Серия
Бюканън-Ренард (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slow Burn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 184 гласа)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Само ако можеше да е така.

Кийра и Изабел нахлуха тичешком в спешното отделение. Щом видя Кейт, Кийра се усмихна с облекчение. Изабел изглеждаше изплашена.

Лекарят от Спешното прегледа Кейт и я изпрати на скенер. Там обаче бяха претрупани от работа и тя чака два часа, докато приключат с нея. После я качиха отново в Спешното и я настаниха в една стая.

Кийра крачеше напред-назад в коридора. Изабел седеше на ръба на леглото и гледаше телевизия. По всички канали показваха репортажи за експлозията.

Веднага щом Изабел зърна Кейт, скочи на крака, разтревожено изчака да я настанят в леглото и се хвърли в обятията на сестра си.

— Добре си, нали? Така ни изплаши, но важното е, че си добре, нали?

— Да, добре съм.

Кийра взе дистанционното и повдигна горната част на леглото, така че Кейт да се облегне в седнало положение.

— Не ме виждаш тройна, нали? — попита Изабел.

— Ако те виждаше тройна, щеше вече да пищи. Една Изабел й стига — засмя се Кийра.

Кийра взе картона на Кейт от поставката на таблата на леглото и започна да чете какво са написали лекарите.

— Позволено ли е да четеш това? — попита Изабел.

Кийра сви рамене.

— Ако искаха да не се чете, нямаше да го оставят. Пише, че ще те задържат една нощ за наблюдение.

— Знам — кимна Кейт. — Искам да се прибера вкъщи.

— Трябва да останеш… за всеки случай. Леля Нора още не се бе върнала от срещата си, но й оставихме съобщение. Без съмнение тя ще поиска да си донесе походно легло, за да остане на пост до теб през цялата нощ.

— Да не си е сцепила главата? — попита Изабел, надничайки през рамото на Кийра.

— Не мисля. Черепът й е твърд като гранит.

Изабел хвана Кейт за ръката.

— Изплаши ме… ни. Изплаши ни. Не знам какво бихме правили без теб. Бях самотна, докато ти беше в Бостън. Кийра изобщо не си вдигаше главата от учебниците по медицина.

— Ще се оправи, Изабел. Стига си всявала паника. Изабел отиде до прозореца и седна на перваза.

— Добре, няма да всявам паника. Я кажи… кой беше онзи мъж с хората от линейката? Голям сладур.

— Никой мъж не обича да го наричат сладур — прозвуча един мъжки глас.

Сестрите не бяха забелязали, че Нейт стои на вратата.

Сепна се, когато и трите се обърнаха към него. По дяволите, никоя от тях не беше грозна. Лицето на Изабел веднага порозовя.

— Моля, влезте — каза Кейт. Тя го представи на сестрите си и изчака да й обясни защо е дошъл.

— Забравих да ви дам визитката си — поясни той. — Ако имате нужда от нещо или си спомните нещо, колкото и незначително да ви се струва, искам да ми се обадите.

— Непременно.

Той се поколеба, но не се сети за нищо друго, което да попита или каже, за да се задържи в стаята.

— Как е главата ви?

— По-добре.

Той кимна.

— Добре тогава.

Насочи се към вратата, когато Изабел извика:

— Може ли да ви попитам нещо, детектив Халинджър? — Тя пристъпи към него и се усмихна.

Кейт и Кийра се спогледаха. Изабел пусна в действие чара си, на който никой мъж не можеше да устои. Тя отметна коса и направи още една крачка към детектива.

— Разбира се — кимна той. — Какво искате да знаете?

— Полицията възнамерява ли да постави под охрана художничката Канела?

Той се облегна на касата на вратата.

— Защо питате?

Тя кимна с глава към телевизора.

— Тя е във всички новини и настоява за полицейска охрана, което е доста иронично, като се замислите. Досега не спираше да ругае полицията. Един репортер цитира в новините някои от ужасните неща, които е казвала преди. Мисля, че беше заявила, че всички сте били хрантутници или нещо такова. Не знам защо някой не я е осъдил досега. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи: — Канела твърди, че експлозията е от бомба, предназначена да я убие. Казва, че се опитват да й затворят устата заради политическите й възгледи… и заради изкуството й.

— Смята, че някой се опитва да я убие заради картините й? Толкова ли са лоши? — попита Кийра. Тя се засмя и поклати глава. Изабел се намръщи.

— Не е смешно. На стената зад нея висяха няколко картини и по време на интервюто тя постоянно ги сочеше. Според мен си правеше реклама.

— Вече определиха ли причината за експлозията? — попита Кийра. Нейт се обърна към нея.

— Още не сме сигурни за вида, но определено е било бомба. Специален екип се занимава с това.

Той отново погледна Кейт.

— Ако си спомните нещо… — каза и се отправи към вратата.

Кейт кимна.

Изабел изчака, докато той се отдалечи достатъчно и се обърна към сестрите си.

— Много е готин, нали?

— Да, определено е готин — съгласи се Кийра. — Но е прекалено стар за теб. Минал е трийсетте. И…

Изабел скръсти ръце.

— И какво?

— И се интересува от Кейт.

