Шърли Бъзби
Червенокосата дева (15)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следващия ден след вечеря Кристофър се намираше в кабинета си и си почиваше пред огъня, когато икономът му влезе в стаята.

— Сър, някакъв мистър Джейсън Савидж е тук.

Изненадан Кристофър се изправи, щом Савидж влезе в стаята.

— Какво щастие за мене, че сте си у дома тази вечер! — каза Джейсън, докато се здрависваше с Кристофър. — Възнамерявах да намина по-рано през деня, но обстоятелствата не ми позволиха.

Застанал нащрек, Кристофър се усмихна учтиво.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Шери, порт или малко бренди?

— Бренди.

След като се погрижиха за напитките, двамата мъже се настаниха удобно пред огъня.

Савидж огледа елегантно обзаведената стая и направи коментар.

— Виждам, че съвсем малко неща сте променил в тази стая от времето, когато я притежаваше семейство Тибодю.

Удвоил бдителността си, Кристофър повдигна вежди и отпи от брендито.

— Затова ли дойдохте да ме видите? — сухо каза той. — За да видите новите ми мебели?

Джейсън се усмихна.

— Не и съм сигурен, че го знаете.

— Тогава защо сте тук? Нямам за цел да звуча негостоприемно, но не вярвам да сте тук за учтив разговор. Мога ли да направя нещо за вас?

Прямотата му свари Джейсън неподготвен. Но тъй като самият Джейсън предпочиташе да говори направо, заяви безцеремонно.

— Бих искал да отидете в Англия!

Кристофър го погледна озадачено.

— Извинете! Да не сте полудели? Та ние сме във война с Англия!

— Съвсем вярно, но е възможно някой като вас да отиде там.

— И защо, по-дяволите, трябва да го направя?

Джейсън хвърли към събеседника си преценяващ поглед, после тихо каза:

— Защото искам да знам със сигурност дали британците се канят да атакуват Ню Орлианс.

Кристофър, чиито златисти очи изведнъж станаха замислени се облегна на стола. Умът му полетя в хиляди посоки. Каквото й да бе очаквал от визитата на Савидж, със сигурност не беше това.

— Защо аз? — попита той след няколко секунди.

Джейсън огледа течността в чашата си.

— А защо не вие?

Кристофър нетърпеливо стана на крака. Загърби огъня и погледна Джейсън.

— Никой не ходи при напълно непознат човек с подобно предложение. Не съм глупак! Искам да знам каква игра играете, Савидж.

Смарагдените очи на Джейсън огледаха враждебно настроения мъж. Той призна с почти безразличен тон.

— Не играя игра. От няколко месеца съм си наумил да изпратя човек в Англия. Замислях това още преди да има и намек за възможна атака над Ню Орлианс.

Все още озадачен, Кристофър отново настоя:

— Защо избрахте мене? Не съм дипломат, нито някога съм проявявал интерес към политиката, а и не се познаваме. Господи! — избухна той накрая. — Можеше да се окажа британски шпионин!

— А такъв ли сте? — меко попита Джейсън.

Кристофър му хвърли доста неприятен поглед.

— Не, разбира се! Но вие не го знаете. Имате само думата ми.

Устата на Джейсън се разтегнаха в тънка усмивка.

— Знам го, приятелю. Както казах преди малко, не играя никаква игра. Откакто ми хрумна идеята, съм в процес на издирване на подходящ човек. Не бях се спрял направо на вас, трябва да го призная. Вие събудихте любопитството ми и ви наблюдавам съвсем от близо вече няколко месеца. — Джейсън спря, после преднамерено каза: — Капитан Сейбър!

Кристофър се вкамени, но с нищо друго не показа, че думите на Джейсън са го засегнали. Винаги бе живял с този риск, но той не беше фатален. Би предпочел да запази тайната си, но нямаше причина да се паникьосва. Повдигна рамене и тихо каза.

— Да, аз съм капитан Сейбър, но не съм безчестен пират! Много по висшестоящи от мене са се отправили към океана и са нарекли себе си капери. Каква е разликата?

Джейсън се усмихна с разбиране на арогантността на Саксън.

