Шърли Бъзби
Червенокосата дева (32)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Брайтън носеше нещастие на Никол — тук се бяха удавили родителите й и брат й. Когато веднъж тя и Регина минаха с колата край красивото имение Ашфорд, болезнени тръпки я побиха при спомена за онзи ден. Регина я попита дали не иска да обиколи къщата и да провери дали Маркъмови са променили нещо, откакто живеят там, но тя решително поклати глава. Не мислеше че ще понесе разходката из къщата или че ще може да излезе на онзи балкон, където беше седяла през страшния ден.

Времето беше притъпило болката, но тя винаги свързваше Брайтън с нещастие. Макар че Регина беше самата любезност и очевидно й беше простила авантюрата с Робърт, новата лейди Саксън й липсваше страшно много. Регина не можеше да замести нито милите, съчувствени маниери на лейди Саксън, нито саркастичната дрезгавост на лорд Саксън и къщата изглеждаше скучна и празна без младоженците.

Тя признаваше пред себе си, че Брайтън има някои преимущества. Тук Никол чуваше как океанските вълни се разбиват точно под дигата и придружена от Галина намираше известна утеха в разходките по брега. Чувстваше се някак по-свободна, по-малко обвързана. Може би, мислеше си горчиво тя, в крайна сметка съм привикнала към този начин на живот и сега, когато вече не се налага да се придържам към нормите и маниерите на висшето общество, ще започна да водя безлично, скучно съществувание.

През един следобед в средата на септември тя седеше в стаята си и мислеше за Робърт и за твърде странното положение, в което се намираше.

Той отговаряше на презрителното й отношение галантно и с насмешлива усмивка, с ласкав поглед, който я питаше защо се държи така. Тя не можеше да му отговори.

Външно Робърт не даваше израз на гнева си, породен от отдръпването на Никол, но вътрешно се разкъсваше от ревност. Беше се опитал да отмъкне повече информация от Дженингс Смайт за този капитан Сейбър, но той винаги отклоняваше въпросите с насмешлива забележка. Най-накрая Робърт реши, че единствената му възможност е да наеме детектив.

На двадесет и четвърти септември Саймън и Летиция пристигнаха в Брайтън. И двамата изглеждаха невероятно щастливи. С тяхното завръщане къщата на Кингс Роуд сякаш внезапно се пробуди и се отърси от задрямалия си вид.

С тяхното завръщане апатията, която беше обзела Никол, изчезна. Тя упорито си повтаряше, че пърхащото в гърдите й оживление се дължи на това, че лорд Саксън и съпругата му са пак част от този дом. И все пак не можеше да не признае, че обзелото я чувство се дължи на факта, че след по-малко от седмица ще види отново Кристофър.

Както Саймън, така и Летиция забелязаха, че тя не поздравява Робърт със същата топлина и сърдечност както преди. Саймън, който смяташе, че това е работа на Регина, я беше смъмрил още първия път, когато останаха насаме.

Летиция съумя да узнае какво се е случило, тъй като Никол й разказа всичко. Регина беше отишла да посети лорд Уинтън, с когото бяха близки приятели, а Саймън беше зает с делови въпроси. Летиция и Никол седяха на сянка под бряста край къщата и пиеха лимонада. Тогава Никол колебливо разказа на Летиция това, което беше научила от Хигинс.

Нямаше намерение да казва на когото и да е било, но Летиция нежно я подпита за Робърт. Това й развърза езика и тя разказа всичко — от игла до конец.

Летиция слушаше безмълвно, ококорила бледосините си очи от изумление. Когато Никол свърши, единственото, което успя да промълви беше: „Господи, боже мой! Колко ужасно!“

— Да, така е. Беше доста шокиращо да узная, че майка ми е била такова коварно създание. — Гласът й й изневери и тя сподавено каза: — Опитвах се да намеря някакво извинение за стореното то нея, да я помня такава, каквато съм я познавала преди, но просто не мога! Всичко, за което съм способна да мисля е, че не само Робърт е бил неин любовник, а и Кристофър! О, знам, че е било само за да заблудят баща ми, но ако Робърт действително е бил влюбен в нея, той не би я поделил по такъв начин.

