Дан Симънс
Песента на Кали (20)

18.

И след всичко това,

след като цялата омраза се е отляла,

душата своята невинност

изначална си възвръща

и научава най-накрая,

че сама на себе си радост може да доставя,

да се успокоява, страхове да си дава,

и волята й блага е воля и на Небесата,

че отвъд свъсеното лице,

отвъд воя на мразовитата пустош,

отвъд спуканите мехове

пак може да бъде щастлива.

„Молитва за дъщеря ми“,

Уилям Бътлър Йейтс

Сега живеем в Колорадо. През пролетта на 1982 година ме поканиха да водя скромен семинар в един планински колеж там и после се върнах на Източното крайбрежие само за да взема със себе си Амрита. След престоя решихме да се установим горе-долу за постоянно в Колорадо. Дадохме под наем къщата в Ексетър заедно с мебелите и всичко останало, но осемте картини са окачени тук, върху грубото дърво на бунгалото, а малкото маслено платно на Джейми Уайът, което купихме през 1973 година, улавя най-добре богатата игра на светлината през прозореца. Именно тази особена светлина ни обсеби през първите месеци тук и ние с Амрита се опитахме — в началото плахо — да рисуваме с маслени бои.

По бостънските представи колежът си е направо първобитен, заплатите ни са ниски, но навремето в къщата ни е живял лесничей и от големия прозорец виждаме заснежени върхове на двеста километра северно от нас. Светлината е толкова ярка и чиста, че чак причинява болка.

Почти през цялото време ходим по дънки, а Амрита се учи да управлява в калта и снега джипа. Океанът ни липсва. И още по-лошо, липсват ни някои от приятелите и преимуществата на крайбрежната цивилизация. Най-близкият град е долу в полите на планината, на шестнайсет километра от университета, и дори в разгара на сезона през лятото населението му наброява някакви си седем хиляди жители. Най-добрият ресторант се казва „La Cochina“, понякога вечеряме и в закусвални или в денонощното ресторантче към мотела, където отсядат тираджии. През лятото се храним най-често в „Тейсти Фрийз“^[1]. Докато построят новия Градски център, библиотеката се помещава в каравана. Денвър отстои почти на три часа път, а през зимата и двата планински прохода са затворени с дни.

Но тук въздухът изглежда особено чист и сутрин се чувстваме някак по-леки, сякаш надморската височина предполага и да се отърсим отчасти от земното притегляне, налагащо волята си на останалия свят. И денем светлината тук е нещо повече от приятно явление — за нас тя е разновидност на яснотата. Яснота, която изцелява.

Ейб Бронстийн почина миналата есен. Тъкмо беше приключил подготовката на зимния брой, същия, в който е включен разказ на Ан Бийти, когато на път за метрото получил инфаркт.

Ние с Амрита се качихме на самолета и се върнахме за погребението му. После, по време на помена в малката къща, където той бе живял с майка си, старицата повика мен и Амрита в стаичката на Ейб.

Тя изглеждаше още по-малка от лавиците от пода до тавана по трите стени. Госпожа Бронстийн беше на осемдесет и шест години и изглеждаше твърде немощна, когато приседна в края на леглото. В стаята миришеше на марката пури, която Ейб обичаше, и на книги с кожени подвързии.

— Заповядайте — каза старицата. Колкото и да е учудващо, ръката й дори не трепна, когато тя ми подаде малкия плик. — Ейбрахам е помолил да ви предам това, Робърт. — Навремето ниският й глас сигурно е бил красив и вълнуващ. Сега беше само красив, докато отмерваше думите с ясното произношение на усвоен чужд език. — Каза да ви го предам лично, дори и — както се изрази самият той — да се наложи да отида пеш до Колорадо.

По всяко друго време щях да се усмихна при мисълта как тази немощна старица върви пеш през прерията. Сега само кимнах и отворих писмото:

9 април 1983 г.

Боби,

Щом четеш това писмо, значи и двамата не сме особено радостни от последния развой на събитията. Току-що се връщам от лекаря. Той не ми каза да не си купувам дългосвирещи плочи, но не се опита и да ми пробута и отстъпки за здравните осигуровки.