— Мон ами, не ме разбрахте. Харесвам хората на действието. Това, че сте бил капитан Сейбър едва ли ме засяга. Ако бях разбрал, че плячкосвате американски кораби и наистина сте шпионин, това мое посещение никога нямаше да се състои. Мога ли да бъда прям?

— А не бяхте ли?

— Вероятно. Попитахте ме защо се обърнах към вас и ще бъда откровен. Няма друг. Преценил съм ви посредством много вещ шпионин. Знам, че сте си играли на каперство, но това не ме кара да ви ценя по-малко. Знам, че не питаете никаква любов към британците, независимо от факта, че самият вие сте британец.

— Савидж, мисля, че трябва да си изясним нещо. Не съм британец, откакто попаднах на комисията за насилствено събиране на войници и моряци преди петнадесет години. Избрал съм да бъда американец. — Кристофър каза през зъби последните думи, почти засрамен от непоклатимата си гордост.

— Много добре тогава. Съгласни сме. Ако сте такъв американец, какъвто казвате, вярвам, че бихте искали да направите нещо за Америка. — Джейсън престана да говори, но като видя съсредоточеното внимание на Саксън, продължи стегнато. — Както добре знаете, тази война на мистър Медисън няма да има такъв добър край, какъвто се предвиждаше. Ако не внимаваме, ще я приключим като бити и унижени. Великата идея за завладяване на Канада, която положи началото на тази проклета работа е катастрофа. Съединените щати ще са доволни, ако успеят да задържат собствените си граници. Не можем да се надяваме, че ще завладеем дори инч канадска територия. — Джейсън спря по средата на изречението, осъзнал, че се е разпалил прекалено много. — Простете! Нямах намерение да ви дотягам с личното си отношение към тази война. Но не искам да видя Ню Орлианс затънал в тази каша.

Потънал в мисли, Кристофър се намръщи.

— Наистина ли вярвате, че британците ще ни атакуват? Те имат достатъчно войски и кораби на Гълфа, но по-голямата част от силите им са на север.

Джейсън прокара ръка през гъстата си, черна коса.

— Всички доклади, с които разполагам, сочат, че британците се готвят за голяма атака. Не се посочва Ню Орлианс, но логиката ме кара да мисля, че нашата креолска кралица е целта им.

Новината за възможност от нападение над Ню Орлианс извади Кристофър от апатичното му отношение към войната. Той откри, че би искал да направи всичко по силите си, за да предотврати това събитие.

— Ако искате да отида в Англия, ще го направя — каза направо той. — Но трябва да призная, че не виждам как бих могъл да ви бъда от голяма полза. Когато заминах от там бях момче и бих могъл да използвам много малко източници за сведения.

— Не очаквам чудо, приятелю. Знам, че може и нищо да не откриете. Наясно съм със ситуацията и не съм способен да ви отворя много врати.

Кристофър мрачно се поинтересува:

— Трябва ви човек с очи и уши, нали така?

— Виждате — каза весело Джейсън, — вие сте човекът, който ми трябва. Но помнете, трябва да разчитате изцяло на себе си. Мога да ви препоръчам някои хора, но това ще си остане само между нас. Ако напиша писма, има вероятност те да ви причинят повече вреди, отколкото ползи. Ако някой разбере, че се познаваме, ще следят всяка ваша стъпка. Както виждате, никак няма да ви е лесно!

Кристофър повдигна рамене.

— Ще направя каквото мога, но трябва да бъдете по-точен. Каква ще бъде ползата, ако разбера, че предстои атака, а нямам доказателство за това? От какво точно доказателство се нуждаете?

Джейсън не свали погледа си от Кристофър няколко секунди. Отговори много бавно.

— Вашата дума ще бъде достатъчна.

