Джули Гарууд
Бавно изгаряне (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дилън Бюканън беше мъж, който държи на думата си. Нощта не свърши, докато той не си тръгна от апартамента в седем часа на следващата сутрин. Сбогуването щеше да е неловко, но Дилън го направи лесно. Кейт тъкмо се унасяше в сън, когато той се наведе над нея и я целуна по бузата.

Тя си спомни, че по някое време през нощта той й каза, че е ангажиран до края на уикенда, но че вероятно ще я види отново в неделя вечер или понеделник. Това или беше заместител на обичайната лъжа „ще ти се обадя по някое време“, или той си мислеше, че тя се е върнала в Бостън за постоянно. Кейт не поправи тази заблуда. Съмняваше се, че след всичко, което бяха правили, ще може отново да го погледне в очите.

Толкова за изтънчената силна жена.

Лекарите задържаха Джордан до неделя. Тя още беше нещастна заради обрива си, така че не роптаеше, че трябва да стои в болницата, и когато най-после се прибра вкъщи, проспа целия следобед.

Кейт купи готова храна за вечерята им. Прекараха тиха вечер заедно и си легнаха рано.

Джордан искаше Кейт да остане още няколко дни, но тя нямаше търпение да се върне у дома, за да се заеме с проблемите. Освен това искаше да се махне от Бостън, преди да попадне отново на Дилън. Всеки път, когато станеше дума за него, Кейт бързо сменяше темата. Тя обикновено казваше всичко на Джордан, но този път беше различно. Много по-различно.

В понеделник Джордан се чувстваше много по-добре и обривът почти изчезна. Въпреки това Кейт не й позволи да я закара до летището. Извика си такси. Чак във въздуха осъзна колко нервна бе заради вероятността отново да види Дилън. Въздъхна от облекчение и реши повече никога да не мисли за него. Не можеше да промени станалото, но можеше да се принуди да не мисли за него, нито да го обсъжда с някого.

Опита се да чете, но не можа да се съсредоточи и когато затвори очи и се престори на заспала, за да не се налага да разговаря с досадния търговски пътник до нея, в главата й нахлуха само образи на великолепното тяло на Дилън. Нямаше грам мазнина. А бедрата му… мили боже, какви бедра имаше…

Стига си мислила за него, заповяда си, но не успя да го направи. Когато пристигна в Чарлстън, беше ужасно ядосана на себе си. Сякаш беше нимфоманка. Как можеше да издържа без секс толкова дълго, а само след една нощ…

Стига си мислила за това. Тези думи се превръщаха в припев в главата й.

Взе автобус до паркинга, където беше оставила колата си. Когато слезе, за момент постоя неподвижна, загледана в една светкавица, която проряза небето, и се опита да си спомни къде е паркирала колата си. Автобусът тъкмо беше завил зад ъгъла, когато чу една кола да се приближава към нея. Стоеше в средата на паркинга, така че бързо се дръпна настрани. Забеляза, че шофьорът увеличи скоростта. Сигурно беше някой тийнейджър, помисли си тя и скочи между две паркирани коли, за да се махне от пътя му. Колата профуча край нея. Кейт опита да види лицето на шофьора, но не успя. Прозорците бяха тонирани в тъмносиво. Тя поклати глава, докато го гледаше как взема завоя на две колела.

— Идиот — измърмори под носа си.

Не говореше за побъркания шофьор. Чувстваше се като идиот, защото беше забравила къде е паркирала колата си. Зарови в портмонето, откри талона от паркинга, който беше пъхнат зад банкнотите. За щастие се бе сетила да запише номера и редицата на парко-мястото на гърба на талона. Сега беше в сектор В, а колата й — в сектор D, на третия ред. Отправи се натам, влачейки чантата зад себе си.

Очуканата й ръждясала кола беше паркирана край изхода, сгушена между два огромни джипа. Постави чантата си в багажника и тъкмо го затваряше, когато чу свирене на гуми. Обърна се и видя същата бяла кола, която летеше през паркинга през една редица от нейната. Намали на няколко пъти, после отново ускоряваше.

