Шърли Бъзби
Червенокосата дева (12)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Никол беше права, че ще бъдат на острова на смрачаване. Тя пъхна в ръката на водача си една златна монета, грабна кошницата и тръгна по брега. След като пирогата вече не се виждаше, бързо се мушна в храстите и седна да помисли.

Беше избягала. Беше въоръжена и имаше храна. Следващата стъпка беше да освободи Алън. Беше ли той все още на кораба? Не, надяваше се тя. Щеше да бъде трудно да го освободи оттам. Слухът за дегизировката й сигурно се беше разнесъл навсякъде. Сети се за Сейбър и потръпна. Надяваше се той да е поне на двадесет мили оттук.

Ако той се намираше на острова, със сигурност беше при Лафит.

Погледът й съвсем случайно попадна на тухлената сграда, в която се помещаваше затворът. Огледа я подозрително. Възможно беше Алън да е там. Трябваше да провери това предположение.

Като скри храната под един перест храст тя предпазливо пое през острова. Промъкваше се внимателно и със страх, тъй като вече беше забелязала няколко пияни членове на екипажа на „Ла Бел Гарс“. Ако я разпознаеха, бог да й е на помощ!

Като стигна до сградата тя събра цялата си смелост и тръгна към прозорците с железни решетки. Спираше пред всеки един и викаше Алън. Тя едва не припадна от облекчение, когато той отговори от третия прозорец.

— Сам ли си? Добре ли си? — прошепна тя.

— За бога, Ник, какво правиш тук? — Като погледна нервно към тъмния коридор, по който бе изчезнал Сейбър само преди час, Алън добави:

— Говори бързо. Сейбър може да се върне. Ти добре ли си?

Никол кимна, носле, като се сети, че Алън не можеше да я види каза:

— Да, но да не губим време в приказки. Дойдох да те освободя.

В тъмнината на килията Алън се усмихна. Благословено да е детето! Колко спокойно го каза — като че ли беше най-простото нещо на света.

— Ник, не искам да те обезкуражавам, но съм окован във вериги и вратата на килията е много здрава.

— Кой го е грижа? Въоръжена съм. В джоба си имам пистолет. Ще измисля нещо — каза тя убедително, макар и вътрешно да не изпитваше чак такава увереност. Тя облегна гръб на тухлената стена и се огледа наоколо. После тихичко подвикна на Алън.

— Кой държи ключовете? Имаш ли охрана?

— Не. Единственият пазач е старият Мануел и стой в стаята отпред. У него са ключовете от килията, но се боя, че единствено Сейбър притежава ключа от веригата.

— Сигурен ли си, Алън? Не са ли всички ключове у стареца?

Усмихнат той каза:

— Има един начин да разберем, Ник. Трябва да вземеш ключовете от стария Мануел. Можеш ли да го направиш.

Никол стисна зъби. Щеше да го направи, дори това да я убиеше.

— Не се безпокой, в най-лошия случай ще стрелям във веригата. Почакай малко да измисля нещо. — И тя го направи. Смелостта й беше помогнала да избяга от Сейбър и щом веднъж го беше направила, щеше да го направи и втори път.

На острова липсваше дисциплина и положението на стария Мануел като надзирател беше само една формалност. Обикновено ключовете от затвора висяха на стената в стаята му, тъй като и без това в него много рядко присъстваха затворници. Ако имаше такива, то те се бояха от Лафит и предпочитаха да играят честно с него. Като член на екипажа на „Ла Бел Гарс“ Никол знаеше това и бавно тръгна към предната част на сградата. Помисли си, че старият испанец може би беше предупреден за нея, но отхвърли това предположение и храбро каза:

— Дойдох да видя Алън Балард от „Ла Бел Гарс“. Къде е той?

Старият човек, приспан от изпития ром вяло махна с ръка по посока на ключовете.

