Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Vixen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 88 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шърли Бъзби. Червенокосата дева

ИК „Бард“, 1996

Редактор: Анахид Аждерян

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Анелия В.)

ПЪРВА ЧАСТ
МЛАДИЯТ НИК
1813

ПЪРВА ГЛАВА

Лагуната беше като стъкло и Никол унесено се взираше в спокойните, тюркоазени дълбини. Мислите й следваха ленивия ритъм на вълните. Тя лежеше заедно с един приятел на топлия, бял пясък на един от малките Бермудски острови. Бяха напуснали кораба, за да прекарат няколко часа на тишина и спокойствие. Малките островчета, съставящи Бермудите бяха едни от любимите места за спиране на капитан Сейбър.

Повече от триста малки островчета в Атлантическия океан, подредени като мъниста от огърлица, представляваха идеални скривалища за американските капери. Те ограбваха британските, френските и испанските кораби.

Безочливите американци не се въздържаха от атаки, често пленяваха британски военноморски кораби. Обявената през 1812 г. от президента Медисън война носеше на каперите допълнителна слава, като герои, изпълняващи патриотична задача. Но всъщност в края на краищата целта на американците не беше британската флотилия. Натоварените със стока търговски кораби, които плаваха от Западните Индийски ширини към Европа бяха плячката, привличаща каперите.

Капитан Сейбър, който както много други, плаваше с позволителни за каперство, издадени от много държави, беше забогатял от тази тлъста плячка.

Умозаключенията на Никол, свързани с последния бяха, че той май само си играеше на каперство. Действаше повече като охранен тигър, преситен, но неспособен да устои на съблазънта на тлъстите гълъби, които парадираха под носа му под формата на британски търговски кораби. „Ла Бел Гарс“ — лъскавата му, тежковъоръжена шхуна през последните шест месеца беше надвила английска бригантина от Ямайка и испански търговски кораб, плаващ за Кадиз.

Намръщена, Никол се загледа в подканящите води на скалистото заливче. (Мислеше си за това какво представлява човек, нарекъл кораба си „Ла Бел Гарс“ („Красивата Кучка“). От месеци насам Сейбър се държеше странно и тя се чудеше дали не се досеща за маскировката й. Тя неспокойно се размърда върху топлия пясък.

Защо нещата не можеха да си останат така, както бяха, тъжно си мислеше тя. През последните пет години беше живяла честито, тъй като те бяха изпълнени с вълнения и опасност. Дори понякога забравяше, че е жена, а не е каютния прислужник от „Ла Бел Гарс“. През първата година прикриването на истинския й пол беше сравнително проста работа. Природата, като съучастница в маскарада, я беше дарила с висок ръст и плътен, дрезгав глас, необичаен за нежния пол.

Капитанът, който не разбираше причината за обхваналата го странна прищявка, безгрижно я беше стоварил на палубата на кораба си и направо беше забравил за нея. Никол живя няколко седмици в неописуема мизерия и страх, преди той отново да я забележи. Междувременно се съсипваше от работа. Нощем, напълно изтощена, се хвърляше на койката си, разположена между палубите, където нощуваше екипажът. Даваха й всякаква работа — от почистването на нощните гърнета в офицерските каюти до търкане на корпуса на кораба. Понеже беше най-нисш член на екипажа, а и най-млад, всеки й даваше нареждания. През тези няколко седмици тя прекарваше по-голяма част от времето си в тичане между палубите. Мисълта, че беше избягала от семейство Маркъм повдигаше духа й. Хладният, чист, сладникавосолен бриз, който идваше от океана, успокояваше обърканите й мисли. Имаше и други компенсации. Опиянена от невероятната височина, много й хареса да се катери като маймуна сред платната.

Никога, унесено си мислеше тя, никога нямаше да забрави първата, морска битка… През онзи ден беше забелязан испански търговски кораб и „Ла Бел Гарс“ се хвърли като сокол върху него. Когато бяха изстреляни първите предупредителни изстрели, тя се ужаси, но после във вените й се събуди кръвта на други морски бойци и с широко отворени, топазени очи тя се хвърли в битката. Когато капитанът забеляза тънката фигурка, щураща се сред пушека й заповяда незабавно да се махне от там и да отиде в една от каютите. Тя настояваше с цялата си жар да я върнат, но той не позволи.

