Шърли Бъзби
Червенокосата дева (30)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

След като беше открил това, което търсеше, Кристофър незабавно си тръгна. Следобедът, който прекара на Кавендиш Скуеър му остави много приятен спомен. Той дори прие поканата на Регина за вечеря. Това беше най-малкото, което можеше да направи. Щеше да бъде изключително неучтиво, ако беше отказал. За малко дори той беше склонен да забрави проклетия меморандум.

Същата вечер, докато вечеряха, той наблюдаваше Регина и се чудеше дали тя има някаква представа за последствията от своята лъжа.

Кристофър и Робърт бяха единствените гости на Кавендиш Скуеър. Робърт прие новината за сватбата на баща си с безразличие. Измърмори с едва прикрита досада типичните за такъв случай поздравления. Кристофър от друга страна бе много радостен и показваше нескритото си задоволство. Освен това, с чувство на вина си мислеше, че женитбата на Саймън съвпада с неговите планове. С Летиция до себе си, нямаше да чувства много липсата на внука си.

Ако Робърт не бе особено заинтересован от решението на баща си да се ожени за втори път, то не можеше да се каже същото по отношение на Никол. Поласкан от поканата за вечеря, той през цялото време се мъчеше да привлече вниманието й.

Никол обаче оставаше недостъпна. Робърт се чудеше дали обратът в отношението й нямаше връзка със сутрешния им разговор. Сутринта тя бе толкова сигурна в думите си за несъществуването на връзка между нея и Кристофър, че сега Робърт бе учуден от нелогичното й поведение. Защо го отбягва? Защо не иска да го погледне? Защо се държи така, сякаш й беше изключително неприятен?

Като погледна подозрително към Кристофър, като че ли откри отговора и тръпка на ярост премина през тялото му. „Някой ден, някой ден ще се отърва от теб така, както се отървах от баща ти! И този ден ще настъпи скоро, Кристофър, бъди сигурен!“ — обеща си той.

Сякаш прочел мислите му, Кристофър му се усмихна мрачно и подигравателно вдигна чашата си с вино насреща.

Това, което Никол бе научила за Робърт я караше да изпитва непоносимост към него. Мисълта, че някога бе смятала да се омъжи за него я изпълваше с отвращение. Под спуснатите си ресници тя наблюдаваше двамата мъже и се чудеше как е възможно Кристофър да се държи толкова хладнокръвно.

Тази способност бе вследствие на многогодишни усилия от страна на Кристофър. Той дълго бе живял с измяната на чичо си и бе решил, че няма смисъл да бърза. Кристофър знаеше, че ще настъпи момент, в който Робърт щеше да бъде само негов и тогава нямаше да има пощада. Кристофър се усмихна на чичо си. Като вдигна един последен тост за здравето на младоженците, той се приготви да си тръгва. Обеща да дойде на сватбата в неделя.

Прибра се у дома, малко след десет и за негова изненада там откри Бъкли, който кръстосваше неспокойно стаята.

— А, ето те и теб! Мислех, че никога няма да се прибереш! Твоят слуга ми каза, че си на семейна вечеря и не предполагах, че ще се върнеш толкова късно — изръмжа Бъкли вместо поздрав.

— Заставайки нащрек Кристофър му се усмихна учтиво и щом Хигинс влезе в стаята, нареди да бъде донесена една бутилка от най-хубавото бренди. С очи, приковани в зачервеното лице на Бъкли той попита невинно:

— Какво те води насам?

Бъкли изглеждаше притеснен, което накара Кристофър да бъде още по-внимателен. Какво ли безпокоеше капитана?

Хигинс се върна с брендито. След като напълни чашите на двамата мъже с кехлибарената течност, той се оттегли в другия край на стаята, демонстрирайки привидна незаинтересованост.

Бъкли погледна към Хигинс и за момент Кристофър сметна, че ще настои той да напусне стаята. Но очевидно мислеше за по важни неща и се обърна към Кристофър:

— Надявам се, че ще забравиш снощния ни разговор. Бяхме се почерпили добре и не ми се ще да мисля, че съм казал нещо, което не е трябвало.

