Шърли Бъзби
Червенокосата дева (11)

ОСМА ГЛАВА

Сейбър по навик се събуди още, когато първите бледи пръсти на зората се промъкнаха в стаята. Той полежа малко, за да се наслади на топлото и меко тяло на Никол.

Изпита разкаяние. С нежност си помисли каква луда глава беше Ник. Ако я събудеше, рискуваше очите й отново да заблестят от яд, да скочи от леглото и да се нахвърли върху него с какви ли не обидни думи.

Жалко… сънливо си помисли той. Само, ако можеше тя да приеме, че случилото се беше естествен ход на събитията. Рано или късно това щеше да стане, ако не с него, то с някой друг.

Беше толкова просто. Винаги се беше отнасял добре с любовниците си и Ник дяволски добре знаеше това. Той се усмихна, като си припомни колко учудена беше тя, когато поднесе като прощален подарък карета с четири коня на една проститутка.

Близостта на Никол смути мислите му и с необичаен глад той почувства как тялото му се втвърдява от желание. Леко докосна отхвърлената й настрани ръка и близна ухото й. Но тя го отхвърли дори в съня си, като обърна глава на другата страна.

Той я остави със съжаление.

Час по-късно, облечен и закусил, той беше на път обратно към Гранд Тер. Трябваше да се погрижи за някои неща — не на последно място за съдбата на Алън! Щеше да обсъди това с Лафит. Двамата щяха да измислят нещо, което да се хареса на Ник. Но какво, по дяволите, го засягаше нейното мнение?

След няколко часа пред погледа му се появи Гранд Тер, царството на Лафит. Този остров бе пълен с игрални и публични домове, кафенета и всякакви заведения за забавление на моряците. Сред тях се възправяше тухлената къща на Лафит. Домът му беше разкошно обзаведен и пълен със всякакви редки и скъпи мебели.

Откакто търговията с роби беше забранена те можеха да бъдат закупени единствено тук. В Ню Орлианс губернаторът Клейборн и американските офицери скърцаха със зъби от ярост, неспособни да прекратят тази незаконна търговия.

Клейборн беше стигнал до там, че беше обявил награда от петстотин долара за известния пират Жан Лафит. Лафит се беше изсмял и беше направил контра предложение от петнадесет хиляди долара за този, който му доведе губернатора на Гранд Тер!

Припомнил си този инцидент Сейбър се усмихна, докато прислужникът го въвеждаше в кантората на Лафит.

— Мон ами, прекрасно е, че те виждам! Очаквах те веднага, след като съобщиха, че са забелязали „Ла Бел Гарс“. Какво те задържа толкова дълго?

Усмихнат, Сейбър взе една от отличните пури на Лафит и отговори:

— Имаше някои неща, които се нуждаеха от вниманието ми.

— О, да, аферата с младото момче, което не е момче и което капитанът бил видян да прегръща в каютата си.

— Проклет да съм! — раздразнено изръмжа Сейбър, но сви рамене и се настани в едно от тапицираните кресла.

Лафит, който продължаваше да се усмихва се измъкна иззад писалището. И двамата бяха високи мъже. Сейбър беше малко по-висок от Лафит. Лафит, няколко години по-възрастен от Сейбър, беше изключително красив мъж с привлекателни, правилни черти. Мургавата му кожа и черни очи говореха за френските му предци. Косата му беше гарвановочерна като на Сейбър и излъчваше интелект и елегантност. Със сигурност никой не би го взел за контрабандист. Произходът му беше забулен в мистерия. Капитан Сейбър беше един от лейтенантите в неговата армия от пирати, на когото имаше най-голямо доверие.

Известно време двамата водеха общ разговор, после Сейбър поднесе темата, която най-много го притесняваше — Алън Балард.

Лафит се намръщи.

— Как желаеш да се освободиш от него? В крайна сметка той е твой пленник и мене не ме интересува съдбата му, стига да спрем изтичането на информация. Дали ще го предадем на американците или ще го продадем на британците няма никакво значение. — Лицето му се проясни и той се усмихна. — Приятно уреждане на нещата, нали?

— Мисля че за сега искам да го държа като пленник — бавно каза Сейбър. — Ще ми се да измъкна малко повече информация от него. Бихме могли да го използваме по някое време. Имаш ли нещо против да го преместя от кораба в затвора на острова ти?

Лафит с готовност даде съгласието си и извика прислужник, който да отнесе съобщение за преместването на Алън от „Ла Бел Гарс“. След като прислужникът излезе Сейбър небрежно попита:

— Искаш ли да присъстваш на разпита?

Лафит отвърна със ироничен блясък в очите.

— Мон ами, ти искаш този човек за свои собствени цели. В противен случай никога не би ми казал за съществуването му.

