Шърли Бъзби
Червенокосата дева (33)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Кристофър очакваше последния ден от престоя си в Англия отчасти с вълнение, отчасти с безпокойство. Най-много се притесняваше от това, че трябва да съобщи на Саймън, че някъде между привечер и полунощ трябва да бъде на кораба, който ще отплава обратно за Америка.

Старецът беше правил планове колко весело и приятно ще прекарат Коледа в Бедингнът Корнър. Беше подхвърлил, че градската къща в Лондон може да прехвърли на Кристофър, след като той и Летиция предпочитат спокойствието на Бедингтън Корнър.

В това време Никол четеше в библиотеката. Изведнъж самотата й се стори непоносима и тя решително стана. Почти беше стигнала до вратата, когато някой я отвори със замах и едва не я удари.

— За бога, Никол, трябваше да ме предупредиш, че си тук. Можех да те ударя лошо — възкликна тревожно Кристофър, като спря на прага.

В гърдите на Никол се надигна вълна от гняв и тя му се сопна:

— А аз откъде да зная, че ще нахлуеш тук като разярен бик?

Те се погледнаха войнствено. Лицето на Кристофър се изкриви в злобна гримаса, но след това се засмя.

— Хайде, мир, малка лисичке! Прибери си острите зъбки.

— Ти пръв започна! — отговори отбранително тя. Лицето му й се струваше по-слабо, по-изсечено. — За колко време смяташ да отседнеш при нас? — кротко попита тя.

Кристофър се поколеба за миг, но след това вдигна рамене и отговори нехайно:

— Въобще не мисля да оставам тук. — И тъй като тя го погледна изненадано, той бавно изрече: — Ние с Хигинс ще прекараме тази вечер във вилата ми край Ротингдийн, а що се отнася до утре, кой знае къде ще ни отвее вятърът. — Тези думи бяха всичко, което можеше да й каже без да се отклонява от истината.

Никол го познаваше много добре и потръпна от обзелото я предчувствие.

— Заминавате, нали? Връщате се обратно в Луизиана.

Кристофър си пое въздух. Беше получил смъртоносен удар, но лицето му не трепна, когато й отвърна:

— Да. Да, Никол, заминаваме.

Още щом произнесе тези думи, той се сепна. Въобще нямаше намерение да казва на Никол, още повече преди да говори с дядо си. И все пак, след като се беше досетила, не би могъл да я излъже.

Никол замръзна. Ужасното чувство за загуба вледени всяко кътче на тялото й. Той заминава. Нямаше да го има вече. Би трябвало да се радвам, каза си твърдо тя. Изправи гордо гръб и отвърна хладнокръвно:

— О, но това е много хубаво! — Големите изумрудени очи го погледнаха безизразно изпод гъстите черни клепки и със застинала усмивка Никол продължи: — Трябва да си щастлив да се отървеш най-сетне от мен.

— Ник, млъкни! — сопна се Кристофър твърдо, а на бузата му затрепка едно мускулче.

Никол тръсна глава и тъмните, буйни къдрици затрепкаха по раменете й.

— Не! Ти трябва да ми позволиш! Трябва да ти кажа…

Кристофър я спря по единствения начин, на който беше способен. Той грубо сграбчи крехките й рамене, притисна я плътно до себе си и впи устни в нейните. Целувката продължи цяла вечност. Една дълга, жадна, настойчива ласка, която я превърна в слабо, тръпнещо създание. Когато тя прислони глава на рамото му, с болезнена нежност той прокара устни по меките къдрици и глухо каза:

— Не говори. За теб и мен думите не означават много. Изричаме неща, които не мислим и твърде често се поддаваме на настроенията си. Някой ден вероятно ще сме способни да разговаряме като разумни човешки същества, но, бог да ми прости, по отношение на теб не мога да мисля разумно.