— Обслужи се. Той е в последната килия отляво. Докато взимаше ключовете кръвта й бясно пулсираше в слепоочията. Като стигна до килията и започна да пробва ключовете, ръцете й така трепереха, че изгуби доста скъпоценни секунди, преди да отвори вратата. С разтуптяно сърце се втурна към него. Един дълъг миг стояха и се гледаха. После Никол видя раните и окаяния му вид и с вик се хвърли на гърдите му.

— О, Алън, бедното ти лице. Какво ти е сторил той?

Алън топло се усмихна и прошепна в косите й.

— Няма нищо, Ник. Сега, когато ти си тук всичко ще бъде наред.

Никол отново го прегърна с бликнали в очите сълзи и като сестра, даряваща любимия си брат с целувка, допря устни до неговите. За нещастие високият, брадат мъж, материализирал се на входа не си помисли точно това. Изглеждаше му като среща между двама влюбени. Устните му се разтегнаха, готови да изръмжат от ярост, а в очите му пламна ярък, жълт пламък.

— Вълнуващо! — изсъска Сейбър.

Никол и Алън се смразиха. Ръката й стисна пистолета в джоба и тя рязко се извърна към Сейбър. Той се извисяваше точно на входа, разкрачен, с много тъмно, брадато лице на фона на мъгливата светлина.

Алън усети намерението й и предупреди:

— Недей, Ник! Изстрелът ще доведе цяла тълпа. Няма да успееш да избягаш.

Сейбър саркастично промърмори:

— Сигурен ли си, че няма да има време да те освободи?

Алън хвърли на Сейбър яден поглед, но Никол беше тази, която го сряза:

— Млъкни, Сейбър, или ще те застрелям!

Той се поклони подигравателно.

— Вашите желания, мадам, в момента са закон за мене.

Хвърляйки му изпълнен с ненавист поглед, Никол продължи да държи пистолета, насочен към сърцето му и нареди:

— Отстъпи насам и се облегни на стената.

Сейбър изпълни нареждането с помръдващи от яд устни. После с отегчено изражение на лицето нарочно я подразни:

— Имаш намерение да ме оковеш като добрия Алън ли?

Тя рязко кимна в отговор. После предпазливо се приближи към него. Сговорчивостта на Сейбър изобщо не я подведе. Щеше да й бъде трудно с едната ръка да му слага вериги, а с другата да държи пистолета. Погледна към Алън. Дали да не освободи първо него, а после двамата да оковат Сейбър? Но нито един от ключовете й не пасваше на веригите.

— Само да беше попитала, скъпа, щеше да си спестиш неприятностите — гладко изрече Сейбър. — Ключът, който ти трябва се намира в бюрото ми в стаята, която имам при Лафит.

Тя изръмжа на лениво облегналия се на стената Сейбър, който явно въобще не се притесняваше.

— Млъкни! — сопна се тя. Имаше само едно решение. Трябваше сама да окове Сейбър, после щеше да стреля във веригите на Алън и двамата щяха да избягат много бързо.

Застанала пред Сейбър тя тихо каза:

— Само едно движение, което не ми хареса и си мъртъв. Ясно ли е?

Наблюдавайки я внимателно Сейбър кимна. Очите му не се отделяха от побледнялото й, решително лице.

— Пъхни лявата си китка в прангата, точно над тебе — заповяда Никол. — Направи го внимателно, Сейбър, и помни, че ще се радвам да те убия.

Но Сейбър кръстоса ръце на гърди и хладно каза:

— Нямам намерение да направя такова глупаво нещо. Давай нататък и стреляй — ако смееш!

Заеквайки от ярост тя изкрещя:

— П-п-проклет да си, С-сейбър, прави каквото ти казвам!

— Не — спокойно отвърна той.

Наблюдавайки лицето на Никол Алън разтревожено я предупреди.

— Внимавай, Ник. Той те дразни нарочно.