Вероятно трогнат от очевидната младост на момчето, Сейбър нареди Никол да бъде личен негов прислужник. Имаше шушукания и гадни забележчици за „хубавото момче“ на капитан Сейбър, но Никол, наясно със съществуващата опасност, за първи път мъдро задържа езика зад зъбите си. Преструваше се, че не ги чува… или, че не разбира значението им.

След като стана прислужник на капитан Сейбър опасността от разкриването й до голяма степен отпадна. Със загриженост, подходяща за домашен любимец, той й нареди да спи в някой ъгъл на каютата му. Без ентусиазъм тя се зае със задачата да поддържа каютата му, както й одеждите му в отлично състояние.

Разочарованието й от новото й положение беше очевидно и мрачните погледи, които му хвърляше, докато изпълняваше нарежданията му, изглежда за него бяха източник на забавление. И той често гълчеше каютния си прислужник.

„Ник, знаеш, че мога да назова поне половин дузина момчета, които в този момент с удоволствие биха заели мястото ти!“

Неконтролируемият език на Никол я караше да говори неразумно и с неуважение, за което той й дърпаше ушите толкова силно, че я боляха часове след това. Когато капитанът случайно откри, че неблагодарният му прислужник може да пише и да чете, обстоятелство, което го накара да цени повече момчето, той безцеремонно му нареди да прави списък на плячкосаните вещи. Така роптаещата Никол стана не само негов личен прислужник, но и секретар.

В по-спокойните моменти тя си признаваше, че ако беше оставена сред екипажа, несъмнено истинският й пол нямаше да остане в тайна за дълго, поне не цели пет години! Като собственост на капитана и негов секретар, тя беше държана настрани от мъжете. Що се отнася до самия капитан, той никога не й хвърляше втори поглед. Понякога тя се чудеше дали той не се досеща за тайната й.

— Алън, мислиш ли, че капитан Сейбър знае, че съм момиче? — Никол директно зададе въпрос на придружителя си.

— Мили боже, надявам се, че не знае! Ако знаеше, животът ти нямаше да струва пукната пара — отговори Алън с ненужна бързина.

Като гледаше мургавото му, открито лице, кестенявата, къдрава коса, леко разклащана от бриза, Никол отново се запита за причините, накарали го да се присъедини към екипажа на капитан Сейбър.

Алън Балърд беше енигма за Никол. Той беше дошъл на „Ла Бел Гарс“ преди по-малко от година. Беше дезертирал от британския военен флот. Тя често се озадачаваше за причините, подтикнали го да извърши това. Знаеше малко за него, но от спретнатото му облекло и превъзходни обноски беше очевидно, че има много по-добро потекло от останалите членове на екипажа. Неговата самоувереност, също както дрехите и маниерите му показваше, че е бил офицер, така че нямаше нищо за чудене, когато Сейбър го избра за заместник командир през последното им пътуване. Никол веднага бе привлечена от Алън. Той й напомняше за Джайлз със своите обмислени действия и между тях се зароди една силна, моряшка дружба.

Понеже прекарваха повечето от свободното си време заедно, Алън никак не се забави да открие, че Никол не беше стройното момче, на което се правеше.

Случи се през един, подобен на днешния ден. Той съвсем случайно попадна на нея, легнала гола на едно скрито, скалисто заливче. В първия момент не можа да повярва на очите си. Никол започна да го умолява да не я предаде. Това не му хареса, още по-малко, след като тя неохотно му призна цялата история. Той напразно се беше опитал да я убеди да му позволи да я върне в Англия при семейството й. Никол твърдо бе устояла на всичките му аргументи. Стори й се странно, че по един въпрос бяха на едно и също мнение — не трябваше да казват на капитан Сейбър! Често се чудеше защо, но не й се разсъждаваше по този въпрос.