— Но, драги Бъкли, за какво говориш? — попита Кристофър.

Червеното лице на Бъкли се зачерви още повече.

— За проклетия меморандум! Изобщо не трябваше да го споменавам! Искам думата ти на джентълмен, че никога няма да говориш за това.

— Моля, моля, нима ти приличам на някоя стара клюкарка! Защо ми е да споменавам подобно нещо? Това беше частен разговор, а аз нямам навика да повтарям всичко, което чуя под път и над път.

Очевидно облекчен от обиденото изражение на Кристофър, Бъкли се опита да заглади работата. Скоро след това си тръгна. Докато го изпращаше до вратата Кристофър подхвърли небрежно:

— Ще се видим ли утре на бала на лейди Бейкли?

— О, не, приятелю! За съжаление ще бъда извън града в продължение на две седмици.

След като изпрати Бъкли, усмивката на Кристофър изчезна от лицето му. Той пожела на Хигинс лека нощ и побърза да си легне, но не за да спи. Вместо това той гледаше в тавана и се опитваше да открие най-добрия начин да се сдобие с меморандума. Беше очевидно, че трябва да го открадне. За сега нямаше да казва на Хигинс. На следващата сутрин той се измъкна от леглото си и без да се обръсне се премени в чифт дрехи, останали още от времето на капитан Сейбър.

Кристофър беше мяркал майора един-два пъти, когато бе идвал да търси Бъкли, така че го познаваше по лице, но до сега никога не беше посещавал офиса му. След като го намери той почука на вратата. Придавайки си маската на артистична фриволност, типична за аристократичното му потекло, той нахълта в стаята. Като хвърли разсеян поглед из помещението измърмори:

— Извинете за безпокойството, но смятах, че капитан Бъкли може да е тук.

Майорът, грубоват, сърдечен човек, възкликна:

— О, не! Той получи две седмици отпуск. Мога ли да ви бъда полезен?

Кристофър, чийто остър поглед вече бе забелязал железния шкаф, придоби изражение на раздразнение и досада:

— Боже мой, разбира се! Как можах да забравя! Всъщност не беше нищо важно. Той се отби снощи у дома и едва тази сутрин открих, че е забравил ръкавиците си. Понеже имах работа наблизо сметнах, че мога да му ги донеса.

— Ако желаете можете да ми ги оставите — предложи майор Блек.

— Не, няма да е необходимо. Много е възможно да го видя преди вас. Благодаря ви все пак.

След като изпълниха задачата си ръкавиците бяха прибрани и понеже майорът беше в добро настроение, Кристофър остана да си побъбри с него няколко минути. Той използва добре времето си, за да огледа внимателно сейфа. Според него отварянето нямаше да представлява голям проблем.

Когато се върна на Райдър Стрийт, той изпрати Хигинс да изпълни някои поръчки. Тези поръчки трябваше да му отнемат най-малко няколко часа. Когато остана сам в къщи посвети целият си следобед на ключалките и начините за отварянето им. Завръщането на Хигинс сложи край на заниманията му. Той изрази задоволство от елегантността на новите шалчета, от качеството на емфието, което специално бе поръчал. Но Хигинс не можеше да бъде измамен. Той знаеше, че съвсем умишлено са го пратили да обикаля из Лондон, но за сега предпочете да мълчи.

Най-накрая съдбовната нощ настъпи. Той освободи Хигинс за вечерта и прекара оставащите часове крачейки неспокойно из стаята си. Когато настъпи момента, Кристофър бързо се преоблече в удобни, черни панталони и черна памучна риза. Сложи в джоба си огниво, свещ и малък набор с инструменти.

Когато наближи министерството той си набеляза прозореца, през който щеше да влезе. Като се промъкна с котешка ловкост успя да се изкачи точно преди обиколката на патрула. Увери се, че е останал незабелязан и бързо тръгна по тъмните коридори към стаята на майор Блек.