Дано на теб (на вас) с Амрита не ви се е наложило да отлагате нещо важно. Ако изобщо има важни неща в онзи забравен от Бога пущинак, който наричаш свой дом.

Наскоро направих ново завещание. Сега седя в парка, пуша си пурата и гледам едни момичета по потници и къси панталони, които се опитват да си внушат, че наистина е пролет. Денят е топъл, но не чак толкова, та да не личи, че са настръхнали.

Ако мама още не ви е казала, в новото си завещание оставям всичко на нея. Всичко без първите издания на Пруст, папките с кореспонденцията ми с писателите в касата и авторските права, скромната банкова сметка и мястото на главен редактор на „Други гласове“. Тях завещавам на теб, Боби.

Само не бързай. Не искам да ме обвиняват, че съм окачил воденичен камък на твоя безгрижен полски врат. Чувствай се свободен да се отървеш от списанието, както сметнеш за добре. Ако решиш, че някой друг може да поеме отговорността по издаването му, добре. Давам ти пълно право да постъпиш според твоя преценка.

Само помни, Боби, какво мечтаехме да бъде списанието. Не го преотстъпвай на някоя шибана издателска групировка, която ще го издава колкото да си смъкне данъците и ще назначи някой смотаняк, който не прави разлика между добра проза и вчерашна пикня. Нямам нищо против и ако предпочетеш по-скоро да не го издаваш, отколкото да смъкнеш летвата.

Ако, от друга страна, решиш да продължиш да го издаваш — чудесно! Ще се изненадаш колко преносимо може да бъде списание като „Гласове“. Занеси го накрай света, където си решил да живееш. (Милър така и така се канеше да ни вдигне наема.) Ако все пак решиш да го издаваш, не се притеснявай, не си прави труда да продължаваш „старата издателска политика на Ейб“. Ейб не е имал издателска политика! Просто издавай хубавите неща, Роберто. Следвай инстинктите си.

И още нещо. Не всички добри неща трябва да са „Нов гол обяд“. Повечето неща, които ще постъпват, направо ще ти разкатаят фамилията. Ако са добри, си заслужава да ги издадеш, но има място и за творби, които съдържат някаква надежда за човечност. Поне според мен такава надежда има. Ти го знаеш по-добре от мен, Боби. Бил си по-близо до пламъците и си успял да се върнеш.

Трябва да вървя. Едно ченге ме държи под око, май ме е причислил, и то с основание, към дъртите мръсници.

Можеш да прочетеш писмото на мама — тя няма да те остави на мира, докато не го направиш, но все пак пропусни „вчерашната пикня“ и „шибана“ пред „издателска групировка“, чу ли? Първата работа, която ти възлагам като редактор.

Поздрави от мен Амрита.

Ейб

Ейб беше прав. Списанието се оказа съвсем преносимо. В колежа се зарадваха много, че в адреса на „Други гласове“ ще стои номерът на пощенската им кутия, и ми намалиха броя на лекциите, без да ми смъкват заплатата. Подозирам, че ще ми плащат да не преподавам, само и само да задържат Амрита в математическия факултет. Амрита пък се радваше, че има свободен достъп до компютъра на колежа, свързан в мрежа с някакъв чудовищен компютър „Крей“ в Денвър. Наскоро отбеляза, че „това място е в крак с последните достижения“. На път за сградата на математическия факултет явно не е забелязала общежитията с вид на хангари, сградите от тухли, направени от сгурия, и мъничката библиотека.

За мен се оказа сравнително лесно да издавам свързано с Източното крайбрежие литературно списание от върха на планина в Колорадо, макар че все пак се налага пет-шест пъти в годината да отскачам до там, за да се пазаря с печатарите и да разговарям с някои писатели и спонсори. Амрита също се запали и се оказа изключително прозорлива читателка. Твърди, че познанията й по лингвистика и математика са създали у нея символично равновесие — каквото и да означава това. Но именно по нейно настояване започнах да включвам в списанието и писатели от Запада, например Джоан Гринбърг и така наречените „поети каубои“.

Резултатите бяха насърчителни. Напоследък все повече хора се абонират за списанието, в няколко книжарници имаме свой щанд, а старите читатели са ни все така верни. Ще видим.