Летиция погледна встрани и предпазливо промълви:

— Може би Робърт не е знаел.

Никол се втренчи в нея. После глухо попита:

— Мислите, че майка ми е мамила и Робърт? Че той е смятал тези срещи за невинни, за уговорени, просто за да се прикрият нещата?

— Да, скъпа моя. Опасявам се, че точно това имам предвид — стисна ръката й Летиция. — Чуйте ме, мила! Майка ви беше като глезено дете. Познавам я от пелените. За нея беше изключително важно да има обожанието на всеки срещнат мъж, независимо от това дали е млад или стар. Не мисля, че е обичала истински някого, но това не означава, че е била порочна. О, скъпа, опитвам се да ви обясня, че тя не беше покварена, а просто имаше склонност към такива неща. — Тя продължи с тъжна нотка в гласа. — Кристофър толкова очевидно страдаше от младежкото си увлечение по нея, че според мен е било свръх силите й да устои на изкушението да го прелъсти! Вероятно те с Робърт са възнамерявали да го използват — като параван, но навярно от суетност тя е превърнала лъжите в действителност.

— Мисис Игълстоун! — извика Никол тъй развълнувана, че пропусна да спомене титлата й. — Как можахте да изречете това! Да не би да оправдавате намеренията им?

С пламнало лице Летиция вплете пръстите на ръцете си и произнесе:

— О, не! Опитвам се да ви кажа, че вашата майка наистина беше егоистична и лекомислена и използваше хората, но по начина, по който го прави едно дете. Тя не се замисляше какво причинява на Кристофър. Имали са с Робърт нужда от изкупителна жертва и Кристофър им е бил под ръка. Тя обръщаше внимание само на нещата, които пряко засягаха нея! Разбираш ли какво имам предвид?

Никол се втренчи намръщено в далечината.

— А Робърт? — попита уморено Никол.

— О, боже! — промълви Летиция нещастно. — Не искам да ставам груба, скъпа, но Робърт въобще не е достоен за вас. Той беше злобен и ревнив като малко дете и трябва да ви призная, че никога не съм го харесвала. След това ваше разкритие, аз обвинявам него за случилото се. Вероятно идеята да използват Кристофър е била негова и сигурно той го е отпратил от Англия. В такъв случай не бих могла да кажа че това не е било добре обмислено и предварително планирано. Робърт е искал Кристофър да умре и съм сигурна, че е искал той да бъде опозорен повече, отколкото… — тя внезапно млъкна, сякаш усети, че е стигнала твърде далеч.

Никол се усмихна тъжно.

— Но едва ли можем да кажем това на съпруга ви.

— О, не, за бога! Робърт и така е причинил на Саймън достатъчно мъка. Всичко е минало и приключило, никой от нас не би могъл да го промени. — Със замъглени от сълзи очи тя се наклони напред и разпалено каза: — Скъпа моя, не оставяйте това да ви погуби, изтръгнете го от мислите си и го забравете.

Никол я погледна с печална усмивка.

— Сега, когато говорих с вас, мисля че ще мога да направя това. Олекна ми, чувствам се по-малко объркана и ядосана. Може би след известно време ще гледам по-обективно на нещата.

— Да, така е, скъпа моя! Наистина се опитайте да сторите това! — насърчи я сърдечно лейди Саксън.

Никол откри, че е казала истината — сякаш разговорът с лейди Саксън действително беше облекчил болката.

През нощта, след разговора с Никол, лейди Саксън беше толкова притеснена, че дори не успя да притвори очи. Внезапно я осени мисълта, че трябва да се противопостави на Робърт, но нямаше и представа как можеше да го стори. Тя се въртеше неспокойно в леглото, като се опитваше да не тревожи заспалия си съпруг. Едва не скочи, когато гласът му разкъса мрака.

— Лети! Какво има? Въртиш се от часове!

— Нищо, Саймън. Имам ужасно главоболие и не мога да заспя. — Гласът й леко трепна. — Надявах се, че няма да те безпокоя.

