Шърли Бъзби
Червенокосата дева (21)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

През февруари, докато мисис Игълстоун и Кристофър плаваха заедно с Никол за Англия, Лондон бе в плен на невиждан от векове мраз. Темза се беше превърнала в път от солиден лед и хората спокойно преминаваха по „Ледената улица“. Големият мраз беше последван от снеговалеж, който продължи без прекъсване шест седмици.

Времето все още беше много студено през един от последните дни на март, когато Кристофър и компанията му слезе на Английски бряг.

През април жестоката зима свърши, войната с Наполеон приключи и Англия се отдаде на веселие. Но независимо от празничната атмосфера нито Никол, нито Кристофър имаха чувството, че са се завърнали у дома. За Кристофър беше разбираемо — беше напуснал принудително, при брутални обстоятелства. Англия беше за него чужда страна и то страна, във война с осиновилата го родина. Никол не изпитваше силни чувства към Англия, защото я беше напуснала преди толкова години. Но тя беше доволна, че слязоха от кораба, където непрекъснато бе измъчвана от близостта на Кристофър.

От тримата единствено мисис Игълстоун истински се радваше на завръщането си. Беше отново у дома и имаше Кристофър и Никол до себе си! През седмицата, последвала пристигането им те буквално поглъщаха всички новини и клюки, които се носеха из големия град. Кристофър бе направо смаян, като чу новината за абдикирането на Наполеон. Краят на войната с френската империя щеше да освободи войски, които да бъдат изпратени в Америка и той с горчивина прокле необходимостта да действа внимателно. За момента можеше само да се усмихва и да се прави на щастлив, завърнал се в родината син.

Първата седмица на април премина бързо. Кристофър беше зает с различни влудяващи, но отнемащи и време задачи. Трябваше да се види с банкер, да открие кредит, да наеме карета и коне, да си избере агент за евентуален бизнес и да се ориентира в този чужд град.

Дамите веднага откриха какво удоволствие бе да обикалят магазините на Бонд Стрийт и да продължават, след известно нежелание от страна на мисис Игълстоун да добавят елегантни труфила към гардеробите си. Кристофър взе карта за библиотеката Колбърн и дори успя да ги придружи на няколко обиколки, с цел да видят забележителностите.

На втория ден от пристигането си в Лондон Кристофър се зае с една лична работа. Тихомълком посети Съмърсет Хауз — където съхраняваха документи за всички раждания, женитби и смърт. С облекчение и задоволство откри, че Саймън Саксън все още беше шести барон на Саксъни. Дядо му беше жив и не за първи път Кристофър се почуди как избухливият, възрастен джентълмен щеше да приеме завръщането му.

Този факт запази за себе си. Дядо му беше жив и в момента се намираше в лондонската си резиденция.

Първата му официална визита беше при Александър Баринг, управител на голямата банкова институция „Хоуп енд Баринг“, която обслужваше американските интереси в Европа. Баринг беше и член на парламента. Той посрещна сърдечно Кристофър и след като му предложи пури и освежителни напитки, се зае да прочете препоръчителното писмо на Монро. Вдигайки поглед от писмото той отбеляза:

— Не желая да ви обезкуражавам, но в настоящия момент мога да направя малко. Вие сте тук неофициално. Мога да ви представя в обществото, но се боя, че с това се изчерпват възможностите ми.

Кристофър кимна.

— Разбира се. Не очаквам повече и оценявам затруднението ви.

Те не си казаха много повече и малко след това Кристофър се сбогува. Върна се в апартамента си в Грилиънс и няколко минути прекара в обиколка на елегантния салон.

Британия може и да иска мир, язвително си мислеше той, но не и преди още една блестяща победа в Америка. Майсторски удар, който да покаже на нахалните колониалисти кой беше господарят. Доказваше го забавянето на преговорите. Това забавяне вероятно щеше да им даде възможност да завладеят Ню Орлианс. Кристофър изсумтя недоволно. Въпреки, че доказателството се искаше от него, в момента не можеше да направи нищо. Трябваше да се остави да бъде погълнат от английското общество и да се надява случайно да се препъне в някой или в нещо, което да го снабди с исканата информация.