Сейбър се усмихна. Не беше учуден от правилната преценка на Лафит.

— Е, може би има някой и друг член на екипажа, които да не са съгласни с действията ми — призна той. — Балард беше много популярен.

— Но естествено! Някой шпионин — сухо отвърна Лафит. — Но като говорим за шпиони, трябва да споделя, че след отплаването ти до ушите ми долетя слухът, че някой съвсем целенасочено разпитва за теб.

Показал изненадата си Сейбър попита:

— Какви въпроси задава?

— Мммм, въпроси като: Какво е истинското име на капитан Сейбър? Откъде е дошъл? Кога?

Сейбър озадачено гледаше Лафит.

— Защо някой ще се интересува от мен? Знаеш ли кой е?

— Това не знам. Думите се носят като вятър над Гранд Тер, губейки източника си. Може би не е нищо, но си мислех, че трябва да те предупредя. Вероятно някой ти желае злото. Кой знае?

За момент Сейбър си помисли за Робърт Саксън от Англия, но отхвърли идеята като абсурдна. Дори ръката на Робърт не беше толкова дълга.

Без да е много притеснен от новините на Лафит Сейбър повдигна рамене и отхвърли тези мисли. Загледан в залива каза:

— Каква цена би дал за „Ла Бел Гарс“?

— Моля? — смайването личеше в гласа на Лафит. — Сигурно не съм те разбрал… помислих си, че току-що ме помоли да купя кораба ти.

— Хм, точно така. Реших да го продам. Решил съм да стана порядъчен.

Лафит нямаше да бъде по-ужасен, ако Сейбър беше заявил, че иска да стане монахиня в ордена на Урсулинките в Ню Орлианс. Той повтори едва чуто.

— Да продадеш „Ла Бел Гарс“ и да станеш порядъчен. Трябва да си полудял! Защо?

В момента Лафит не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си и съжалявайки го Сейбър внимателно обясни.

— Харесва ми нашата асоциация и печалбата от нея, но вече не съм онази луда глава, която бях преди десет години. Изморих се да си играя на пират, дори и това завоалирано да се нарича каперство. Вече нямам нужда от кораба. Състоянието ми е доста голямо.

Свестил се някак Лафит въздъхна.

— Значи изоставяш приятелите си и ставаш порядъчен джентълмен в Ню Орлианс.

Сейбър се засмя.

— Никога не обръщам гръб на приятел и се съмнявам, че ще се превърна в образец на благоприличие.

Лафит позволи на една усмивка да разцъфти върху красивото му лице.

— Съгласен съм. Сигурен ли си, че след шест месеца няма да промениш решението си?

— Сигурен съм и бих те посъветвал нещо, ако позволиш.

Лафит сбърчи вежди и се засмя.

— Ти ли ще учиш баща си как се правят деца?

Сейбър, обаче каза сериозно.

— Не е лошо да последваш примера ми и да се освободиш от Гранд Тер и всичко свързано с този остров. Чуй ме, Жан, безгрижните времена отминаха. Грози ни заплаха.

Лафит изръмжа. Сейбър говореше истината. Той се изправи и се поклони много, много изискано. Обърна се да си върви, но Лафит измърмори:

— Чакай!

Сейбър се обърна към станалия на крака Лафит, който каза:

— Ние сме приятели и като такива можем да си разменяме мисли без да се сърдим един на друг. Признавам, че съм вбесен, но не желая да се разделяме с яд.

Сейбър се усмихна лениво.

— Ти се ядоса, не аз.

Лафит се засмя.

— Ще ти дам добра цена за кораба. Докога искаш да уредим нещата?

— Не съм се забързал чак толкова, въпреки че съм взел решението. Да кажем, до една седмица. Дотогава ще съм решил какво да правя и с добрия Алън.

— Много добре. С голямо съжаление ще изгубя един от най-добрите си капитани, но се надявам, че за в бъдеще ще те запазя като клиент.

След няколко минути Сейбър излезе от жилището на Лафит и се упъти към грозната тухлена сграда, в която се помещаваше затворът. Като влезе вътре той откри, че Алън току-що беше доведен и беше окован в една от килиите в дъното. Сейбър безпристрастно огледа мъжа пред себе си. Дрехите му бяха разкъсани и окървавени, лицето му беше в синини. Като видя една прясна рана Сейбър заинтересовано попита:

— Да не си се опитал да избягаш, като са те водели към брега? Когато за последен път се срещнахме не беше чак толкова раздърпан.

Алън рязко вдигна глава при думите на Сейбър и инстинктивно дръпна веригите.

— Копеле! — просъска той с потъмнели от омраза очи. — Какво направи с Ник?

— Имаш предвид Никол?

Дъхът на Алън спря.

