Шърли Бъзби
Червенокосата дева (9)

ШЕСТА ГЛАВА

Безумното предложение на Никол постави Сейбър в затруднено положение. След няколко изнервящи минути той попита с любопитство.

— Нима казваш, че ще ми станеш любовница, ако освободя Балард?

— Точно така! — каза тя с повече увереност, отколкото в действителност чувстваше.

Погледът на Сейбър броди цяла минута по тялото й. Тя несъзнателно се стегна от яд.

— Е, сделката става ли?

С малко подигравателна усмивка Сейбър се отдалечи от писалището и без да бърза се приближи до нея. Тялото му беше топло и твърдо. Когато бавно я притегли в прегръдките си, Никол усети трепет, който нямаше нищо общо със страха.

— Защо не? — промълви той и тогава устните му, търсещи и проучващи, покриха нейните.

Казвайки си, че прави това заради Алън, Никол стоеше неуверена, но без да се съпротивлява, в ръцете на Сейбър. Устните й бяха нежни и неопитни. След секунда той вдигна глава и подхвърли.

— Трябва да се справяш по-добре, Ник.

Непоправимо откровена и леко жегната Никол отвърна:

— Как да се справям по-добре, като не знам какво се иска от мен?

Една вежда политна отново нагоре, този път решително невярващо.

— Продължаваш ли да се правиш на девствена? Ако бях на твое място не бих го правил. Видях те през онзи следобед, когато срещна Алън на лагуната и бях свидетел на нетърпеливата ти прегръдка. Никога, моя скъпа Ник, не ме прави на глупак.

Тя мрачно каза:

— Казвам истината и трябва да съм глупачка, за да се опитвам да те заблуждавам за нещо, което толкова лесно може да бъде доказано.

Тя наблюдаваше от близо чертите, покрити с тъмна брада и й се искаше той да не беше толкова вещ в прикриването на чувствата си. Какво ставаше зад тези неразгадаеми златисто-кехлибарени очи? Лицето му не го издаваше и Никол притеснено се размърда в прегръдките му. Секундите течаха, а той оставаше безмълвен. Най-накрая той каза тихо:

— Има само един начин да се установи това, нали?

Никол бавно кимна. Сърцето й лудо биеше. Като внимателно наблюдаваше лицето й Сейбър я пусна и каза рязко:

— Махаме се оттук. — Внезапна усмивка разведри лицето му и хвърляйки й закачлив поглед добави: — Предчувствам, че ни предстои изпълнен с удоволствия отдих.

Никол не каза нищо. Той беше приел безумното й предложение и тя беше длъжна да удържи на думата си. Поне щеше да се успокоява с мисълта, че Алън е спасен. Притеснено си спомни, че Сейбър не се беше съгласил с абсолютна сигурност, а само беше намекнал с толкова много думи, че щеше да го направи.

Разтревоженият й поглед падна върху сандъка, докато той го поставяше на рамо. Забелязал интереса й, Сейбър хладно се усмихна и каза нелюбезно:

— Изобщо нямаше да ти свърши работа, Ник. Тези кодирани книги напуснаха кораба тази сутрин, когато те изпратих в склада. Хигинс сигурно вече приближава Ню Орлианс заедно с тях.

Никол побледня и заеквайки от ярост настоя:

— К-к-как е възможно? Ти изобщо не си се приближавал до сейфа тази сутрин.

— Не си толкова умна, колкото се мислиш, Ник. Беше много лесно да ги преместя снощи и да ги връча на помощник-капитана тази сутрин. Много верен индивид е Хигинс — завърши той с дразнещия си маниер да провлича думите.

Никол почувства вина при поставеното ударение на думата верен и се остави да я изведат от стаята. Палубата беше безлюдна с изключение на няколко членове на екипажа, които се мотаеха наоколо.

Никой не проговори, докато спускаха малката лодка и те се качиха на борда й. Пътуването до брега беше мълчаливо. Поскърцването на греблата, плясъкът на вълните, периодичните крясъци на чайките бяха единствените звуци в пропития със сол въздух.

Сейбър не обръщаше почти никакво внимание на Никол. Когато се отдалечиха от лодката тя се замисли дали да не избяга.

— Не бих опитал, ако бях на твое място, Ник. — Хладното предупреждение на Сейбър я накара направо да се спъне в пясъка. Отхвърляйки изнервящата мисъл, че той бе прочел мислите й, тя невинно попита:

— Какво имаш предвид?

Откъм него дойде неприятен смях.

— Много добре знаеш какво имам предвид! Стига си се опитвала да ме баламосваш. Спомни си за бедния Алън.

Тя унило си призна, че почти беше забравила Алън и със съжаление отхвърли мисълта за бягство.

След известно време Никол, потънала в мисли, откри с изненада, че сякаш се събужда от неприятен сън.