Никол с усилие се опита да преглътне яростта си. Но напразно. Пламъците в косите й говореха за истински неуправляем темперамент. Гледайки врага пред себе си, тя направо се побърка и се нахвърли отгоре му. Дръпна яростно кръстосаните му ръце и извика:

— Ще правиш каквото ти казвам, дори, ако трябва сама да те принудя! — Забравила болната си ръка, тя вдигна пистолета и злобно удари Сейбър по бузата.

Разнесе се стон от болка. Наранената китка я предаде. Но този стон се превърна в яростен вик, когато Сейбър се хвърли в атака. Той я стисна в една никак не нежна прегръдка и скоро Никол изпусна пистолета. Беше хваната като лисица в капан и го знаеше. Проклет, проклет характер, помисли си тя, ядосана на себе си. Тя затвори очи, възмутена от глупостта си и започна да се проклина на ум.

— Изплакваме си болката ли, Ник? — тихо попита Сейбър.

Тя бързо отвори очи, изпълнени с омраза и изръмжа:

— Нима ме питаш? Колко странно! В миналото винаги заповядваше.

Усмихвайки й се, Сейбър с изненада откри, че дори й се възхищава. Малко кисело каза:

— Какво непослушно момиче си. Никога ли не стоиш там, където те оставят?

Смятайки за унизително да му отговори, Никол продължи да гледа в лицето му. Нямаше намерение да води словесни двубои.

— Сейбър, чуй ме — настоя Алън. — Трябва да върнеш Никол на семейството й. Заведи я в Ню Орлианс и я качи на първия кораб за Ямайка. Оттам лесно ще потегли за Англия. Имам достатъчно пари да платя това и да й осигуря компаньонка. Това, което имаме да обсъждаме с тебе не я засяга. Умолявам те, човече, пусни я да си върви!

С ледено лице Сейбър впи поглед в окования мъж.

— Да я пусна ли? Да не си си загубил ума? Че защо трябва да го направя? Какво печеля от това?

Хубавото лице на Алън също се вкамени. Какво можеше да предложи на този човек, за да го накара да изпълни молбата му?

Никол сложи край на изпълненото с несигурност очакване.

— Не го моли заради мене, Алън. Стореното сторено. Ти не си виновен. — Тя решително отметна назад косите си и добави: — Сама ще планирам бъдещето си и то няма да има нищо общо с такива като Сейбър. — Тя погледна насилника си с унищожителен поглед.

Сейбър се ухили и измърмори:

— Мислиш, че няма, така ли? — Хвърляйки поглед към Алън, той я привлече към себе си и я целуна дълбоко, изпивайки сладостта на устните й със своите.

Никол не се съпротивляваше. Тя знаеше, че той имаше за цел да дразни Алън. Тя изтърпя целувката му и после въздъхна с облекчение.

Сейбър се намръщи на реакцията й, но я пусна като безгрижно повдигна рамене. Вдигна падналия пистолет и го пъхна в широкия си колан. После претърси Никол, като ръцете му нарочно се задържаха на гърдите и бедрата и. Унижена до дъното на душата си, тя се разплака. Сейбър демонстрираше на Алън, че тя му принадлежи. Картината, представляваща Никол, която целува Алън, не му даваше покой. Този спомен го подтикваше да я вземе там, в килията, пред него. Искаше му се да изкрещи: „Виж, тя е моя!“ Но като погледна напрегнатото лице на Никол, това чувство го напусна. За първи път през живота си зачете друго човешко същество, освен себе си.

Без да промълви дума той прибра намерения нож, бижутата и златните монети. Улови я с една ръка за рамото и я поведе към вратата на килията. Тя неохотно се подчини и избухна в нервен смях.

— Не, нямам намерение да се удавя в сълзи — каза тя, след като той остро я погледна. — Просто ми стана забавно.

— Доста си упорита — прошепна той саркастично. — Изглежда си си внушила смехотворната идея, че можеш да ме надвиеш. Срамота е, млади Ник, замисли се малко!

