Шърли Бъзби
Червенокосата дева (22)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Преместването на Кавендиш Скуеър протече гладко. Кристофър, независимо че с готовност се беше съгласил на настояването на Саймън, беше резервиран до известна степен. Не му харесваше идеята да използва дядо си, но знаеше, че Саймън щеше да бъде дълбоко наранен, ако бе отказал. А и го дразнеше фактът, че нямаше друга възможност.

На следващата сутрин по време на закуска мисис Игълстоун също беше резервирана.

— Но, Кристофър — попита тя, — благоприлично ли е това? Поканата е за тебе, ние с Никол не сме роднини на лорд Саксън. Какво ли ще говорят хората за нас, ако живеем в къщата му?

Ситуацията беше необичайна, тъй като нито той, нито дядо му имаха права над Никол. Със сигурност не се нуждаеха от клюки и скандали. Този проблем трябваше да бъде решен.

За щастие Саймън мислеше по-бързо от тях и когато Кристофър се появи при него той изсумтя:

— Току-що се сети, а! Е, момчето ми, аз се сетих още снощи. — Саймън продължи със самодоволна усмивка: — Направих приготовления сестра ми Регина да ми погостува. Знаеш, че е вдовица и живее в спретната къщурка в Есекс. Изпратих й вест още снощи и момчето пристигна преди десет минути с отговора й. Тя ще бъде тук тази вечер.

Никол се държа пасивно през цялото време. Не можеше да разбере, защо Кристофър не искаше да информира Маркъм за завръщането й в Англия. Хрумна й, че може би го прави от любов, но отхвърли тази мисъл. Нямаше да допусне отново да бъде подведена!

Никол беше изгубила желание да се бори. Животът й беше приятен. Мисис Игълстоун, мила и грижовна, Майо, компетентна и забавна, Кристофър, поносим през повечето време и дори очарователен, грижещ се за всичко. Беше почти невъзможно да прави друго, освен това, което всички искаха от нея — да се облича красиво и да се държи очарователно.

Беше й все по-трудно да си спомня дните на „Ла Бел Гарс“. Дори онова време, когато Кристофър я бе притежавал, й се струваше като сън-мечта. Почти повярва, че е скромната и тиха млада лейди, каквато изглеждаше.

Саймън ги посрещна учтиво. Беше надминал себе си, понеже мразеше промени в домакинството.

Към пет часа дамите бяха настанени в разкошен апартамент на втория етаж. Всяка разполагаше с отделна спалня и тоалетна стая, като двете си поделяха изискана всекидневна. Стаите на Кристофър бяха в противоположната страна на къщата и не отстъпваха по разкош и изисканост на тези на дамите. Прислугата на лорд Саксън живееше на третия етаж.

Пристигането на Регина същата вечер, с три часа закъснение, създаде голяма суматоха. Тя пътуваше с лична камериерка, фризьорка, неин собствен паж, в допълнение на коняра й и кочияша.

Лейди Дарби беше висока, кокалеста жена, чиито черти можеха да бъдат определени като красиви, но и мъжествени. Имаше дълъг нос, широка уста и много издадена брадичка. И тя като брат си имаше тъмна коса, но въпреки че беше с петнадесет години по-млада, нейната беше прошарена. Беше облечена в тъмносиня, модна рокля и прическата й беше разкошна. Регина излъчваше величественост и надменност. Но всичко това беше преструвка. Тя беше толкова добросърдечна, колкото и застрашителна.

Тя нахлу в гостната с възклицанието:

— Скъпи мои! Ужасно съжалявам, че закъснях, но просто не успях да пристигна по-бързо. — Хвърли на брат си закачлив поглед и го нахока. — Наистина, Саймън, на твоята възраст човек не трябва толкова да припира! — Докато той се опитваше да я смрази с поглед, тя пресече стаята и прегърна малко стреснатата мисис Игълстоун. — Скъпа Летисия! Какво удивително чудо е да те видя отново! Как можа да заминеш по този начин? Толкова се радвам, че си тук и то заедно със Саймън. Ще имаме много време за приятни разговори.

Като остави мисис Игълстоун Регина впи очи в Никол.

— Скъпа моя! Какво прекрасно дете си станала! Джентълмените направо ще заживеят на прага ни! Ще им вземеш акъла за нула време. О, колко ще се забавлявам, знам го! Кълна се, че до две седмици няма да имаме свободна вечер.

