Джули Гарууд
Бавно изгаряне (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Роджър Макена дойде на четенето на завещанието, въоръжен с пистолет 45-и калибър.

Пристигна в престижната юридическа кантора „Смит и Уесън“ двайсет минути преди уречения час, но тъй като беше обедно време и районът бе пълен с модни, тежкарски бистра, се наложи да паркира на три пресечки от площада. Слезе от колата, облегна се на вратата и дръпна за последно от цигарата си. Изпуши я до филтъра и усети паренето на устните си, когато засмука никотина. Хвърли фаса и веднага извади нова цигара.

Имаше чувството, че главата му ще експлодира. Не беше в състояние да отиде където и да е днес, но нямаше да пропусне тази среща, дори да се наложи да пълзи до мястото.

Не можеше да вини никого освен себе си за нещастието си. След като чу великолепната новина, че чичо му най-после е умрял, той извика от радост и се напи до забрава. Празнува сам до среднощ.

От ходенето пеша в жегата и влажния въздух му се догади. Най-после стигна до площада и искаше да мине напряко през парка, но той беше пълен със служители от околните офиси, които си бъбреха на слънце и поглъщаха пакетираните си обеди.

Когато спря пред сградата на адвоката, беше изтощен, останал без дъх и плувнал в лепкава пот. Нямаше търпение да влезе вътре. Дръпна вратата и се втурна във фоайето. Усети студения полъх по лицето си секунда преди алармата да засвири. Звукът й бе изненадващо силен. Не беше гръмогласна, пронизителна сирена, а тихо и равномерно пулсиращо свирене като монитор за сърдечна дейност.

Двама въоръжени пазачи се втурнаха към него от противоположни коридори. Той им се озъби като чакал и опита да ги заобиколи. Планът му се провали и той се изправи пред избора да напусне сградата или да предаде оръжието си.

Извади пистолета от вътрешния си джоб и го подаде на пазача, който стоеше точно пред него.

Мъжът погледна оръжието и го попита:

— Зареден ли е?

— Разбира се, че е зареден — сопна се Роджър. — Защо ми е да нося празен пистолет?

— Знаете ли, че не сте сложили предпазителя? — попита пазачът и вдигна пистолета да го покаже на Роджър, после бутна ръчката. — Не бихте искали да гръмне случайно, нали?

Роджър не отговори. Пазачът вляво привлече вниманието му, като попита:

— Сър, имате ли разрешително за оръжие?

— Разбира се, че имам — отвърна възмутен. Беше лъжа. Взе пистолета от брат си Юън, който имаше цял арсенал от оръжия и нямаше нищо против временното заемане на едно от тях. — Ще си го взема, когато си тръгвам.

Не го помолиха за разрешение, а направо го претърсиха с потупване, за да се уверят, че не носи и друго оръжие. Роджър се ядоса. Вече беше мултимилионер и не трябваше да понася подобно отношение.

— Знаете ли кой съм аз?

Предположи, че не знаят, защото никой от двамата не му отговори. Те се отдръпнаха настрани и го пуснаха да продължи напред.

Кипящ от гняв, прекоси фоайето до жената на рецепцията. Почти изкрещя пълното си име, за да го чуят пазачите.

Жената го помоли да изчака, докато позвъни горе.

— Асистентът на господин Смит, Терънс, ще дойде ей сега, за да ви отведе в офиса — каза тя.

Не се наложи Роджър да чака дълго. Вдигна глава към виещата се стълба точно когато един млад мъж се появи на горната площадка. Беше в безупречен тъмен костюм, снежнобяла риза и вратовръзка. Нито се представи, нито се ръкува с Роджър. Просто каза:

— Господин Макена, ще ме последвате ли, ако обичате?

Той последва асистента по стълбите и после по един коридор, който ги отведе до просторния външен офис на адвоката. Килимът беше дебел, мебелите — тапицирани с плюш, а картините на стените очевидно бяха оригинали.

