Шърли Бъзби
Червенокосата дева (5)

ВТОРА ГЛАВА

„Ла Бел Гарс“ беше почти изоставена, когато малко по-късно се качиха на борда й. Сега косата на Никол беше гладко вчесана и стегната в опашка. Чертите й бяха изопнати, изострени. Носеше евтини широки панталони и риза. Приличаше на висок, строен, петнадесетгодишен младеж.

Няколко мъже хвърляха зарове. Тя лесно разпозна главата с цвят на пясък, принадлежаща на Джейк. Не беше привлекателна личност и Никол реши, че нарочно се правеше да изглежда незначителен. Джейк задаваше много въпроси, помисли си Никол. Тя не можеше да се отърве от мисълта, че и той като Алън криеше нещо. После отхвърли съмненията си и бързо закрачи към помещенията на капитана.

— О, здравейте, мистър Хигинс — весело каза тя на помощник-капитана, наведен над разтворената върху една от дългите маси в стаята карта.

— Добро утро, Ник. Капитана ли търсиш?

Никол харесваше мистър Хигинс. Кафявите му, приличащи на копчета очи бяха винаги весели и изглежда той също хранеше топли чувства към нея. Неведнъж беше прикривал от острия поглед на капитана дребните й прегрешения.

— Не, не съвсем. Мислех си, че трябва да докладвам за завръщането си на кораба. Нямаше ме цяла сутрин — призна тя с виновна усмивка.

— Е, капитанът отиде на визита. — На набръчканото му лице се появи хитра усмивка и той измърмори. — А ние знаем на кого прави визита, нали?

— Луис Хантлей — рязко каза Никол, чудейки се защо новината я потисна.

Хигинс кимна с блеснали очи.

— Ах, да. Ако капитанът не внимава, дните в морето скоро могат да свършат.

— Аз май не мисля така — неочаквано провлече думите дълбок, ленив глас, идващ откъм входа.

Никол усети кехлибарено-златистия поглед на капитана. Сърцето й подскочи. Напоследък това й се случваше често. Тя негодуваше срещу безсрамната му мъжественост, бликаща от тялото му. Кожата му, често излагана на слънце, беше придобила тъмнобронзов оттенък. Гърдите му бяха широки, с добре очертани мускули и бяха покрити с фини, черни косъмчета. Краката му бяха дълги и тънки като всичко останало у него и той напомняше на Никол за лъскава, дива, кафява пантера, чиито златисти очи проблясват подигравателно под гъсти, черни мигли. Очевидно той току-що беше плувал в морето. От тялото му се стичаха капчици солена вода, които канеха по дървения под на палубата. Без да обръща внимание на присъстващите в стаята той небрежно свали хавлията. Никол бързо отвърна очи от него.

Хигинс видя инстинктивното й движение и в очите му се четеше въпрос. Никол му отправи хилава усмивка. След минута, все още учуден от свенливостта й, той се зае с картата си. Преди да успее да избяга от безпокоящото я присъствие на капитана, гласът му я възпря.

— Ник, къде, по дяволите, си сложил черните бричове, които купих от Бостън по време на предишното ни пътуване?

Тя въздъхна примирено и знаейки, че часовете на свобода са приключили, неохотно влезе в личните помещения на Сейбър.

Сейбър, все още гол стоеше пред дъбова ракла с едно отворено чекмедже и ровеше из съдържанието му. За момент Ник бе пленена от безусловната красота на това позлатено от слънцето, здраво мъжко тяло. Той беше висок над шест фута Аполон, с перфектни пропорции от добре оформената му, чернокоса глава, до петите на аристократично тесните му стъпала. Тя отчаяно желаеше да може да гледа голотата му, почти езическата му красота със същото безразличие, с което гледаше всеки друг член на екипажа. Но не можеше. Сейбър я разстройваше, караше я несъзнателно да усеща прикритата си женственост. Напоследък тези нахлуващи у нея чувства бяха нараснали до такава степен, че превръщаха обикновено уверените й движения в несръчни.

И този път не беше по-различно. Щом Сейбър се обърна и я изгледа нетърпеливо, тя прекоси стаята и се спъна в малка, дървена табуретка. Бързите действия на Сейбър, който скочи и я улови за раменете, я спасиха от пльосване на пода пред него.