Когато Кристофър се изненада и го погледна невярващо, Джейсън каза:

— Всичко, от което се нуждая са нещо повече от мълви, за да мога до го изложа пред военните. Аз ще застана зад вас и без да ви подвеждам, ще ви заявя, че те ще приемат моята дума. — После Джейсън добави с гримаса: — И ако избраният от мене човек дойде директно от Англия с новината за предстоящо нападение над града и те не изпратят войски и амуниции, тогава ще бъда изчерпал силите си докрай. — Когато продължи, гласът му стана по-твърд: — Губернаторът Клейборн постоянно изисква допълнително въоръжение, но не му обръщат внимание. Тази ситуация не може да продължава вечно.

— Не поемате ли голям риск? Можете ли да бъдете сигурен, че няма да ви предам? — с любопитство попита Кристофър.

— Бихте могли — призна Джейсън, без да се притеснява. — Може би постъпвам глупаво, но знам какво изпитвате към британците. Знам също, че притежавате земи в Луизиана и се съмнявам, че искате да ги видите опустошени от войната. Извоювали сте си място в Ню Орлианс преди да започне войната.

Кристофър все още изглеждаше скептично настроен. Тогава Джейсън се усмихна с една от много чаровните си усмивки и каза любезно:

— Има моменти, когато трябва да се доверявам на собствените си инстинкти.

— С колко време разполагам преди да замина?

— Естествено бих предпочел да се качите на следващия кораб, който успеем да подготвим за заминаване. Но вие със сигурност трябва да имате официална причина, заради която се завръщате в родните си земи.

Кристофър направи гримаса.

— Хрумна ми една идея, която може да подхожда на ситуацията. Проблемът е времето. Нуждая се от месец, два.

— Нали разбирате, че времето е важен фактор?

— Знам това, но в този случай, по това време на годината, бих се осмелил да предположа, че нищо няма да се случи. До пролетта Наполеон ще трябва да бъде разбит на всички фронтове в Европа. Ръцете на британците и съюзниците им ще бъдат повече от пълни. — Кристофър престана да говори, като се опитваше да схване ефекта, който имаха думите му върху Джейсън.

Джейсън го наблюдаваше съсредоточено и Кристофър имаше странното усещане, че го подлага на някаква проверка. Пробвайки внимателно почвата той продължи.

— Ако се съгласите с мене, аз ще пристигна в Англия към средата на април. Ще имам време да разкрия планираното и да се върна, преди да дойде врага. Без достатъчно основателна причина за завръщането ми в Англия, просто ще се окажа безполезен.

— Мога ли да знам какъв е този план, който ще ви отнеме два месеца.

Кристофър се поколеба. Надеждата да осъществи това свое хрумване беше много слаба, но в момента само това беше на лице. Бързо, като сведе фактите до минимум той обясни за Никол Ашфорд, без да разкрива личните им отношения. Разказа и за мисис Игълстоун. Джейсън, който слушаше с внимание, долови леката промяна в гласа на Кристофър, когато споменаваше за момичето и си направи извода, че Саксън не беше напълно безразличен към нея. Той с нищо не издаде мислите си като попита:

— Смятате, че за няколко месеца можете да заличите последните пет години и до март да я подготвите за поява в обществото?

Кристофър повдигна рамене.

— Не би трябвало да е невъзможно. В крайна сметка първите й тринадесет години са преминали в аристократично семейство. Мисля, че мисис Игълстоун ще успее да изглади острите ръбове.

— Е, можем само да се надяваме. Печелите по точки за бързо мислене.

Кристофър се поклони. Лицето му просветна и той каза:

— Благодаря. Надявам се, че и останалата ми дейност ще бъде задоволителна.

— О, сигурен съм, че ще се справите със задачата. Обикновено не греша в преценките си.

Кристофър кимна леко. Джейсън стана от стола и каза с изненада в гласа:

— Изглежда обсъдихме най-съществената част за забележително кратко време. За сега ви оставям да се занимавате със собствените си планове, но ме дръжте в течение, ако възникнат проблеми или усложнения. Аз също ще ви съобщя, ако някое събитие ни накара да побързаме.

— Съгласен съм. Ще се срещна с мисис Игълстоун в сряда, както възнамерявах и в зависимост от изхода на срещата, почти веднага ще се върна в Тибодю Хауз.