Никол бе очарована. Колко мила беше лейди Регина Дарби! Тя се поклони грациозно.

— Благодаря за хубавите думи. Колко мило, че вие с лорд Саксън ни приехте. Надявам се да не бъда разочарование за вас.

— Разочарование ли? Мила моя, аз никога не съм разочарована! Никой не би дръзнал да ме разочарова! — отвърна Регина, като й намигна.

Регина бавно се обърна към Кристофър, небрежно облегнат на решетката на камината. В обичайното си черно, вечерно облекло, той би привлякъл погледа на всяка жена. Регина не издаде това, което мислеше за него, а го изгледа мрачно.

— Е, Кристофър? — хладно каза тя. — За да останеш ли се върна? Или възнамеряваш пак да изчезнеш без предупреждение и да убиеш дядо си?

— Регина! — прогърмя гласът на Саймън.

— О, боже! — въздъхна мисис Игълстоун, като в очите й се четеше страх. Всичко беше толкова хубаво.

Никол стоеше малко настрани от останалите. Тя наблюдаваше семейната сцена с доста голям интерес. Капитан Сейбър, както продължаваше мислено да нарича Кристофър беше енигма за нея. Колкото и да се напрягаше, не можеше да си спомни някога да го е виждала в Бедингтън Корнър. Беше много любопитна и това беше първата възможност да научи нещо за потъналото му в тайна минало.

— Току-що се върнах. Смяташ ли, че е редно да ме посрещаш, интересувайки се от заминаването ми?

— Тишина! Държа да ти кажа, млади момко, че си станал много красив дявол с остър език. Не се опитвай обаче да си играеш с мен! — грубичко отвърна Регина. А, когато Саймън отвори уста да каже нещо, тя бързо се обърна към него: — О, тихо, любов моя! Ние сме семейство и в едно семейство винаги се задават вълнуващи въпроси! Хайде сега да ме нахраните! Кълна се, че умирам от глад!

Вечерта премина бързо, докато Регина ги засипваше с клюки. Тя зададе няколко въпроса, свързани с внезапното им пристигане и изглежда прие поднесената й история. Но Кристофър беше нащрек в присъствието на лейди Дарби. Усещаше, че тази негова баба нямаше да приеме нещата, без да прояви резервираност.

През тази нощ сънят бягаше от Кристофър. Разбра, че е бил голям глупак, за да повярва, че може да се върне в Англия и да се освободи от Никол и мисис Игълстоун, като от ненужен багаж, да подведе дядо си и узнае за плановете, свързани с Ню Орлианс, след което бързичко да отплава.

На следващата сутрин той и Саймън бяха планирали да се поразходят по Сейнт Джеймс Стрийт. Саймън искаше да разведе внука си из намиращите се там клубове. Но когато Кристофър слезе за закуска откри, че го чака донесено на ръка съобщение. Александър Баринг искаше да го види възможно най-скоро.

Извини се на дядо си и потегли за резиденцията на Баринг в града. Няколко минути по-късно бе въведен в библиотеката в дома на Баринг, където домакинът разговаряше с мъж на средна възраст. Когато Кристофър влезе, Баринг стана на крака.

— Много добре, че дойдохте толкова скоро. Имам приятна изненада за вас. — Баринг поведе Кристофър към по-възрастния мъж.

— Албърт, това е джентълменът, за когото ти говорих. Трябва да добавя, че Монро много го цени. Кристофър Саксън, позволете ми да ви представя Албърт Галатин.

Кристофър изненадано гледаше Галатин, докато се здрависваха.

— Сър, не очаквах да ви видя в Лондон! Последното, което чух за вас беше, че сте в Петербург.

Галатин се усмихна мрачно.

— Наистина бях и от месеци си играя на турист. Нищо не постигнах и реших да си тръгна. Очаквах тук да намеря добри новини, но изглежда нищо не е било направено.

Баринг се почувства доста неудобно.

— Обясних в писмата си, че моето правителство категорично отказва да се меси. Не е желателна и външна намеса в личните ни работи. Но най-после вашият мистър Медисън се съгласи с Касълрийф и насрочиха преговори.

Кристофър слушаше внимателно. Съединените щати бяха обявили война. Той се поинтересува с хладен тон:

— Смятате ли, че е правилно, Баринг, вашите кораби да спират нашите в океана и да пленяват американски граждани? Да ги принуждават да служат в Британския флот?