Когато дойде време за чай той се присъедини към дамите в гостната на техния апартамент. Мисис Игълстоун беше тази, която повдигна въпроса за семейството му.

— А кога ще се видим със семейството ти, Кристофър? В Лондон сме повече от седмица и ми се струва много грубо, че не сме ги уведомили за пристигането си.

Кристофър я погледна с нещо като ужас в погледа. Беше избягвал семейството си просто, защото не беше сигурен дали нямаше да възникне някоя грозна сцена. Как ли щеше да реагира дядо му? А Робърт… милият, внимателен чичо Робърт… може би щеше да планира някой друг, подъл заговор? Семейството му беше усложнение, от което не се нуждаеше в този момент.

За нещастие мисис Игълстоун нямаше намерение да му остави избор!

— Е, Кристофър? — попита тя, тъй като той продължаваше да мълчи.

Преглъщайки едно проклятие, касаещо възрастните жени, които си пъхат носа навсякъде и все пак знаейки, че тя бе права, Кристофър каза неохотно:

— Предполагам, че бих могъл да се отбия на Кавендиш Скуеър тази вечер и да оставя визитката си.

Мисис Игълстоун го огледа внимателно. Но преди да успее да продължи по темата, Никол зададе въпроса, на който, също като Кристофър предпочиташе да не получава отговор.

— Знаят ли леля ми и чичо ми, че съм се върнала? Писа ли им или трябва сама да го направя?

Никол беше много доволна от ситуацията, но много уместният въпрос на мисис Игълстоун направи невъзможно отбягването на собственото си, несигурно положение.

Кристофър напсува наум неочаквания интерес на Никол. Умишленото му отбягване да даде информация на семейство Маркъм за завръщането на племенницата им се дължеше на друг задълбочаващ се проблем. Не можеше да приеме идеята, че Никол повече нямаше да бъде под протекцията му! Мрачно си казваше, че това чувство скоро ще отмине, че причината за него бяха многото години, прекарани заедно, споделените приключения в морето и това че й бе помогнал да порасне.

Като повечето мъже, изправени пред две решителни жени, задаващи въпроси, на които предпочиташе да не отговаря, той се чувстваше изтормозен и леко раздразнен.

— Не, не съм ги информирал, по дяволите! Нямах представа, че си толкова нетърпелива да се върнеш в прегръдките им! — Не беше честно и Кристофър съжали в момента, в който провокиращите думи се откъснаха от устните му.

Очите на Никол потъмняха от гняв и мисис Игълстоун веднага се хвърли в ролята на миротворец, шепнейки успокояващо:

— Сигурна съм, че скъпата Никол нямаше предвид нищо от този род Кристофър, ти не трябва да си служиш с такъв език пред дами.

Удържайки с усилие гнева си той каза рязко:

— Извинявам се. И тъй като вие не сте доволни от уреждането на нещата, незабавно ще се погрижа за изразените ви желания! — Поклони се сковано и се оттегли.

— Е! — възкликна мисис Игълстоун, доста изненадана от пристъпа му на лошо настроение. — Какво му става на Кристофър? Никога не съм го виждала да се държи така.

Вие нищо не знаете, ядосано си помисли Никол. Тя с трясък стовари чашата си за чай, показвайки собствения си гняв.

Но усмивката, с която дари мисис Игълстоун секунда по-късно беше всичко, което можеше да се желае от една добре възпитана, млада лейди. Като повдигна леко красивите си рамене тя каза безгрижно:

— Може би не се чувства добере или не му се е понравила визитата, която направи тази сутрин на мистър Баринг. Нямам представа.

Изпълнена със съмнения мисис Игълстоун отговори:

— Даааа, може и да е вярно.

През следващите часове, Кристофър седнал в стаята си, се опита да състави писмо до Маркъм, но беше неуспешно.

Знаеше, че не беше възможно да я държи повече в ергенското си домакинство, дори и с мисис Игълстоун като придружителка. Законно и дори морално бе да пише на Маркъм. Щом узнаеха къде се намира на законно основание настойниците й щяха да я отведат и той нямаше да може да направи нищо, за да ги спре.