Вратата беше заключена. Той леко приклекна до нея. Като държеше под око тесния коридор той започна да действа. След малко вратата щракна. Като прекоси стаята, Кристофър се отправи към прозореца.

Подготвил си път за бягство, Кристофър и се наведе над железния шкаф. Внимателно извади инструментите и свещта. С лекота успя да отвори сейфа.

На светлината на свещта Кристофър различи купчина документи, някои от тях запечатани и украсени с панделки. Той отчаяно се надяваше, че меморандумът няма да е сред тях. Но след месеци напразни усилия и безплодни надежди късметът тази вечер беше на негова страна. Третият документ, към който посегна бе меморандумът.

Това беше само къс хартия, но за Кристофър съдържаше цялото му бъдеще. Безшумно се върна по същия път, по който бе дошъл и след секунди се намери отново на улицата.

Силно чувство на въодушевление и възбуда премина през тялото му. Когато го занесеше на Джейсън в Ню Орлианс, тогава щеше да ликува.

Щом се прибра в къщи, той започна внимателно да го преглежда. Генерал-майор Едуард Пекенхам щеше да води експедицията. Значи Пекенхам — зетят на прословутия Уелингтън, Пекенхам, който се надяваше че ще може да се спаси от Америка. Той, заедно с щаба на войските си щеше да отплава от Спайтхед в първата седмица от ноември. Те щяха незабавно да се отправят към Ямайка, където да се прегрупират под командването на генерал-майор Джон Ламберт.

Кристофър замислено седна на леглото. Ако имаше късмет, щеше да замине за Америка по същото време, по което генералът щеше да отплава за Ямайка. Ако всичко вървеше по план, на Ню Орлианс щяха да са му необходими шест седмици да се подготви за защита, а това беше достатъчно време.

Чу се шум, бравата леко изщрака и на вратата се появи Хигинс.

— Сър — извика той, очевидно объркан не само от странното облекло на Кристофър, но и от черните ивици сажди по лицето му.

„Е, сега стана тя!“ — помисли си Кристофър раздразнено. Явно бе дошъл моментът да разкрие на Хигинс причините, поради които бяха дошли в Англия.

Няколко мига те се гледаха мълчаливо, после Хигинс каза бавно:

— Взехте ли меморандума?

Очите на Кристофър се разшириха от учудване и той попита:

— От кога знаеш за това?

— Само от онази вечер, когато капитан Бъкли беше тук и говореше за някакъв меморандум. Познавам те много добре Кристофър и знам, че искаш този меморандум на всяка цена.

— Искрено се надявам да не съм толкова прозрачен и за другите! — изръмжа Кристофър.

Но момента на неловкост бе отминал. След това обясни на Хигинс какво трябваше да направи.

— Е, приятелю, смяташ ли, че ще се справиш?

— Разбира се! Ще се убедиш, щом свърша. Няма да можеш да ги различиш.

Няколко часа по-късно, когато Кристофър сравни двата документа, те наистина бяха досущ еднакви, дори и в най-малките подробности.

След като обсъдиха ситуацията прецениха, че е много опасно Кристофър да влезе в министерството по същия начин, както бе направил първия път. Решиха да се опитат да подхвърлят фалшификата през деня.

На следващия ден Кристофър се появи в министерството. Той се отби в кабинета на майор Блек, като помоли за адреса на Бъкли в провинцията. Кристофър остана при майора толкова дълго, колкото му бе възможно, но не му се отдаде възможност да подхвърли документа. Когато вече си тръгваше, в стаята на майора влезе неговият адютант, натоварен с огромна купчина документи. Разминавайки се, те неволно се сблъскаха и документите полетяха към земята. Кристофър се наведе и започна да помага на адютанта да събира разпилените книжа, извинявайки се учтиво. Когато се изправи, усмивка озари устните му. Беше успял.