След заминаването на Джейсън Кристофър продължи да обикаля из библиотеката като звяр в клетка. Струваше му се, че беше най-големият глупак, за да допусне да бъде въвлечен в подобна схема. От друга страна смяташе, че ще е нечестно да не направи нещо за страната, която го беше приела.

Планът на Саксън за връщането на наследницата беше забележителен, но като по-възрастен и по-опитен Джейсън Савидж виждаше някои несъвършенства. Той се настани зад писалището и се зае да пише на секретаря на щата, Джеймс Монро. Писмото представляваше кратка бележка и след като го прочете, той го запечата. Кристофър не се нуждаеше от награди, но ако Монро се съгласеше с предложението му, щеше да има нещо ценно, което да предложи на младия мъж.

Кристофър продължаваше да оглежда плана си. Намираше го доста несъвършен, но за момента не можеше да измисли нищо друго. Ник нямаше да му създаде проблеми. Мисис Игълстоун сигурно щеше да приеме с желание предложението му. Естествено нямаше да сподели за взаимоотношенията си с Никол. Като видя мисис Игълстоун предната вечер той се шокира. Не знаеше дали му беше приятно или не.

Като малък той беше оставен на свобода. Родителите му предпочитаха да поддържат възможно най-деен светски живот. Освен дядо му, мисис Игълстоун беше единствената, която му осигуряваше нежността и любовта, от които се нуждаеше едно човешко същество. Беше едва десетгодишен, когато родителите му загинаха при нещастен случай.

Той прехвърляше на ум плана си, когато отиде да се срещне с мисис Игълстоун. Срещнаха се пред известно шивашко ателие и след кратък разговор Кристофър я убеди да се качи в каретата му.

Беше решил първоначално да не й съобщава за Ник. Първата му стъпка щеше да бъде да убеди възрастната дама да се освободи от зависимостта на мис Лейла Дюма. Предложи й протекцията на своя дом, обясни й, че би желал някой да го чака вкъщи и да споделя ястията с него. Предложи й това по такъв учтив начин, че се надяваше още тази вечер да я настани в къщата си на Дофин Стрийт. Но не беше предвидил тихата решителност на мисис Игълстоун.

Очите й се напълниха със сълзи от милите му думи и с разтреперани устни произнесе:

— Много мило, Кристофър, но не мога. Не би било удобно. Някой ден ще се ожениш и ще съжаляваш за прекрасния и благороден жест, който предлагаш сега. Не бих си позволила да допусна да направиш такава жертва за една стара жена. Сложила съм нещо на страни и когато му дойде времето ще успея да се справям със старостта.

След като Кристофър не й отговори мисис Игълстоун постави бялата си, с почти прозрачна кожа ръка, върху неговата и тихичко попита:

— Нали не си ми ядосан?

Беше ядосан. Много й беше сърдит, но не си позволи да й го каже. Отвърна й хладно:

— Не, разбира се. Обичам да захвърлят щедростта ми обратно в лицето ми.

Стресната от думите му тя погледна настрани. Постояха така няколко секунди и после, неспособен да понася явното й притеснение той каза по-меко:

— Кажете, защо ви притеснява фактът, че искам да се грижа за вас? Какво лошо има в това да живеете при мене и да споделяте самотните ми вечери?

Тя леко се усмихна и отбеляза:

— Ако това е, което искаш, защо не се ожениш? Със сигурност би желал да те очаква съпруга, а не една стара жена. — После въздъхна леко и продължи: — Много лошо, че не си женен и нямаш деца, за които да се грижа.

— Нима казвате, че бихте работили за мен? — настоя той с невярващ тон.

— Ама разбира се, че бих го сторила.

Вдигайки очи към небето той прокле тази благородническа гордост и каза на глас:

— Господи, дай ми сили! Много добре, мадам, вие няма да живеете в дома ми, без да си изкарвате прехраната. Дайте ми седмица, най-много две, за да направя някои приготовления. Тогава ще се върна при вас с друго предложение, което се надявам да одобрите.

Малко след това той остави мисис Игълстоун на една пряка от мястото, където се бяха срещнали и докато наблюдаваше приличащата й на птичка фигура си помисли с малко объркано, но не и неприятно чувство — жени!