— Спокойно, младежо. Това, че бързам, не значи, че очаквам да паднеш в краката ми — ухили се той. Зъбите му изглеждаха много равни и бели на фона на черната брада.

Никол отново бе завладяна от онова нежелано усещане, което я оставяше без дъх. Толкова силно съзнаваше присъствието на голото му тяло, на топлата му, ухаеща на море близост, че в един ужасяващ миг си помисли, че ще се разтопи в ръцете му. Но тя потисна една въздишка и бързо се свести. Мозъкът й бучеше и й повтаряше — помни, че той те смята за момче!

Тя се дръпна от ръцете му и измърмори.

— Тези бричове са тук в морската ракла, точно където ми казахте да ги поставя.

— О, така ли съм направил — той й отвърна доста безгрижно, но между извитите, черни вежди се появи бръчица на озадачение. — Нещо не е наред ли, Ник? — неочаквано попита той.

Тя бързо си събра акъла и измрънка.

— Не. Просто при това пътуване още не мога да свикна с люшкането на кораба. — Когато той я освободи, оглеждайки я внимателно с присвити очи, тя въздъхна с облекчение.

Нямаше да бъде толкова спокойна обаче, ако знаеше, че озадаченият му поглед я проследи, докато излезе от каютата. Какво, по дяволите, му става на това момче, помисли си Сейбър. Ник беше толкова пъргав преди, а сега не приличаше на себе си. Сейбър беше абсолютно сигурен, че иска да знае причината. Реши, че ще е най-добре да попита Хигинс. Хигинс изглежда знаеше всичко, което ставаше с екипажа му. И като си припомни годините, прекарани заедно с него, той се усмихна.

Бяха приятели от момента, в който по-възрастният мъж бе взел под закрила объркания младеж, захвърлен в прегръдката на британския кралски флот. Онези първи месеци бяха ад, дори при покровителството на Хигинс. По гърба му личаха белезите от онези времена, когато Хигинс, самият той престъпник, обвинен в подправяне на документи, не можеше да предпази буйния си, млад приятел от страданието. Сейбър често си мислеше, че би полудял, ако не беше Хигинс. Хигинс също беше възмутен от бруталната система и когато Сейбър избяга от кораба, той го придружи. Ролите им изведнъж се смениха, Сейбър беше водачът, а Хигинс го следваше. Сейбър се доверяваше единствено на Хигинс и на един бивш роб на име Сандерсън.

Сейбър и Хигинс попаднаха на него малко след бягството си. Той беше изложен на пазара в Ню Орлианс. Гледката, която представляваше това могъщо тяло, носещо с гордост веригите, направи силно впечатление на Сейбър, спомнил си оковите, от които бе избягал. Двамата мъже дадоха всичките си средства, за да го откупят.

Когато си тръгнаха от робския пазар представляваха странно трио — дребен, приличащ на гном мъж, висок, широкоплещест младеж и сърдит, строен негър. Стъпките им ги отведоха до ковачницата на братята Лафит и там Сейбър настоя да свалят веригите от негъра. След като това стана той постави в ръцете на смаяния човек документите за покупката и последната си златна монета. Каза му, че е свободен. В онзи миг Сейбър спечели роб за цял живот.

Сейбър с усмивка се изтръгна от миналото и влезе в корабната канцелария. Хигинс беше все още там, замислен върху последната сцена с Ник. Сейбър попита:

— Хигинс, забелязал ли си, че напоследък с Ник става нещо странно? Момчето ме гледа като че ли съм чудовище и не мога да си обясня защо.

Хигинс се поколеба, преди да му отговори. Най-накрая каза:

— Не мога да кажа, че не съм. Мисля, че момчето просто израства и е малко обидено, че е само един прислужник. Може би Ник има амбиции.

Сейбър изсумтя.

— Съмнявам се. Или се държи много нахално с мен или върви с рогата напред. Но може и да си прав. Трябва да помисля за бъдещето му.