Изумена, Никол рязко вдигна глава, за да го погледне. Тя разтвори устни, но от тях не се отрони никакъв звук. Кристофър, подтикван както от мисълта, че на следващия ден между тях щеше да лежи цял океан, така и от нейното тръпнещо тяло, не можа да сдържи бликналия копнеж да усети отново вкуса на устните й. Те се разтвориха като цветна пъпка и при това неочаквано отстъпление, от гърдите му се отрони глух стон. Той притисна крехката фигурка по-плътно към себе си. Ръцете му галеха гърба и бедрата й, като караха Никол да осъзнае, че той я желае. Кристофър с нежелание си напомни къде се намира и като я отблъсна леко, каза с горчива усмивка:

— Ти разгорещяваш повече от всяко вино, Ник. Можеш да накараш един мъж да се забрави и да стори неща, за които после ще съжалява.

Никол несъмнено не разбра думите му и замръзна.

Кристофър не й даде възможност да отговори. Вместо това я застави да седне. Като я настани на облицования с кадифе диван, той седна небрежно на една от облегалките му, провесил неспокойно дългите си нозе. Изпълнен с нарастващо разкаяние и същевременно с твърда решителност бавно произнесе:

— Не винаги съм се отнасял към теб така, както заслужаваш. Въпреки това, няма да се извинявам за това, което съм направил. — Той я изгледа похотливо и безсрамно призна: — Да ми прости господ, но ако пак бях поставен при същите обстоятелства, вероятно пак щях да направя същото. Тогава те желаех, искам те и сега и трябва да призная, че никога жена не ме е карала да се чувствам тъй оплетен и объркан, както ти ми действаш. Вярвай ми, дяволче, бих бил неописуемо радостен да ти видя гърба!

Безгрижните думи я удариха като плесница през лицето. Знаеше, че той ще бъде щастлив да се отърве от нея, но онемя от лекотата, с която заяви това. Тя си играеше безцелно с ъгълчето на копринения си халат, за да прикрие треперещите си ръце и се стремеше да държи лицето си извърнато.

Кристофър я гледаше настойчиво, а тъмните му ресници хвърляха сянка върху израза в златистите очи. Той съзнаваше, че се държи зле, но не беше по силите му да промени каквото и да е било. Обикновено нямаше проблеми с общуването, но що се отнасяше до Никол, това съвсем не беше така. Казваше не каквото трябва, правеше не каквото трябва и сякаш винаги ставаше причина за ужасна препирня.

Никол чувстваше настойчивия му поглед и знаеше, че трябва да направи някаква хаплива забележка, да отвърне нещо през смях, но думите бяха заседнали в гърлото й. Най-сетне, гордостта й се притече на помощ и с неподвижна, бляскава усмивка, каза:

— Е, предполагам, че ако те смущавам, както ти твърдиш, това би трябвало да е нещо като победа за мен!

— По дяволите, Никол! Та ние не водим война! — изръмжа Кристофър. Той искаше да изтръгне от нея нещо повече от повърхностни изявления, въпреки че все още не можеше да определи какво точно искаше да чуе.

Погълната от мъчителната борба със собственото си сърце, Никол не чу странната умолителна нотка в гласа на Кристофър. Всичко, което можа да забележи, беше едва прикрития гняв, изписан на лицето му. С болезнено примирение тя осъзна, каква беше причината, поради която между тях винаги бяха стояли гнева и грозните нападки — нейната майка. Можеше ли да го вини, че я мрази? Затова, че я наранява? Тя примирено каза:

— О, Кристофър! Мина им времето на преструвките между нас! Знам какво ти се е случило преди всичките тези години и зная защо ме мразиш толкова. Казваш, че между нас няма война. Това е лъжа. — Тя изведнъж почувства прилив на сили и продължи разпалено. — Ние винаги ще сме във война! Майка ми се е погрижила за това. Мога цяла вечност да се опитвам да те накарам да го забравиш, мога да ти позволя да ме стъпчеш в прахта, но това няма да утоли цялата омраза, с която си изпълнен.

Кристофър не помръдна. Притихна съвсем. Гъстите му черни вежди се смръщиха над присвитите очи. Той попита хладно:

— За какво по-точно говориш?

Никол скочи на крака и стиснала юмруци, смело изрече:

— Хигинс ми каза за теб и майка ми. За това как тя и Робърт са те изиграли и как той те предал на комисията за принудителна мобилизация.

