Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Vixen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 88 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шърли Бъзби. Червенокосата дева

ИК „Бард“, 1996

Редактор: Анахид Аждерян

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Анелия В.)

ПРОЛОГ
БЕГЪЛКАТА
Англия, 1808 г.

1.

Беше един от онези дълги августовски дни, които с топлия си полъх галеха нежните хълмове и долини на Сари, близо до малкото селце Бедингтън Корнър. Слънчевата светлина струеше в стаята на Никол Ашфорд. Златните, ефирни нишки притегляха неустоимо. Въпреки това Никол отказваше да напусне уюта на пухения дюшек. Зарови глава във възглавницата, но сънят й се изплъзна и тя бавно се обърна. Изтегна се по гръб в голямото, обвито в памучна драперия легло. Топазеният й поглед сънено обходи прекрасната стая. От лявата й страна се мъдреше дъбов, люлеещ се стол. Върху него беше захвърлена роклята й от предишния ден.

Като я видя тя се сети, че скоро ще се наложи да стане от леглото, тъй като днес беше специален ден — днес родителите й организираха градинско увеселение, на което щяха да присъстват тя и Джайлз, нейният брат близнак. За някои, идеята за градинско увеселение вероятно не звучеше много вълнуващо, но за Никол, която беше едва на дванадесет и за първи път щеше да присъства на празненство с възрастните, вълнението бе разбираемо. Освен това Анабел и Ейдриън Ашфорд не се задържаха дълго в Ашланд, тяхното провинциално имение. Никол обожаваше кратките мигове, прекарани заедно с родителите си.

Преизпълнена от щастие тя отметна чаршафите, но веднага спря. Вратата се отвори и Джайлз с трясък катапултира в стаята.

— Ники! Още ли си в леглото, мързелана такава? Бързо се облечи! Тази нощ Шадоу се е сдобила с конче! — извика Джайлз. Гласът му бе изпълнен с гордост и вълнение. Топазените очи, същите като на сестра му, блестяха и хвърляха мънички искрици, а върху челото му бе паднал кичур тъмнокафява коса.

Малкото личице на Никол веднага засия от възхищение. Тя скочи от леглото и изпълни въздуха с въпроси.

Останали без дъх, няколко минути по-късно децата стигнаха до конюшните зад къщата. Като стъпваха на пръсти, те се приближиха до едно от отделенията в просторната конюшня. Ейдриън Ашфорд, висок и красив, обут в бричове и с елегантно прилепнал син жакет, вече стоеше там заедно с главния коняр, мистър Браун. Като погледна през рамо, Ейдриън се усмихна на децата и им махна да се приближат.

— Виждам, че си я събудил? Не можа ли да почакаш? — попита той с топла усмивка.

— Не! Освен това Ники щеше да побеснее, ако не й бях съобщил веднага. Знаеш колко е сприхава! — отговори Джайлз, а очите му танцуваха.

Никол му се оплези и отправи бляскава усмивка към баща си.

— Сега съм голяма! Младите дами не са сприхави! — отбеляза с престорена скромност тя.

Джайлз подсвирна и се разсмя. Изпълнен с жал Ейдриън се опита да я вдигне на ръце.

— Ставаш прекалено голяма, любима моя. След година, две ще се наложи да си напомням, че вече не си малкото ми момиче.

— О, татко! Аз винаги ще бъда твоето малко момиче! — обеща Никол с жар, а ръцете й обвиха врата му в здрава прегръдка. Баща й я целуна по челото и я свали на земята. Като втъкна внимателно зад ухото й едно огнено кичурче той нежно каза:

— Сигурен съм, че ще бъде така, любима моя. Но хайде, ела да се порадваме на малката дъщеричка на Шадоу.

С блеснали като скъпоценни камъни очи, Никол се обърна и се втренчи в кончето. След няколко минути каза:

— Знам, че не е много умно, но ми харесва името Миднайт[1]. Родила се е точно в полунощ и със сигурност е черна като средата на нощта!

— Това име е съвършено точно, Ники!

— Отличен избор — изкоментира Ейдриън. После, след като издърпа на крака Никол той каза. — Мисля, че доста време се мотахме в конюшнята. Майка ви вероятно се чуди къде сме изчезнали всички. Не забравяйте, че само след няколко часа очакваме гости.

— Как бих могла да забравя! — промърмори Никол.

Джайлз й хвърли закачлив поглед, след което й отвърна:

— Е, съдейки по дрехата, с която си облечена и свободно оставената ти грива, със сигурност изглежда, че си забравила!

— О, престани! Много Добре знаеш, че не съм! Само почакай да ме видиш след около час! — Като каза това тя се затича, а дългата й, огнена коса се развя като знаме зад нея.