Никол щеше да бъде ужасена, ако знаеше, че капитанът се е загрижил за бъдещето й, но за щастие тя не знаеше за този разговор. Тя се зае с ежедневните си задължения, като че нищо не се беше случило. Нощем, когато лежеше върху хамака си в съзнанието й нахлуваха мисли за капитана и тя го проклинаше. Дори, когато не беше наоколо той притежаваше силата да я тормози.

Няколко дни по-късно, когато лежеше на топлия пясък на друго, изолирано заливче, тези мисли я обзеха отново.

До неотдавна изобщо не се замисляше върху отношенията им със Сейбър. Той просто присъстваше на общия фон. Като се върна мислено в миналото тя си призна, че през първите години от живота си на „Ла Бел Гарс“ го обожаваше. Той й се струваше богоподобно същество, накарало и най-смелите й сънища да се сбъднат. Беше я измъкнал от семейство Маркъм, беше изпълнил живота й с вълнение. След започването на войната с Англия тя започна да се пита за чувствата си.

Странно беше, внезапно си помисли тя, че през петте години, откакто бяха заедно той никога не прояви любопитство относно младия си прислужник и секретар. Никога не се беше поинтересувал, защо тя толкова отчаяно искаше да отиде в морето, не я попита дори дали има семейство.

Предполагаше, че отчасти това се дължеше на факта, че никой не задава въпроси на индивидите с мрачни лица и твърди погледи, плаващи на каперските и пиратските кораби. Неписано правило беше никой, дори и капитанът да не нарушава анонимността на хората, желаещи да плават в морето. Сейбър никога не й обръщаше внимание, освен за да провери дали е изпълнила нарежданията му. Никога не се бе държал ненужно жестоко, въпреки че беше взискателен господар. Тя никога не си задаваше въпроси за отношенията на кораба, нито за начина, по който той управляваше „Ла Бел Гарс“. Понякога, за свое объркване, откриваше, че Сейбър заслужава възхищение. Но това беше преди, помисли си мрачно тя, преди той да покаже абсолютното си студенокръвие.

Това се случи точно преди три месеца. Един член на екипажа, младеж на не повече от осемнадесет, тайно бе качил жена на борда. Жената беше проститутка, една от многото, които обикаляха пристанищата. Младежът беше толкова заслепен, че пристъпи едно от основните правила на кораба — никакви жени на борда в открито море. Бяха на два дни път от Франция, когато проститутката бе открита. Наказанието беше сурово — тридесет камшика пред екипажа и карцер до края на пътуването.

Тя беше напълно съгласна с факта, че е необходима желязна ръка. Но отношението към жената беше това, което я накара да се поболее.

След като приключиха с момчето, студеният поглед на Сейбър се беше спрял на жената. Той я гледа дълго време, мислейки какво да прави с нея. После очите му се присвиха, когато тя, погрешно разбрала интереса му хвърли подканящ поглед. Наблюдавайки я с бизизразно лице, той каза тихо: „Отведете я долу и нека екипажът се ползва от услугите на присъстващата проститутка по време на това пътуване!“

Очите на жената се бяха разширили от шока. Тогава Никол реши, че Сейбър е хладнокръвен, брутален, безчувствен звяр!

Сърцето й страдаше, заради съдбата на уличницата. Нито една жена, помисли си тя, дори и жена от улицата, не би трябвало да бъде принуждавана да задоволява непрекъснато нуждите на целия екипаж на „Ла Бел Гарс“.

Припомнила си инцидента с всичките му подробности, тя се размърда неспокойно на плажа. Случилото се продължаваше да я потиска, създавайки й някакво усещане за празнота в стомаха. Мъжете са такива диваци, помисли си тя с отвращение. После пълните й устни бавно се извиха в усмивка — не, не всички мъже, не и Алън.

Мисълта за Алън разведри настроението й. Алън беше този, който намекна на Сейбър, че не беше много разумно Ник да наблюдава всичко, което става в капитанската каюта. Несъмнено припомняйки си многобройните случаи, в които бе забавлявал в стаята си дами с не много морален характер, докато Ник спеше в ъгъла си, устата на Сейбър се беше извила в ленива усмивка. Тогава беше наредил на Алън да намери нещо наблизо за момчето. Вследствие на това Никол стана гордият собственик на малък шкаф, намиращ се до вратата на капитанската каюта.

