? Може направо да обръщаш колата. Не ме интересува завещанието на този човек.

— Сестрите ти може да се интересуват.

— С удоволствие ще им дам телефона на адвоката, за да му се обадят. Приближаваме следващата отбивка от магистралата. Може да минем по нея.

— Кейт, ти и сестрите ти не сте единствените, които сте получили писма. Братовчедите ти също ще са там. Сега заинтересува ли се?

— Само братовчедите?

— Не мога да ти отговоря. Адвокатът споменал на Нейт само за братовчеди. Освен това му казал, че те не знаят, че и вие ще идвате. Всъщност той е сигурен, че те дори не подозират за съществуването ви.

Кейт се почувства още по-обезкуражена.

— Тогава определено не се интересувам от тази среща. Намали. Ще изпуснеш отбивката.

Профучаха край изхода от магистралата с бясна скорост.

— Дилън, казах ти, че не се интересувам. Не виждам смисъл да ходя там сега. Ако тези братовчеди не са чували за нас с Изабел и Кийра, те със сигурност няма да отговорят на въпросите ми, нали? Очевидно са държани в неведение от родителите си. — Тя обмисли това за момент и каза: — Знам, че Кийра би искала да научи за наследствените заболявания в семейството, но…

— Има и още — прекъсна я той.

— О?

— У адвоката има снимки на баща ти и други вещи, които са му принадлежали.

Тя кимна.

— Добре, вече се интересувам.