От друг страна Кристофър отдавна протакаше решаването на проблема със семейството си. Не можеше да се надява сам да направи нещо за Никол. Но дядо му беше лорд, барон и ако всичко, което Никол бе разказала на Алън беше вярно, той можеше да използва голямото си влияние в нейна полза. Но оставаше въпросът — ако на семейство Маркъм им бъдат отнети правата върху Никол и състоянието й, кой ще заеме мястото им?

Евентуално един съпруг би поел тези задължения, безцелно разсъждаваше Кристофър. Внезапно установил на къде се носеше мисловния му поток, той се дръпна, като че ли някой го беше ударил. Той съпруг? На Никол!

Мили боже, не! Това беше смешно! Те не се понасяха, освен тази странна химия, която привличаше телата им. Докато седеше в стаята не намери отговор на задачата, но стигна до едно решение — незабавно щеше да потърси дядо си!

Облече се много грижливо. Светлосиви бричове, снежнобяла жилетка и черно, кадифено сако с плоски, позлатени кончета. Гъстата, черна коса, малко по-дълга от модната линия, беше сресана и блестеше като крило на кос. С високото си, гъвкаво тяло, с мъжествените, красиви черти и безупречни маниери, той беше внук, когото повечето мъже с гордост биха признали… но щеше ли да го направи лорд Саксън?

Кристофър застана пред високия, величествен дом на Кавендиш Скуеър, изпълнен с различни емоции. Не се боеше нито от дядо си, нито от Робърт, но му беше неловко и беше бдителен. Саймън беше способен да накара да го изхвърлят от къщата, а Робърт, ако можеше, би го посочил като дезертьор от британския флот.

Но с типичното си твърдоглавие той си помисли, че ако Саймън не пожелаеше да го признае, може да върви по дяволите. Въпреки това, гореше от желание да се помири с дядо си.

На силното му почукване на тежката дъбова врата отговори учтив и много високомерен иконом. Човекът прие визитката на Кристофър без коментар. С изписано по лицето безразличие, Кристофър хладно заяви:

— Бих искал да се видя с лорд Саксън веднага… ако си е вкъщи. Можете да кажете, че го търся по личен въпрос.

Когато икономът прочете визитката само за секунда в светлите му очи проблесна интерес.

— Ако почакате тук, сър, ще проверя дали лорд Саксън е свободен — каза той. После изчезна надолу по дългия коридор в бяло и злато.

Сега, когато моментът бе настъпил, Кристофър се изпълни с нетърпение. Неспокойно, с широки нервни крачки запристъпва по инкрустирания под, напълно подхождащ на елегантното обзавеждане.

Изведнъж се вкамени, когато една врата се отвори с трясък и добре познатият глас изрева:

— Къде, по дяволите, е той? Малоумник такъв! Не го оставяй да виси като някой просяк. Това е собственият ми внук прибрал се у дома!

В коридора нахлу висока, поизмършавяла фигура, облечена във вечерно облекло, почти същото като на Кристофър, с очи, святкащи като полирано злато, с мургава кожа, набраздена от възрастта и гъста черна коса, контрастираща на бръчките по лицето. Приликата между двамата, Саймън и Кристофър, беше невероятна. Кристофър щеше да изглежда така след четиридесет години. За Саймън това беше като връщане в миналото, да види собственото си лице отново гладко и строго.

Настана тишина. Те се оглеждаха един друг без думи. Кристофър, с ускорен пулс, се удържа да не покаже усмивката, която замести страховете му.

— Е — сопна се възрастният мъж, — виждам, че си се върнал. Отдавна беше време!

Този път Кристофър се усмихна.

— И аз така си помислих. Вие сте си все същият, сър, ако мога да отбележа.

Усмивката се стопи и очите му огледаха скъпото лице, след което Кристофър бавно каза:

— От това, което чух очаквах да ви видя много променен. Радвам се да ви видя здрав, сър.

Оглеждайки го изпод гъстите си вежди, неспособен напълно да прикрие радостта си, Саймън агресивно изрече:

— Ти, малък дявол, как си позволи да изчезнеш така? Щеше да станеш причина за смъртта ми. А сега имаш нахалството да се интересуваш за здравето ми! А-а! Веднага си разопаковай багажа!