Сейбър се усмихна, гледайки с възхищение огнения блясък в косите й, но усмивката му бързо се стопи, щом се обърна към Алън.

— Престани да се тревожиш за нея. Както виждаш изпълнявам това, което споменах преди — добре се грижа за бъдещето на младата Ник!

Алън мълчаливо наблюдаваше как Сейбър заключи вратата на килията и бутайки Никол пред себе си се изгуби от погледа му.

Никол, водена от надзирателя си Сейбър не беше в най-добро настроение. Китката я болеше и й се струваше, че този път беше счупена. В момента не можеше да направи нищо за Алън. Отдели му минутка и после съсредоточи цялата си енергия върху настоящето. Беше много доволна, че успя да си придаде безгрижен вид, когато двамата със Сейбър влязоха във дома на Лафит. За нищо на света нямаше да издаде чувствата си. Главата й беше вдигната високо, очите й блестяха предизвикателно. Не беше победена, само беше претърпяла малък неуспех. Това беше всичко!

Никол никога не бе виждала къщата на Лафит отвътре, така че с голямо любопитство оглеждаше заобикалящата я среда. След като огледа импозантните мебели тя реши, че вкусът на Лафит граничи с вулгарното и сви устни.

Наблюдавайки реакцията й Сейбър леко се усмихна и каза:

— Малко е претрупано, нали? Жан смята, че тъкмо това се очаква от него. Но това не е много подходящ начин да убеди бъдещите си клиенти, че е напълно способен да задоволи изискванията им.

Яростният поток, с който Никол се канеше да залее Сейбър бе прекъснат от появата на Лафит.

— О, ти се върна, мон ами. Изчезна така бързо, след като чу, че някой се навърта около затвора, че си помислих, че няма да се върнеш тази вечер.

Като съзря високата, стройна фигура на Никол, той се спря посред стаята. Очите му с открито любопитство поглъщаха напрегнатото й лице. Лафит погледна Сейбър, мърморейки:

— Но, да. Тя е висока за жена и в тези небрежни дрехи, разбира се, че формите й ще бъдат скрити. На колко години каза, че е?

Преди Никол да се усети Сейбър бе застанал до нея, след което разпусна косите й.

Освободени от връзката те се спуснаха на меки вълни около раменете й. Черните очи на Лафит се присвиха от възхищение.

— Много е красива — тихо каза той. — Заинтересован ли си от продажбата й? Ще ти дам отлична цена.

Очите на Никол се разшириха и шокирания й поглед се прехвърли върху Сейбър. Без да съзнава, че умолява с погледа си, тя продължи да го гледа, изисквайки той да каже не.

Капитанът й хвърли саркастичен поглед. Обръщайки се към Лафит изрече с равен тон:

— Може би по-късно. Още не съм се отегчил от нея. Ще говорим след седмица-две.

При други обстоятелства Никол щеше да реагира на думите му, но не й хареса пресметливия блясък в очите на Лафит и предпочете да замълчи.

След като изчака минута, Сейбър вдигна рамене и отбеляза с цел да я вбеси:

— Виждаш, Жан, почти перфектната жена. Знае кога да си държи устата затворена!

Блесналите с тъмен, яростен огън очи на Никол се забиха в Сейбър.

Наблюдавайки двамата — гиганта с черната брада и стройното, храбро момиче, Лафит се усмихна на себе си. Беше уверен, че Сейбър е на път да открие, че не всички жени са еднакви, че съществуват такива, които могат да се противопоставят на ласките му. Възможно ли беше, както подозираше Лафит, Сейбър най-накрая да се е хванал в най-стария капан? Нима тази стройна като момче жена го беше накарала да свали гарда? Ако беше така, то очевидно нито един от двамата участници нищо не подозираше.

Лафит обичаше наравно с парите любовните истории и мисълта, че коравосърдечният му приятел е хванат в капана на любовта го накара да се усмихне. Той попита с блеснали очи:

— Смяташ ли рано да се оттеглиш, мон ами? Мислех, че можем да изиграем една-две ръце пикет. Разбира се — широко се усмихна той, — бих те разбрал, ако отхвърлиш предложението ми.

