Шърли Бъзби
Червенокосата дева (26)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

През всичките тези месеци Никол непрекъснато убеждаваше себе си, че каквото и привличане да бе съществувало между нея и Кристофър то бе напълно изчезнало. Сега, при срещите си с него, тя не губеше самообладание. Ако сърцето й все още се разтуптяваше, когато очите им се срещнеха неочаквано, тя си казваше че и това ще отмине.

До голяма степен заслуга за тази очевидна промяна имаше и Робърт Саксън. Той беше забавен и изискан не по-малко от Кристофър, а това я интригуваше.

Още повече, че той се явяваше едно желано избавление от страстните й ухажори. Беше съблазнително недостъпен и сдържан, но в същото време изкусно даваше на Никол да разбере, че е обект на неговите желания.

Никол харесваше компанията на Робърт. Саркастичните му забележки я караха да се смее, а блясъкът на зелените му очи караше кръвта и да се движи по-бързо. Тя се улови, че мечтае за неговите целувки.

И ако намираше Робърт привлекателен, то тя съвсем умишлено не отблъскваше до край Едуард.

Никол нямаше намерение да се поддава на привидното му очарование, но и нямаше намерение да го гневи. От детството си спомняше твърде добре подлите му средства за отмъщение.

Отегчена от превземките му и баналните разговори, нямаше нищо чудно, че с облекчение прие по-изисканото и далеч по-вълнуващото ухажване на Робърт Саксън. С Робърт тя не се чувстваше нащрек. В погледа му се четеше обещание, което караше Никол да усеща с всичките си сетива своята женственост. Очарователен, но и безсрамен също, помисли си тя в онази вечер, когато бяха във Вауксхол Гардънс. Той много умело успя да я отдели от компанията на мисис Игълстоун и лейди Дарби и я поведе надолу по една от многото лъкатушещи пътечки, предлагащи уединение.

Тази вечер тя изглеждаше изключително привлекателна в своята бяла прозирна рокля, а косите и — облак от нежни къдрици, покриваха млечнобелите рамена. Ръката й отпусната, лежеше меко в силната длан на Робърт, а очите й с цвят на топаз, искряха, когато весело подхвърли:

— Това е доста самоуверено. Държиш се, бих казала неуместно. Лейди Дарби ще се разяри.

— Щом ти не намираш нищо осъдително в това, всичко друго няма значение — отвърна Робърт.

Лунната светлина подсилваше мекия блясък на нишките сребро в тъмните му коси и изглеждаше изключително елегантен в черната си дреха.

— О, нямам нищо против — отвърна Никол чистосърдечно. — Понякога се чувствам толкова ограничена, че ми се ще да крещя. Не мога да разбера, защо не можем дори да се разходим без придружител. Толкова е нелепо.

Никол беше привикнала към свободата, свобода, която би учудила всички, които я познаваха в момента. Тя ненавиждаше постоянното надзираване както от страна на лейди Дарби, мисис Игълстоун, така и от страна на камериерката. Не беше възможно да се разходи сама из Хайд Парк, да отиде сама до библиотеката или дори на шивач.

Наблюдавайки съблазнителното й, вълнуващо лице, Робърт почувства как сърцето му затуптя и без да мисли нежно придърпа Никол в прегръдките си. Като погледна към нея видя объркване и притеснение, изписани на лицето й. Той каза нежно:

— Придружителките са извънредно необходими за красиви, млади жени като теб, скъпа моя. И те никога не трябва да те изпускат от погледа си, защото всичките им страхове ще се оправдаят. — И съвсем умишлено я целуна. Това беше изследваща целувка, която по никакъв начин не приличаше на настойчивите и необуздани целувки на Кристофър. Беше много приятна. Срамежлива усмивка се появи на устните й и тя попита плахо:

— И какво толкова лошо има в това?

Робърт смяташе, че може да се контролира, но нежната приканваща мекота на устните и го накара да се забрави. Той прошепна:

— Защото води до това.

Той я сграбчи страстно в прегръдките си, притисна устни да нейните.

Никол се вкопчи инстинктивно в него. Мъката в нараненото й сърце се топеше и то отново затуптя с нов ритъм, събудено за живот от упоителните целувки на Робърт. Той я целува дълго. Очите му, потъмнели от страст, излъчваха дълбока и омайваща нежност. Той се отдръпна от нея за момент. Втренчи се в прекрасното младо лице пред себе си и като дишаше тежко с плътен глас прошепна:

— Обичам те, Никол. Обожавам те, скъпа моя!