Думите едва бяха излезли от устата му, когато той се обърна към чакащия иконом и изрева:

— А ти, малоумно същество, за какво стърчиш там? Погрижи се да приготвят стаите му! — Разяреният му поглед се премести върху Кристофър и той каза настойчиво: — Къде ти е багажа? Не ми казвай, че няма да останеш!

Ни най-малко притеснен от яда му Кристофър каза спокойно:

— Отседнал съм в Грилиънс и преди да правиш по-нататъшни планове, трябва да ти кажа, че не съм сам.

— Женен, а? Браво, момчето ми. Дано да е добро момиче. Но ела! Ела в кабинета ми!

Стиснал с една ръка рамото на Кристофър, а с друга потупвайки го по гърба, Саймън го поведе към кабинета.

— Проклет да съм, момче, но това е най-приятната изненада — измърмори той накрая, а думите излизаха направо от душата му.

Останали сами, те отново се втренчиха един в друг. Кристофър с болка разбра, че до ден днешен дядо му не знаеше нищо за съдбата му. Саймън си мислеше за същото, но в момента не му бяха нужни слова. Беше доволен да гледа това любимо лице. Гордееше се с това, което виждаше. Благодари на бога, че момчето бе спасено. Спасено и си дойде при него.

С груб глас, прикривайки дълбоките си чувства Саймън нареди:

— Сядай! Сядай! Недей да стърчиш над мен! — Той отиде до шкафа с напитки и наля в кристални чаши солидно количество чудесен френски коняк. Подаде едната на Кристофър, седна и настоя: — А сега, млади хулиганино, разкажи ми защо избяга така. Сигурно си знаел, че ядът ще ми мине. Проклет да съм, момче! Ако беше изчакал, щях да ти обясня нещата.

Изненадан, Кристофър го загледа с празен поглед.

— Да ми обясниш нещата ли?

— Разбира се! Дявол го взел, Кристофър. Какво друго можех да направя, освен да успокоя Ейдриън Ашфорд. Той беше готов да убива и аз нямах друг изход. Бях груб с тебе, а ти не го заслужаваше. — Направи пауза, докато посрещаше смаяния поглед на Кристофър. — Трябваше да ти кажа онези думи. Не можех да заявя на Ейдриън, че жена му е лъжкиня и малка кучка, която не си събира краката. И че не внукът ми, а синът ми й е любовник!

Кристофър гледаше втренчено, без да може да каже нито дума. Накрая успя да промълви:

— Вие сте знаел?

— Разбира се, че знаех! О, нямах представа, че имат намерение да те използват като жертвено агне. От известно време знаех, че Робърт и Анабел имат връзка и че тя си играе с тебе. И все пак не подозирах, че възнамеряват да излъжат Ейдриън, че ти си мъжът! — Той добави със съжаление: — Със сигурност не подозирах, че ти си този, който трябва да поеме вината. Ще бъда откровен… този ден бях побеснял. Яд ме беше на тебе, че беше такъв романтичен, млад глупак. Ядосвах се на Анабел и Робърт, че са създали тази ситуация и на себе си, че не осуетих плана им още в зародиш. — Очите му, пълни с болка, се впиха в тези на Кристофър и той тихо попита: — Защо изчезна така? Трябваше да знаеш, че никога не бих те обвинил преди да те изслушам на четири очи. Защо нито веднъж през тези петнадесет години не ме уведоми къде си? Нима си мислеше, че не ме интересува? Как не ти хрумна, че бях полудял от страх?

Този момент беше най-объркващия в живота на Кристофър. Той беше напълно неспособен да се защити. Очевидно, Саймън нямаше и понятие за това, как Робърт буквално го беше продал в робство. Дядо му не знаеше дори и, че преди пет години беше направил опит да се помирят. Колкото и да ненавиждаше и презираше чичо си, не можеше да го предаде пред Саймън. Просто не му беше в стила да обвинява единствения жив син на Саймън. Знаейки, че истината щеше да разсипе възрастния човек пред него, Кристофър взе мрачно решение — каквото и да имаше между него и Робърт щеше да си остане лично. Като погледна твърдо дядо си в очите, той излъга:

— Сър, боя се, че повярвах на думите ви, когато ми казахте, че повече не искате да ме виждате.