Въпреки това, понякога й се струваше, че Алън беше нещо повече от личността, за която се представяше. Той проявяваше необичаен интерес към всичко, което ставаше в капитанската каюта. Особено се интересуваше от официалните документи и списъците за товарите на пленените кораби. Никол си мислеше, че го вълнува печалбата, докато не го свари да се рови из личните документи на Сейбър. В мига, преди да я познае, Никол беше прочела в очите му готовност за убийство. После на лицето му се бе появило странно изражение — съжаление… притеснение… примирение…

Ситуацията беше много комплицирана. Алън каза, че ако не го предаде, той ще продължава да си държи езика зад зъбите но нейния въпрос.

Колкото и изненадващо да беше, това ги сближи още повече. Никол го боготвореше, както преди това обожаваше Сейбър. Но днес не искаше да мисли за нищо.

Искаше да се наслади на миговете свобода. Нетърпеливо размърда тялото си под грубата памучна риза.

При нормални обстоятелства Никол би свалила дрехите си още със стъпването на брега. Тя носеше риза, вързана под високата й гръд, а панталоните бяха срязани до средата на стройните й бедра. Със себе си носеше друг чифт дълги, черни панталони, с който да се прибере на кораба, за да останат незабелязани изящно оформените й дълги крака.

Тя грациозно се изправи и се загледа в проснатия на пясъка Алън. Той носеше подобен костюм, с изключение на това, че широкият му, мускулест гръб беше свободно изложен на топлото слънце. На кръста му беше окачен дълъг, моряшки нож. Значи за Алън няма риза, възмутено си помисли тя. После, както винаги, настроението й бързо се оправи и тя каза.

— Ще се гмуркаме ли, като скачаме от скалата?

Въпреки че на Алън му харесваше, това заливче не беше в списъка на любимите на Никол. Наоколо витаеше някаква мрачна атмосфера, която я караше да се чувства неспокойна. Може би това се дължеше на черната, вулканична скала, която стръмно се извисяваше и ограждаше островчето. А може би беше заради по-дълбоката лагуна, чиито води бяха тъмни, по-скоро опасно сини.

Алън я погледна лениво и сънено промърмори.

— Ти върви, Ник. И аз може да дойда.

Никол сама се изкачи на скалата. Като се добра до върха тя дълго се взира в откритото море, после долу, в кристалната синева на лагуната. Тук водата беше много дълбока, идеална за гмуркане, поради липсата на скрити скали. Тя погледна през рамо и видя, че Алън най-после е поел към върха. Махна му весело с ръка и после се гмурна във водата. След топлото слънце копринената вода й достави истинско удоволствие. Тя лениво заплува в кръг, очаквайки появата на Алън.

Нямаше усещане за приближаващата опасност. Просто се наслаждаваше на милувките на водата. Алън се появи на върха на скалата. Тя разплиска вода в негова посока и извика през смях.

— Ела при мен! Божествено е!

Алън се усмихна от петнадесетте фута височина, после неочаквано се вкамени и рязко извика.

— Ник! Под тебе!

Там, само на петнайсетина фута под нея, обикаляше смъртоносната сянка, ужаса на моряците — акула!

Никол потръпна от ужас и със сковани движения започна да плува към намиращия се на около сто ярда бряг. Страхът пречеше на обичайните й, силни и бързи движения. Чудовището наближаваше и само след минути щеше да се нахвърли върху нея.

Изведнъж акулата се оказа на няколко ярда пред нея, като че ли искаше да й отреже пътя за бягство. Никол примря от страх. Хвърли неуверен поглед към Алън, който продължаваше да стои на скалата с побеляло от страх лице.

Той й извика окуражаващо.

— Продължавай да плуваш, Ник! За бога, не се паникьосвай! Плувай!

Никол преглътна с усилие, каза си, че няма да се даде на една акула и последва съвета на Алън. Но акулата пак се озова под нея, после бавно се понесе нагоре към беззащитното й тяло. Никол знаеше, че ще умре — сега!

Като в сън чу зад себе си плясъка на тялото на Алън, който беше скочил във водата. Шумът и вибрациите стреснаха акулата. Тя спря смъртоносната си атака и се отдръпна. Като видя главата на Алън да се подава от водата, тя извика.