Баринг не отговори на въпроса. Той не одобряваше тези действия, но можеше да направи много малко, за да ги спре.

Галатин беше този, който разведри малко враждебната атмосфера.

— Прекалено голямо значение отдаваме на този въпрос. Правителствата все пак се съгласиха да водят преговори.

— Да, така е — съгласи се Баринг. — Но нямам представа накъде ще се насочат преговорите. За момента се задоволявам от факта, че наистина ще има такива. — Той се усмихна и добави: — Знаете как стоят тези неща.

Галатин наистина знаеше. Знаеше при какви условия британците се бяха съгласили на директни преговори. Преди да се разделят Кристофър успя да си уреди среща насаме с Галатин.

Пристигането му в Лондон не беше предвидено от Джейсън. Той не можеше с нищо да му навреди, напротив можеше много да му помогне. И той като него беше посетител без статут, но разполагаше с много повече връзки в определени среди.

Албърт Галатин изобщо не приличаше на човек, който би могъл да бъде намерен в средата на схватка между конгресмени. Беше търпелив, уравновесен човек, който не взимаше прибързани решения. Кристофър се надяваше и другите членове на комисията да са такива.

Усмихнат, Галатин посрещна на следващата сутрин Кристофър.

— А сега, млади човече, кажете какво мога да направя за вас? — попита домакинът.

— Не съм сигурен, че можете да направите нещо за мене, просто исках да говоря с вас насаме.

Галатин остана леко изненадан.

— Имате да ми кажете нещо, което не би могло да бъде съобщено пред Баринг?

Чувствайки се малко неловко, но решен да изрази становището си, Кристофър каза:

— Да. Вярвам, че мистър Баринг работи много старателно за наше добро, но също така съм уверен, че това забавяне е умишлено. Вярвам, че британците се канят да нанесат друг силен удар на Америка.

— О, убеден съм, че тъкмо това замислят.

— Така ли? — объркано каза Кристофър.

— О, да, млади приятелю. Повече от сигурен съм, че британските ни приятели целят териториални завоевания. Свикнал съм с хора, които говорят едно, а вършат друго. Не вярвам, че ние с вас можем да направим нещо. Пиша на Монро за подозренията си и се надявам да успеем да задържим границите си такива, каквито бяха преди войната. Възнамерявам да го предупредя, че британците планират много силен удар и че ще бъде мъдро да се подпише мирния договор, колкото е възможно по-скоро. Ако не го направим, ще изложим нацията на смъртна опасност. Най-добре е да забравим за Канада и да внимаваме да не се окажем отново под британско владичество!

— Такова е и моето мнение. С облекчение научавам, че ще пишете на щатския секретар по този въпрос. Навсякъде виждам доказателства за превъзходството на Британия — откровено каза Кристофър. — И трябва да призная, че наистина съм разтревожен.

Галатин погледна Кристофър с тревога.

— Надявам се да убедим Монро и Медисън.

— Аз също изразявам тази надежда. — Изправяйки се на крака Кристофър добави: — Сър, ако мога да ви бъда полезен, моля не се колебайте да ме уведомите. Бих бил щастлив да направя всичко според възможностите си, за да ви услужа. — Предложението бе откровено.

Галатин също стана на крака и протегна ръка.

— Със сигурност ще ви потърся, щом стане нужда. И ако аз мога да ви помогна, не губете нито секунда, а елате при мене. Ние, американците трябва здраво да се държим един за друг.

При този приятен завършек на срещата Кристофър си тръгна по-уверен, че не е тръгнал на глупав поход. Щеше да има нападение. Но кога? И най-важното, къде?

Саймън, разбира се беше малко ядосан от изчезването на Кристофър още първия ден. Когато младият мъж се появи, той изръмжа:

— Е, много мило от твоя страна, че реши да се присъединиш към нас тази вечер. Не можа ли да се сетиш за нещо друго, което е трябвало да свършиш?

Кристофър само се усмихна. Миг по-късно пристигнаха дамите и гневът на Саймън си намери друг отдушник. Като изгледа страшно сестра си той се сопна:

— Какви са тези глупости, които чувам за голям бал следващия месец? По дяволите, Джина, предупреждавам те, няма да допусна къщата ми да бъде обърната с покрива надолу! Тук си като моя гостенка, не го забравяй!