Лицето на Саймън се изкриви от болка и Кристофър прокле острия си език. Помоли се съвсем откровено:

— Моля за прошката ви. Не се вълнувайте. Вината за цялата ситуация си е лично моя. Не се обвинявайте! — Като видя, че тревогата започна да се оттегля от набръчканото лице, Кристофър продължи по-ведро: — Беше за добро. Направих същото, което правят много младежи. Отидох да служа във флота. Не съжалявам за това си решение.

— Флота, а? — отсечено каза Саймън, оглеждайки изпитателно лицето на Кристофър.

Мразейки се Кристофър отговори ласкаво:

— Защо не. След като избягах от къщи, стигнах до малко селце под Бедингтънс Корнър. Случайно попаднах на няколко моряци, готови да отплават. Разказите им звучаха толкова вълнуващо, че преди да се усетя, ги помолих да ме вземат със себе си. — Той добави твърдо: — Никога не съм съжалявал за това, сър, освен, че се разделихме с такава горчивина.

Саймън махна с ръка на опита за извинение.

— Достатъчно! Всичко е минало и ти си пак у дома. Това е добре — изръмжа той, — не забравяй, че си моят наследник. Когато умра, титлата и всичко останало е твое.

В ума му отново се появи мисълта, че Робърт е имал и друга причина да желае смъртта му. Богатството на Саксън беше изключително голямо и не беше за изпускане. Титлата барон на Саксони беше стара и уважавана, и един мъж с гордост би я носил… но щеше ли Робърт да извърши убийство заради нея?

Лицето на Кристофър с нищо не издаде мислите му. Той побърза да каже:

— Едва съм се върнал, а вие ми говорите за смъртта си. Вярвам, че ще минат много години преди да стана барон Саксън.

Саймън изсумтя:

— Ха! Че какво те интересува, аз можех да умра по всяко време през тези години, без ти изобщо да разбереш. Отгоре на всичко взел да се интересува за здравето ми!

Кристофър се усмихна, знаейки че Саймън се опитва да скрие чувствата си зад хладното, понякога грубо държание. Саймън никога нямаше да допусне Кристофър да узнае дълбоките му чувства към завърналия се внук. Просто разпитваше и обясняваше, за да скрие силното си вълнение.

Като видя усмивката на Кристофър Саймън каза грубо:

— Ако си се върнал само, за да седиш и да се хилиш като някой малоумник на панаир, по-добре се омитай!

Думите му бяха посрещнати от силен смях и след секунда неохотно се усмихна.

— Стига, дявол такъв. Разкажи ми всичко.

Част от веселието на Кристофър се изпари и доста колебливо, внимавайки да се придържа към истината, където беше възможно, той запозна дядо си с приключенията си. На някои места беше трудно, най-вече, когато се опитваше да обясни защо след като с такова желание бе отишъл във флота, бе избягал от кораба и не се беше върнал в Англия.

Саймън очевидно не одобри факта, че Кристофър така бързо се е отказал от военноморската кариера. Саймън не беше доволен, че внукът му е бил прост моряк, след като мястото му е било сред офицерите. През следващите часове той находчиво движеше историята по кораби и океани, разказваше за спечеленото състояние в Ню Орлианс и за желанието си да се завърне у дома. Много леко премина през каперството, оставяйки впечатление, че огромното му богатство се дължи на късмета в игра на карти — което, всъщност, криеше известна доза истина.

Когато завърши разказа си, Саймън го гледаше съсредоточено няколко секунди.

Единственото, което Саймън взе за вярно от казаното, бе за спечеленото на карти богатство. Но той беше умен човек и запази мнението си за себе си, след което каза:

— Поне си имал достатъчно ум да се завърнеш в дома си, там, където ти е мястото.

Кристофър беше готов да каже, че това е само визита и че сега домът му е плантацията в Луизиана. Но беше немислимо. Трябваше да изчака и да намери подходящ момент, за да обясни на дядо си, че не може да се върне към стария си живот. За щастие Саймън не продължи повече на тази тема, а подхвана друга, още по-деликатна.