Кристофър, по-вбесен от всякога, откакто го познаваше, започна да ругае. Златистите му очи блестяха заплашително. Той изръмжа:

— А, затова ли си така отзивчива? Затова ли толкова искаш да те целуна? Защото тази стара, тъжна история е пробудила съчувствие у теб? Точно това можеш да ми спестиш!

Той стана рязко и като изгледа Никол с неприязън, ядно изсъска:

— По-добре забрави какво се е случило преди! Аз вече съм го забравил. И със сигурност нямам нужда дъщерята на Анабел да ми се умилква, сякаш съм полуудавено коте.

— Да се умилква! — изсъска Никол. Гневът й нарастваше и изтриваше и съжалението, и болката, и собствената й мъка от заминаването му. С пребледняло като платно лице и гневни искри в огромните очи, тя пристъпи бързо напред и преди Кристофър да се опомни, го удари през лицето. — Ах, ти, кучи сине! — извика гневно тя с блеснали в очите сълзи.

Не по-малко ядосан от нея, Кристофър съзнателно сграбчи раменете й с такава грубост, че тя напразно се мъчеше да се освободи.

— И така, мисля, че стигнахме пак до там, откъдето тръгнахме — изрече твърдо той. — И понеже явно си казахме всичко, което имахме да споделим, аз ти казвам сбогом. Ако имаме късмет, няма да се видим преди да замина. Можеш да бъдеш сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми да стоя надалеч от пътя ти!

Напълно вбесена Никол хвърли на Кристофър един поглед, в който се четеше и отчаяние, и предизвикателство.

— Още по-добре! — В сподавения й глас звучаха войнствени нотки. — Ще благодаря на бога в деня, когато корабът ти отплува!

Със странен блясък в очите той се втренчи за миг в пламналото й от гняв лице. Сякаш се опитваше да запечата образа й в паметта си. После устните му се извиха в присмехулна усмивка и хладно изрече:

— Е, това е онази Ник, която помня. А ето и още нещо, с което пък ти да ме запомниш!

Той я привлече рязко в обятията си и властно целуна полуотворените й устни. Езикът му страстно нахлу в устата й, а ръцете му я приковаха в пламенна прегръдка. Неговите устни изгаряха нейните, повеляваха, търсеха отговор на този преднамерено хладнокръвен изблик. Никол отчаяно се бореше с коварната отмала, с избухналото неудържимо желание, което се разливаше по цялото й тяло. Тя беше пленница на устните му, те я изпълваха с копнеж, заставяха я да се предаде.

Несъзнателно притисна тялото си по-плътно към неговото. „Дявол да го вземе! — мислеше гневно тя. — Проклет да е, че ме кара така да го желая!“

Кристофър също се бореше със самия себе си. Вцепенен от едва удържимо желание, той неистово жадуваше Никол — само още веднъж. Само още веднъж да потъне в тази плът, да я почувства как потръпва под него, да усети вкуса на копринената кожа под устните си, да вдиша мириса на този толкова специфичен парфюм. О, Господи, толкова жени има, защо точно тази? Не беше ли вече разбрал, че една Ашфорд е прелестна вещица с омайна сила, че е едно същество, изтъкано от сласт и лъжи, от страст и предателство? Обзет от желание да разкъса тънката копринена мрежа, която го обвиваше, Кристофър отдели устни от Никол и рязко я отблъсна. Дишаше тежко. Погледът му все още беше замъглен от желание, но когато проговори, гласът му беше равен и спокоен:

— Мисля, че и двамата ще имаме спомени един от друг, Ник — независимо от това дали го искаме или не!

Той се завъртя на пети и тръгна, но после, сякаш нещо си спомни, спря и я изгледа през рамо:

— Все още не съм решил окончателно кога да замина и не съм казвал нищо на дядо си. Бих бил благодарен, ако не споменаваш на никого за това, докато аз самият не им кажа.

Изплашена от собствените си чувства, Никол нямаше сили да го погледне отново. Тя кимна безмълвно, като се насили да спре глупавите сълзи, които напираха в очите й.