Кейт не обръщаше внимание на разговора, докато не чу да се споменава името й.

— Защото съм свидетел — намеси се тя. — Интересува се от мен като свидетел. Нищо повече.

— Не е прекалено стар за мен — настоя Изабел. — Чудя се дали е женен. Не забелязах да носи халка.

— Стига — скастри я Кийра. — Той не се интересува от теб.

Изабел не обърна внимание на сестра си.

— Трябваше да го попиташ, Кейт.

— Бях в безсъзнание, за бога! — Тя се облегна предпазливо на възглавницата си. Главата й пулсираше болезнено, но разговорът, колкото и да беше абсурден, успяваше да я разсее. — Кога е трябвало да го попитам? Докато бях в линейката?

— Разбира се че не. Само казвах…

— Да?

— Че изпусна още една възможност.

— Сигурно се шегуваш. — Щеше да се изсмее, ако главата не я болеше толкова.

— Със сигурност не се шегувам. Кълна се, не помня кога за последен път си имала сериозна връзка. Всъщност не мисля, че изобщо си имала…

— Кейт, скъпа! — провикна се от вратата Карл Бертоли.

Той изчака всички погледи да се обърнат към него и влезе. Карл адски си падаше по грандиозните появи, независимо от случая. Изабел се развълнува да го види отново. Беше го срещала само веднъж, когато той се отби у тях да вземе Кейт за някакво важно събитие, и й направи силно впечатление. Карл беше толкова превзет, толкова цветущ. Изабел каза на Кейт, че сигурно има по едно наметало за всичките си зимни костюми, с които ходи на приеми.

Той стисна ръката на Кейт между дланите си и се наведе да я целуне по челото.

— Бедничката ми, бедничката ми. Такъв кошмар, пълен кошмар. Цяло чудо е, че никой не е убит при експлозията. Казвам ти, ако не бях с бял костюм, щях да коленича и да благодаря на Бог за това.

Кийра се закашля, за да прикрие смеха си. Кейт издърпа ръката си и каза:

— Нали помниш сестрите ми — Кийра и Изабел?

— Разбира се, че ги помня. — Той се усмихна широко и продължи: — Надявам се, че не вините мен за случилото се. Изобщо не трябваше да позволявам на онази побъркана художничка да излага творбите си при мен. Предупредиха ме, но не вярвах някой да взема тази жена на сериозно. — Той отново се обърна към Кейт и добави: — Така че май вината наистина лежи на моите плещи.

Той искаше да бъде утешен, но Кейт нямаше желание за това.

— Карл, полицията ще се погрижи за това. Няма как да си знаел, че някой ще стигне до такива крайности.

— Много мило, че го казваш. Знаеш ли, че галерията е непокътната? Не е паднал дори камък. Не е ли невероятно? На моравата имам яма с големината на плувен басейн, ще трябва да се погрижа за нея, но като се замисля колко по-зле можеше да е… — Той замълча, повдигна рамене и я потупа по ръката. — Сега, като съм спокоен, че си ми простила, ще те оставя да си почиваш. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е…

— Непременно ще ти се обадя.

Той й отправи още една ослепителна усмивка, поклони се на Изабел и Кийра и излезе от стаята.

Кийра и Изабел не откъсваха поглед от празната рамка на вратата. Сякаш с неговото заминаване енергията в стаята беше изсмукана.

— Карл е интересна птица отбеляза Кийра. — Малко мелодраматичен, но определено интересен.

— Леля Нора беше силно впечатлена — добави Изабел. — Каза ми, че й напомнял за младия Джордж Хамилтън. Когато я попитах кой е Джордж Хамилтън, много ми се ядоса и каза, че не била толкова стара. Нямам представа какво имаше предвид. Хей, Кейт, какво ще кажеш за Карл?

— Какво да кажа за него?

— Не се разсейвай. Обсъждахме твоя любовен живот.

— Аз не. Ти го обсъждаше.

Изабел не обърна внимание на поправката.

— И тъй като няма изгледи ти сама да направиш нещо по въпроса, се чувствам длъжна да помогна.

Кийра избухна в смях.

— И мислиш, че от Кейт и Карл може да излезе двойка?

Кейт направи гримаса, опитвайки да сдържи смеха си.

— Не само че Карл не е мой тип, но е и сгоден. Годеницата му възприема много по-спокойно странностите му, отколкото аз бих могла.

Изабел се изчерви.

— Добре, може би не. Но, Кейт, ти имаш нужда от някой по-спокоен, за да балансира твоята пренапрегнатост.

— Няма такава дума — обади се Кийра.

— Моля те, смили се над мен — помоли я Кейт. — Заведи Изабел у дома.

— Добре, тръгваме си. Обади ми се сутринта да ми кажеш кога да те взема.

Изабел изобщо не се засегна, че Кейт иска да се отърве от нея. Тя се отправи към вратата, но се спря.

— И да не си посмяла друг път да ме плашиш така. Обещай ми, Кейт.

Кейт откликна на искрения ужас в гласа й.

— Обещавам…

Изабел кимна.

— Добре. — Тя въздъхна и добави: — Сега, като се завърна у дома за постоянно, нещата ще си бъдат постарому.