— Тя ти е казала?

— Нека кажем, че аз бях способен да… аа… го открия сам. Тя, също като теб не беше много сговорчива.

Алън огледа мъжа пред себе си. Собственото му нещастие не го вълнуваше толкова, колкото съдбата на Никол.

— Къде е тя?

Сейбър повдигна вежди.

— Съдбата й е моя грижа.

— Сейбър, изслушай ме! — започна искрено пленникът и избълва цялата история на Никол. Тя беше съобщила на Сейбър само името и годините си, но загрижеността на Алън за нея го накара да разкаже всичко. Едва, когато престана да говори забеляза необичайното мълчание на другия мъж и студената, иронична усмивка на устните му. Ако Алън знаеше какво мисли Сейбър щеше да се слиса.

Името Ашфорд беше добре известно на Сейбър. Беше го проклинал цял живот. То беше заклеймено в съзнанието му като символ на безчестие, лъжи, предателство. Каква ирония на съдбата, осиротялата Никол Ашфорд да попадне в ръцете му.

— Не разбираш ли? — настоя Алън, прекъсвайки мислите му. — Никол Ашфорд е от добро семейство и трябва да бъде върната в дома си, преди да й се е случило нещо още по-лошо.

Сейбър се съвзе и скептично попита.

— Защо не го каза по-рано? Сега е малко късно да се тревожиш за нея.

Алън прехапа устни. Нямаше желание да споделя причините за собствените си действия, които не бяха нищо повече от алтруизъм. Когато тишината стана безгранична Алън настоя:

— Какво възнамеряваш да правиш?

Безгрижно изучавайки ноктите на една от фино оформените си ръце, Сейбър хладно каза.

— Да правя ли? Нищо не възнамерявам да правя. Намирам го много по-забавно по този начин.

— Сейбър, това, което ти казах нищо ли не означава за тебе? Толкова ли си безсърдечен, че да похабиш едно младо, невинно момиче?

С подигравателно, блеснали златни очи Сейбър за миг го изгледа със съжаление, после безчувствено заяви.

— Да, разбира се, такъв съм.

Алън изръмжа в безсилната си ярост, но Сейбър само се засмя и си тръгна. На входа на килията се спря и погледна назад към затворника.

— Не се грижи за бъдещето на младата Ник, имам намерение да я взема под покровителството си. И съм сигурен, че знаеш какво означава това.

Алън бясно дръпна веригите.

— Сейбър, проклет да си! Чуй ме! — Но думите достигнаха до нечуващи уши. Подигравателно наклонил чернокосата си глава Сейбър се отправяше към изхода.

Останал сам Алън не можеше да не мисли за Никол. Беше ужасен от мисълта тя да стане любовница на Сейбър. Вълнуваше го и собствената му съдба. Защо се беше провалил планът му? Проклетият Сейбър, как можеше да знае кога да удари? Само още половин час и той и Ник щяха да бъдат в безопасност. А Ник? Дали Сейбър вече не беше връхлетял отгоре й? И най-важното — къде, по дяволите, беше тя сега?

 

 

В този момент Никол беше на път за Гранд Тер. Тя се събуди горе-долу по времето, в което Сейбър замина. Тихо полежа няколко минути, все още замаяна от лауданума, като постепенно осъзнаваше къде се намира. При едно несъзнателно притискане на ръката усети болка, която й припомни събитията от нощта.

Внимателно огледа стаята и като се увери, че Сейбър го няма, облекчено въздъхна.

Най-лошото беше факт. Маскарадът й беше разкрит. Алън беше във вериги, а самата тя беше пленница на Сейбър. Беше станала жена в опитните ръце на Сейбър и в този процес бе наранила китката си. Тялото й още я болеше и усещаше известен дискомфорт между бедрата си. Благодарение на Бога това приключи. Беше жива, малко поразкъсана и раздърпана, но цяла и нащрек.

Тихото отваряне на вратата я изтръгна от мислите й. Като видя кръглото лице на Галина се усмихна с облекчение.

Галина весело попита:

— Ще желаете ли кафе или шоколад?

Никол й се усмихна, решила да се държи колкото е възможно по-естествено.

— Малко кафе, моля. — Поколеба се после предпазливо попита: — Къде е Сейбър?

Галина изглеждаше леко озадачена.

— Сейбър? О, сигурно имате предвид господаря. Отиде по работа и сигурно няма да се върне до утре или до други ден. Нареди да се чувствате възможно най-добре и да се погрижим да изпълняваме всяко ваше желание.

Никол замислено изгледа Галина. Какво ли беше обяснил Сейбър на прислугата? До каква степен щяха да й се подчиняват? Е, имаше само един начин да го разбере. Тя каза направо:

— Нуждая се от баня, нещо за обличане и храна. Ще се погрижиш, нали?