Кристофър не можа да се сдържи и я погледна за последен път. Той се втренчи в нея, сякаш искаше да я погълне, да попие безупречните черти, буйните, искрящи къдри, раздалечените, изумрудени очи, волевите, страстни устни и това високо, стройно тяло, което така добре му подхождаше. Отправи се към вратата и излезе от стаята.

Никол се отпусна бавно на дивана, а звукът от затръшването на вратата кънтеше още в ушите й. Той си замина, мислеше мрачно тя. Има още няколко дни. Няколко дни, през които трябва да се държа, сякаш нищо не се е случило, да се усмихвам, да не показвам, че душата ми се разкъсва. Ще го направя! Мога да го направя. И някой ден ще го забравя. Да, ще го забравя! Трябва да сторя това.

 

 

Подтикван от чувства, коренно различни от тези, които измъчваха Никол, Робърт Саксън разпитваше из всички краища на Лондон, за да открие неуловимия капитан Сейбър. Научи, че капитан Сейбър действително съществува, че той наистина е американски капер и има обявена награда за главата му. Но освен думите на смутения Дженингс Смайт, Робърт нямаше за какво друго да се хване. Той не се съмняваше, че Кристофър е капитан Сейбър и копнееше да хвърли този факт в лицето на Саймън.

Следобед Робърт се отби да говори с Никол. Той пристигна в Кингс Роуд към пет. Оказа се разочарован. Никол, както му казаха, беше излязла на разходка из парка и нямаше да се прибере до половин час. Той реши да потърси младата жена и да я убеди да го придружи. Тъкмо тръгваше, когато Саймън му каза:

— Робърт, ако нямаш нищо против, бих искал да поговорим.

Робърт го погледна неохотно:

— Точно сега ли? Тъкмо отивах да търся Никол.

— Тя може да почака — отвърна Саймън с тон, който не позволяваше възражения. — Имам да ти казвам нещо и искам да го сторя веднага.

Робърт сви рамене и последва баща си в кабинета. Малкият кабинет представляваше приятна стая с дъбова ламперия. Извитото кленово бюро, зад което Саймън седна, определено беше в английски стил. Робърт застана неспокойно в центъра на стаята, стиснал небрежно в ръка светлокафявите си ръкавици и малкия цилиндър.

— Е — попита той с раздразнение. — Какво има да ми казвате? Нямам много време.

— Седни — отвърна тихо Саймън и като го погледна хладно и с неприязън посочи един стол край себе си. Робърт неохотно се подчини.

Саймън прекара в душевни терзания двата дни, откакто Летиция му каза какво се е случило между сина му и внука му. Той беше обичал непрокопсания си син, въпреки всички разочарования, които му беше донесъл през годините, но позорната постъпка спрямо Кристофър не можеше да му прости. Когато първоначалният ужас и отвращение отминаха, той реши, че ще може да преглътне, че дори и обичта му към Робърт никога да не бъде същата, той все пак би могъл да го приеме по някакъв начин. Но след две безсънни нощи, през които беше измъчван от мисълта за стореното от собствения му син, негова плът и кръв, той осъзна, че това не може да стане. Това, което смяташе, че е справедливо да стори, беше честно и прямо да каже на Робърт, защо неговото присъствие в този дом вече не е желано. Беше се страхувал от този миг, мислеше, че няма да има сили да го стори. Но не беше така.

Лицето му изглеждаше като изсечено от камък, когато проговори с равен глас.

— Не искам да те виждам повече в моя дом. В която и да е от къщите ни. През всичките тези години ти прощавах всеки скандал, който ми поднасяше. Плащах дълговете ти, застъпвах се хиляди пъти за теб. Стига толкова. С това, което си причинил на Кристофър, ти престъпи границата. Бог да ми прости, но аз не мога да намеря никакво извинение за постъпката ти.

Изричайки тези думи Саймън изпусна нервите си и попита почти умоляващо:

— Защо, Робърт? Защо, за бога? Той беше такъв чудесен младеж, носеше ми толкова радост. Нищо лошо не ти е направил. Не, никога не бих могъл да проумея как сте могли да го сторите. — Той замълча. Чертите му се изостриха, а на лицето му се изписа тъга. — Можехте да станете причина за неговата смърт. Не те ли гризе съвестта затова?