Два часа по-късно, когато Никол стоеше на широките, мраморни стъпала, водещи към входа на Ашланд и посрещаше пристигащите гости, никой не би я свързал с лудетината, която бе коленичила в сламата в конюшнята. Застанала самоуверено между баща си и Джайлз, облечена в най-привлекателната масленожълта муселинена рокля, с прихваната на тила дълга коса, спускаща се като водопад от блестящи къдри, Никол беше всичко, което трябваше да бъде една дъщеря на аристократ. Ейдриън Ашфорд много се гордееше с децата си и това много явно личеше по усмивките и окуражаващите погледи, които им хвърляше, докато те продължаваха да поздравяват гостите.

Никол изпитваше наслада от всеки миг. Единственото й разочарование беше, че майка й, Анабел, посрещаше гостите в градината, вместо да остане на стъпалата заедно с тях. Но в този великолепен ден това беше дреболия и Никол я прогони от съзнанието си.

Празненството имаше голям успех. Ухаещите на рози градини бяха окупирани от членовете на най-богатата английска класа. Между тях обикаляха слуги в ливреи, с гигантски подноси, пълни с изкусителни освежаващи напитки. Под величествените дъбове и разлистени лешникови храсти имаше изискани бели маси и столове за онези, които биха искали да поседнат на сянка и да обсъдят присъстващите.

Никол и Джайлз преминаваха от една група на друга, наслаждаваха се на вниманието, което получаваха. Това беше първото им празненство с възрастните, и затова се държаха учудващо добре. Учудващо наистина, тъй като всички в околността знаеха какви палави малки дяволи са близнаците Ашфорд.

— Няма дори намек за нещо осъдително в поведението на двамата — надуто отбеляза полковник Игълстоун. — Но… какви неприятности могат да причинят те! Разказах ли ви за случая с лисицата, която бяха уловили и бяха пуснали в кокошарника на лорд Саксън? Малката Никол е най-безразсъдната хаймана, която някога съм виждал. Няма и седмица откакто се покатери до върха на стария орех пред входната ни порта! Това едва ли е благопристойна постъпка от страна на една млада дама!

Никол, която се приближаваше към полковника и мисис Игълстоун, чу коментара и за момент бе обхваната от гняв. Но изведнъж внезапният гняв изчезна и тя каза весело:

— Добър ден, полковник Игълстоун, мисис Игълстоун, пасторе и мисис Самъртън.

— Колко си красива днес, миличка — бързо каза мисис Игълстоун.

Понеже мисис Игълстоун беше най-близкото същество на близнаците, след евентуалната им баба, която липсваше, Никол веднага забрави коментара на полковника. Въпреки това тя не остана дълго при тях. Видя баща си да стои сам в ъгъла на къщата и се втурна към него. Той разсеяно обви с ръка крехките й рамена и я привлече към себе си.

— Щастлива ли си, кукло?

— О, да… но малко се поуморих да се усмихвам на всеки и да бъда толкова добра. Няма ли вече да си вървят?

Ейдриън се разсмя на висок глас.

— Колко тактично! Същинско ехо на моите чувства!

Като се огледа наоколо, той неочаквано попита:

— Къде е майка ти? Не съм я виждал от няколко минути.

— Мисля, че се разхожда в розовата градина заедно с мистър Саксън. Поне там я видях за последен път.

Никол с изненада усети как тялото на баща й се стяга и любопитно вдигна поглед към лицето му. Внезапно то бе станало мрачно. После той се засмя със странен глас и каза:

— Чудесно! Защо не отидем да ги потърсим?

Тъй като нищо не би й харесало повече от това да види заедно очарователния си баща и красивата си майка, тя щастливо се упъти в избраната посока.

Откриха Анабел в компанията на Робърт Саксън в края на градината. Анабел, облечена в рокля с висока талия от мек, памучен зелен плат, с деколте, разкриващо пищната й гръд много повече, отколкото се смяташе за благоприлично, се беше изтегнала лениво върху възглавничките на един градински шезлонг. Робърт Саксън се беше настанил до нея, а чернокосата му глава грижовно се беше наклонила по посока на Анабел.

Обзета от пристъп на невинна гордост, Никол не можа да не се възхити на поразителната красота на майка си. С огненочервена коса, безупречни черти и котешки, смарагдови очи, Анабел Ашфорд несъмнено беше една от най-красивите жени в Англия.

— О, ето къде си била, скъпа — хладно каза Ейдриън. — Не мислиш ли, че проявяваш неучтивост, като изоставяш гостите си?

Анабел с безразличие повдигна рамене. После протегна ръце към Никол, усмихна се с вълшебната си усмивка и детето нетърпеливо полетя към нея. Не се случваше често мама да проявява любвеобилност. Никол пазеше в душата си тези мигове така, както би пазела съкровище. С глава, положена върху прекрасната гръд на Анабел, Никол стеснително се усмихна на Робърт Саксън.