— Какво правиш, по дяволите? Сега и двамата сме в опасност!

— Може би — мрачно викна той — просто трябваше да си стоя там и да наблюдавам разкъсването ти, така ли? Млъкни, Ник, и започвай да плуваш!

Акулата се върна, като този път се озова по-близо до Алън. Той разтревожено огледа чудовището и здраво стисна дръжката на ножа.

— Махай се, Ник, дявол да те вземе! — кресна той през рамо.

— Ами ти! — започна да спори тя. Знаеше, че е прав, но бе неспособна да го изостави.

— И какво, по дяволите, можеш да направиш! Ако любезно се разкараш оттук и аз бих могъл да направя същото! Не е време да се правиш на герой!

С бясна скорост, продиктувана от страха, тя се понесе към брега. Като се добра до брега, тя с облекчение видя, че Алън беше все още жив и само на петдесет ярда от брега. От бавните му, премерени движения и от начина, по който се взираше във водата тя разбра, че акулата все още го следва. Очите й отчаяно огледаха пустия бряг. Като полудяла търсеше нещо, с което да може да помогне на Алън, но уви.

Алън продължаваше да плува. Очите му не се откъсваха за повече от секунда от сивото тяло, което толкова тихо и изнервящо го следваше. Акулата не беше голяма. Ножът, който стискаше в ръката си, както и приближаващия бряг, му носеха известно успокоение. Алън познаваше акулите и действията на тази не можеха да го заблудят. Сега тя плуваше паралелно с него от лявата му страна. Веднъж или два пъти внезапно беше променяла посоката, плувайки директно под тялото му.

Бяха близо до брега и Никол сама можеше да види чудовището. „О, господи — помисли си с болка тя, — спаси го! Той ме спаси — не позволявай да умре! Моля те!“ Тя пристъпи, готова да се хвърли във водата, но си помисли, че с това можеше да навреди на Алън и замръзна на мястото си. Акулата още веднъж се гмурна под него. После, обръщайки се с едно единствено движение, животното предприе смъртоносната си атака.

Алън усети нападението и острието в ръката му му се стори нищожна защита срещу острите зъби в зиналата паст на нападателя.

Акулата се хвърли с главозамайваща скорост срещу Алън. Той успя да запази самообладание. После, когато от разтворената бездна го делеше само секунда, Алън се изви настрани. Беше стиснал ножа с двете си ръце, насочен към опашката. С мълниеносно движение го заби в стомаха й и акулата, изхвърлила се над повърхността, помогна на острието да разпори корема й. Алън се осмели да хвърли един поглед и видя раненото чудовище да плува към открито море. После заплува към брега с бързина, която беше неописуема. Там се сблъска с приветстващите го обятия на Никол.

Те стояха прегърнати известно време, разтърсени до дъното на душите си.

— О, господи, Алън! Толкова се страхувах! — промълви Никол с все още бледо лице.

Алън се усмихна, като едва успяваше да си поеме дъх.

— Аз също бях малко неспокоен!

Тогава Никол взе да се смее със смях, който граничеше с истерия. По-късно и двамата, легнали на пясъка, се смееха. Радваха се на факта, че са живи. Никол първа се свести и тихо произнесе.

— Дължа ти живота си, Алън. Как изобщо бих могла да ти се отплатя?

Цяла секунда сините очи оглеждаха лицето й, стройното тяло, примамливите извивки, видни под мокрите дрехи. Той се усмихна и каза:

— Глупости, млади Ник! Но не мисля, че ще плуваме повече на това място.

Никол потръпна и огледа спокойните води на лагуната.

— Не! Разбира се, че няма!

Той с обич разроши мократа й коса.

— Хайде да вървим! Забрави това и помни само, че следващият път не трябва да плуваш толкова далеч.

Тя се усмихна и кимна.

— Това ще ми бъде като обеца на ухото за дълго време.

Облякоха се бързо, без да говорят повече, но Никол знаеше, че завинаги остава длъжница на Алън. Благодарение на него беше жива сега. Това, което той направи беше нещо изключително храбро и тя никога нямаше да го забрави. Никога!