Притегляйки я още веднъж към себе си, той покри лицето й със страстни целувки. Така ги свари Регина. Шокирана най-напред, а след това вбесена, тя гледаше втренчено вплетените в прегръдка тела. Секунди по-късно закрещя гневно:

— Полудял ли си, Робърт? Какво значи всичко това?

Двете тела се отделиха едно от друго неохотно. Никол, замаяна от факта, че мъж като Робърт, толкова красив и изискан е влюбен в нея, гледаше към Регина с нищо невиждащ поглед, а Робърт с усмивка на задоволство се обърна към нея и каза успокояващо:

— Скъпа моя лельо, знам че това е доста необичайно, но Никол и аз…

Регина, чието лице предвещаваше буря, остро го прекъсна.

— Веднага ще си поговорим с теб! Никол, ти незабавно се върни при лорд Саксън и мисис Игълстоун. С теб ще разговаряме веднага щом се върнем у дома. Ти много ме разочарова, госпожице. А сега, тръгвай!

Омаята рязко отстъпи място на реалността. Вдигайки високо глава Никол се приготви за битка, но Робърт меко и каза:

— Върви, скъпа моя. По-добре ще бъде аз и лейди Дарби да обсъдим това помежду си.

Като отправи многозначителен поглед към лейди Дарби, Никол изчезна по пътеката. Тя едва се бе скрила от погледа им, когато Робърт се обърна студено към леля си.

— Беше ли необходимо да говориш с такъв тон на бъдещата ми съпруга?

Удивлението накара Регина да отстъпи крачка назад:

— Твоята бъдеща съпруга?

— Да. Все още не съм говорил с баща ми, което може би трябваше да сторя, но не вярвам да има някакви възражения — обясни Робърт нетърпеливо. — И ако това е твоето желание, първо ще разговарям с него, преди да се доближа отново до Никол. Смятам да се оженя за нея и имам основания да вярвам, че тя ще се съгласи.

— И грешиш — отвърна Регина с леден тон.

Изправи се гордо и каза:

— Има споразумение между Кристофър и Никол, и твоят баща вече даде съгласието си за техния брак.

Това беше безцеремонна лъжа, но Регина никога не позволяваше такива дреболии да я спрат. Тя беше решила, че Никол и Кристофър трябва да се оженят и нищо не можеше да я разубеди. Лицето на Робърт потъмня от болка и гняв.

— Това не е вярно — изкрещя гневно той. — Защо, кажи ми защо това конте не се е появявало тук през цялото лято. Аз единствен бях до нея и аз съм този, който тя е избрала. Мен, а не него!

Регина изглеждаше почти отегчена.

— Скъпи ми, племеннико, това няма нищо общо. Ако си решил да се занимаваш с момиченца по-малки от собствената ти дъщеря, това си е твоя работа. Никол Ашфорд обаче забрави, тя не е за теб. Тя ще се венчае за Кристофър, запомни това.

Омраза проблесна в очите му и устните му изтъняха в разкривена, грозна усмивка. Робърт се поклони отсечено.

— Ще видим, скъпа леличко, ще видим!

Регина го наблюдаваше, докато той сърдито се отдалечаваше. Робърт щеше да създава неприятности. Колко жалко, мислеше си безстрастно, че си беше избрал Никол. Но след това безгрижно сви рамене. Един провал щеше да му се отрази добре. А за да не се провалят нейните планове тя трябваше да се заеме със Саймън незабавно. Трябваше той да бъде убеден да потвърди тази история с брака. Надяваше се да не бъде непохватен.

Саймън се справи добре, въпреки че за момент той изплаши Регина. През останалата част от вечерта тя се държа с хладна учтивост към Никол. За мисис Игълстоун и лорд Саксън никак не бе трудно да се досетят, че нещо се бе случило.

Когато се прибраха вкъщи, Никол незабавно бе изпратена в стаята си. Преди да си пожелаят лека нощ по-възрастните членове на групата се настаниха в синия салон за кратък разговор. Регина им разказа всичко, включително и съчинената от нея история. Възклицание на изумление се чу от мисис Игълстоун, узнавайки за непростимото поведение на Никол. Останалата част от историята на Регина бе приета с изненада.