— Е, забелязах, че не спомена за съпругата си. Защо?

Усмихвайки се обезоръжаващо, Кристофър измърмори:

— Защото нямам съпруга, сър. Трябва да ти обясня нещата по-обстойно.

— Ами давай де, какво се мотаеш!

И така, Кристофър започна да разказва за срещата си с мисис Игълстоун и Никол Ашфорд. Едва бе споменал името на мисис Игълстоун, когато забеляза странно изражение на лицето на Саймън.

— Лети? — нетърпеливо попита Саймън. — Ти знаеш къде е тя?

Изненадан, Кристофър избълва:

— Лети ли? Имаш предвид мисис Игълстоун?

— Дяволите да го вземат, разбира се, че нея имам предвид. Никога през живота си не съм я наричал по друг начин. Единствено Лети. И ако тя не беше такова избухливо същество, което не се вслушва в гласа на разума… — Саймън прекъсна мисълта си и заплашително изгледа втрещения си внук. — Ако не беше най-упоритата жива жена и ако аз не бях такъв арогантен, избухлив, млад глупак, тя щеше да ти бъде баба!

Кристофър гледаше като втрещен.

— Ти си бил сгоден за нея?

— Да. Дявол го взел, не казах ли тъкмо това! Скарахме се за нещо дребно и аз, магарето, врътнах опашка, кълнейки се повече да не я видя. Две седмици по-късно, единствено от злоба, направих предложение на баба ти. Това, момчето ми, беше най-голямата грешка в живота ми.

Омаян от тази неизвестна част от семейната история, Кристофър не го остави да спре.

— И?

Саймън неудобно се размърда в стола.

— Никога не съм обичал баба ти, но хората от нашата класа рядко се женят по любов и бях добър с нея. Но Лети винаги е била единствената жена за мене. — Саймън с горчивина в погледа се загледа в недокоснатата чаша с коняк. — Не прави същата грешка, момче! Трябваше да страдам, заради постъпката си и заедно с мен страдаха още няколко човека.

Кристофър мъдро мълчеше. Саймън, разбрал със закъснение, че е разкрил душата си в невероятна степен, хвърли на внука си смразяващ поглед, с който го предупреждаваше да не се осмелява да коментира.

— Осмелявам се да кажа, че това е доста отегчително за тебе, както си е всъщност. Сега ми разкажи как се случи така, че Лети пътува с тебе?

Кристофър разказа измислената история. Саймън го изслуша в абсолютно мълчание. Не го притесни дори присъствието на Никол Ашфорд.

— Значи през цялото време момичето е било заедно с Лети. Много се чудех къде ли е изчезнало. Знаех, че Лети обича детето и знаех що за птици са лелята и чичото. Какво трябва да правим сега? — Той се втренчи нарочно в безизразното лице на Кристофър и изсумтя: — Искаш да ги взема тук, а?

— Ако се съгласиш — отговори искрено Кристофър. — Не е редно да продължавам да държа в неведение настойниците на Никол. И знам, че веднага след като разберат за пристигането й ще се втурнат като хиени. Без съмнение ще я отведат в провинцията. Със сигурност няма да позволят на мисис Игълстоун да я придружава.

— Мога да ти кажа, момчето ми, че те са готови да се спречкат със самия дявол! Всеки знае, че вече години живеят от богатството й. Миналата пролет дори се опитаха да обявят момичето за мъртво. Но съдът отказа. Казаха им, че трябва да чакат до пълнолетието й. — Саймън се изкиска злобно. — Как искам да видя лицата им, като разберат, че девойчето се е върнало!

Кристофър се усмихна някак тъжно. „О-хо — с радост си помисли Саймън — настъпват бурни времена.“

С внезапно блеснали очи той каза:

— Тази вечер е твърде късно да доведеш дамите, но първата ти работа утре е да ви видя тук и тримата.

За бога, помисли си Саймън след като Кристофър си тръгна, щеше да стане толкова забавно. Кристофър у дома, Лети с него и като подправка, битката за малкото момиче на Ашфорд. Той щастливо реши, че надхитрянето на семейство Маркъм щеше да му осигури толкова забавления, колкото не бе имал от години!