Робърт пребледня още при първите думи на баща си. Дойде часът на истината. Кристофър беше обърнал собствения му баща срещу него! С пропит от горчивина глас, той мрачно отвърна:

— Това не му е навредило особено. Сам виждате, че извлече полза от случилото се.

Саймън се втренчи в него. Не можеше да повярва! В гърдите му се надигна вълна от отвращение, когато осъзна, че Робърт не вижда нищо лошо в постъпката си. Чувството за безпомощност пропълзя по вените му и той уморено призна:

— Да, оказва се, че е било за добро. Но не сте имали това предвид, нали?

Без да дочака отговор, уморен от разигралата се сцена, Саймън отсече:

— Сбогом, Робърт. Благодаря на бога, че въпреки всичко, което е трябвало да преживее, Кристофър се превърна в прекрасен млад мъж. Поне имам внук, с когото да се гордея, ако нямам такъв син.

Обидата избухна в душата на Робърт. Той скочи на крака и извика с безумен блясък в очите:

— Вие грешите! Мислите, че е толкова безупречен. Ха! Той не е нищо друго, освен най-обикновен пират. Един морски разбойник, който Адмиралтейството издирва за престъпления срещу собствената ни държава. Попитайте скъпоценния си Кристофър за капитан Сейбър! Питайте го де! И ще видите. Ще разберете, че не е такъв светец за какъвто го мислите. Той е кръвожаден пират!

Саймън се втренчи в него. Внезапното откровение на Робърт го накара да замълчи. Това нямаше никакво значение за Саймън. И все пак, чувстваше, че трябва да даде на сина си една последна възможност като разговаря с Кристофър. Той каза с тих глас:

— Много добре. Ще го питам. Но дори и да е така, това не променя нашите отношения. След като разговарям с него, ти ще напуснеш тази къща. — Саймън стана от стола си и забързано излезе от кабинета.

Робърт се отпусна. Душата му преливаше от злонамереност.

Вместо да накара някой от слугите да извика Кристофър, Саймън слезе и сам го намери.

При внезапното му нахлуване Кристофър се стегна и на лицето му се изписа войнствено изражение. Саймън погледна Хигинс и изрече с обичайния си остър тон:

— Ти излез! Искам да говоря с внука си.

Хигинс хвърли поглед към Кристофър, който леко му кимна, и напусна стаята.

— Нужно ли беше да сте толкова груб с него? — попита вяло Кристофър. — Знаете, че държа на Хигинс.

— Я стига! Не ми пробутвай такива захаросани приказки. Това, което искам да кажа е съвсем лично и засяга само нас. Не искам някой да ни слуша. Ако смяташ, че е толкова важно, после ще му се извиня.

Кристофър повдигна иронично едната си вежда и повтори:

— Да му се извините? Е, това вече си заслужава да се види. Вие никога на никого не се извинявате.

— По дяволите, престани да отклоняваш темата. Робърт е долу в кабинета и каза доста компрометиращи неща по твой адрес. — Той изгледа Кристофър изпод смръщените си буйни вежди и изрече с равен глас: — Той каза, че си пират! Че си капитан Сейбър и има обявена награда за главата ти. Истина ли е това?

Очите им се срещнаха. Саймън попита:

— Е, наистина ли си този… този капитан Сейбър?

Дори окото му не потрепна, когато Кристофър отсечено кимна:

— Да, аз съм.

Той изрече тези думи твърдо, с глас, който не предполага нито обяснения, нито извинение.

Въпреки обзелото го по-рано безразличие, признанието нанесе съкрушителен удар на Саймън. Всъщност не вярваше, че това е истина, не искаше да го повярва. Златистите очи леко потъмняха и бавно, като грохнал старец, той се отпусна в близкото кресло. После с мъка продума:

— Опасявах се, че това е така.