Не пиша поезия. Нито един стих след Калкута.

Песента на Кали продължава да звучи като фонова фалшива музика, долитаща от лошо настроен радиоприемник.

И досега сънувам как прекосявам мътна вода, където газя омотани в сиви чаршафи трупове, а комините в далечината бълват пламъци, които лижат ниските облаци.

Понякога нощем излиза вятър, аз ставам от леглото, отивам на предния прозорец, взирам се в непрогледния мрак и чувам как отвън по камъните дращят шест крайника. И започвам да чакам, но изпитото лице с ненаситна паст и жадни очи продължава да се спотайва в тъмнината, възпирано от… от какво? И аз не знам.

Ала Песента на Кали пак се пее.

Наскоро недалеч от нас една по-възрастна жена заедно с Голямата си дъщеря — и двете се описват като „праведни християнки“ — опекла във фурната внука си, за да прогони нечистите сили, карали го нощем да плаче.

Един от студентите ми тук е далечен роднина на гимназист от Калифорния, който наскоро изнасилил и убил приятелката си, а после, в продължение на три дни, водил четиринайсет от приятелите си да гледат трупа. Едно от момчетата пуснало отгоре тухла — да провери дали момичето наистина е мъртво. На никого от младежите не му хрумнало да съобщи на полицията.

Сред новите печатари, с които преди месец се запознах в „Адамсънс“ в Ню Йорк, е и Сием Рай, четирийсет и две годишен бежанец от Пномпен. Имал печатница и преди няколко години успял с подкупи да избяга в Тайланд, после в САЩ. Издигнал се в „Адамсънс“, но тръгнал от помощник-печатар. След няколко чашки Рай ми разказа как жителите на града са били принудени да се евакуират и по време на осемдневния поход родителите му са починали. Шепнешком ми разказа и за трудовия лагер, където е умряла жена му, и за сутринта, когато се е събудил и е видял, че трите му деца са отведени в „образователен лагер“ в другия край на страната. Рай ми описа и нива, където се е спънал и е паднал, докато е бягал. По думите му на площ от два декара е имало еднометрови купчини наредени един върху друг човешки черепи.

„Векът на Кали започна.“

Миналата седмица отидох в караваната, служеща за библиотека, и прочетох всичко, което намерих за така наречената Черна дупка в Калкута. Дотогава това бе за мен само гола фраза. Историческите подробности не бяха толкова важни. Същността се свеждаше до това, че Черната дупка представлява помещение без въздух, където по време на едно от многобройните въстания от деветнайсети век са били струпани прекалено много хора.

Но фразата и досега ме преследва. Разработих цяла теория за Калкута, въпреки че думата „теория“ е прекалено високопарна за такова породено от интуицията мнение.

Смятам, че черни дупки има и в живота ни. В човешкия дух. И в места, където заради пренаселеност, заради бедност или най-обикновена човешка извратеност тъканта на нещата просто се разпада и черното ядро вътре в нас поглъща всичко останало.

Чета вестниците, оглеждам се около себе си и имам вледеняващото чувство, че тези черни дупки стават все по-големи, че се срещат все по-често и се хранят от собствената си покварена ненаситност. Тях ги има не само в чужди градове и далечни страни.

Без да обяснявам на Амрита всичко това, наскоро я помолих да ми разкаже за черните дупки в астрономията. Тя ми даде дълго обяснение въз основа главно на трудовете на човек на име Стивън Хокинг, което в голямата си част беше тясно специализирано и неразбираемо за мен. Но две-три неща, които тя спомена, ми се сториха интересни. Първо, Амрита каза, че светлината и други уловени енергии очевидно все пак могат да заобиколят астрономическите черни дупки. Забравил съм подробностите от обяснението й, но останах с впечатлението, че макар и да е невъзможно да се измъкне от черната дупка, енергията е в състояние да се „пренесе“ в друго пространство и време. Второ, Амрита ми каза, че дори цялата материя и енергия във Вселената да бъдат погълнати от черните дупки, това само гарантира, че общата им маса ще доведе до следващия Голям взрив, който ще породи, както го нарече Амрита, съвсем нова вселена с нови закони, нови форми и бляскави нови галактики от светлина.