Наистина беше шкаф, но Алън нареди на корабния дърводелец да направи известни подобрения. И така Никол вече притежаваше малка стаичка, която събираше хамака й и една тапицирана с кожа ракла, приютила личните й вещи. Месеците минаваха и тя често изразяваше благодарността си, че Сейбър бе приел предложението на Алън.

Слънцето започна да става прекалено горещо, за да продължава да лежи неподвижно на пясъка. Никол се изправи и бавно закрачи към края на брега. Страхът от акулите я беше напуснал и тя продължи да върви, докато водата стигна до кръста й. После заплува сред примамливата синева. Продължи да плува, докато се почувства уморена и лениво се отправи към плитчините. Като си мислеше, че никой не я наблюдава, тя беше толкова естествена и безгрижна, колкото могат да бъдат само младите. Изправи се засмяна, вдигайки лице за целувката на слънцето. Синьо-зелените води се въртяха около стройните й бедра като великолепна одежда от бляскав сатен. Но Никол не беше сама.

Мъжът, който стоеше омагьосан от гледката беше скрит от сочната зеленина на тропическата гора. Той не помръдваше и не издаваше нито звук. Озадачен и смаян, той можеше само да се взира в смеещото се момиче във водата, да се наслаждава на тъмнокестенявите й коси, покриващи раменете й като самурено наметало.

Никол бе израснала и бе станала високо, стройно момиче. Беше с изящна конструкция, красиво заоблени рамене и висока, горда, щръкнала гръд — не похотлива, но все пак много женствена. Оглеждайки тънката талия и изящно заоблени бедра, наблюдателят се чудеше саркастично как някой би могъл да бъде в неведение за истинския й пол! И, когато тя излезе на брега, с дълги, гъвкави крака, проблясващи в мокрозлатисто на слънцето, дъхът му спря от великолепието на издължената й красота. Гладката кожа с прасковен цвят беше безупречна, а пълните й, знойни устни събуждаха желанието му да я грабне в прегръдките си и да опита съблазнителния им вкус. Тъкмо пое напред, когато един звук, идващ от лявата му страна го накара да спре. Веднага разпозна мъжа, който излезе на плажа.

— Мътните да те вземат, Ник! Колко пъти трябва да те предупреждавам? Някой може да мине оттук и да те види!

Изненадана, Никол вдигна тревожен поглед, но като видя кой е, се усмихна.

— О, Алън, вдигаш прекалено много пара. Корабът е на другия край на острова и мъжете никога не напускат града. Прекалено заети са с рома и проститутките. Защо, за бога, ще идват толкова далече?

— Не разчитай на това! Някой може да го направи и тогава наистина здраво ще загазим. Непрекъснато ти повтарям, когато ходиш да се къпеш да ме уведомяваш, за да мога да те пазя.

Без изобщо да се притеснява от голотата си Никол направи гримаса и изръмжа.

— Мисля, че се безпокоиш прекалено много.

Алън възмутено поклати глава.

— Не мисля, че ти си наясно с риска, който поемаме. Облечи си някакви дрехи!

Никол добродушно обу дългите, памучни панталони и без да губи време да овързва гърдите си, навлече грубата бяла, ленена риза. — Ето, доволен ли си? — предизвика го тя.

На лицето му с тъмен тен се появи усмивка и с блеснали, сини очи той се засмя.

— Да, доволен съм. Но мисля, че съм мъж и те предпочитам в предния вариант. Ела тук сега и ме остави да оправя тази твоя оплетена грива!

Никол послушно се приближи до него. Той се настани удобно върху една издадена част от скалата, заобикаляща залива. Накара я да коленичи пред него и се зае с косата й. После немилостиво я издърпа на гърба й и я стегна в опашка. След като свърши, той се изправи и протегна ръка, за да й помогне да се вдигне на крака. Като се вгледа в тези огромни, приличащи на топази очи, чиято тъмнина се подсилваше от гъстите, черни ресници и златист тен, Алън притеснено се зачуди колко ли дълго щеше да продължи този маскарад. Устата й беше прекалено чувствителна и пълна, за да принадлежи на мъж; носът й, със своята чиста линия, нарушена съвсем слабо в края, където леко се вирваше нагоре, също беше чисто женствен.