Кристофър знаеше, че дори и да не разкрие цялата истина ще трябва да предложи някакво обяснение. Беше се надявал, че ще може да напусне Англия без Саймън да научи за капитан Сейбър. Той стисна зъби и едно мускулче заигра на решително вирнатата му брадичка. След това погледна изпитателно дядо си.

Саймън очевидно беше съкрушен. Кристофър не можеше да понесе повече тази гледка, затова забързано промърмори:

— Дядо, ако зависеше от мен, бих ти спестил това. Не бих могъл да променя истината нито за миналото, нито за настоящето си. — При тези думи той се отпусна на коляно и нежно обгърна със силната си, мургава ръка осеяната със сини вени китка, която все още стискаше неизменния абаносов бастун. После рязко каза:

— Дори не мога да моля прошка за стореното. Но не съм го направил, за да те нараня, нито за да почерня името ти. — В плътния му глас прозвуча умолителна нотка. — Всеки от нас трябва да живее така, както сметне за добре. Не очаквам да одобриш стореното от мен, но, за бога, не ме кори, че съм бил един корсар, американец — първо по силата на обстоятелствата, а сетне — по собствено желание.

Саймън рязко вдигна глава при тези думи. Избледнелите лешникови очи се впериха в другите — по-дълбоки, златисти, по-искрящи очи, които го гледаха открито и прямо.

— Американец? — изсумтя сприхаво той.

Кристофър сухо кимна. Бавно, без да отделя поглед от лицето на Саймън, той разпалено заяви:

— Сега Ню Орлианс е моят дом! Моята земя, моето богатство, бъдещето ми. О, да, бях корсар, онзи капитан Сейбър, за когото Робърт ме смята. Да, нападал съм британски кораби, дори — подчерта нарочно той — съм ги потапял. Но каквото и да съм сторил, то не е било, за да ви причиня болка или неприятности. — После мрачно добави: — Известно време мислех, че никога няма да искам да ви видя отново, ненавиждах всичко британско. Водил съм начин на живот според свои собствени правила и не мога да заявя, че съжалявам затова.

— Възхитително! — отбеляза сухо Саймън.

Кристофър се стегна и се изправи. После лаконично каза:

— Нямах намерение да ви отегчавам.

— Ха! Да съм казал, че ме отегчаваш? — сопна се сприхаво Саймън. — Сега ти ще ме слушаш, надути момко! Може и да си американец, може да си бил разбойник, но преди всичко си мой внук, а също така, по тази причина и мой наследник!

Кристофър го погледна преценяващо. Макар че разкритието би трябвало да му е причинило болка, Саймън като че ли се съвземаше. Той не позволи на Кристофър да каже каквото и да е друго.

Седеше на стола изпънат като струна, стиснал здраво в ръка бастуна. Погледна ядно разтревожения си внук и поде враждебно:

— Слушай сега! Имам да ти кажа някои неща, непрокопсанико! Първо, както казах вече ти си мой внук и недей никога да забравяш това! Второ, хич не ме интересува какво си правил… — Той млъкна внезапно, спомняйки си за Робърт и това, което му беше казал. — Аз ще бъде най-големият глупак на света, ако те отритна само, защото имаме различни политически възгледи.

Кристофър се усмихна печално:

— Мислите ли, че Робърт ще приеме либералното ви становище по въпроса?

Саймън изсумтя:

— Остави това на мен. Ще се погрижа да бъде сложен краят на тази Кентърбърийска история, в която се е заиграл!

— Не мисля, че ще бъде толкова лесно, сър. Съществува… — той замълча, сетне предпазливо изрече — съществува известна вражда между нас. Не ми се вярва той просто да си затвори устата, само защото вие сте му наредили да го стори. — Кристофър се поколеба, несигурен в следващия си ход. Не беше планирал такава развръзка. При мисълта за отлитащото време и за това, че само след няколко часа трябва да се срещне с американския корсар, единствената възможност, която виждаше пред себе си, беше да съобщи на Саймън за скорошното си заминаване. Саймън веднага щеше да се досети, че пристигането му в Англия е нещо повече от частно посещение и това би му причинило още по-голяма болка. Би могъл да му прости, че е капитан Сейбър, но дали би приел, че е шпионин? Навярно не, мислеше си Кристофър. Внезапно му хрумна, че би могъл да използва Робърт като извинение за отпътуването си.