Може би. Седя на върха на планината и тъка неубедителни метафори, а през цялото време виждам пред очите си набързо мярнала се бледа бузка зад мръсен шал. Понякога се докосвам по дланта в опит да си припомня усещането, когато съм държал последния път в ръката си главицата на Виктория. „Грижи се за майка си, докато се върна, малкото ми, чу ли?“

А навън излиза вятър и звездите блестят в мразовитата нощ.

Амрита е бременна. Още не ми е казала, но знам, че преди два дни е ходила да потвърди при лекаря си. Струва ми се, че се притеснява как ще посрещна новината. Излишно е да се притеснява.

Преди месец, точно преди началото на семестъра през септември, ние с нея отидохме с джипа в края на стар миньорски път, после вървяхме пеш около пет километра по хребета. Не се чуваше нищо освен вятъра в боровете долу. В долините там никога не са живели хора, а и да са живели, са се изнесли, след като са закрили рудниците. Разгледахме някои от тях, после се прехвърлихме от другата страна на хребета, откъдето видяхме заснежените върхове, разпрострели се във всички посоки, чак до извивката на планетата и отвъд нея. Спряхме да погледаме как един ястреб кръжи и кръжи тихо на около седемстотин метра от нас.

Онази нощ опънахме палатката край високо езеро, малък съвършен кръг болезнено студена вода, събрала се от разтопения сняг. Някъде в полунощ изгря нащърбена месечина, която хвърли бледо сияние върху хълмовете наоколо. Преспите сняг, останали по скалистия склон наблизо, отразяваха лунната светлина.

Онази нощ ние с Амрита се любихме. Не беше първият път след Калкута, но бе първият път, когато забравихме всичко освен самите себе си. После Амрита заспа с глава, положена върху гърдите ми, а аз продължих да лежа и да гледам как падащите метеори си прорязват път през августовското нощно небе. Преди да се унеса, преброих двайсет и осем.

Амрита е на трийсет и осем години, скоро ще стане на трийсет и девет. Сигурен съм, че лекарят й ще препоръча амниоцентеза. Смятам да я убедя да не се подлага на това. Амниоцентезата помага главно когато родителите искат да махнат зародиша, в случай че има генетично заболяване. При нас едва ли има такова нещо. Чувствам, чувствам много силно, че всичко ще бъде наред.

Най-добре този път да ни се роди момче, но и момиче да е — чудесно! С бебе в къщата ще има мъчителни спомени, но ще ни боли по-малко, отколкото ни боли сега — вече толкова време!

И досега смятам, че на някои места има прекалено много нечестивост, за да ги изстрадваме. Понякога сънувам атомни гъби, които се издигат над града, и човешки силуети, танцуващи на фона на пламтящата клада, каквато навремето е била Калкута.

Някъде има черни хорове, готови да възвестят Века на Кали. Сигурен съм. Както съм сигурен и че Кали винаги ще има покорни слуги.

„Насилието е власт, господин Лучак.“

Детето ни ще се роди през пролетта. Искам то да вкуси от всички радости на хълмовете под ясното небе, на топлото мляко с какао в зимните утрини, на смеха сред тревата на неделния летен следобед. Искам детето ни да чува приятелските гласове на добрите книги и още по-приятелското мълчание в компанията на добрите хора.

Не съм писал поезия от години, но наскоро си купих голяма тетрадка с твърда подвързия и бели страници, където пиша всеки ден. Не е поезия. Не е за издаване. Това е разказ — всъщност поредица от разкази за приключенията на няколко приятели, които са твърде различни един от друг. Има говореща котка, безстрашно оправно мишле, галантен, но самотен кентавър и суетен ястреб, който се страхува да лети. Това е разказ за храбростта и приятелството, за кратки пътешествия до интересни места. Сборникът е да си го четеш преди лягане.

Песента на Кали е заедно с нас. И то от много отдавна. Хорът й става все по-силен и силен, и силен.

Но има и други гласове, които могат да се чуят. Има и други песни, които могат да се пеят.