След като сестра му спря да говори Саймън не каза нито дума. В следващите няколко мига той като че ли беше заинтригуван единствено от своето бренди с цвят на кехлибар.

Когато най-после вдигна поглед изпод гъстите си черни вежди, той се втренчи в нея и тихо я попита:

— Ще спреш ли някога да мислиш, че хлапачката ще предпочете Робърт пред Кристофър?

Ужасена Регина му кресна:

— Саймън! Не искаш да кажеш, че предпочиташ да видиш Никол омъжена за Робърт. Не искам да те наранявам, знам че той ти е син, но не можеш да отречеш, че се държеше ужасно с първата си жена. Често си мисля, че тя умря само, за да се спаси от него!

Саймън кимна. Той не хранеше никакви илюзии по отношение на най-малкия си син, но почувства, че трябва да каже няколко думи в негова защита.

— Робърт не искаше да се жени за това малко бледно същество. Аз настоях. Това беше… — каза той с болезнена усмивка. — Аз го насилих, като смятах, че го правя за негово добро. — Лицето му внезапно се изпълни с тъга и болка. Той погледна към мисис Игълстоун и каза:

— Човек би трябвало да очаква, че съм станал по-мъдър, като се има предвид, че сторих същото и със себе си.

Мисис Игълстоун му се усмихна нежно.

— Не мисли за това, скъпи, то вече е в миналото.

Регина ги наблюдаваше, разкъсвана от желанието да се оттегли и да ги остави да се справят сами и в същото време от желание да остане и да се бори за Никол. Да се бори и да спечели, защото всеки глупак би видял, че е само въпрос на време Летиция и Саймън да свържат бъдещето си.

— Това звучи много добре — поде тя енергично. — Но все още не значи, че Робърт е подходящия съпруг за Никол.

— Не, не значи. Но аз не бих я принудил да се омъжи за моя внук, само защото ние тримата намираме тази идея за великолепна. Ако тя иска Робърт, не бих застанал на пътя й — отсече Саймън тежко.

Регина като че ли го беше развълнувала. На стари години Саймън се бе превърнал в романтик. Хората от техния ранг поколения напред се бяха женили без любов, а ето сега той възразяваше.

— Много добре — студено отвърна тя. — След като не желаете да помогнете, едва ли аз бих могла да направя нещо. — И тогава ледената и обвивка се пропука и тя проплака:

— Но, Саймън, Никол не желае истински Робърт, тя само смята, че е така. Дори Лети мисли, че Никол и Кристофър се обичат, само че са твърде глупави и горди, за да го признаят!

Саймън погледна към мисис Игълстоун.

— Вярно ли е, Лети?

Мисис Игълстоун нервно приглади светлосинята си сатенена рокля. Без да може да го погледне тя отвърна леко:

— Вярно е. Ние бяхме като тях и позволихме на гордостта да ни заслепи.

Саймън пребледня, защото това беше първият случай, в който те открито дискутираха тяхната собствена любов.

— Ще направим така. Нито ще отрека, нито ще потвърдя пред Робърт, че има споразумение между Никол и Кристофър.

Това беше всичко, което Регина искаше и тя бе доволна. Поне, мислеше си тя със задоволство, в този момент Саймън няма да даде съгласието си за годеж между Робърт и Никол.

Денят на Кристофър започна простичко — с фехтовка в школата на Анджело. През изминалите месеци той бе отделил няколко часа за тренировки по бокс в спортния клуб на Джаксън. Боксът беше забавен и му доставяше удоволствие, но неговата истинска страст бе шпагата. Често можеше да бъде открит с рапира в ръката да изразходва насъбралата се в него енергия.

Тази сутрин Кристофър прекара около час-два с капитан Бъкли и лейтенант Кетълскоуп. В помещението имаше около петнайсетина мъже. Някои от тях наблюдаваха дребничкият собственик на школата, французина Анджело.

Кристофър внезапно видя Робърт. Той се намираше встрани от кръга. Когато очите им се срещнаха Робърт тръгна бавно към него.

Докато ухажваше Никол, Робърт бе склонен да отложи уреждането на старата им разпра, но като видя обекта на своята омраза, безгрижно изправен пред него неизпитана до този момент ярост впримчи сетивата на Робърт. Той бързо се овладя, но очите му бяха зли.