Всичко говореше за големи пари и Роджър се впечатли. Въпреки че никога не бе срещал адвоката на чичо си, той използва само малкото му име, когато попита:

— Къде е Андерсън?

— Господин Смит ще дойде след минутка. Да ви предложа ли нещо за пиене, докато чакате?

Роджър си поръча бърбън и когато асистентът тръгна, за да му го донесе, извика след него:

— Направо донеси бутилката. С братята ми ще искаме да… — Той се усети, преди да каже „отпразнуваме“, и замени думата с „вдигнем тост в памет на чичо ни“.

Брайс пристигна в офиса след няколко минути. Забеляза подноса на ниската масичка и си наля питие. Имаше и кофичка с лед, но той не му обърна внимание. Отпи продължително, въздъхна и най-после кимна на брат си.

Не бяха се виждали от шест месеца и Роджър се шокира от промяната. Оскъдната плът сякаш висеше от тялото на Брайс. И манекените имаха повече тлъстини от него. Очите му бяха жълтеникави, а кожата му — пепелява. Цироза помисли си Роджър. — Ясно и просто.

— Доста време не сме се виждали — каза Роджър.

— Да — съгласи се Брайс. — Кога беше последният път?

— На рождения ден на чичо Макена.

— Вярно.

— Как си, Брайс?

Брат му веднага премина в защита.

— Отлично. Защо ме питаш? Не изглеждам ли добре? — Смееше ли да му каже истината?

— Чух, че…

— Какво си чул?

— Ванеса спомена, че не си добре.

— Жена ми не знае какво говори.

Роджър сви рамене. Ако Брайс не искаше да признае, че черният му дроб отиваше по дяволите, той нямаше да спори с него.

— Тя изнесе ли се вече? Последния път, когато говорихме, ти ми каза, че те заплашва да се изнесе.

Брайс си наля още едно питие, преди да отговори.

— Отделни спални, отделен живот. Но не се тревожи за Ванеса. Не е лишена от нищо. Някой се грижи за нуждите й от няколко месеца. Тя мисли, че не знам, но я чувам, когато си уговаря срещите с него късно вечер. Не я виня — добави той. — Това, изглежда, устройва и двама ни. Факт е, че и двамата сме прекалено мързеливи, за да променим нещо, а ако тя ме напусне, ще изтърве удоволствието да ме тормози да спра да пия.

— Ако се опитва да те накара да спреш пиенето, сигурно още я е грижа за теб.

— Тя ме обича по своя си извратен начин. Ами ти, Роджър? Как я караш?

— Имам големи планове — каза той. — Инвестиции — добави важно, като се молеше Брайс да не започне да разпитва за подробностите. Измисляше нещата в движение. — Ще направя някои промени в живота си.

Брат му не изглеждаше заинтересован от бъдещето му.

— Говорил ли си с Юън напоследък?

— Да, неотдавна. — Не спомена, че се срещнаха в един бар, за да вземе пистолета. Брайс винаги се държеше толкова високомерно и Роджър беше убеден, че по-големият му брат ще го изгледа с презрение, ако научи за пистолета, а това ще доведе до неизбежен спор. Брайс беше пиян, но въпреки това се държеше снобски.

— С какво се занимава той? — попита Брайс. Всъщност не му пукаше. Просто запълваше времето, докато чакаха адвоката да започне шоуто.

— Не ми каза нищо за себе си.

— Още ли се занимава с бодибилдинг?

— Не го питах. Предполагам, че да.

— Като говорим за вълка…

Братята се обърнаха едновременно, когато Юън влезе. Брайс го поздрави с вдигната чаша.

Роджър си помисли, че Юън изглежда по-як от всякога. Имаше наситен тен, резултат от слънчевите бани в клуба. От кръста надолу беше слаб, но гърдите и бицепсите му бяха огромни.

Най-малкият брат обаче не бе облечен подходящо. Носеше кафяв спортен панталон, купен с намаление в някой универсален магазин, и плетена риза с къс ръкав, която изглеждаше залепена за гърдите му. Юън изобщо не искаше да порасне. Очевидно толкова се е наслаждавал на дните си в колежа, че продължаваше да се облича като студент.