Като хвърли на съпруга си пресметлив поглед, Анабел измърмори:

— Толкова е топло, Ейдриън, а и ти знаеш, че тези провинциални забави не са ми по вкуса. Ще се върна след минути. Просто се нуждаех от миг спокойствие. Робърт беше така любезен да ми предложи компанията си и да ме отведе настрани от всички тези надути селяндури.

С широко отворени, учудени очи, Никол вдигна поглед към майка си.

— Не ти ли харесва увеселението, мамо? Мисля, че е превъзходно!

— Разбира се, че ми харесва, мила! Просто този вид забавление не е така вълнуващо като тези, които посещаваме с баща ти в Лондон. Това е всичко, което имах предвид.

Доволна, Никол остана в прегръдките на майка си, без да има представа каква очарователна гледка бяха те двете. Робърт Саксън беше този, който направи коментара.

— Поздравления, Ашфорд. Вие притежавате такава красива съпруга и, както изглежда, изключително хубаво дете. С тази коса и уста и с тези огромни, топазени очи само след няколко години вашата дъщеря ще има тълпи от обожатели.

Никол се изчерви и извърна глава, въпреки че беше много доволна. Ейдриън хвърли към Саксън не много дружелюбен поглед и отговори уклончиво. Усетила, че разговорът между тримата възрастни се поддържа за пред нея, Никол прегърна още веднъж майка си, изправи се и каза:

— Ако ме извините, ще отида да потърся Джайлз.

— Тичай, сладурче — отговори Ейдриън и Никол тръгна по настланата с плочи пътека към къщата.

Въздухът беше изпълнен с лек аромат на лавандула, смесващ се с тежкия парфюм на розовите храсти. Днешният ден беше толкова специален, че Никол щеше да го запомни завинаги. Първото й празненство с възрастните — с мама, толкова красива и с татко, толкова мъжествен и мил. Беше чудесно. Чудесно беше да живее тук в Ашланд, чудесно беше да има Джайлз за брат и да бъде дъщеря на родителите си. С нарастваща гордост тя се приближи до великолепната къща, която наричаше свой дом. Мислеше си за поколенията Ашфорд, които бяха живели в същата тази къща. Някой ден тя щеше да направи велики неща!

Тя хукна да търси Джайлз и го откри в плевника на конюшнята. Близнаците прекараха няколко минути, гледайки все още несигурните движения на новородената кобилка. Като се изправи на крака и изчисти полепналите по роклята си сламки, Никол каза:

— По-добре да се връщаме, Джайлз. Татко смята, че е невъзпитано от наша страна да изоставим гостите си.

Джайлз се съгласи неохотно и бавно заслиза по стълбата, която водеше към конюшнята. Никол го следваше. Кракът й се подхлъзна и тя залитна. Опита се да се задържи, но не успя. Тялото й полетя надолу, надолу…

 

 

Никол отвори очи и трескаво заоглежда стаята. Беше собствената й спалня. Но имаше нещо различно. Мебелите бяха същите, но раклата под прозореца вече не беше натъпкана с играчки и върху стола нямаше рокля. Нещо в душата й също беше по-различно. С болка установи, че отново бе сънувала. Мечтаеше и непрекъснато сънуваше онзи чудесен ден преди година. Мечтаеше за отминалото време. Сънуваше, че Джайлз и мама, и татко са живи.

Тя преглътна напиращите сълзи. Отметна завивките и впери поглед във вратата. Знаеше, че никога повече Джайлз няма да нахълта в стаята й. Никога повече татко нямаше да я нарече „малкото ми момиче“, никога вече мама нямаше да я прегръща. Слаб, болезнен стон се изплъзна от устните й. С несръчни движения, като че ли агонизираше, тя се запрепъва към прозореца, който гледаше към моравата зад къщата — моравата, където само преди година се беше състояло чудесното увеселение. Взирайки се с невиждащи очи през прозореца, тя мрачно си помисли колко бързо се беше променило всичко.

Шест седмици след градинското парти бяха отпътували за Брайтън. Ейдриън беше решил, че морският въздух щеше да бъде чудесна промяна за всички тях. И беше точно така… в началото.

Джайлз и тя обожаваха морето. Много често цялото семейство плаваше в залива на Брайтън, наслаждаваше се на хладния въздух, на вълнуващия се под краката им океан. Ейдриън дори беше купил малка яхта, кръстена на Никол, за нейна неописуема гордост. О, да, наистина бяха чудесни времена… докато настъпи онзи ден.