Кейт имаше чувството, че шофьорът се опитва да открие някого. Сигурно беше тийнейджър, който се забавляваше из паркинга, като плашеше хората и по-конкретно нея.

Сега автомобилът се движеше по нейната редица. Кейт не беше сигурна дали шофьорът я видя. Носеше се право насреща й, сякаш искаше да я прегази. Кейт се хвърли на земята между колите точно когато автомобилът щеше да я блъсне. Нарани коляното си при падането.

Намръщи се от болка и се надигна на колене. Чантата й беше отворена и червилото й се търкаляше под събърбъна. Наведе се да го вземе и удари главата си.

— Добре — прошепна тя. — Наистина съм идиот. И то страдащ от параноя.

Чу клаксон на кола и си помисли, че може би белият автомобил сега тероризираше някой друг. Най-после успя да отключи вратата и да се качи. Имаше чувството, че влиза в пещ. Бързо отвори прозорците, но не включи веднага климатика, защото колата не беше карана скоро и щеше да се задави, ако не оставеше моторът да загрее. А ако не успееше да запали от първия път, после щеше да й бъде доста трудно.

Огледа се за бялата кола, докато караше към изхода на паркинга, и след като плати на будката, каза на касиера за лудия шофьор. Той грабна телефона си и се обади на охраната.

Кейт се сети за мобилния си телефон чак когато чакаше на един червен светофар, преди да се включи в магистралата. Откри го на дъното на чантата си и около двайсет секунди след като го включи, телефонът иззвъня, сигнализирайки й, че има съобщения на гласовата поща.

Бяха от предприемач на име Бил Джоунс. Кейт не го беше чувала. Той обясняваше, че работи за собственика на промишленото хале, което тя се канеше да наеме, и искаше да се срещне с нея там, за да обсъдят конструктивните промени по нейно настояване. Спомена й също, че стоките, които тя е изпратила, са складирани в дъното на халето и няма да бъдат повредени по време на преустройството.

Какво ставаше? Кейт още нямаше подписан договор за наем и със сигурност не е обсъждала никакви вътрешни преустройства. Какво беше казал агентът на собственика на халето? Тя изчака да спре на друг светофар, за да отговори на обаждането. Джоунс вдигна на второто позвъняване. Тя отби на един паркинг. Мразеше да шофира, докато говори по телефона.

— Джоунс на телефона.

— Обажда се Кейт Макена.

Чуваше се пращене като шум от трафик. Предприемачът явно не се намираше в халето, защото то бе в дъното на една тиха улица.

— Много се радвам, че се обадихте, госпожице Макена. Трябва да се срещнем в халето възможно най-скоро. Времето е пари, а моите хора са готови да започнат работа.

— Нещо не разбрах. В съобщението си казвате, че моите стоки са складирани в халето?

— Точно така. Сега тъкмо пътувам натам. Ще ви чакам. Не би трябвало да ми отнеме много.

— Чакайте малко. Кой е разпоредил това местене? Последва дълга пауза и той каза:

— Не знам. Кутиите с вашето име на тях си бяха там, когато отворихме тази сутрин.

Това бе напълно необяснимо. Кийра и Изабел не биха организирали подобно нещо, а двамата служители на Кейт, които са на пълен работен ден, в момента бяха в отпуска.

— Господин Джоунс, не мога да правя никакви промени, нито да разпореждам някакви подобрения…

Той я прекъсна, преди тя да му обясни, че няма да подпише договора за наем. В тежкото финансово състояние, в което беше, изобщо не можеше да мисли за местене на фирмата си на по-широко място. Трябваше първо да измисли как да не загуби фирмата, а после всичко останало.

— Слушайте, нещо ми се губите. Връзката се разпада. Да се срещнем там и ще говорим — каза той. — Страничната врата е отключена, ако стигнете там преди мен. Сипете си чаша кафе и ме чакайте. Аз трябва да прекося града, а движението е доста натоварено, но все едно, вече пътувам.

— Господин Джоунс, моите стоки…

— Ако искате да ги преместите, ние ще го сторим вместо вас.