Роджър се запита дали Юън и вдетинените му приятелчета още се замерят с желирани бонбони, но не го изрече гласно. И най-дребното нещо можеше да накара Юън да избухне, а днес Роджър не бе в настроение да търпи изблиците му.

Юън успя да се държи учтиво около трийсет секунди.

— Радвам се да ви видя и двамата. — Преди Брайс и Роджър да успеят да отговорят, сбърчи нос и попита: — Кой от вас вони така?

— Трябва да е Роджър — обади се Брайс. Преди Роджър да възрази, Брайс продължи:

— Никотинът се е пропил в порите му, а димът — в дрехите. Наистина е време да се откажеш от този мръсен навик, Роджър.

И ръкавицата беше хвърлена.

Ванеса влезе насред кавгата. Беше облечена в бледосив копринен костюм с панталон, който й стоеше много добре. Ванеса бе жена, свикнала да се обръщат след нея навсякъде. Носеше гарвановочерната си коса на кок, както можеше да го направи само жена, уверена в красотата си.

— И това ако не е очарователно семейно събиране — каза тя саркастично. Бързо се отдели от братята, погледна часовника си и попита: — Всички сме тук. Къде е адвокатът?

Брайс също погледна часовника си и отвърна:

— До един часа има още десет минути.

Ванеса опита да отвори вратата към вътрешния офис. Беше заключена.

— Очевидно не иска да му тършуваме в документите — отбеляза тя.

— Не може да ни кара да чакаме. Това е скандално — измърмори Роджър. — Този човек няма да обслужва моя дял от парите, обещавам ви.

— Колко мислиш, че има? — попита Брайс.

— Милиони — отвърна Роджър.

— Това не отговаря на въпроса. Колко милиона? — искаше да знае Юън.

— Предполагам, че са към шейсет — каза Брайс.

— Доста смело предположение — вметна Юън.

— Няма смисъл да гадаем — прекъсна ги Ванеса.

Юън я погледна.

— Ти защо си тук?

— Вие двамата никога не сте се погаждали — каза Роджър, сякаш току-що бе открил това.

— Меко казано — отвърна Юън. — Презирам я. Нейната престорена святост. Тя е сноб и не я понасям.

— Чувството е взаимно — отвърна Ванеса.

— Повтарям, защо си тук? — попита Юън отново.

— И двамата с Брайс получихме писма.

— Но не можа да дойдеш в една кола с мъжа си?

— Бях на събрание в съвета по изкуствата. Говореше се за култура, така че ти не би разбрал нищо.

Снизхождението й го вбеси. Той се обърна към Брайс и попита:

— Как по дяволите я издържаш?

Брайс се усмихна на жена си.

— По-точно въпросът трябва да е как тя ме издържа?

— О, моля те. Още преди години стана досаден със самокритиките си — изсумтя Юън.

Ванеса се отърва от още някоя саркастична забележка от Юън, защото Андерсън Смит влезе в стаята, следван по петите от асистента си.

Маниерите на адвоката бяха спокойни и овладени. Без да каже и дума, той призова за вниманието им и го получи. Представи се, представи и Терънс и се ръкува с всички, като започна от Ванеса.

Беше доста възрастен джентълмен и определено с харизма. Тя го гледаше как въздейства като с вълшебна пръчка на братята и бе едновременно очарована и развеселена, защото изведнъж и тримата започнаха да се държат по най-добрия възможен начин.

Терънс отключи вратата и един по един всички влязоха в кабинета.

Роджър забеляза видеоуредбата и попита:

— Това пък за какво е? Филм ли ще гледаме?

— Не бих го нарекъл филм — отвърна Андерсън. — Моля, настанете се удобно. Ще започнем след няколко минути.

— Защо не започнем веднага? — попита Юън.

Андерсън отиде до вратата на кабинета си, затвори я и отговори:

— Още не всички са пристигнали.