Галина излезе и след малко донесе няколко одежди. С изписано върху лицето съмнение каза:

— Господарят не беше сигурен, дали нещо от намиращите се тук дрехи ще ви стане. Боя се, че тези рокли ще ви бъдат къси.

Никол се стегна, но се усмихна и каза:

— Предпочитам да ходя гола, отколкото да облека изоставена от някоя негова любовница дреха. Ще нося собственото си облекло.

Галина наистина се притесни.

— Но, не можете! Дамите не носят бричове.

— Съмнявам се, че господарят ти е водил тук дами преди! — троснато изрече Никол. — Донеси ми дрехите или нещо друго от този род. Сигурно бих могла да заема от някой прислужник чиста риза и панталон. В този момент няма много да придирям.

Шокирана Галина облещи очи. Излезе от стаята и забърза по коридора. Тя бързо запозна Сандерсън със странното желание на Никол. Той трепна, но бързо я снабди с чиста бяла риза и сиви, памучни панталони.

Изкъпана и пременена в момчешкото си облекло Никол тръгна да разглежда къщата на Сейбър. Несъзнателно търсеше нещо и очите й светнаха, когато в дъното на първия етаж откри оръжейната.

Стаята беше пълна с ловни трофеи и оръжие. Мебелите бяха големи, удобни и топли. Тя смело отвори едно сандъче, после друго. Тършуваше из различните оръжия, докато се спря на много остър, ловен нож и малък пистолет. Запаси се с барут и след като помисли малко, скри находката си в едно чекмедже.

Закуси с апетит. Беше страшно гладна. Животът продължаваше, реши тя, независимо от това, което се случва. Духът й се възвръщаше с всяка хапка. Накрая безочливо поиска един ловен жакет, по всяка вероятност притежание на Сейбър и излезе да се разходи.

Студеното слънце на късния ноември не предлагаше топлина и тя беше доволна, че облече жакета. Тръгна надолу към реката. Докато стигна до брега на Мисисипи вече бе решила каква щеше да бъде следващата й стъпка.

Сейбър явно не беше уведомил никой за истинската ситуация. Затова щеше да пробва да им нареди да я съпроводят до Гранд Тер. Знаеше, че сама няма да намери пътя в блатата. Трябваше незабавно да избяга.

Тя обърна гръб на реката и целеустремено тръгна към къщата. Като срещна Сандерсън в главното фоайе предпазливо каза:

— Реших да не чакам завръщането на господаря ви. Ще тръгна след час. Моля, пригответе кошница с храна за път и намерете някой, който да ме придружи до Гранд Тер.

Без да обръща внимание на неодобрителното изражение на лицето му тя тръгна към оръжейната. Прибра находката си в дълбокия джоб на жакета. После бързо намери пътя до стаята, в която бе прекарала нощта. Там нямаше никой. Огледа се и видя врата, свързваща тази спалня с друга стая. Вратата не беше заключена и след като се увери, че там също нямаше никой, влезе вътре.

Това очевидно беше спалнята на Сейбър. Масивната мебелировка беше от тъмно дърво. Никол не се интересуваше от изискания вкус на Сейбър. Без много, много да се мае се упъти към ковчежето за бижута, което стоеше отворено върху голямо писалище. Взе една носна кърпа на Сейбър и уви диамантена игла за вратовръзка, чудесен пръстен със смарагди и перли и беше една игла, този път с рубин, както и други ценни бижута. До ковчежето лежаха няколко златни монети и тя прибра и тях. Двамата с Алън щяха да се нуждаят от доста средства.

С нарастваща увереност тя нетърпеливо изчака в стаята си. Когато реши, че е изминало достатъчно време безгрижно слезе по стълбите и попита Сандерсън.

— Готово ли е всичко? Бих искала да тръгна възможно най-бързо.

Преди той да успее да отговори по коридора се запрепъва малко негърче, помъкнало кошница с храна. Като погледна детето Сандерсън неохотно отвърна.

— Така ми се струва. Това е храната, която поискахте, а Джон, който ще ви води чака при доковете. — Той направи пауза, но Никол, повдигнала едната си вежда, нахално го гледаше, предупреждавайки го да не се осмелява да й задава въпроси.

— Това ли е всичко, мадам? — каза накрая той. — Самюъл ще ви придружи до пристанището.

Никол учтиво кимна и последва дребната фигурка. Сърцето й биеше лудо, когато с доволна усмивка се настани в пирогата. Като видя как доковете се отдалечават от нея, тя не успя да удържи тихия си смях. Младият негър, управляващ пирогата я изгледа странно, но какво я интересуваше. Имаше си провизии, пистолет, пари и свобода!