Саймън усети лекото потрепване и протегна ръце да я прегърне.

— Какво има, мила, какво те тревожи?

Тя подхвърли някаква шега, но не можа да заблуди Саймън. С изумителна интуиция той попита:

— Робърт ли е причината? Забелязах, че от вчера си някак напрегната в неговата компания.

Летиция се стегна и Саймън, усетил веднага напрежението й, попита рязко:

— Кажи ми какво е направил! И Лети, не ме заблуждавай с плоски извинения, че те боли главата! Познавам те твърде добре и очевидно, Робърт е сторил нещо, което те е разстроило. Сега ми кажи какво е то без да шикалкавиш.

Летиция се поколеба още миг. Тогава Саймън я целуна нежно по бузата и прошепна умоляващо: „Моля те, любов моя, кажи ми.“

Какво друго можеше да стори след всичко това, освен да му каже?

Когато тя свърши разказа си, Саймън замълча за няколко секунди. Летиция го погледна и сърцето й се сви от болка. Той нежно я отстрани от себе си и тежко въздъхна.

— През цялото време се опасявах, че е нещо такова — каза тъжно той. — Подозирах, че е така, но не исках да го повярвам. Защо? Защо, Лети, Робърт е такъв? Винаги съм се опитвал да бъда справедлив към него и Бог ми е свидетел, винаги съм го обичал и защитавал. Да се отнесе така към едно момче! Към собствения си племенник! Да го изпрати на сигурна смърт! — Разкъсван от болка, той избухна: — Казвам ти, Лети, не мога да го гледам повече. Този път не мога да му простя.

— Саймън, Саймън. Не се разстройвай. Моля те, опитай се да заспиш. Та това се е случило толкова отдавна.

Той разсеяно оправяше омотаните завивки.

— Саймън, не се измъчвай от това. Робърт е такъв, какъвто е и не можеш да се виниш за това.

 

 

Кристофър беше в Лондон и наистина приличаше на тигър — на тигър в клетка. Не му беше леко да чака, а мисълта, че Дженингс Смайт можеше да го провали всеки момент помрачаваше настроението му.

Вече беше обявил, че напуска Лондон и заминава за Брайтън.

Изплати дълговете си, уведоми своя хазяин кога ще отпътува и стегна багажа си. Документът беше скрит в малка кожена торбичка, привързана към кръста му.

Септември се проточи. Все още не беше взел твърдо решение, какво ще каже на дядо си. Не се срамуваше от това, което беше извършил, но дали Саймън щеше да одобри действията му.

Най-лошият момент настъпи на двадесет и осми септември сутринта.

Предната вечер беше скитал и пиянствал до късно с капитан Бъкли и лейтенант Кетълскоуп. Нещо като прощална вечер с Лондон. Беше спал до късно. Главата го болеше ужасно. Току-що беше изпил четвъртата си чаша силно кафе, когато Хигинс влезе и тръсна под носа му новия брой на „Лондон Таймс“.

Кристофър недоверчиво плъзна поглед по плътните, черни заглавия. „ВАШИНГТОН ОПОЖАРЕН!“ Лицето му пребледня и той бързо се зачете в статията.

Около 19 август британските войски бяха отблъснали американските и ги бяха прогонили от столицата. После бяха нахлули в града, грабили и опустошавали наред. Генерал-майор Робърт Рос лично наредил разрушаването, на Белия дом, Военното министерство и Държавния архив.

Обзет от ярост и безсилие, Кристофър хвърли вестника на масата и изръмжа:

— За бога, те ще съжаляват за тази свинщина! Само да се върна в Ню Орлианс, ще им дадем да разберат, че никое нападение над нашата столица не може да се размине безнаказано!

Рано на следващата сутрин Кристофър и Хигинс напуснаха Лондон. Малко следобед те пристигнаха в Брайтън. Саймън беше доволен да види внука си и дори не се опита да го скрие.

— За бога, момчето ми, толкова е хубаво да те види човек! — избоботи той, когато Кристофър влезе в библиотеката.