— Справяш се добре с шпагата за новак — подигравателно подхвърли Робърт, чиято ревност го подлудяваше.

Кристофър му отправи студен поглед.

— Как би могъл да знаеш дали съм новак? Смятам, че се справих много добре.

Робърт сви рамене и небрежно се протегна за една от многото шпаги, подредени до стената.

— Без съмнение приложи един-два салонни трика, но аз, уважаеми племеннико, съм убивал на дуел.

— Как? — попита Кристофър подигравателно. — С удар в гърба?

— Проклет да си! — изруга Робърт през зъби. Без да обмисли действията си, той свали наконечника от върха на рапирата и без задължителното „En garde“ атакува Кристофър.

Гъвкав като пантера, Кристофър с лекота парира неочакваната атака на Робърт. Посипа се порой от мощни удари, но Кристофър ги отбиваше бързо. Когато стана ясно, че Робърт смята да продължи тази неравна схватка, Кристофър отбеляза с равен глас:

— Наконечникът на рапирата ти е паднал или не си забелязал?

Робърт се усмихна.

— Наистина ли? Съжалявам, но ми се струва, че не разбирам за какво говориш.

И той отново нападна остро. Кристофър успя да отклони острието на шпагата ловко.

— Трябва да положиш повече усилия, чичо. Или имаш преимущество единствено пред по-слабите и по-глупавите?

— Кълна се, че ще съжаляваш за думите си! — изсъска Робърт.

— О, може би отново среща с комисията или този път имаш нещо по-достойно на ум?

Кристофър хладнокръвно разсъждаваше върху ситуацията. Беше невероятно Робърт да се е забравил дотолкова, че да се опита да го убие пред толкова много хора. Но явно имаше нещо, което изкарваше този човек из релси. Той погледна към оживената група в другата част на залата, но в момента никой не им обръщаше внимание. Можеше да извика за помощ, но в мига, в който тази мисъл се появи той я отклони — гордостта не му позволяваше да стори това.

Докато битката се водеше Кетълскоуп внезапно изкрещя:

— Боже мой, мистър Саксън, наконечникът на шпагата ви е паднал. Внимавайте!

Кетълскоуп мързеливо наблюдаваше една муха, когато лудешкото темпо на схватката между Кристофър и Робърт привлече вниманието му. Понякога се случваше така, че наконечниците на рапирите падат и Кетълскоуп предположи съвсем невинно, че именно така се бе получило. Така смятаха и останалите мъже, които сега наблюдаваха съперниците.

Смятайки, че Робърт ще спре своята атака при това положение, Кристофър свали гарда си. Робърт не можа да устои на примамливата възможност и нанесе неочакван удар. Бързата реакция на Кристофър отклони посоката му, но отбивайки острието то остави кървава следа върху ръката му.

Кетълскоуп дойде първи, след него Бъкли, а скоро всички се събраха разтревожени около Кристофър. Всички без съмнение смятаха, че това беше злополука. Ужасна случайност, която би могла да сполети всеки. Изглеждаше така, сякаш Робърт, несъзнаващ факта, че рапирата му е без наконечник бе завършил своята атака. Възползвайки се от ситуацията той захвърли шпагата настрани и с ужасено изражение на лицето извика:

— О, Боже! Нямах представа! Лошо ли си ранен?

Кристофър би го промушил ако можеше. Раната му не бе така лека както изглеждаше на пръв поглед. Количеството кръв, което губеше, беше обезпокоително. Кетълскоуп бе извадил носната си кърпичка, опитвайки се да го превърже. Кристофър се изправи и с нисък, плътен глас каза:

— Ще живея. За твое нещастие.

Кетълскоуп рязко вдигна поглед, но Робърт вече се отдалечаваше, говорейки загрижено:

— Трябва да намерим лекар. Анджело, има ли наблизо хирург. Племенникът ми трябва да бъде прегледан веднага!

Пренебрегвайки молбите на останалите да не мърда, Кристофър отиде да се преоблече.

Лекарят намръщено и в мълчание прегледа дълбоката прорезна рана в ръката на Кристофър. След като смени превръзката, мрачно заяви, че няма нищо опасно и след няколко седмици всичко ще се оправи.