— Мисля — изрече бавно той, — че най-добре би било да замина за Америка. Още тази вечер. Преди Робърт да има каквато и да е възможност да ми причини неприятности. Когато тази война приключи — усмихна се иронично той, — тази война, която така слабо ви интересува, моята дейност вече няма да представлява опасност. Тогава ще мога да се върна. Дотогава, сър, не мога да рискувам да остана тук.

Тъй като Саймън изглеждаше разтревожен, Кристофър откровено призна:

— Дженинг Смайт знае кой съм. Той ме позна и може да ме разобличи като капитан Сейбър.

Саймън издаде упорито напред брадичката си и не съвсем убедено попита:

— Как ще заминеш? Към Америка не пътуват кораби.

— Довечера мога да тръгна за Франция. Оттам мога да хвана кораб за Западна Индия. Или за Куба. Няма значение точно закъде. В край сметка ще успея да намеря някой американски капер, който плава в тези води или кораб, който се кани да пробие блокадата на Залива. Не се притеснявайте. Ще успея да се върна в Ню Орлианс. Просто ще отнеме известно време.

Това не се понрави на Саймън, но той ясно съзнаваше опасността. Все още не можеше да се примири с мисълта за заминаването на внука си, затова възрази:

— Защо точно тази вечер? Защо не утре или вдругиден?

Още преди да произнесе тези думи, той знаеше отговора на въпроса си. Всяко забавяне сега, когато Робърт открито говореше за капитан Сейбър, можеше да се окаже фатално. Сърцето му се скова от страх, че Кристофър може да бъде окован във вериги или да увисне на бесилото. Той промълви едва чуто:

— Прав си. Трябва да заминеш тази вечер.

Кристофър потръпна от тези кротки слова. Знаеше колко се плаши стареца от предстоящата раздяла. А не се ли ужасяваше и той самият от нея?

— Дядо — започна да го убеждава той. — Няма да е както последния път. Сега знаете закъде съм тръгнал и знаете, че ще се върна. Скоро. Обещавам.

Саймън бавно се изправи. Не искаше да се сбогува, все още не. Той отклони поглед встрани и каза навъсено:

— След вечеря бих искал да те видя в кабинета си. Междувременно ще говоря с Робърт. Ще му кажа, че не съм могъл да те намеря и че тази негова история е водевилен фарс.

Кристофър кимна:

— А дамите? — попита той. — Какво ще им кажеш?

— Ами, че са те извикали обратно в Америка по неотложна работа и че не трябва да коментират това. Рано или късно ще престанат да питат.

После Саймън погледна върховете на ботушите си и разпалено промълви:

— Ти само гледай да се върнеш жив и здрав, колкото е възможно по-скоро.

Дълго, много дълго, Кристофър седя, вперил поглед във вратата, през която Саймън излезе. Обгърна го тъга, сърцето му се сви от болка. Застави се да мисли за предстоящата задача и нетърпеливо звънна на Хигинс да дойде.

За нещастие, когато Саймън стигна в кабинета си, той беше празен. Разпита Туикъм и от неясното му обяснение успя да разбере само, че господарят Робърт е излязъл, заедно с Галина, прислужницата на Никол.

— С една от прислужниците? — повтори Саймън. — За какво пък му е една от прислужниците?

— Наистина не мога да ви кажа, сър — отвърна учтиво Туикъм. И тъй като забеляза огнени пламъчета в очите на Саймън, побърза да добави: — Макар че чух да се споменава името на мис Никол, както и това на Едуард Маркъм. Нещо във връзка с парка на Брайтън. Може би мис Никол е изпратила Галина да поръча на някой от кочияшите да отиде и да ги вземе от парка и господарят Робърт е решил да отиде вместо него.

— Може би — съгласи се уклончиво Саймън. Не изглеждаше вероятно, въпреки че Робърт беше споменал, че търси Никол. Може би са отишли да пояздят. Но по това време? С Едуард Маркъм? Това му се стори странно. Твърде странно.