— Удоволствието е взаимно, сър! Виждам, че съпружеският живот ви се отразява добре. Имате вид на щастлив, доволен мъж, а лейди Саксън определено е по-красива от всякога!

Саймън изглеждаше изключително доволен.

— По-красива, казваш. Тъй ли? — отвърна той с доволна нотка в гласа. — Наистина се забавлявахме в Бедингнът Корнър. Решихме да се върнем там на първи октомври. Джина може да покаже на Никол забележителностите на града.

Кристофър се усмихна уклончиво, като се чудеше дали ще може да се възползва от неочакваната интимност на тази среща и да каже на дядо си, че утре вечер ще трябва да замине. Той напразно търсеше подходящите думи, но те бяха заседнали на гърлото му. Не можеше още с пристигането си да изтърси на стареца, че заминава за неопределен период от време. Той умишлено отложи неприятното задължение и вместо това седна край дядо си, за да се наслади по-пълно на тези няколко приятни минути в компанията му.

Саймън също търсеше подходящи думи, но се опитваше да каже нещо съвсем различно. Искаше да съобщи на Кристофър, че знае всичко, което се е случило преди години, но някак си не можеше да повдигне въпроса.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита Кристофър, приковал поглед върху лицето на дядо си.

— Какво? — промърмори сепнато Саймън, като се опитваше да се овладее. — Не, просто се бях замечтал. — Очевидно притеснен, той се усмихна и добави: — Установявам, че се отнасям в най-неподходящи моменти. Сигурно възрастта вече ми се отразява. Догодина навярно ще съм вече съвсем изкукуригал.

— Едва ли! — възрази Кристофър. Не беше доволен от извинението на Саймън, но остави нещата така. Ако беше нещо важно, щеше скоро да го узнае.

Никол не знаеше, че Кристофър е пристигнал. Когато го видя така неочаквано, почувства, че сърцето й подскочи, но се насили да се усмихне учтиво.

— О-хо, дечко — каза Кристофър с насмешка в гласа, като я погледна оценяващо. — Изглеждаш много добре. Брайтън явно ти понася.

Тя се усмихна ослепително и мило каза:

— Брайтън? О, по-скоро това се дължи на факта, че съм далеч от теб!

Очите му потъмняха и за миг тя си помисли, че ще й го върне. Вместо това той сви мощните си рамене.

— Все същият остър език, Ник — каза сухо и отмина.

Точно тогава се приближи Едуард и докато Никол се опитваше учтиво да отпрати братовчед си, Кристофър се изгуби от погледа й.

 

 

Малко по-късно Едуард Маркъм се разхождаше отчаяно из стаята си. Преглеждаше дълговете си отново и отново и стигна до извода, че е останал напълно без средства. Той обмисляше положението си от всички страни и все стигаше до един и същ извод. Трябваше да се ожени за богата наследница. Тази, която той искаше да вземе, го отхвърляше. „По дяволите, Никол“ — изсъска той. Беше невъзможно да се мисли за отсрочка.

Всъщност беше му хрумнало да убие Никол, но когато прецени ситуацията разбра, че ще е по-лесно да се ожени за нея — да я принуди да се омъжи за него.

Веднъж взел решение, той се зае да изпипа скалъпения набързо план. Наемането на кола и четири коня щеше да погълне последните му пари.

Как да подмами Никол в колата? Едва ли би могъл да я отвлече от улицата посред бял ден! Тя не би се срещнала с него на подходящо място, но пък ако има среща с друг? Но с кого? И защо това трябваше да стане тайно? Той отчаяно напрягаше мозъка си. Никол не би си определила среща със случаен човек, още повече, че това трябваше да стане на закътано място.

Накрая се спря на един твърде рискован план. Знаеше, че Никол има навика да се разхожда в парка всеки следобед. Всичко, което трябваше да стори, беше да я пресрещне, когато си тръгва към къщи и разтревожено да й съобщи, че лорд Саксън е получил сърдечен удар. После, преди да има време да се опомни щеше да я замъкне в каретата си. Докато Никол се осъзнае, че не пътуват към Кингс Роуд, ще е прекалено късно. Беше доста доволен от плана си. Трябваше да поеме този риск.