— О, пфу! Някога това беше и мой дом! А сега нали трябва да представим Никол? Как ще го направим, ако не с голям бал! Всичко друго ще бъде половинчато. Дори Летиция се съгласи с мене!

— О, да, Саймън, много е необходимо — намеси се мисис Игълстоун. — Нали нямаш нищо против? — помоли тя с очи, болезнено фиксиращи лицето на Саймън.

Нещо, наподобяващо изчервяване, премина по слабото лице на Саймън. Никол и Кристофър, втренчили се като омагьосани, видяха как той се разтопи под умолителния поглед на мисис Игълстоун. Потънал в разтревожените сини езера, той промърмори:

— Хм… ъъъ… не мисля, че един бал ще донесе чак такава бъркотия. — После, свирепо намръщен откъсна очи от мисис Игълстоун и изрева на Регина: — Но помни, не искам тази къща да бъде драпирана в розова коприна или подобни глупости.

Регина доволна от изхода се усмихна с ангелска усмивка. Никол погледна Кристофър с надежда да разгадае мистерията и той, отгатнал объркаността й, прошепна само с уста:

— По-късно.

Доста по-късно през седмицата той намери възможност да проведе личен разговор с Никол. Тази вечер дядо му вечеряше в клуба с няколко приятели, а мисис Игълстоун и лейди Дарби се затвориха в синия салон.

Никол, която нямаше никаква работа, се упражняваше на пианото в музикалния салон. Кристофър, на път да излиза, влезе там, очаквайки да намери трите дами.

Като видя, че Никол е сама се поколеба, но тъй като отношенията им напоследък бяха почти приятелски, прецени, че няма причина да напуска веднага. Той пресече стаята и отиде до нея.

— Да не си замислила да направиш музикална кариера? — подкачи я той.

Никол направи гримаса.

— Едва ли! Просто баба ти и мисис Игълстоун ме изхвърлиха от схемите си, след като попитах защо е толкова важно да каним принцеса Естерхази и графиня Лиевен.

— И защо е толкова важно? — заинтересовано попита Кристофър.

С дяволит блясък в очите Никол скромно каза:

— Ами те и двете са покровителки в Олмак и лейди Дарби казва, че ми трябва поръчител. Всяка седмица се прави списък на поканените и ако името ми не е сред тях, ако съм отхвърлена, ще се проваля в обществото.

Като видя по изражението на Кристофър, че всичко това му се струваше невероятно, Никол побърза да го убеди.

— Вярно е!

Кристофър се усмихна.

— Значи целият ти успех зависи от този списък и от тези две дами?

— Да, що се отнася до листата, но има и други покровителки. Лейди Дарби спомена някоя си лейди Джърси и лейди Купър. Предполага се, че лейди Купър е изключително мила. Мисля, че имаше още две, но сега не мога да си спомня имената им. Лейди Дарби казва, че не трябва да се безпокоим, но ако принцесата и графинята се окажат упорити, заради леля ми и чичо ми, и заради цялата тази странна ситуация, ще се обърне към лейди Джърси. — Никол се усмихна притеснено и продължи: — Лейди Джърси май обича да всява смут и сигурно ще пожелае да ме покровителства, ако не по друга причина, то за да предизвика останалите.

— Хм. Изглежда баба ми много добре държи юздите. Искрено се надявам да не реши да се заеме и с мене!

Никол се засмя, почувствала се приятно в компанията му за първи път от толкова време.

— Да. Тя е много властна жена, но е толкова приятна, че просто не може да й се откаже. Забелязах, че дори дядо ти не й отказва.

— Ето тук грешиш! — решително оспори Кристофър. — Мисис Игълстоун беше тази, която го убеди да се съгласи за бала.

Като спусна клепачи над засмените очи, тя попита почти с безразличие:

— Имало ли е нещо между тях?

Кристофър, застанал безгрижно до пианото, загледан в наведената глава на Никол, изведнъж забеляза очарователната, изкусно подредена маса от къдри и нежната, бяла шия. Обзе го желание да се наведе и да я целуне. Въздържа се с огромни усилия. В обхваналото я скромно, почти срамежливо настроение, тя направо го омагьосваше.

— Да, между тях има нещо. Някога са били сгодени. Някакъв спор накарал мисис Игълстоун да развали годежа и всеки се оженил за някой друг.