Фактът, че изглеждаше с около три години по-млада от възрастта си, помагаше в значителна степен. Алън си помисли, че един изтънчен младеж на петнадесет би могъл да прилича на Никол. Усмихна й се, но не можа да се въздържи и попита сериозно.

— Никол, колко дълго мислиш да носиш тази дегизировка? Рано или късно трябва да сложиш край на това. Нали нямаш намерение да се превърнеш в стара мома?

Никол повдигна едното си рамо и извърна очи от настоятелния поглед на Алън. Докато се взираше в океана, примижала на слънцето, тя бавно заговори.

— Ако направя както ти искаш и се върна в Англия, няма да постигна нищо друго, освен да понеса отложената си с пет години присъда. Семейство Маркъм ще продължат да контролират както личността ми, така и парите ми. Имам две възможности — да чакам, докато навърша двадесет и една години или да се омъжа. — Тя се обърна към него и закачливо го попита:

— Ще се ожениш ли за мене, Алън?

Алън безпомощно я гледаше, изгубил ума и дума. Никол, като видя изражението му, се заля от смях.

— Виждаш ли — нямам друг избор, освен да чакам да навърша необходимата възраст.

Алън се опита да обясни, но се улови, че заеква пред развеселените очи на Никол. Самоувереността й често го притесняваше. Тя не притежаваше нито капчица женски подход. Мислеше ясно и практично като мъж и понякога Алън отчаяно се чудеше дали съзнаваше, че беше жена. Той не беше влюбен в нея, но наистина много я обичаше. Отнасяше се с нея като с по-малък брат и дори на него понякога му беше трудно да си припомни, че разговаря с жена. Но в случаи като сегашния, той беше изключително наясно, че Никол беше жена, при това млада жена с добро потекло, със семейство в Англия, което сигурно се чудеше каква е съдбата й.

Никол не се преструваше. Беше пряма и всички женски капризи и превземки й бяха чужди. Той се усмихна при мисълта за това, какъв ефект би имала първата й поява в лондонското висше общество. Щеше да ги смае с цветистите си моряшки изрази и псувни, научени през петте години живот в морето. Алън я прегърна през раменете и я поведе по пътеката, минаваща през гората.

— Млада госпожице, знаеш, че щях да се оженя за тебе, но много се страхувам, че ще ме поведеш в такъв лудешки танц, че ще отида в гроба много преди да съм го планувал.

— Бих искала да можеше да се ожениш за мен, Алън — бавно каза Никол. — Сигурен ли си, че не можеш да го направиш? В крайна сметка ние се разбираме възхитително и знам, че ти можеш да се справиш със семейство Маркъм.

Алън само поклати глава на подмамващата нотка в гласа й.

— Никол, Никол, какво необикновено момиче си ти! Не си ли мечтаеш да се влюбиш?

Учудването я накара да се спре и да се втренчи в него.

— Но аз те обичам! Обичам те повече от всеки друг на този свят! — запротестира тя.

Алън нежно й каза.

— Това е друг вид любов, Никол. Някой ден ще разбереш какво съм имал предвид. Ще бъдеш на ясно, че това, което изпитваш към мене не е достатъчно.

Алън лекичко я перна по носа.

— Не се тревожи за това — нежно й каза той. — Забрави го! Скоро ще разбереш за какво говоря, веднага, след като те облека в подходящи дрехи.

Склонна да спори Никол отвори уста, но Алън решително я избута напред и тя неохотно тръгна по пътеката.

— Хайде, млади Ник, имам изненада за тебе. Надявам се да ти хареса.

Те бавно се изгубиха от погледа на наблюдаващия ги и след няколко минути мъжът излезе от прикритието на зеленината. Въпреки, че не бе успял да чуе разговорът им на брега, той внимателно бе наблюдавал интимното им държание. Изваяните му устни се разтеглиха в неприятна усмивка, като си помисли мрачно, че младият Ник не беше единственият, който получаваше изненади!