Сейбър му хвърли ленив поглед и кимна.

— Звучи чудесно. Веднага, след като настаня Ник ще се присъединя към теб в библиотеката.

Сейбър отхвърли предложението на Лафит да позвъни за прислугата и поведе Никол към извитото стълбище. Заведе я до един апартамент, който Лафит държеше специално за него.

Затвори вратата след себе си и с неудоволствие изгледа ядосаното лице на Никол. Изведнъж й хрумна, че независимо от закачките и учтивите маниери, той беше бесен. Излъчваше такава ледена ярост, която бе по-страшна от викове и крясъци. Но Никол не се плашеше лесно. Като му хвърли мрачен поглед каза троснато:

— Не смятам да те задържам. Сигурна съм, че Лафит с нетърпение очаква компанията ти.

Тя му обърна гръб, но усети силната му ръка върху рамото си, която я обърна с лице към него. Той вече не се забавляваше. Устата му беше стисната в права линия, а очите му бяха студени като замръзнало злато. Думите му, когато проговори се забиваха като стрели.

— Лафит може да почака! Първо трябва да уредим нещата между нас. Ако добре си спомням, ти трябваше да останеш в плантацията. Трябва да ти напомня, че не давам нареждания само, за да се наслаждавам на гласа си. Това, че си ми станала любовница не значи, че не трябва да изпълняваш това, което казвам. Разбираш ли ме? — Докато изричаше последното той леко я разтърси.

— Разбирам, ти… ти си акула! — ядосано отвърна тя. Размахвайки пръст насреща му го сряза: — Ти се този, който не разбира! Не съм част от трофеите ти и няма да бъда твоя метреса… нито пък нещо друго! — Тя бясно се опита да се изтръгне от хватката му. Ръцете му я стискаха, докато костите й започнаха да пукат.

Удържайки буйния си нрав с повече търпение, отколкото знаеше, че притежава, тя хладно настоя:

— Пусни ме! Вече изкълчи китката ми, нима смяташ да счупиш и рамото ми?

Ръцете му се поотпуснаха, но не я освободиха.

— Не ме предизвиквай, лисичке. В настроението, в което се намирам точно сега бих счупил всяка кост на тялото ти и още повече, бих се наслаждавал на това!

— Ако се чувстваш по този начин, защо ме държиш като пленница?

На лицето му се появи грозна усмивка. Той я притисна до мускулестото си тяло, обхвана с ръце задника й и го придърпа до бедрата си. Тя се изви назад, но той се тласна към нея, принуждавайки я да усети твърдостта му, породена от желанието му към нея. Прошепна в ухото и:

— Ето защо те държа.

Разтърсена повече, отколкото можеше да понесе тя не успя да възпре сълзите.

— Нямаш ли милост? Нямаш ли никакво чувство към друг човек? Забравил ли си морала, който си имал? — Знаеше, че беше глупаво, но думите неволно се изтръгнаха от нея и докато чакаше, очите й блеснаха от непролетите сълзи.

Той я огледа през полуспуснати клепачи, после каза с леден тон:

— Не притежавам морал! Искам те, Никол, и нищо на тази земя няма да ми попречи да те притежавам толкова често, колкото пожелая. Не си губи времето с молби и сълзи. Молбите ти ме дразнят, а сълзите ти ме отегчават. Ако запомниш този разговор, ще си спестиш много неприятности за в бъдеще. И бъди спокойна, щом ми омръзнеш ще се погрижа добре за тебе.

Тя глухо каза:

— А ако никога не ти омръзна?

Внезапно в очите му блесна весело пламъче. Той се засмя и подхвърли:

— Ласкаеш се, Ник. Няма жена на света, която да съм поискал завинаги и помни, Ник… ти не си ми абсолютно по вкуса!