Той поръча на Кристофър да сменя превръзката два пъти дневно и в продължение на няколко дни да я прикрепя с превръзка през рамото, за да не се отвори. След това прибра всичко в кожената си чанта и си тръгна.

Робърт промени изцяло изражението си. Никой не поставяше под съмнение привидната му тревога и веднага след като Кристофър си тръгна, придружен от двамата си спътници, инцидентът беше забравен.

Вестта за раняването на Кристофър достигна до Кавендиш Скуеър предиобед. Когато Никол я чу неочакван спазъм сви сърцето й. В един кратък миг й се стори, че самата тя има вина за всичко това. Но след това се успокои, че вероятно е било злополука. Единственото, за което си даде сметка, бе факта, че Кристофър все още я вълнуваше, независимо дали това й харесваше или не.

Лорд Саксън незабавно отиде на Райдър Стрийт, за да се осведоми за своя внук. Робърт му бе поднесъл новината, заедно със своите извинения. Но последвалата бурна сцена доказваше без съмнение, че лорд Саксън вини сина си за нещастния инцидент.

Кристофър лежеше отпуснат в леглото си, когато дядо му пристигна. Той беше пребледнял от загубата на кръв, а очите му горяха трескаво. Като видя, обаче, загрижеността на стария човек, той се стегна и му отправи ленива усмивка.

— Каква глупост — каза той, налучквайки най-точния тон на съжаление. — Не знам кой от нас е по-голям глупак? Дали Робърт, защото не разбра, че наконечникът му е паднал или аз, задето бях толкова непохватен.

Безгрижието, с което бяха произнесени тези думи, потуши страховете в душата на стария човек. Това, че Робърт го бе атакувал умишлено бе последното нещо, което Кристофър искаше дядо му да разбере.

Същата сутрин по време на закуската мисис Игълстоун припомни за посещението, което щеше да им направи лорд Линдли.

Никол направи физиономия. Тя бе забравила, за това, а и не бе много сигурна, че иска да окуражава лорд Линдли в неговите домогвания. Независимо от това, когато той и неговия придружител бяха въведени в стаята, тя поздрави и двамата мъже учтиво.

Лорд Линдли беше срамежлив млад човек, но тази сутрин беше особено ентусиазиран — причината за това беше господина, който го придружаваше.

— Искрено се надявам да ми простите, че доведох Дженингс-Смайт със себе си — каза той. — Дженингс току-що се завърна от Америка и се опитвам да го накарам да се почувства у дома. Знаете ли, той е герой. Вярно е! Преди една година неговият кораб беше атакуван от небезизвестния капитан Сейбър и Дженингс беше похитен. Само благодарение на своята изобретателност, той неотдавна успя да се спаси.

Потискайки тръпката на ужас, която премина по цялото й тяло, Никол се усмихна на младия човек, който седеше до лорд Линдли и попита:

— Истина ли е? Той действително ли ви плени?

Дженингс-Смайт отвърна на усмивката:

— О, да, капитан Сейбър от „Ла Бел Грас“ почти потопи моя кораб и бяхме принудени да се предадем. Отведоха ни на някакъв малък, мръсен остров, от който успях да се спася. Не беше затвор, просто бърлога на бандити.

По-изплашена отколкото показваше тя запита привидно безгрижно:

— А успяхте ли да видите този капитан Сейбър?

Дженингс-Смайт се намръщи, но като се поизпъчи отвърна:

— Е, само веднъж, но мога да ви уверя, че бих го познал веднага. Той не е човек, който лесно се забравя.

Никол беше безкрайно благодарна, когато Регина и госпожа Игълстоун се включиха в разговора.

Когато най-после успя да се освободи, тя забърза към стаята си. Единствената и мисъл бе да предупреди Кристофър. Като прецени, че не е удачно да му пише, реши, че е най-добре да му каже лично, и то веднага.

И точно в този момент тя с изненада си даде сметка, че след като Дженингс-Смайт е успял да избяга, то Алън също е могъл да го стори. Вълна на разкаяние и чувство за вина я заля. Докато беше тук в Лондон мислите и бяха заети изключително с Кристофър и тя рядко се сещаше за Алън. Възможността, той да е на свобода я изпълваше с радост, но предположението, че той може да е в Англия я плашеше.

„О, Алън, прости — мислеше си тя с болка, — но моля те, моля те, бъди някъде жив и свободен, някъде където и да е, но не и тук в Лондон.“