Кейт беше толкова отчаяна, че й се искаше да се разкрещи. Колко ли кутии бяха изпратени в халето? Оказваше се, че единственият начин да разбере е, като отиде на място и провери лично.

Всичките й неща трябваше да бъдат преместени оттам незабавно. Можеше да ги складира в гаража си, реши тя, но пък щеше да се наложи да ги мести отново, когато продадат къщата. Боже, как щеше да каже за това на Кийра и Изабел?

Всяко нещо с времето си. Опита да се обади на сестрите си по телефона, за да ги извести, че ще се забави с прибирането, но се включи телефонният секретар. Остави им съобщение, че се е върнала в града, но отива до халето, преди да се прибере.

Тъкмо потегляше от паркинга, за да се върне на магистралата, когато забеляза, че бензинът й е на привършване. Тъй като беше в част на града, която не познаваше, й отне известно време да открие бензиностанция. Забеляза, че от другата страна на улицата има „Макдоналдс“, и реши да си вземе диетична кола. Не бързаше да стигне до халето, защото щеше да й се наложи да чака Джоунс.

Половин час по-късно пристигна пред халето. То се намираше в края на дълга виеща се улица в район, който беше набелязан за обновяване. Само на няколко пресечки имаше пет-шест склада, преустроени в модерни жилища. Пемброук Стрийт още бе недокосната от обновяването и цялата бе осеяна с дупки, които изискваха човек да кара на зигзаг. Редиците от празни магазини с изпочупени стъкла още не бяха ремонтирани, но очакваното обновление на този район на Силвър Спрингс и експанзията, която щеше да последва, бяха точно това, което Кейт търсеше.

Мястото пак бе на голямо разстояние от дома й, но наемът беше поносим — поне така смяташе допреди няколко дена — и тя възнамеряваше да инсталира модерна алармена система, за да гарантира безопасността на служителите си.

Служителите, които може би щеше да се наложи да уволни.

— Престани да се самосъжаляваш — прошепна тя.

Кейт паркира точно пред страничния вход. Наоколо не се виждаха други коли или пикапи.

Тъкмо се канеше да изгаси двигателя, когато телефонът й иззвъня.

— Джоунс се обажда. Стигнахте ли вече?

— Да — отвърна тя.

— Аз ще пристигна до пет минути — съобщи той. — Сипете си кафе, докато чакате.

— Не, благодаря.

— Не пиете ли кафе?

— Не — отвърна тя, като се чудеше защо води този безсмислен разговор.

— Може ли поне да включите кафемашината? Предния път я забравих и за малко не предизвиках пожар.

Този коментар също не прозвуча убедително на Кейт Макена.

— Добре, ще я включа — каза тя. — Но за кашоните ми…

— Да?

— Ще уредя още утре да ги преместят. Изобщо не е трябвало да ги изпращат тук.

— Много съжалявам, ако е имало някакво объркване, госпожице Макена. Ще направя каквото искате. Ще се видим след няколко минути.

Той прекъсна, преди тя да успее да му каже, че и за двамата ще е загуба на време да се срещат, че тя няма да прави никакви промени, защото няма да наеме халето. Но Кейт искаше да види колко кашона с ароматизираните й свещи и лосиони за тяло бяха преместени тук.

Разкопча предпазния си колан и тъкмо посягаше към телефона си, когато двигателят започна да издава някакъв звук като почукване. Тя знаеше какво означава това. Бързо изгаси климатика, за да изстине моторът. Иначе нямаше да може да го запали отново. Наведе се към другата седалка, за да вземе телефона си.

Тъкмо бъркаше с ръка под седалката, когато халето избухна.

Силната експлозия разтърси колата на Кейт и счупи прозорците. Ако тя седеше на шофьорското място, лицето й щеше да бъде нарязано от летящите парчета стъкло. Отломките се изсипаха върху капака и покрива на колата й и се забиха навсякъде. Последва огнената стена, която премина през сградата и се понесе към паркинга. Гумите на колата се стопиха от високата температура. Таблото се откъсна от мястото си и излетя през задното стъкло. Стовари се върху контейнера за боклук в далечния край на паркинга.

Кейт лежеше в безсъзнание на пода и не виждаше разрухата наоколо.