Никол и Сейбър внезапно се озоваха пред Тибодю Хауз, величествена под зимното слънце. Като рамка на красива картина около нея с вещина бяха разпръснати магнолии, американски орех и вечно присъстващите дъбове. Като че ли и къщата беше наясно за голямата си красота. Тя се издигаше гордо в подобната на парк смарагдена ливада. Архитектурата й беше превъзходна. Широки и хладни галерии обгръщаха къщата от всички страни. Парапетът, минаващ по дължина на втория етаж беше изработен като фина дантела и беше боядисан в нежно зелено, докато долу, грациозните тухлени колони бяха искрящо бели. Капаците на дългите тесни прозорци повтаряха същия нежен зелен цвят като на горния парапет, което се отнасяше и за двете стълбища, от двете страни на къщата.

Докато се наслаждаваше на тихата, почти арогантна красота на къщата, Никол само за минута позволи през нея да премине чувството на удоволствие. Тя се чудеше на присъствието на Сейбър тук. Нима имаше толкова богати приятели, които можеше да посещава когато му хрумне? Или пък, по някакъв начин сам бе придобил тази къща? И понеже беше изморена и изпълнена с подозрения, успя да прикрие всяка следа от възхищението, което изпита.

Дори черно-белите мраморни подове на огромното главно преддверие, с плочи, подредени във формата на красиви ромбоиди, не предизвикаха коментар от нейна страна. Тя сковано стоеше до Сейбър, докато той с приглушен глас разговаряше с висок, строен негър, облечен в строг, тъмен костюм. Тя не обръщаше внимание на техния разговор. Взираше се с празен поглед някъде в дъното на залата. Не чуваше нищо, нищо не виждаше. Сейбър леко я докосна но рамото, за да я насочи към импозантната предна врата и тя подскочи от изненада.

Усмихвайки се на вдигнатото й нагоре лице, той хладно каза:

— Нервна ли си, скъпа? Недей. Уверявам те, нямам намерение да се нахвърля отгоре ти като гладен вълк.

Никол не се успокои от подигравателните му думи. Тя му хвърли поглед, пълен с неприкрита омраза. Капитанът се засмя и ръката му се стегна около рамото й. Подтикна я да се движи по коридора на долния етаж. В основата на стълбите бяха посрещнати от усмихната, млада негърка, чиято глава бе обвита в тюрбан. Сейбър с удоволствие поздрави момичето и Никол, кисело наблюдаваща как чернокожото лице засия от щастие.

Той я погледна и като че ли прочел мислите й, ведро каза:

— Сигурен съм, че те впечатлява радостта, с която слугите ми отбелязват моето завръщане.

— Скъпи сър, вашите отношения със слугите ви не са моя работа. Всичко, от което се интересувам в момента са леглото и банята ми — с отегчено равнодушие каза тя.

— Тогава, без съмнение, ще се радваш на услугите на Галина. Докато си тук тя ще бъде твоя камериерка. Уведомявай я за желанията си.

— Точно така ще направя! — сладко измърка Никол.

Сейбър се усмихна, после се отправи по посока на помещението на надзирателя.

Никол обикаляше огромната спалня, в която се намираше и се чудеше как се чувства Сейбър в подобен разкош. Стаята наистина беше великолепна, с разкошни вълнени килими, махагоново легло, покрито със светложълта коприна, малки резбовани масички, пръснати тук-там, няколко стола, поставени близо до камината, а над нея едно величествено, позлатено огледало отразяваше цялата стая.

Тя обърна гръб на камината и се приближи до единия от високите, тесни прозорци. Животът беше дяволски. Спомни си за Алън, за плановете, които крояха, за сделката си със Сейбър. Когато Галина се появи и положи на леглото роба от коприна в тъмнозелено и халат в по-светъл цвят, но не по-малко прозрачен, тя изпита диво желание да хукне навън и да избяга. Единствено мисълта за Алън я накара да се овладее.

Като гладиатор, подготвящ се за арената, тя се остави в ръцете на Галина да я изкъпе и парфюмира с жасминов парфюм. Опитните ръце на момичето я масажираха и я накараха да се отпусне. Чудеше се къде беше изчезнала волята й и желанието да се съпротивлява.

Вцепенението й беше толкова силно, че не успя да я извади от него дори появата на Сейбър. Той беше облечен в халат от тежка коприна с избродирани китайски дракони.

Държейки се така, като че ли беше нещо обичайно да приема джентълмен в стаята си, тя с безразличие наблюдаваше как високият негър сервира достойна за крале вечеря. Никол обаче не хапна нищо, само бързо изпразни чашата с тъмночервено бургундско.

Сейбър, лениво отпуснат след вечеря пушеше пурата си и с усмивка я наблюдаваше, докато тя допиваше втората си чаша вино. Никол погледна Сандърсън, но той, предупреден от решителното поклащане на главата на господаря си, се направи, че не забелязва и бързо отсервира масата. След като остави само гарафа с бренди за Сейбър, Сандерсън излезе от стаята.

Смаяна тя пое дълбоко въздух и каза настоятелно:

— А сега какво?

Сейбър се усмихна лениво, но после, след като загаси наполовина изпушената си цигара, усмивката му изчезна и каза замислено:

— А сега, малка лисичке… ще разберем дали си ми казала истината!