Денят беше малко мрачен. В залива духаше сковаващ вятър. Някак много набързо Ейдриън и Анабел бяха решили да излязат сами с „Никол“. Анабел беше заявила, че иска да бъде сама със съпруга си. Но Джайлз, в отлично настроение и готов за закачки, беше решил да изненада родителите си, като се промъкне на борда и се скрие в кабината. Планът му беше да разкрие присъствието си едва, след като яхтата се отдалечи достатъчно, за да не могат да го върнат на брега.

Може би, ако Никол не си беше навехнала глезена и ако не й беше забранено да ходи, Джайлз щеше да остане при нея. Ако не беше навехнатият глезен, съществуваше възможност Никол да се присъедини към Джайлз, за да се кикотят на последната си лудория. Но съдбата беше решила друго. Никол остана в лятната им резиденция, за да наблюдава от балкона развитието на събитията. С крак, вдигнат върху купчина меки възглавнички, тя видя как „Никол“ се стрелна от доковете и се плъзна по вълните. С усмивка на лице тя си представи появата на Джайлз на палубата. И тогава усмивката й изчезна. „Никол“, която се носеше от вятъра, внезапно се завъртя и се наклони на една страна. Бялата яхта бе потънала пред ужасения поглед на Никол.

Часовете, последвали нещастието бяха изпълнени със задушаващ страх. Тя гледаше и чакаше да чуе нещо за семейството си. Паниката й нарастваше. Не е възможно да са се удавили, не е възможно, повтаряше като молитва тя. Приятелите на семейство Ашфорд бяха пристигнали незабавно. Сред тях беше и мисис Игълстоун. Върху плещите й се стовари тежката задача да съобщи на детето, което здраво стискаше в прегръдките си, че родителите му са се удавили. Приливът бе изхвърлил телата им на брега точно преди зазоряване. От Джайлз нямаше и следа. Предположиха, че вероятно е бил затворен в кабината на яхтата и не е могъл да излезе на повърхността.

Като си помисли за Джайлз, останал завинаги в океанските дълбини, от гърлото й се изтръгна страдалчески вик. Тя затвори очи. Искаше да повярва, че това е само кошмар. Но не беше.

Джайлз й липсваше повече, отколкото Анабел и Ейдриън. Както се случваше в повечето аристократични семейства, родителите й бяха прекалено заети, за да се занимават с поколението си. Никол и Джайлз бяха по-близки с дойките си и прекарваха по-голямата част от времето с тях, отколкото с родителите си.

За Никол смъртта им беше трагедия в много по-дълбока степен от очевидната. След тяхната смърт тя оставаше абсолютно сама. За нейно нещастие Анабел имаше доведена сестра, Агата, която заедно със съпруга си Уилям Маркъм заявиха, че са много близки роднини на семейството. Те нямаха кръвна връзка с Никол, но тъй като представляваха все пак някакви роднини, а не просто загрижени съседи, бяха избрани за настойници. Те станаха опекуни на младата Никол Ашфорд и на нейното много, много голямо богатство.

Това беше и продължаваше да бъде много трудно съжителство за Никол. Сега непознатите заемаха стаите, в които бяха спали майка й и баща й. Дори стаите на Джайлз не бяха пощадени. Едуард, седемнадесетгодишният й братовчед, арогантно бе заявил, че ще служат за личните му нужди.

Семейство Ашфорд никога не е било в близки отношения със семейство Маркъм, понеже двете сестри не можеха да се понасят. Анабел произхождаше от богато, аристократично семейство, докато Агата, независимо от успешния брак на майка си с богат вдовец с положение в обществото, едва се беше докоснала до благородната кръв. А сега Никол се намираше под пълния контрол на една леля, с която нямаше нищо общо и един чичо, чиято вулгарност отвращаваше местната аристокрация.

Подпряла отчаяно глава на рамката на прозореца Никол гледаше новия ден с очи, пълни със сълзи. Поне Джайлз да беше останал жив. Тогава нещата нямаше да бъдат толкова лоши. Ако Джайлз беше с нея, тогава семейство Маркъм нямаше да й се струват чак такива зверове. Тя й Джайлз биха могли да се утешават един друг. Но сега…

Чувстваше, че сърцето й й тежи като камък в гърдите. С летаргични движения тя се затътри към мраморния умивалник и като в несвяст започна да излива вода от каната в легена.

Тъкмо си беше облякла роклята, когато се сети, че мисис Игълстоун щеше да дойде да я види тази сутрин. Усети как в душата й пламва една топла искрица. Като си помисли за трагедията, сполетяла съвсем наскоро мисис Игълстоун, тя забрави собствените си неприятности. Полковникът беше починал едва преди две седмици и Никол си каза, че сега беше дошло време тя да успокоява скърбящата жена.

Бележки

[1] Midnight (анал.) — полунощ. — Б.пр.