— Разбирам — бавно каза Никол, без наистина да разбира. Беше й трудно да си представи мисис Игълстоун да влезе в конфликт с някого и това да доведе до разваляне на годеж. — Той все още е влюбен в нея, нали?

Устата на Кристофър се изви в сатирична усмивка.

— Така изглежда. Невероятно, нали! Един Саксън да обича някого и то толкова дълго!

— Престани! — извика Никол, вбесена от хапливата му забележка. — Защо трябва да говориш така? — настоя разгорещено тя с буреносно святкащи очи. — Мисля, че ти харесва да правиш подобни, цинични забележки.

— А ти не го ли правиш? — тросна се той, незнайно защо също ядосан. — Създаде ми повече неприятности, отколкото някога съм имал.

— Не е честно! О! — В очите й блеснаха сълзи и тя каза през зъби: — О, мразя те, Кристофър Саксън! Мразя те!

Кристофър дълго я гледа, като едно мускулче не спираше да трепка върху челюстта му. После, забравил всичките си добри намерения той я притегли в прегръдките си и промълви с плътен глас:

— Добре, ето ти още нещо, което да добавиш към омразата си!

Устата му, твърда и безмилостна, улови нейната в една ядна целувка, която не съдържаше нито страст, нито нежност. Но докато Никол се съпротивляваше, тази горчивина пламна в желание, което изглежда винаги щеше да гори между телата им.

За свой срам Никол установи, че настоятелно се притиска до високото му тяло и изпитва перверзна наслада от болката, която й причиняваше яростната му прегръдка. Но после, точно когато целувката стана нежна и гореща, Кристофър рязко я отстрани от себе си, като че беше нещо зло и грозно. С блеснали от нещо подобно на омраза очи, той се завъртя на пети и излезе от стаята като остави смаяната Никол да гледа след него.

Разтърсена както от целувката, така и от неочаквания й край, тя се отпусна на стола до пианото. Толкова им беше приятно заедно, помисли си тя сковано. После всичко експлодира в нещо тъмно, насилствено и неприятно. Щеше ли някога да успее да остане безчувствена, когато той беше наблизо? Тя едва си пое дъх, установила, че го мрази почти толкова, колкото го обича. Защо, нерадостно си помисли тя, трябваше да е точно той?

Кристофър, ядно крачещ към клуба си, си пожелаваше нещата да бяха различни. Както и да стояха нещата, той винаги щеше да вижда в мис Никол Ашфорд частица от майка й.

Но тази вечер, колкото и да се мъчеше, не можеше да я обвини в нищо. Той беше този, който разруши крехкия мир помежду им. Само ако не я желаеше така дяволски и само ако не гореше от такава силна страст да я притежава. Мразеше се, че не можеше да забрани на ръцете си да я докосват. Мразеше се, че тя продължава да го вълнува. Ненавиждаше се за това, че една жена бе успяла да го изтръгне от леденото му безразличие.

Тъмен като облак и в отвратително настроение той се присъедини към няколко от новите си познати в игралния клуб на Буудъл. Кристофър не си беше губил времето през изминалите дни. Благодарение на дядо си бе станал член не само на Буудъл клуб, но и на Уайтс и Бруукс.

Саймън го беше запознал и със синовете и внуците на приятелите си и сега Кристофър бе известен сред върхушката. Решен да намери доказателството, което търсеше, той се стремеше към военните кръгове. С цел да получи сведенията се беше запознал с един армейски капитан, на служба в конната гвардия и един военноморски лейтенант, възстановяващ се от получена рана.

Кристофър бързо установи, че капитан Бъкли беше склонен към недискретност и се надяваше лейтенант Кетълскоуп да се окаже наистина корумпиран.

Докато седеше на масата за карти мислите му бродеха. Представяше си предстоящите нощи на пиене и комар, които трябваше да изтърпява с едничката надежда да се добере до късче информация, някоя случайна клюка, която да се превърне в солиден факт. Вътрешно изстена, проклинайки Джейсън. После се усмихна. Нищо нямаше да го спре за осъществяване на мисията му.

Независимо от грижите и тревогите, той беше много доволен, че отново бе видял дядо си. С Регина все още се държеше резервирано. Но онзи член на семейството, който едновременно желаеше да срещне и се ужасяваше от тази среща не се беше появил. Къде, по дяволите, беше Робърт?